"Лабиринтът на отраженията" - читать интересную книгу автора (Лукяненко Сергей)

111

Останах при Маниака до късно вечерта. От „Гинес“ минахме на „Балтика“ шести номер, а за десерт Шурка изрови отнякъде кутия „Кроненбург“, останала от Коледата. И ирландската, и петербургската, и френската бира бяха на ниво.

Дълбоко в себе си се радвах, че поне пред някого съм се разкрил. Моите приятели-хакери се делят на две групи — едните пазят тайна до първата бутилка бира, другите след същата бутилка сякаш я забравят. Шурка е от вторите.

Сега поне ще е наясно защо ми е изтрябвал целият вирусен софт, който къде с истина, къде с лъжа изврънквам от него.

Колко по-просто би било, ако дълбината не те засмукваше толкова, мислех си в таксито по пътя към къщи. Колко по-справедливо и лесно.

Нямаше да има делене на късметлии и неудачници, което е неразбиваемо. Нямаше да го има това безумие — великолепни програмисти, неспособни да преминат границата между илюзията и действителността, и некадърници като мене, които не забелязват тази бариера.

Нямаше да я има завистта един към друг — и вечния лов.

Но нима съм виновен? И аз не знам защо става така, каква грешка на съзнанието, а това си е точно грешка — ние сме малцинство — превръща един човек в дайвър. Да не използваш дарбата си е глупаво. Да я предложиш на всички за изучаване е страшно.

Просто така се получи. Някои скачат осем метра на дължина, някои пишат стихове, някои са неподвластни на виртуалността. Но защо сме толкова малко? Толкова сме малко, че не ни смятат в проценти, а на бройки?

— Пристигнахме ли? — пита шофьорът.

— Да.

Платих, слязох и поех към входа, чувствайки се издут като балон. Сега трябва или да си легна, примирен с това, че на сутринта ще съм разнебитен, или да се гмурна в дълбината. Тя добре лекува махмурлука.

На втория етаж на стълбището, където кой знае защо винаги свети лампата, седяха петима тийнейджъри. Играеха карти право на пода и полугласно си приказваха… не, по-скоро не си приказваха, а си ръмжаха. Познавах двама, другите трима ми се видяха непознати. Малка глутница дребни хищници. От тия, дето с кеф разкъсват единаци в тъмните входове. Но тук съм в безопасност. Хищниците не ловуват близо до дупката си.

— Здравейте — измърмори хлапакът, който живее над мен. В същия едностаен апартамент, заедно с родителите си и с по-голямата си сестра, която често се прибира на развиделяване. У нас се чува прекрасно, в течение съм на всичките им проблеми и скандали.

— Привет — казах аз.

— Да ви се намират цигари, Льоня?

Разликата ни е почти петнайсет години, но тийнейджърите ме броят почти за връстник. Може би защото не съм женен и изхвърлям на боклука предимно празни бирени кутии.

— Момент.

Не съм пушач, но вкъщи винаги се търкаля по някой пакет цигари за наминаващите хакери. При тях пушенето е професионално изкривяване.

Хлапето търпеливо пристъпваше от крак на крак пред прага, докато аз оставях тубата, включвах осветлението и се ровех из шкафа.

— Дръж.

Той кимна с благодарност и отвори пакета, а аз махнах с ръка — вземи го целия — и затворих вратата. Хищниците трябва да се подхранват. Съвсем малко. За да не стават нагли и дори в замъглените им от пиене мозъци да се мярка мисълта, че съм „мъж на място“.

Бързо се съблякох, хвърлих дрехите на леглото и влязох в банята. Постоях малко под студения душ.

Не, никакъв сън. Дълбината ме чака.

През целия ден се опитвах да не мисля за Човека Без Лице и за медала на всепозволеността, който стои в склада. Но сега, в тъмнината, когато виртуалността се приближаваше все повече, те не ми излизаха от главата.

Човекът и медалът.

Камшикът и поничката.

Какво толкова се е случило в „Лабиринта“, че не са се справили двама дайвъри? Професионалисти, които работят на постоянен договор, макар и анонимно? И познават „Лабиринта“ до най-затънтеното кътче…

Нещо без аналог?

Много странно.

Избърсах се, хвърлих пешкира в легена с мръсното бельо, върнах се в стаята, щракнах ключа на захранването на компютъра и се заех да намъквам гащеризона си.

— Добър вечер, Льоня — каза Вики.

— Привет, бабче.

Женското лице на екрана се усмихва. Не, сигурно не съм прав. Трябва да сложа друга реакция на думата „бабче“ — лека обида, нацупени устнички, леко отместен поглед.

— Има ли поща?

— Седем писма.

— Чети.

В пощата нямаше нищо интересно. Покани да посетя два нови клуба, ценова листа на някаква малка търговска фирма, писмо от Маниака, изпратено още сутринта…

— Всичко да се изтрие — казах аз и седнах пред компютъра. Забодох щекера на гащеризона, надянах шлема. — Вики, свържи се с Дийптаун… през резервния канал. Личност номер седем.

Вече около три месеца не съм използвал този вход. И „личността“ също — костюм с цвета на стомана, черна риза, шалче, високи кожени обувки, гъвкаво слабо тяло, мургаво тясно лице, коси до раменете, нисък и силен глас.

— Резервен канал, личност седем — потвърди Вики.

Дъга пред очите, фойерверк, ненаситно пламтене на огнена вълна. Дълбината.

Седя в стая кутийка. Креват, бюро с компютър — не моя, а някакъв съвсем абстрактен, врата. Хотел „Началото на пътя“. Тук на безценица наемат стаи онези жители на Дийптаун, които рядко наминават в дълбината.

— Всичко ли е наред, Льоня?

— Да.

Отварям вратата, излизам. Дълъг коридор, от край до край с врати. До едната стои Силвестър Сталоун и с възхита разглежда ръцете си.

— Здрасти, Слай — подмятам, когато го подминавам. Почти е сигурно, че е руснак, и е съвсем сигурно, че е новак.

— Приличам ли? — с надежда пита той.

— Да… — аз се спирам. Бирата ме настройва на доброжелателна вълна. — За първи път ли си в дълбината?

— Къде?… Да… за първи.

— Да се докарваш с външността на известни хора е проява на лош вкус. И признак, че си новак. Опитай се да конструираш своя собствена личност… Вземи си, да речем, „Биоконструктор“ и малко си поиграй.

— „Биоконструктор“ ли? — смутено пита момъкът.

— Да. Проста програма, с руски интерфейс. Търкаля се из всички сървъри, в разделите за новаци.

— Благодаря… — Сталоун се помъква след мен. Забелязвам, че е започнал да се прегърбва, сякаш се стеснява от външността си. Добър признак.

Влизаме заедно в асансьора, спускаме се на първия етаж. Фоайето е достатъчно просторно, в него дежурят четирима портиери и двама охранители.

— Отиди при някой — съветвам аз, — и го помоли да те консултира. Къде да отидеш отначало, как да се държиш…

— Неудобно ми е…

— Неудобно е да бъдеш глупак. Тези момчета са тук точно за целта. На улицата искай съвети от хората с нашивки като отворена длан на ръкавите, това са помощници доброволци. Или от полицаите. Нагласи ли си таймера?

— Да, разбира се! За два часа!

— Чудесно. Отдели четвърт час за разговор с портиера. Ще икономисаш много повече време. Щастливо плаване.

— Щастливо плаване! — възхитено казва след мен новакът. Приятно е да си старо куче.

Подмигвам на портиера, кимвам към „Сталоун“ — току виж вземе се притесни сам да се доближи — и излизам от хотела. Вдигам ръка, моментално спира такси. Това не е реалността…

— Компанията „Дийп-разводач“ се радва да ви поздрави, Стрелецо! — казва шофьорът.

— Към „Лабиринт на Смъртта“ — казвам аз. — До сградата на администрацията.