"Фалшивите огледала" - читать интересную книгу автора (Лукяненко Сергей)

10

Напоследък предпочитам да се напивам в дълбината. Както и всички виртуаладжии, впрочем. Първо, по-полезно е за здравето. Махмурлукът е възможен — организмът ще го измисли, но поне черният дроб няма да пострада. И второ, което е по-важно, във виртуалността пиенето е много по-евтино. Кой ще ти плаща за нарисуван алкохол същата цена като за реалния. Бутилка „Бейлис“ тук струва половин долар, отлично шотландско уиски — осемдесет цента. Руската водка е почти долар, но водка мога да пия и в реалността…

Има, разбира се, и нелегални кръчми, където всичко е още по-евтино. Там се намира петдесетгодишно бургундско от колекция отлежали вина за два-три долара. Само се чудя защо. Разбирачите на това питие не пълзят сред утайката на живота. Лично аз няма смисъл да го пия, все едно — не мога да го отлича от молдовското каберне.

Така че отивам в почтена, законна кръчма — „Цар-риба“. Тя е известна с три неща: с наличието на общодостъпни и ясни на руския човек напитки, хубава рибена кухня и музика на живо. Чужденци почти не стъпват там — и това е особено приятно. Освен някои единични екземпляри, поживели в Русия — виж, те са способни да оценят усещанията от рибената супа в димящото на огъня котле, бирата „Очаковско специално“ и стария рок.

Не знам как е при другите. Ама на мен най-много ми харесват именно такива места — и в реалния живот, и в дълбината. Не огромни и шумни ресторанти, не популярни и скъпи заведения, където нахълтват цели тумби туристи, а нещо малко, незабележимо, ненатрапващо се. Това важи за всички градове по света… освен може би за Москва. Прага си има „При Флек“ и „Черният вол“, Берлин — „Цитаделата“ и „Цур Летцен Инстанц“, а Париж — „Максим“ и „Ла Пти Вартел“. Избирай каквото те устройва — за всеки влак си има пътник…

„Цар-риба“ се е спотаил на площада на Свободата. Такъв си има почти всеки квартал на Дийптаун, само дето в американския или френския е окупиран от увеселителни заведения със съмнителна репутация, а в нашия квартал целият площад е офис до офис. Какво пък — на всяка култура — своето.

Табелата не се набива на очи, подчертано примитивна е. В този примитивизъм са вложени доста повече сили и талант, отколкото в ярките светещи реклами над скъпите ресторанти. Линеарна, семпла рисунка, на която карикатурни бурлаци3 дърпат от реката огромна есетра4, небрежно написано наименование…

Побутвам вратата, влизам. Места има, значи супер. Напоследък кръчмата „Цар-риба“ става все по-популярна и се опасявам, че скоро ще престана да стъпвам тук. Или ще я разширят, за да се превърне в прочут ресторант, или ще трябва да си резервирам маса и да понасям шумни и чужди компании.

Но засега си остава заведението, където обичам да ходя.

Избирам си маса до вратата към кухнята. Сервитьорката е непозната, но пристига моментално. Хвърлям бърз поглед на менюто.

— Днешната печена пъстърва във фолио е великолепна! — казва момичето.

Ех. Ял съм пъстърва във фолио… вярно, отдавна. Но не ми хареса. Значи няма да я оценя и сега.

— Пълнена щука — решавам аз.

Това ястие още не съм го опитвал. Но сигурно ще е сервирано красиво, а фантазията ми ще доизмисли вкуса.

— Рибена чорбица… — продължавам аз, плъзвайки поглед по менюто. — И гарафа водка, най-обикновена, пшенична. Черен хляб.

— Това ли е всичко?

— Доматен сок…

Редуването на водка с безалкохолно е нещо вулгарно. Но сега ми се правят тъкмо вулгарни неща.

Оставам да чакам поръчката си. Естествено, всичко може да ми се сервира на секундата, но защо да се разваля илюзията? Седя, оглеждам залата. Някои от лицата са ми до болка познати. Други — не. На сцената се развява самотен китарист — или групата още не се е събрала, или човекът просто обича да свири сам. Вслушвам се в тихия глас…

Певецът сваля китарата. Гледа към залата. Никой не го е слушал внимателно, народът е погълнат от процеса на хранене. За миг погледите ни се срещат и аз изпитвам странното усещане, че песента е била предназначена именно за мен.

С хубавите песни обикновено е така.

Певецът става и си тръгва, хванал китарата по странен начин, за грифа. Инструментът не се държи така, но жестът, кой знае защо, изглежда абсолютно естествен.

По дяволите, трябва да наминавам по-често. „Живеем в епохата на ехото…“

— Може ли?

Обръщам се. Аха…

В Дийптаун рядко можеш да срещнеш старец. Всички искат да са млади и хубави, ако не в живота, поне в омайния сън. Да се решиш на подобен облик — това се казва постъпка!

— Сядай, Ежко — каня го аз.

Ежко е прякорът на местния редовен клиент. Доста дълго го мислех за програма, докато не си поговорихме. Колкото и да е странно, оказа се, че човекът, прекарващ по-голямата част от денонощието в дълбината, е съвсем истински. Около шейсетака, с побеляла коса и бръчки, леко пълен. Подпухнало, но гладко обръснато лице. Къса офицерска подстрижка, заради която са му лепнали този прякор. Личи си, че е поизпаднал, но в рамките на добрия тон. Носи се старомодно, но с чисти и спретнати дрехи. Общо взето не буди неприязън, по-скоро — интерес.

— Чу ли за проникването? — интересува се Ежко и сяда на моята маса. Поглежда накриво сервитьорката, която вече носи водката и сока.

— Още една чашка — моля аз, макар че виждам двете чашки на таблата. Най-вероятно Ежко не виси в „Цар-риба“ по своя инициатива, той е наемен работник. Така, както девойките в публичните домове разгорещяват клиентите да поръчват скъпи питиета, Ежко настройва тукашните посетители на пиянска вълна. Такава му е работата.

— Благодаря — запазвайки достойнство, кимва старецът. С леко трепереща ръка пълни чашите. Чукваме се, отпиваме. Ежко издава звук на удоволствие, но за мезе помирисва ръкава си. Това е нещо ново.

— Та за какво проникване спомена? — любопитствам аз, след като всички приличия са спазени. Изваждам пакет цигари и черпя.

— Има една фирма, ъ-ъ… „New boundaries“…

— Да, чувал съм — сещам се аз. — Със софт ли се занимават?

Ежко се киска.

— Не, с разни дреболии. Нови ергономични клавиатури, дизайн на шлемове, специални кресла, от които не се хващат хемороиди… Приложни стоки.

— Ъхъ — неопределено измърморвам аз. Старецът е длъжен да отработи напитката си с някоя интересна история, но засега думите му не си струват дори цигарата.

— Трябва да ставам — с въздишка казва Ежко. — Ех, ако ти се намираше някое гущерче, можех да поостана…

Я виж ти! Гледам го в очите. Толкова ми са интересни новините, че трябва да му плащам, за да поостане в дълбината? Един долар е нищо, но все пак!

Към десет секунди си играем на мълчанка. После Ежко се надига да си върви и аз се предавам, хващам го за ръката.

— Остани малко. Днес съм в пачка.

— Благодаря. — Старецът се изхитря така ловко да седне, че иди разбери дали е искал ли да си тръгне, или просто се е понаместил на стола. — Та нали разправях — фирмата е малка… Май работи по договор с големите… с баш акулите…

Донасят ми рибената чорба. Ухае божествено. Нямам намерение да хрантутя Ежко, пък и той не настоява. Започвам да ям, демонстрирайки, че засега не съм чул нищо интересно.

— Та така, вчера са ги пробили — информира ме Ежко.

Странно…

— Вчера?

Виртуалността живее в шеметно темпо. Вчерашната новина вече не е новина.

— Аха. — Ежко разбира, че съм оценил дребната подробност. — Е, хванали крадеца веднага…

Сърцето ми лекичко се сви.

„Хванали крадеца веднага…“

Преди две години всеки би попитал: „Хакер ли е бил или дайвър?“

Защото имаше принципна разлика. И между начините на защита, и между методите на работа.

Имаше разлика… А сега никой не задава този въпрос.

Защото вече няма дайвъри.

— Пречукали са го, миличкия — въздъхва Ежко. — Щото охраната била яка, не на „New boundaries“, а на хората, чиято поръчка се изпълнявала…

— В дълбината стават прониквания всеки час — отговарям аз и дояждам гъстото. Наистина си я бива чорбичката! Същата ядяхме на Волга, нощем, край лагерния огън… — Дори всяка минута. Крадецът я се измъкне, я не. Какво чудно има?

— И в реалността са успели да го издирят — съобщава Ежко.

— Значи е посегнал на нещо сериозно.

— Аха. Само че и в реалността бил мъртъв.

Докато бавно вдигам глава, оставям лъжицата и избърсвам устните си със салфетката, старецът успява да напълни чашката си.

— Успокой, Господи, душата на твоя раб Подляра, нелишения от талант хакер, който беше грубиянин, ала с добро сърце… — припряно бърбори Ежко. Отпиваме, без да се чукнем.

— Подляра?

— Така разправят. А как му е светското име — виж, това не съм питал.

— И полицията какво? — Прякорът не ми говори нищо. Но самият факт… Човек, убит в дълбината, да умре истински!

— Разправят, че било случайност. Викат, че може да е имал слабо сърце и да е умрял от претоварването. Какво чудно има?

Свивам рамене.

Всичко се случва.

Едни така се прехласват в дълбината, че ги удря инфаркта в обикновения свят. Други ги хваща такава депресия, че свалят шлема и надяват примката.

Всичко се случва. Всичко.

— Живот — съгласявам се аз. — Мрачна история, старче.

— Ами да… Освен това полицията още била на крака.

Виж това е съвсем интересно.

Какво ли не съм преживял. И мен са ме преследвали. И за моята глава са обявявали награда. Край, отказах се от тия игрички, те са за младите.

Но да спипат някой хакер и в дълбината, и в реалността, а пък хайката да продължава…

— Интересно — казвам. — Интересно. Благодаря, Ежко. Развлече ме!

— Струва ли историята ми един въшлив долар? — пита хитро старецът.

Разбира се, в разказа му не съдържа никаква тайна. Човек може да научи всичко и просто така, ако потърси информацията. Но няма как да е в крак с всичко ново, в това е и проблемът, и спасението. А Ежко припечелва, като преценява какво и с кого да сподели. За деветдесет процента от седящите тук историята е напълно безинтересна. Другите девет процента ще я изслушат, за да я забравят.

А виж мен с нещо ме заинтригува…

— Струва, старче — съгласявам се аз. Протягам му еднодоларова банкнота.

Ежко ловко я скрива в дланта си и се оттегля. За да разправи някой друг поредното… всъщност, не е ли все едно какво? Сигурно е скътал по нещо интересно за всеки. Ежко не е алкохолик, а професионалист висша класа.

Затова толкова го ценим всички, като се почне от клиентите и се свърши със собственика на „Цар-риба“.

Междувременно ми донасят щуката.

— И как е сготвена? — интересувам се аз, оглеждайки грамадната риба.

— Нашият главен готвач — с усмивка отговаря сервитьорката — беше горд да изпълни такава интересна поръчка. Месото на щуката се смила и каймата се смесва с бял хляб, накиснат в мляко…

Всичко е както си му е редът. Щом не съм опитал ястието, трябва да ми бъде обяснено какво точно ще консумирам…

И в този миг околният свят потреперва като при земетресение, разчупва се, потъва в тъмнина.

Наядох се, няма що…

— Льоня!

Разклатих глава, примигнах. Светът бавно, без особено желание, придобиваше цвят.

— Льоня, тук ли си?

Вики ме гледаше с лека ирония. Държеше сваления ми виртуален шлем в ръка, дори не го бе изключила от захранването, и във вътрешността му още се мяркаха някакви картинки.

Първата ми работа беше да погледна монитора. Надписът „ненормативно излизане от дълбината“ не ме изненада. Обаче времето…

Пет часа вечерта. По дяволите, та аз можех още да съм на работа!

— Вики, не разбирам…

— Льоня… — Тя приклекна пред креслото ми. — Забрави ли? Днес имаме гости. В шест часа. У дома. В реалния свят.

— По дяволите… — Прехапах устна. Да. Забравих. — Компютър, изход!

„Приключване на работата?“

Вики въздъхна, изправи се, отиде в кухнята. Заех се да смъквам виртуалния гащеризон. Компютърът поизчака, преди да угаси екрана и да се изключи.

Да… приключване на работата. Навремето щеше да ме попита с глас, който толкова прилича на Викиния: „Сериозно?“

Много е сериозно. Толкова сериозен съм станал, че чак ме е гнус.

— Какво трябва да се купи? — извиках аз.

— Сети се… — обади се от кухнята Вики.

— Картофи, зеленчуци, домати, краставици…

— Позна. А сега се сети и за останалото.

— Пиле? — изтърсих напосоки.

— Вече размразявам каймата. Ще направя кюфтета. Вземи олио, почти е свършило. И… ясно какво още.

— Водка искаш ли?

Вики понякога пие и водка. Ако е в настроение.

— Май, не — отвърна тя след като се замисли за секунда. — За мен вземи бутилка сухо вино. Или бира.

— Кое предпочиташ?

— Все едно. И побързай, става ли?

Да, издъних се. Вчера обсъждахме кога ще дойдат момчетата, че ще започна да готвя още преди Вики да се върне от работа. После нахлузих шлема и се гмурнах.

И съвсем забравих за уговорката.

На улицата беше студено. Гадничко, мокро, неуютно. Въпреки че температурата беше над нулата и листата по дърветата още зеленееха, пронизващата есенна влага вече се бе настанила във въздуха. Още с излизането ти се нахвърля, пропълзява под пуловера, кара те да настръхнеш.

Вики лесно ме убеди, че в сравнение с гнилото петербургско време Москва е почти в тропиците. И моето мнение за климата на северната столица не е добро. Само дето две години след преместването още не съм видял златна пушкинова есен.

Сигурно в небесната канцелария всичко се е объркало. Цяло лято дъждове, цяла есен студ. Дано по-скоро дойде зимата.

„Как ти се струва руската зима? Докато още има трева — бива, но като завали снега…“

Размятайки празната торбичка, заобиколих сградата и се шмугнах в магазина. Така… картофи… домати… моркови… Или моркови май не трябваха? Както и да е, няма да са излишни.

Опашката за зеленчуци беше малка, нормалните хора тъкмо се връщаха от работа. Наредих се най-отзад, зад красива, макар и очилата девойка. Тя четеше самоучител по програмиране на „Ада“. Виж ти. Може и да влиза в дълбината. За да припечелва като хамалин или пощальон…

Не е хубаво човек да се запознава с девойки в реалния свят. Особено ако има любима жена. Подобни забежки са простени само във виртуалността.

А още по-тъпо е да се запознаваш на опашка за картофи.

— Два лимона — каза момичето.

Хванах се, че я изучавам с любопитство. При това съвсем неуместно любопитство. И че ми харесва покупката й. Тя беше длъжна да купи два яркожълти лимона, а не кило кални картофи и кочан зеле! Сега вече можех да си я представя как седи в креслото, задължително под лампион, пие чай и чете… не, вече не справочник, а хубав роман. Нещо сериозно, истинско, а не булевардно.

Или как момичето нарязва лимона на резени, залива го със захар и кафе, налива в миниатюрни чашки коняк и чака… някого. Мен, например.

Мечти, мечти…

— Слушам ви?

Продавачът ме погледна. Продавачът в нашия плод-зеленчук е забавен — типичен интелектуалец, преминал по съветско време на работа в търговията и там намерил себе си.

— Два лимона — мрачно казах аз.

Момичето все не си тръгваше, мъчеше се да напъха лимоните в джобовете на якето си.

— Друго? — лимоните като живи скочиха върху кантара и прелетяха в торбата ми.

— Три килограма картофи. Кило доматени.

Какво ми става? Защо, по дяволите, казах доматени? Никога в живота си не съм срещал по-голям ненормалник!

— Други кореноплодни ще желаете ли? Нещо от кръстоцветните или от барабоевите?

Лицето на продавача оставаше все така учтиво и дружелюбно.

— Супер… — промърморих аз. — Още кило краставици и това е. Благодаря.

Когато платих и излязох от магазина, момичето вече го нямаше.

Така и трябва.

Преди, когато виждах на улицата интересно лице или просто забавна сцена, или дори такава дреболия като два лимона, купени на опашка за картофи и зеле, аз знаех, че това ще си остане с мен. Нали имах къща… голяма сграда с много жилища. Е, не в реалния свят, а във виртуалността. И в моя власт бе да заселя там когото си искам.

Щях да се прибера вкъщи, щях да кажа: „Вики, потапяне“… Щях да си спомня лицата и жестовете и да доизмисля онова, което не знам. Да обзаведа апартамента, в който ще се нанесе това момиче.

Глупаво е да се съжалява за миналото. Още повече за едно фрашкано с вехтории малко жилище, където в мивката със седмици се трупат мръсни чинии, в хладилника има само фабрични пелмени, кренвирши и бира, а ризите от гардероба се избират на принципа „която е най-неизмачкана“…

Аз и не съжалявам.

Олиото и водката се продават на едно и също място. Поколебах се за секунда, подозрително изучавайки асортимента. Водката „Кристал“ е по-хубава, „Топаз“ — по-евтина… Направих лесно избора си — взех по бутилка от двете. Момчетата също ще донесат пиене, но водката никога не е прекалено много.

Вече мога да се прибирам. Алгоритъмът е изпълнен, програмата е завършена.

Return.

End.

Понякога забелязвам, че мислено разпределям на етапи всичко, което трябва да направя в истинския, човешкия свят, като редовете от програма. Затова пък в дълбината живея обикновен, човешки живот. Просто живея.

Сигурно си струва да го споделя с Вики. Това е нейната специалност… нейното бойно поле. Но не го правя. Срам ме е.

Излязох от магазина, погледнах към небето. Сиви облаци. Всеки ден може да завали сняг. Дано да е по-скоро… дано. Няма нищо по-хубаво от лошото време, прав е бил българският писател.

А това също е симптом. Очевиден и опасен. Не искам да излизам от виртуалността. Не желая да се появявам в човешкия свят. Тук е лошо. Тук е мръсно и неуютно. Понякога тук убиват.

Впрочем, вече не само тук. Ако Ежко казва истината…

Подляра… Успокой, Господи, душата на честния хакер…

Някога можех да се усмихвам при среща с хакери. Да се чувствам равен с тях и дори малко нещо повече. Защото те бяха много, а ние — малко. И ние можехме това, което за тях си оставаше недостъпно.

Но тия времена свършиха.

Дори и в това няма нищо страшно. Не съм аз първият, чиито способности са станали ненужни за обществото. Къде сте сега, виртуози-печатари; къде сте, седлари; къде сте, майстори-стъклари? Останали сте в миналото, в детските книжки с картинките, в историческите филми и енциклопедиите.

От нас изобщо нищо не остана.

Но сигурно само аз от дайвърите… от бившите дайвъри, съм развил дийп-психоза във възможно най-тежката й форма. Толкова тежка, че дори и Вики засега не забелязва какво става.