"Гаджетата имат нежна кожа" - читать интересную книгу автора (Антонио Сан)

ГЛАВА II

Струва ми се, че този плаж така и така ми докара достатъчно изненади, затова се връщам обратно на главната улица. Ако не е войната, тази пътна артерия наистина ще е кокетна. Магазините са свежи и на-контени като костюми на младоженци, липсват им само хранителни стоки и светлини, за да са наистина привлекателни.

Забелязвам магазинчето на някакъв фотограф и натискам дръжката на вратата му.

Магазинерът веднага скача. Той е дребен, зиморничав човечец, който навярно никога не напуска тъмната си стая.

Питам го колко време ще му отнеме, за да прояви една филмова лента. Отговаря ми, че ако му поверя тази работа още сега, ще мога да я получа утре сутринта.

Това не ме устройва. Ако в този момент под слънцето на Белгия има тип, който да не е сигурен в утрешния си ден, то това е Дечкото, Моя милост, както свойски се наричам.

Поглеждам часовника си.

— Ето какво ще направим — казвам. — Оставям ви моя апарат, а вие тутакси почвате да бачкате. Ще ви платя двойна тарифа, но снимките ми трябват максимум след един час.

Той замислено ме гледа. Изглежда стреснат от властния ми тон. Хвърлям поглед в едно огледало да си видя изражението и установявам, че с шлифера и бомбето си със спуснати краища приличам напълно на цивилен шваба.

— Много добре, господине — мърмори той.

Напускам магазинчето му и отивам да се настаня на зимната тераса на едно близко кафене, за да направя детайлна преценка на скорошните събития.

За голям свой позор признавам, че не чактисвам кой знае колко от тях. Тази история, дето се разиграва под носа и пред лицето на фрицовете, ме смущава. Два важни въпроса ми глождят мозъка: Кой е пречукал Слаак? Кое е девойчето с фотоапарата?

Що се отнася до момичето, ако беше някоя от нашите, тя щеше да се разкрие. Освен ако не е била проследена и да…

Да, ето ти идея, която си заслужава…

Поръчвам си двойна хвойнова ракия и троен коняк, за да ми се припие отново хвойнова.

В областта на напитките това е добра система за приложение. А може да сте сигурни, че по тази част аз съм техник, виртуоз.

Но за момента въпросът не е в това, както казал палачът на осъдения, който сбъркал вратата.

Уреченият час с шампиона на хипосулфата изтича. Оправям си сметката и се връщам при фотографа. Той е седнал зад касата си, по-зиморничав от всякога.

Гледа ме с поглед, изразяващ едновременно изумление и безпокойство. Потръпвам, представяйки си неочаквано, че появилите се изображения върху филмовата лента, която съм му поверил, са може би от такова естество, че да го хвърлят в ужас. Ето защо с несигурен глас го питам:

— Оправихте ли се с моята дреболия?

Без да продума, той откачва една снимка, забодена с карфица на една връв.

— Това… това ли е всичко?

— Да. Останалото не беше проявено. По назначение поставих нова ролка във фотоапарата.

Навеждам се над снимката. Ако съм се надявал на смайващо зрелище, то съм се излъгал. И още как! Снимката показва част от лицевата страна на един магазин и пола от пардесюто на човек, един крак в панталон и една обувка. Това е всичко, което лошо центрованият обектив е успял да улови от човека, взет за мишена. Доста мърляво като резултат!

— Имате ли лупа? — питам дребничкия фотограф.

Той рови в едно чекмедже и ми подава исканата вещ.

Внимателно изучавам снимката. И неочаквано правя дяволско откритие! Този край от витрината, който се забелязва на снимката, е част от „Албатросът“. Разпознавам върху прозореца оцветеното в бяло крило на една от онези птици, които служат за фирма на заведението.

Какво означава тази снимка?

И най-напред кога е била направена?

Преминавам към детайлите. Гледайки отблизо снимката, на тротоара се забелязва празна кибритена кутия. Една блестяща идея като неонова реклама блясва в кубето ми. Тлъсто се разплащам с дребничкия магазинер и търтя на бегом към „Албатросът“. Гледам по земята, празната кутия все още е там. Значи снимката е била направена няколко мига преди това. Наистина рядко се случва толкова лек предмет като една кибритена кутия да остане задълго на едно място.

Като продължавам да гледам снимката, започвам приблизително да се намествам на мястото, където се е намирал човекът, който я е направил. Това място се намира край портала на един гараж. И бързо прещраквам, защо само една малка част от визирания човек се забелязва на снимката: в зрителното поле има един железен стълб.

Нов въпрос: кой е този човек?

Едно птиченце ми казва, че е напълно възможно това да е мръсникът, пречукал Слаак.

Да предположим, че девойчето X… е подушило някаква гадория в бара. Тя има фотоапарат и започва да дебне отсреща край портала. Чака излизането на човека. Само че женските нямат рефлекси — позната работа! Докато визира фотообектива, и човекът вече е направил две крачки, минавайки зад стълба, който така добре го е скрил, че на снимката едва-едва се забелязва един крак и една съвсем малка част от пардесюто му.

Това е доста обосновано като умозаключение, не смятате ли?

Изпускам въздишка, конкурираща вятъра, духащ откъм открито море, и си казвам, че е дошло време за почивка и най-разумното сега е да отида да хапна миди с пържени картофки в някой симпатичен ресторант.

Без повече да се бавя, пристъпвам към изпълнението на тази задача.

Има един ресторант на главната улица, боядисан в лимоненожълто, който, ме изкушава. Пълен е с немски офицери, но не ми пука, даже напротив — човек често се чувства по-сигурен в някоя дупка, посещавана от швабите…

И все пак в този ресторант можете да се нахраните по-добре, отколкото другаде, защото, повярвайте ми, тия типове тук обичат да си тъпчат търбусите.

Настанявам се на ъглова масичка и искам менюто. С жизнерадостна вилица се нахвърлям да изучавам какво има за хапка. Ходенето през дюните, сензационните разкрития и разходките на вятъра са издълбали в стомаха ми дупка, по-голяма и от мраморна кариера, която ми се струва, че трудно ще запълня.

Поръчвам вино. Тук бутилка винце струва цяло състояние, но не ми пука. Негово Любезно Британско Сиятелство угощава. За да ми е чиста съвестта, набързо гаврътвам една чашка за негово здраве. Втората чашка изпивам за здравето на добрата ми майчица, която сигурно доста се безпокои за любимия си син у нас, в Сен Клу. Следващите чашки са консумация за мое лично здраве.

Карайки известно време в тоя порядък, започвам да чувствам някакво нежно успокоение в търбуха и решавам да скивам какво става наоколо.

Гледката на плюскащи прусаци нещо ме стяга в гърдите.

В бърлогата се говори на швабски, а това е език, който ми чегърта тъпанчето. Търся в подкрепа някакво лице за успокоение и намирам едно. Това е някаква млада особа, която се храни в другия край на залата.

Аз я гледам, тя ме гледа и внезапно разбирам, че става въпрос за гаджето, което преди малко ми беше пъхнало фотоапарата в джоба.

Първата ми реакция е да стана и да отида да й поискам обяснение. Но тя явно бе усетила моите намерения, защото дискретно ми прави знак. Дали това значи, че тя се е досетила, и ако да, значи ли това, което предполагам: „Не мърдайте, та ние не се познаваме!“

Да, грешката е невъзможна. Цялото й същество го потвърждава. „Внимание! Опасност!“

Навеждам се над чинията и се нахвърлям на порцията миди с пържени картофки, която сервитьорът току-що е оставил пред мен.

Опасност! Опасността витае навсякъде в този ресторант, както навън пясъкът се носи из въздуха. И така вони, че чак носът ти се запушва! Разбирам ги тия работи, защото това е миризма, която ми е до болка позната.

С крайчеца на окото киризя над бутилката девойчето-камера. Тя е толкова красива, че трамваите сигурно спират и я оставят да пресече улицата.

Мургава е, но с рижи оттенъци. Кожата й е матова и както ми изглежда, около носа има няколко лунички, придаващи й позабравен чар. Има хубави сиви очи, а устата й като че ли е изписана от четката на китайски художник. Накратко, тя е точно такава кукличка, каквато тип с моя калибър се радва да намери в патъците си сутринта на Бъдни вечер. Ако не беше войната, щях да рискувам един сблъсък с нея и да се опитам да й изнеса лекция с прожекции за любовта.

Безделното ми съзнание си представя нещица кое от кое по-сензационни. Виждам се до това момиченце на Лазурния бряг, гукайки й такива тъпизми, че ако ме чуеше теле на три месеца, би се разплакало…

Но мечтата е твърде крехко нещо. И моята не издържа дълго. Още повече че някакво странно забавление се поражда наоколо. Ох, ще ме простите!

Картечен залп се разнася от терасата. С трясък витрината се срутва и девойчето X. забожда нос в чинията си. Крякайки, фрицовете скачат от местата си, все едно че са видели да пристига цял полк английски солджъри. Да, това се казва суматоха, голяма бъркотия, връх на върховете, дяволска патаклама, ама велика работа! Немски войници пристигат и застават пред вратата. Сервитьорите се крият зад тезгяха. В кухнята черпакът се е напъхал в нощвите за хляб, но в тая шумотевица обръщам съвсем малко внимание на суматохата. Това, което ме интересува, е бедното девойче. То е единствената жертва на нападението и, както изглежда, вече е пукясала.