"Гаджетата имат нежна кожа" - читать интересную книгу автора (Антонио Сан)ПЪРВА ЧАСТГЛАВА IСлед като два дълги часа съм вървял през дюните, когато пристигам в Ла Пан, Северно море има противен сив, охтичав цвят. Челиците ми са пълни с пясък, подгъвите на гащурите ми също, пълни с пясък са и очите ми, а ако ми направят аутопсия, в дробовете ми сигурно ще открият толкова пясък, че ще е достатъчен за реконструкцията на Берлинската опера. Пясъкът хруска в зъбите ми като сладкарско изделие по време на окупация. Ужасявам се от такива работи и затова решавам да му ударя половинка „ракиджос“ в някое хубаво местенце, един вид да си проплакна храносмилателната тръба. Всеки случай дори и без този изпълващ ме пясък пак щях да стигна до такова решение. Вървя към плажа, като от време на време слизам от тротоара, за да направя място на разхождащите се германци. Колкото повече се доближавам до морето, толкова повече то ми изглежда като отровено. Отива си един ден, по-тъжен и от купон за храна. Всичко е сиво. Даже залязващото слънце ми се струва угаснало и без съдържание. Навярно и на него му е писнало да осветява този свят без съдържание и стойност и аз го разбирам. Слънцето предпочита птичките пред мините и обича да се занимава с цветя, отколкото със скапани типове. Пронизващ вятър духа на пориви, изпълнен с този проклет пясък, от който очите ми са заприличали на рунтаво бретонско куче. Накратко в тази 43-а година в тази част на белгийското крайбрежие е малко по-весело, отколкото в каторгата Синг-Синг. Трябва наистина да си роден тук или да имаш бойна задача за изпълнение — какъвто е моят случай, — за да живееш по тези места. Наум си повтарям адреса, който майор Паркингс ми беше дал: Камий Слаак, „Албатросът“. „Албатросът“, това е, както изглежда, кръчмата, чийто собственик е човекът, моята свръзка. Осведомявам се от един търговец на велосипеди къде е главната улица и той ми посочва една уличка, водеща към плажа. — Ей там е — казва ми с широка усмивка, разкриваща както интелигентността му, така и порция брийско1 сирене. Казвам „благодаря ви, колко сте любезен“ и се отправям по посочения път. „Албатросът“ е малко кръчме, от ония шикозните, с витрина от розов мрамор подобно на семейна буржоазна гробница, с надпис, оцветен в лавандуловосиньо на розовобонбонен фон. Влизам вътре. Приятно е, вероятно заради полирания бар-плот, напомнящ вътрешността на някоя яхта. По етажерките има многоцветни шишета и аз си обещавам в най-близко бъдеще да им засвидетелствам нужното внимание. Стига да не са пълни с оня оцветен бълвоч като стъклениците на аптекарите. Въпреки звъна на входната врата никой не се появява. Навярно барманът е в мазето… Настанявам се на една от високите табуретки край бара. — Ей! Домакинът! — викам. Никой не ми отговаря. Скачам от табуретката. — Има ли някой? Мътните да го вземат! Заведението изглежда по-празно, отколкото кратуната на някой старшина от полицията. Решавам да му направя малък оглед. Една обикновена мънистена завеса ме отделя от задната стая; отмествам я и се озовавам в междинна стаичка, където са складирани каси със спиртни напитки. — Господин Слаак? Правя четири крачки и стигам до кухнята. Слаак е вътре. Лениво се е облегнал на дървената врата на хладилника, към която е прикрепен благодарение на шпага, пробола гърдите му. Знам, че това е Слаак, тъй като майорът съвсем точно ми го беше описал. Досега съм виждал толкова трупове, но никога не ми се беше падало да открия тип, промушен с шпага — такава мускетарска смърт наистина е неочаквана по време на война като сегашната. Оглеждам мъртвеца. Личността, видяла му сметката, трябва да е била бая якичка, защото острието на шпагата е промушило не само гърдите на Слаак, но е проникнало още навътре — дълбоко в дървото на хладилника, така че моят човек-свръзка е забоден за рамката на вратата като пеперуда в кутия. — Кой ли те е подредил така? — промърморвам. Съвсем естествено той нищо не отговаря. Брадичката докосва гърдите му, очите му са изцъклени и тънка струйка кръв се е съсирила в ъгълчетата на устните му. Смъртта е настъпила преди не повече от четвърт час. Тогава се сещам, че всеки момент някой клиент може да влезе в „Албатросът“. Хубава физиономия ще направи, ако ме завари тук. Особено ако е някой немец. Забелязвам на масата книжна покривка. Късам оттам едно парче и написвам с печатни букви „ЗАТВОРЕНО ЗА ВЕЧЕРТА“; после отивам да дръпна резето и закачвам с карфица листчето на обратната страна на завесата. По такъв начин освен в случай на упорит малшанс ще съм непукис за известно време. Започвам да се ровя из заведението. Не намирам нищо интересно освен една колекция от рицарско снаряжение в трапезарията, от която липсва фаталната шпага. Значи типът, пречукал Слаак, е бил някой близък, тъй като е имал достъп до апартамента. Връщам се на бара, за да се вкопча в бутилката с коняк. Лошо започва тази моя история! Има някой мръсник в мрежата на белгийските момчета, който ни пъха пръчки като греди в колелата. Точно този предател I.S.2, към който принадлежа, са ме натоварили да разкрия и ликвидирам. Слаак трябваше да ми помогне със съветите си. Отсега нататък той ще може да помага само на глухарчетата, давайки им своя личен принос в качествата си на азотен тор. Кой ли е хванал в крачка кръчмаря? Съвсем сигурно не са германците, защото щяха да го арестуват и да му „задават“ въпроси, преди да му дадат обикновен билет за Рая. И после екзекуции от такъв род въобще не отговарят на техните методи по принцип. Напускам „Албатросът“ през една задна вратичка. Не държа да ме забележат. Утре, а може би и по-рано, убийството ще е разкрито и тогава търговецът на велосипеди от главната улица ще се досети, че съм го питал за пътя към бара на Слаак… Кофти ми се пише! До този момент швабите са извършили толкова престъпления, че бълват огън и жупел да разкрият авторите на онези, които въобще не ги засягат; и всичкото това без съмнение за да се представят като непримирими съдии. Размишлявайки върху това, се озовавам на площада. А той е едно огромно място в строеж. Отръки им иде на швабите в изграждането на Атлантическия вал. Сякаш с такова нещо ще се чувстват непукисти, като влюбени в някоя бърлога. Нощта се сраства с морето. Вятърът мъкне кошове с пясък. Никаква видима светлинка наоколо, само силният шум от вълните и вятъра изпълва този тъжен и празен свят. Когато вихрушките престават, започвам да дишам с пълни гърди. Бих дал целия Атлантически вал, за да се намеря в някое кътче на Франция насаме с някое гадже, с удобни балкони. — Прощавайте, господине, имате ли огънче? Подскачам и се обръщам. Това е банална фраза, но не обичам да я чувам, когато съм в тъмното и сам. Забелязвам прекрасен женски силует и въпреки мрака имам усещането, че лицето, което го краси, е по-приятно за съзерцание, отколкото кило картофи. — На вашите услуги! — казвам. Изваждам запалката си и поднасям трепкащото пламъче към моята събеседничка. Само че с тоя вятър, който духа все по-силно, по-бързо щях да пресека Ламанша на водно колело, отколкото да й запаля цигарата. Разтварям пардесюто си и тя се притиска до мене. Това девойче има такъв парфюм, че ще накара да затанцуват суинг цял манастир с монаси. Поемам го с пълни ноздри. Сериозно е като миризма и ако не е купен от улица „Дьо ла Пе“ то аз съм първи братовчед на Гьоринг! Девойчето ми благодари и изфирясва. Докато се чудя какво да й кажа, за да я сваля, тя се е омела от хоризонта. Продължавам своята разходка, посмръквайки с известна доза меланхолия от този фин парфюм. Тази кратка среща вече се разпада в съзнанието ми. Смътно у мен е останал само този тъжен и благозвучен спомен, този неясен силует, тази нежна миризма… Пъхам запалката обратно в джоба си. Тогава ръката ми докосва един необикновен предмет, който сто и двадесет секунди преди това не е бил там. Любопитно го опипвам, преди да го измъкна от джобчето. Размерите му са колкото на голяма кибритена кутия и е доста тежък. Вземам го и го поднасям към очите си. Става въпрос за малък фотоапарат. Несъмнено работата се забатачва. Събитията се ускоряват. Няма и час, откакто съм пристигнал в Ла Пан, а ето вече открих един прободен труп и запалих цигарата на едно гадже, което, без да усетя, успя да ми пъхне в джоба фотоапарат. Мисля си, че именно второто произшествие ме смайва повече. Спомнете си, че човек трябва да е голям хитряга, за да рови така безотчетно в дрешките на Сан Антонио. |
|
|