"Лабиринтът на отраженията" - читать интересную книгу автора (Лукяненко Сергей)

1000

Разтървава ни Дик, вторият дайвър на „Лабиринта“, този, когото Неудачника нарече добър човек.

Бием се около пет минути, не до смърт, а просто за да излеем яростта и омразата си. Дик провира между преплетените ни тела цевта на своя „BGF-9000“ и тихо казва:

— Още три удара — и стрелям.

Анатол извърта очи към него, отдръпва се и отсечено ме удря в ребрата. Поемам си дъх и го ритвам в слабините. Сега е негов ред да се превие от болка.

Дик невъзмутимо чака трети удар. Но ние стоим в стойка мирно.

— Добре — решава Дик и навежда оръжието си. Говори на руски, много чисто и почти без акцент. — Д-дайвъри… ваш’та мама.

— Тоя смахнат ламер… — изсъсква Анатол. — Тоя смотаняк…

— Успокой топката — съветва го Дик. — Добре се движеше, наблюдавах го. Не винаги честно, но винаги добре.

Дик е сравнително нисък, слаб, гъвкав. Но в тази двойка той е главният. Анатол млъква и започва да бърше кръвта от лицето си.

Аз правя същото.

— Ти игра добре — казва Дик. — Но нещата не са толкова прости.

— Това го разбрах — съгласявам се аз и отмествам поглед от Неудачника. — Какво става всъщност?

— Обясни му, Ан — подмята Дик и сяда върху опушения, натрошен огледален под.

Анатол се мръщи, сякаш са му наредили да изяде шепа пиявици. Но се подчинява.

— Ти какво, чудако, да не мислеше, че ние тук се будалкаме? — пита ме той.

— Ти знаеш по-добре — озъбвам му се аз.

— Ние непрекъснато се опитваме да го изведем! — крясва ми Анатол. — Аз го водих седем пъти! Дик — осем! Разбираш ли, пън такъв! Ние познаваме всяко ъгълче тук. Надушваме, когато нещо се променя! Разбираш ли?

Започвам да разбирам.

— Гилермо каза ли ти, че се опитваме да измъкнем човека? — отегчено пита Дик.

— Да… — казвам аз и подсмърквам с разбития си нос.

— Прекрасно! — живва Дик. — Тогава за чий… — той преглътва псувнята и уморено маха с ръка.

— Той какъв ти се пада? — начумерено пита Анатол.

— Кой?

— Неудачника! — крещи Анатол. Очевидно възнамерява да ритне останките в подкрепа на думите си, но се спира навреме. — Сват, брат? Какъв ти се пада? Ти какво, мангизи ли нямаш, та си тръгнал да вършиш нашата работа?

— То си личи как я вършите!

— Анатол ти зададе добър въпрос — отбелязва Дик. — Какъв ти е той?

— Никакъв.

— Момче, ако знаеш адреса на Неудачника, по-добре го измъкни оттук ръчно.

— Не знам адреса му — казвам. — Вярваш ли ми? Той е просто клиент. Наеха ме да го спася.

— Кой те нае?

— И това не знам. Поръчителят нямаше лице.

Следя каква ще е реакцията им, но такава няма. Възприели са фразата ми за Човека Без Лице като метафора.

— Става все по-зло — казва Дик.

— Лошо — механично го поправя Анатол. — Става все по-лошо.

— Благодаря. — Дик ме поглежда накриво. — Как се казваш, мъжки?

— Леонид. Льоня.

Дик кимва.

— Ти ме познаваш под името Крейзи Тосър.

Примигвам. Крейзи Тосър е един от най-старите и уважавани дайвъри. Поостарял весел шишко… в такъв облик се явява на сбирките.

Ето къде Крейзи заработва насъщния си…

— Момчета, нямам намерение да ви вземам хляба — казвам аз. — Имам конкретна поръчка — да спася Неудачника. Не можех да откажа.

И двамата дайвъри веднага омекват. Изглежда вчерашната шумотевица и устремното изминаване на нивата на „Лабиринта“ им е внушавало някакви конкретни страхове.

— Ти си дуумър, нали? — пита Анатол. — Още от старите.

— Да.

— Ами… нормално се движеше… — казва Анатол, като се извръща. — Дочух някои неща. Дори и половината да са раздувка, все едно…

— Благодаря — казвам аз. Дори на чайниците им е приятно да чуят блага дума за себе си.

— Невъзможно е да бъде спасен Неудачника — казва Дик.

— Какво?! — стъписвам се аз.

— Невъзможно е.

— Дик е нашият фаталист — усмихва се Анатол. — Добре, седни. Ще ти обясня.

Разполагаме се около тялото на Неудачника и Анатол започва разказа си. Слушам, като се дистанцирам от детайлите и запомням основните факти.

Неудачника не казва името и адреса си.

Неудачника е великолепен стрелец… и при малко повече късмет би изминал „Лабиринта“ за денонощие, и би прибрал всичките награди.

Неудачника никога не стреля по геймъри.

— Какво-какво? — питам аз.

— Такова. Той не стреля по геймъри. Чудовищата ги избива като пилци — мърмори Анатол. — Направо е за завиждане. Но в хора нито веднъж не е стрелял. Когато го мъкнех втория път, точно затова се прецаках. Бях сигурен, че ще ми помогне…

— Той „плува“… — казвам. — Смята случващото се за реалност… не! Не, нали той самият ми каза, че това наоколо е виртуалността!

— Аха — съгласява се Анатол. — Не е загубил ориентация. Но човеколюбието му е фикс идея.

— Вярващ? — предполагам аз. — Пацифист?

Анатол само повдига рамене.

— Значи всеки път са го убивали геймъри?

— Убиваше го съдбата — включва се в разговора Дик. — Убиваха го геймъри, чудовища, срутен таван, рикошет, потъна в разтопен асфалт и падна от високо. Петнайсет пъти умира — и всеки път с различна смърт.

— Това е невъзможно — отбелязвам аз. — Освен ако той самият не си го търси.

— Ако е самоубиец, то той е много-много хитър — не се съгласява Дик. — Всичко изглежда случайно. Само че станаха прекалено много тия случайности.

— Дик смята, че това е неговата карма — казва Анатол. — Заради нещо е заслужил такава съдба. И каквото и да правим, не е възможно да го измъкнем.

— Крейзи, това са глупости — казвам. Дик само се усмихва. — Момчета, наистина ли няма начин да се изключи геймъра принудително? Без да се знае адресът му?

Дайвърите на „Лабиринта“ се споглеждат.

— Не го усуквайте — моля ги аз. — Работата е сериозна.

— Имаше един начин — признава Дик. — Анатол го изпробва.

Поглеждам Анатол, очаквам разяснения.

— Тринайсетократната смърт — неохотно казва той. — Ако геймърът загине тринайсет пъти последователно с интервал, по-малък от пет минути, то програмата го изхвърля, без да му дава обяснения за причините. Това е бариера за абсолютните бездарници.

Все още не разбирам.

— Днес сутринта изпробвах тоя начин — казва Анатол. — Не го помъкнах през нивото. Просто застанах в началото му и се заех да убивам нашия човек. Тринайсет пъти поред. После го думнах още два пъти, реших, че съм сгрешил при броенето. И нищо!

— Спри! — крещи Дик и скача от мястото си. — Леонид, още една крачка — и ще те убия. Това е игра, разбираш ли?

Отдръпвам се от Анатол. Дик е прав, ставащото в „Лабиринта“, не бива да се мери с критериите на реалния живот или дори на Дийптаун. Това е дълбина в дълбината.

— Как се държа той? — питам.

— Обясних му всичко предварително! — Анатол също е настръхнал. — Да не мислиш, че ми беше много кеф? Всичко му обясних, стрелях с уинчестъра право в главата му. Мислех, че поне ще започне да се съпротивлява. А той отначало се опитваше да избяга, после просто седеше и чакаше!

Сега е ясно защо Неудачника има такова мнение за него.

— Леонид, това е игра — повтаря Дик. — За да преминеш седемнайсето ниво, трябва да бъде застреляно момченцето, което е завързано за вратата към тунела. Ти това направи ли го?

Направих го, разбира се… Просто не беше възможно да го развържа.

— Това беше само програма, Дик. Картинка и звуков файл. Тя ми пречеше да отида при жив човек.

— А колко души разстреля първия ден, за да си заработиш реномето? — крещи Анатол. — И не ми говори за честни двубои! Ти си дуумър от старата школа, ти си дайвър! Всичките персонажи на „Лабиринта“ нямат и половината от твоите възможности при един двубой! Ти можеш да изскочиш от дълбината и да не усещаш болката! Да стреляш като в стрелбище! Да преминеш по жица като въжеиграч!

Той замлъква, мръщи се.

— Онова в Ал-Кабар твоя работа ли е?

Кимвам.

— Красиво… — Анатол изпуска парата също толкова бързо, колкото се е разгорещил. — Общо взето нещата са такива, Леонид. Няма да ти пречим. Опитай. Но ни остави на мира. Ние си вършим нашата работа.

— И сега е наш ред — добавя Дик. — Ела след шест часа. Ако дотогава не измъкнем момчето, пак ти ще си на ред.

Не споря. Те са домакини, аз съм гост.

Изправям се и тръгвам към компютъра до стената.

— Ей, Леонид, знаеш ли защо не изби ескорта от гвардейци веднага?

Клатя глава в знак на отрицание.

— И програмите могат да мамят. Където и да стреляш, точен ще е последният изстрел.

Какво пък, благодаря за информацията… Докосвам клавиатурата, записвам се.

— След шест часа — казва след мен Дик. — Не по-рано!