"Фалшивите огледала" - читать интересную книгу автора (Лукяненко Сергей)

ЧАСТ ПЪРВАДИЙПТАУН

Все по-често ми се присънва този сън.

Отначало в него няма нищо страшно, всъщност абсолютно нищо няма. Виеща се на кълба сива мъгла. Само някъде отпред — далечно, почти незабележимо пламъче, бяла искрица в мъглата. Аз вървя — вървя към светлината, но мъглата изведнъж започва да оредява.

Колко странно — когато мракът изчезне, преставаш да виждаш светлината!

Замирам, опитвам се да запомня посоката, да я задържа в паметта си. Но вече няма защо да го правя. Пред мен изниква мостът. Тънък, като струна, опъната над пропастта. Прекосявал съм такива мостове. Неведнъж. Но сега е доста по-трудно. Трябва да премина между две израстващи от мъглата стени. Лявата е от син лед, а дясната — от аленочервен огън. Нишката е помежду им.

Тръгвам.

Върху лявата стена личат безброй отпечатъци от длани. Понякога са просто отпечатъци с късчета кожа и плът, обрасли със скреж. Понякога от леда стърчат и парчета замръзнали кости с остатъци от дрипи. А понякога се срещат разпнати върху леда фигури, покрити със снежни струпеи.

С дясната стена нещата са по-прости. Изпепелява те моментално и докрай. Може би затова я избират по-рядко.

Вървя.

Нишката под краката ми вибрира. Може би я пърли огън. Или я облъхва студ. А може би някой върви пред мен или ме следва.

Трябва да стигна отвъд. На всяка цена.

Само че всеки път сънят завършва еднакво.

Нишката трепва. Може и аз да съм я разлюлял прекалено силно, знам ли…

Като падащ въжеиграч разпервам ръце в опит да запазя равновесие и се вкопчвам: в лявата стена от син лед и в дясната — от аленочервен огън…