"Фалшивите огледала" - читать интересную книгу автора (Лукяненко Сергей)100Затръшвам вратата на стаята, озовавам се в коридора. Както винаги в Било ме нямало, а? Ще видим. Тръгвам към стая номер 2017. Оглеждам се — коридорът е пуст. Прекрасно, макар че няма нищо странно в това човек да излиза от една стая, за да се насочи към друга. Набирам кода, вратата широко се отваря. Онова, което преди няколко часа не ми се удаде, сега става от само себе си. Прекрачвам прага, затръшвам и тази врата. Тишина. Не такава, както е в обикновените, обитаеми хотелски стаи. Тишина на гробницата, на изоставен хангар, на влажно дере. Може и сам да съм я измислил, тази тишина, обаче в момента тя се е превърнала в реалност. Старая се да не поглеждам картината, окачена на стената, отивам при гардероба. На него няма никакъв катинар — успеят ли да разбият външната врата, тази няма да е проблем за никого. Дано там, в истинския свят, Вики не гледа в монитора… Отварям вратичките — те тихо, тъжно изскърцват. — Привет… — казвам аз. В дъхащите на прах и нафталин недра на шкафа висят човешки тела, смачкани досущ като надуваеми кукли, от които е изпуснат въздухът. Протягам длан и докосвам един от обитателите на шкафа. Слаб и висок мургав мъж, очите му имат цвят на избеляло небе, на кръста му са окачени два кобура. — Здрасти, Стрелец… Той мълчи. Без мен той е нищо. Всички те са нищо без мен. Брадат мъж със странно облекло… — Здравей, Елениум… Възрастен, вдъхващ респект джентълмен… — Здравей, Дон… Червенокосо момиче с пищна плът… — Здравей, Луиза… Незабележителен човек на средна възраст… — Здрасти, Хлъзгав… Грохнал старец… — Здравей, Протей… Млад, симпатичен момък… — Здрасти, Ромео… Патрони в барабана. Смачкани карнавални маски. Стари оръжия от арсенала. Или нещо по-лошо? Музейни експонати? Пресягам се и свалям стареца от закачалката. Надничам в очите му — празни, избелели, покрити с тънка белезникава пелена… И подхващам падащото тяло — нищо и никаквото тяло на мотоциклетиста, толкова удобно за разходки из Дийптаун. Дори не го окачвам в гардероба — хвърлям го към ъгъла, върху кревата. Отивам при огледалото, разглеждам облика си. Докосвам лицето си с длани, изглаждам бръчките, изтеглям нагоре краищата на устните, изправям носа… Изтеглям се нагоре, изправям рамене… Вече не съм старец. Човек на средна възраст, най-обикновен човек, даже с умни, мъдри очи. И все пак не това ми е нужно. Усещането е такова, сякаш съм прояден от молци и прашасал. Две години… Те не са преминали без да оставят следи. Мога да се намъкна в сексапилната хлевоуста Луиза. Или да си нахлузя кожата на коравия Стрелец. Мога дори в Хлъзгавия да се промуша, колкото и да мразя този облик. Но пак няма да улуча. Те прекалено дълго са ме чакали, предани като кучета, безропотни и готови да ми служат. Те са уморени — старите маски на дайвъра Леонид. Но на мен ми трябват за едно-единствено нещо. Набързо, за последно… Бръквам в джоба на вехтото сако. Вадя пейджъра. Виж ти… Действа. Има стотина съобщения, но последното, най-прясното е от тази пролет. Изтривам всичко, без да чета. За разлика от реалността, в До името „МАНИАК“ тлее виолетова светлинка. Маниака е в мрежата, но е страшно зает. Дяволът си няма работа… Въвеждам съобщение, изпращам го. — Шурка, привет… Няма нужда да се представям — той и така ще види от кого е съобщението. — „Трите прасенца“, тази нощ… Ще те чакам осем часа, смятано от момента на съобщението. Постарай се да дойдеш. Няколко секунди гледам екранчето — сякаш в очакване на незабавен отговор. После прибирам пейджъра в джоба си. Май това е всичко, от което имам нужда от моето минало. — Извинявай, Стрелец — казвам аз и изваждам револвера от кобура. — И всички вие… извинявайте… Отдалечавам се на няколко крачки, преди да открия стрелбата. Шест тела в гардероба — шест заряда в револвера. Гледам как припламва и изчезва тялото на лудетината Луиза, как се разпада и става на пепел романтикът Ромео, как изгнива непредсказуемият Хлъзгав, как се изпарява учтивият Дон и се пръсва като облаче от искри мъдрият Елениум. Стрелеца е последен. Прехапвам устни, преди да натисна спусъка. Тялото на Стрелеца потреперва, сякаш е галванизирано. И продължава да виси. Ама разбира се… Нали е защитен от собственото си оръжие. Трябваше да взема камата на Хлъзгавия или щипка отрова от Елениум. Но сега вече е късно. А Протей, в чието тяло се намирам, убива с голи ръце. Но не мога да постъпя така със Стрелеца. Дори със собственото си минало е трудно да си уредиш сметките без чужда помощ. Колебая се секунда, после смъквам тялото на Стрелеца, грабвам непотребния мотоциклетист и ги помъквам по коридора към сегашната си стая. Докато отключвам вратата, за миг забелязвам движение при стълбището. Замирам, вглеждам се в полумрака на коридора. Сигурно ми се е привидяло. Захвърлям двете тела на леглото. Мотоциклетистът и Стрелеца лежат лице в лице и ревниво се вглеждат един в друг. Това ли е всичко? Май не. Излизам, заключвам вратата. Правя няколко крачки, замирам, бързо се оглеждам. Коридорът е празен. Привидяло ми се е. Връщам се в стая 2017. Свалям от стената картината… За миг замръзвам, загледан в нарисувания пейзаж. Там няма нищо особено. Просто планини — неестествено високи са, но кой знае защо не будят усещане за нереалност. На склона, при пропастта, е кацнала малка планинска хижа. Във високото небе се реят тук-там бели облаци. Това е всичко. С картината в ръце излизам в коридора. И в мен стрелят — от упор. Звукът от изстрела е приглушен, не прилича на грохота на полицейските уинчестъри, и това вече е добра новина. Но виж, светлината ме заслепява. Падам възнак, усещайки тъпа болка в гърдите. Пред очите ми плуват цветни кръгове, тялото ми е вяло и не ми се подчинява. Над мен се свежда тъмна фигура, дулото на пистолета със заглушител матово проблясва на милиметри от лицето ми. Отдавна не ме бяха убивали. Може би от момента, в който умрях окончателно… — Това е предупреждение. — Гласът е глух, неестествен. — Разбра ли ме? Протей мълчи, Протей е зашеметен, Протей няма сили да направи каквото и да е… — Чуваш ли ме? Ей… Когато ръката на непознатия докосва рамото ми, започвам да се променям. Ноктите разпарят чуждото тяло, мощната лапа с един удар избива пистолета. След миг вече съм изправен — и на четирите си лапи, озъбвам се. Снежният барс не е много едро животно, но работата не е в големината. Само че продължавам нищо да не виждам! Цветовете се сменят като при опит да стартираш дийп-програмата на древен компютър със стара видеокарта. Насечени, накъсани движения, едва доловим силует… — Повтарям — това е само предупреждение. Ни най-малка паника в гласа. Което е много лошо. Дори не свалих шлема. И така е ясно какво стана. Екранчетата са запълнени с неясна, мътна, груба картина. Шестнайсетте цвята не могат да възпроизведат шарения свят на Дийптаун. Докато се намирах в deep [Enter] — Кой си ти? — изкрещявам или по-скоро изръмжавам аз. Карикатурната фигура разперва ръце. — Всичко ли разбра? — Не! — Мисли… Изстрел. Беззвучен. Звуците са мъртви. Напълно. Сега освен полусляп, съм и оглушал… Тялото на Протей реагира от само себе си — с ярко припламване. Барсът изчезва, превръща се в огнена вихрушка. Сега дори докосването ми сее смърт. Обаче аз не знам до кого да се допра. Нищо не виждам, нищо не чувам… понасям се през коридора с разперени ръце… Който и да е стрелял в мен — вече не е тук. Направил е това, заради което е дошъл, и си е тръгнал. Оставам да стоя насред коридора — изтъкана от огън, могъща и абсолютно безпомощна фигура. Сега бъркотията на екрана беше пълна. Нещо малиново-жълто-алено. И пълна тишина в слушалките. Добре ме изработиха. Качествено. Отначало ми прецакаха зрението. Когато не се вразумих, се погрижиха и за слуха. Пресегнах се и натиснах „reset“. Компютърът недоволно изписука, преди да рестартира. Оставих шлема на края на масата и се извърнах, за да погледна часовника. Само дванайсет и половина. Зад вратата на спалнята бе тъмно — значи Вики вече спи. На екрана се показаха стандартните редове на BIOS-а, небесно синият фон с облачетата, после — работният екран. Замислих се за секунда. След което извадих от най-долния рафт едно DVD. Сложих го в дисковото устройство. И отново рестартирах компютъра. Отначало всичко е както обикновено. Само върху синьото небе няма облаци. А иконките върху работния екран са прозрачни, едва забележими. Иначе биха закривали лицето. — Здрасти, Вики — казах аз. — Добър момент от денонощието, Леонид. — Лицето върху екрана се намръщи. Нарисуваната Вики може да изразява малко емоции. Радост, тъга, любопитство, съмнение. Всичко е изчистено и опростено, всичко е много по-различно, отколкото е в живота. — Има значителни промени в апаратната база от момента на последното включване. Да започвам ли адаптацията? — Да — потвърдих аз. Честно казано, хич не съм наясно дали Вики — моят индивидуален потребителски интерфейс — ще се спогоди с новата версия на „Windows-Home“. Пробвах дали е съвместима с бета-версията, но това беше почти преди година. На екрана Вики търпеливо чакаше. Станах, откачих кабелите на виртуалния гащеризон, отидох в банята. Пъхнах главата си под струята студена вода. Вече бях изтрезнял, само ме понаболяваше стомаха и устата ми бе пресъхнала. Кой ме причака? И най-вече — защо? Мен, безобидния обитател на Дийптаун, хамалин в компанията „HLD“… На кого съм изтрябвал? Значи, не им трябвам аз, а дайвърът Леонид… Също безсмислица. Дайвъри вече няма… Доказано е… И изведнъж се усетих, че се усмихвам. Не е важно от кого получаваш потвърждение за собствената си значимост — от приятели или от врагове. Важното е, че те ценят. Така вероятно се усмихва някой запасняк, уволнен по болест войник, получил повиквателна. Като че ли няма на какво да се радва, защото късчето хартия не предвещава нищо добро… И все пак! — Не съм мъртъв — прошепнах на отражението в огледалото. — Дявол да го вземе, нали не съм мъртъв… Отражението размърда устни, беззвучно повтаряйки думите ми. Като омагьосан прекарах длан по студеното стъкло. Глупава усмивка до ушите… нека. Взех старата самобръсначка, пръснах в дланта си малко пяна, започнах да се бръсна. Бавно, грижливо. Понаплисках се с одеколон. Постоях още малко, опитвайки се да придам на лицето си сериозно изражение. Но на какво се радвам? На това, че ме наритаха като кутре? — Кого ли настъпих по опашката? — попитах отражението си. — А? Как мислиш? …В хладилника открих кола и сок. Изпих сока, защото хич не вървеше да пресушавам лигавицата на устата с ортофосфорната киселина, добавяна от акъллиите производители в другата напитка. Така… един без четвърт. Или Вики е заредила всичките си файлове, или машината е увиснала. Компютърът работеше. Вики се усмихваше от екрана. — Статус? — попитах аз, свързвайки кабелите. — Системата е стабилна. Ресурсите са достатъчни. — Вход в мрежата. Обикновен режим. Личност номер три — „Протей“. — Готово — само след секунда забавяне. Оптичната линия не е като скапания телефонен кабел… Надянах шлема. Облегнах се в креслото. Дявол да го вземе… всичко е като преди… Почти като едно време. deep [Enter] Мотоциклетистът и Стрелеца все така скучаят на леглото. Ставам от креслото, поглеждам се в огледалото. Аха, Протей е запазил внесените от мен промени. Мъж на средна възраст с мъдри очи… Отивам при вратата на пръсти, сякаш това ще промени нещата, рязко я отварям и изскачам в коридора. Предпазните мерки се оказват смешни и излишни. Там няма никой. Само на пода се въргаля надупчената от куршума картина. Повдигам я, заглеждам платното. Куршумът е пронизал тъкмо нарисуваната хижа. Сега от нея е останало само размазано петно боя, разложено на шестнайсет нюанса. Хижата вече я няма. Отнасям картината в стаята, оставям я върху неподвижните тела. Излизам, заключвам, слизам по стълбите. Мога да наема мотор или кола от паркинга до хотела, но по-добре да се доверя на „Дийп-разводач“. Вдигам ръка — зад ъгъла веднага изскача малка кола. Кара мязащ на пънкар младок, един от базовите типажи на програмите-шофьори. — Ресторант „Трите прасенца“ — казвам и сядам вътре. — Пътуването ще отнеме три минути — отговаря шофьорът с лек акцент, май прибалтийски. Колата потегля и в този момент изписуква пейджърът ми. Натискам бутона за приемане, вече досещайки се кой се обажда. — Хай… — с приглушен глас казва Маниака. — Ще дойда, чакай ме. Кратко и ясно. Дали само ми се стори, или той наистина говори с не по-малък акцент от шофьора? Сигурно ми се е сторило. Минала е само година. Маниака замина за Щатите някак твърде внезапно. Много момчета заминаха, но обикновено за намеренията им се знаеше отдавна. А Шурка си траеше — сподели чак когато си беше купил билета за Сиатъл. Сигурно в съветски времена така са потегляли евреите за Израел — криейки до последно. А най-смешното е, че можех да науча за това чак след година. Точно тогава ние с Вики се преселихме в Москва и все едно бихме могли да се виждаме с Шурка само в Всъщност не, нямаше да можем. Нощем, когато се разхождам из виртуалността, Маниака бачка. Виртуалността елиминира разстоянията, но не и времето. Колата се плъзга из някакви мрачни пресечки, веднъж мяркам в далечината кулите на „Майкрософт“, после изскачаме на булеварда и спираме при ресторанта. Плащам, слизам. Поспирам се за миг, загледан в сградата. Забелязвам доста промени наоколо — част от сградите са съборени, други са реконструирани. А ресторантът си е останал същият. Еклектична постройка — едната трета е от камък, другата е дървена, а последната — само рогозки. Разбирам, че най-умно е било прасенцето, иззидало къщичката си от камък. Готов съм му ръкопляскам. Само че най-хитро май е било най-малкото братче, което се е задоволило със сламените рогозки. Към зимата то все едно се е преместило под сигурния керемиден покрив, обаче и лятото си е поживяло чудесно. Усмихвам се и се отправям към сламения дял на ресторанта. Интересно само какво е станало след като мъдрото най-голямо прасенце е подслонило мързеливите си братчета? С това голямо домакинство… Двама ратаи, които да му работят срещу храна и подслон, никак не биха му били излишни… Чак при входа, когато се пресягам да отдръпна бамбуковата завеса, осъзнавам какво се е случило. Протей се е усмихнал. Аз се усмихвам. С тази усмивка на лицето, ехидна, но все пак усмивка, влизам в азиатската зала на заведението. Шумно е. Не съм стъпвал в „Прасенцата“ от година. За това време фасадата на ресторанта изобщо не се е променила, но вътрешността му е станала значително по-голяма. В източната му зала се е появил басейн с малкото каменисто островче по средата, откъдето се е устремила към тавана цъфтяща сакура. Част от масичките наоколо са си същите, но има и нови. Келнерите са доста повече на брой и аз съм готов да се закълна, че до един са живи хора, а не обслужващи програми. Дали да не си потърся тук работа? Собственикът сигурно ще ме вземе, заради доброто старо време. Не е като да мъкнеш рояли. Никак не е зле, все пак се работи с хора… Насреща ми доприпква усмихнат младок, костюмиран в бяло. Лицето му е по-скоро корейски, а не китайски или японски тип, но чертите са разработени чудесно. — Сам съм, чакам приятел — уведомявам го аз. — Моля, заповядайте… Сервитьорът ме отвежда до въртящата се маса в ъгъла, чевръсто отнася някъде двата излишни стола, изчаква ме да седна и слага на масата менюто. — Оризова салата, темпура, саке — поръчвам аз, без да погледна менюто. Не сме четвъртък, но да смятаме, че днес ми е личният рибен ден… Върху лицето на сервитьора се изписва съмнение. — Ако предпочитате японската кухня, бих ви предложил да се преместите… Ясно, дори самата масичка по-скоро подхожда на китайски ресторант. — Няма проблем — махам с ръка аз. — Приятелят ми най-вероятно ще предпочете китайска храна. И моля сакето да не е претоплено, обичам го почти хладко. Сервитьорът учтиво ми се покланя и отпрашва. Какви изтънчени гастрономи ставаме в В реалния свят нагъваме преварени макарони и загорели кюфтета от полуфабрикати. А във виртуалността — ту сакето ни е прекалено горещо, ту бифтекът ни е препържен… Е, как да не хванеш дийп-психоза… Маниака засега го няма, сигурен съм. Появи ли се — веднага ще ме намери, това ми тяло е негова изработка и със сигурност притежава известни само нему особености. Точно сега е моментът да поседя и да обмисля нещата. С какво разполагам? Освен с чифта остарели дайвърски тела, с няколкото бойни програми, които е пресилено да бъдат наречени ефективни, и с позатрилите се контакти? Не… стоп. Не си струва да правя оглед на арсенала си, първо трябва да си изясня дали искам да взема оръжието в ръце. С какво разполагам? С разказа на Ежко, който изненадващо ме заинтригува, и с атаката на непознатия, последвала веднага след като се отбих за дайвърските си вехтории… И това не е. За какво ми е изтрябвало всичко това — там е въпросът. Трябва да се направя на ударен за чутото в „Цар-риба“ и да се вслушам в предупреждението на непознатия. Точка. И няма да имам никакви проблеми. Отдавна трябваше да зарежа тъпото бачкане в „HLD“ и да се заема с нещо полезно и доходно. Все пак мога това-онова. Дизайнерите и художниците се търсят в Само че… Мъкненето на нарисувани тежести беше моята подигравка в отговор на тази на съдбата. Това приложение на вече напълно излишните дайвърски дарби е същото като безработен музикант да свири на китара в някой подлез. Показно, демонстративно изпълнение. Сякаш в очакване на нещо… на успех, на признание или осветена сцена над тъмната бездна на претъпканата зала… Какво пееше онзи китарист? „Той правеше каквото не може да не прави. На тебешира цветен Роб и Бог…“ Но виж, ако музикантът извади от шкафа си пожълтялата диплома от хранително-вкусовия техникум и си намери работа в близката столова — тогава е загубил играта. Веднъж и завинаги. Ще стане почитан човек, наместо изпаднал просяк. Ще е сит и горе-долу осигурен. Само дето ще престане да свири на китара. Съвсем. Дори вечер, когато му дойдат на гости приятели… вече не мизерстващи музиканти, а нормални, обикновени хора. Не искам. Чаках този миг две години. Добре де, година и половина. Откакто дайвърите станаха излишни. Откакто осъзнах, че се превръщам в човек без професия. Не знаех кое ще стане предзнаменование за това ми завръщане. Само за едно се молех — да не дава Господ да го пропусна. Първото — съвсем тихо — звънче беше разказът на Ежко. Насмалко да не го чуя. А преди щях да съм сред първите, научили за случилото се с хакера Подляра… Но все пак го чух. Изминах двайсетте крачки по коридора в отдавна забранената за мен посока. И бях възнаграден — с изстрел от упор. Известният изследовател на Но някой друг не споделя мнението му — там е работата! Ако продължават да те смятат за опасен — значи си жив. Труповете на враговете ги подритват, хвърлят ги в деретата или ги оставят за храна на чакалите. Но по мъртвите не се стреля. Отново се усмихвам, загледан в бързащия с табла в ръка сервитьор. Аз съм дайвър. А бивши дайвъри няма. Аз съм жив. …На два метра от масичката младокът поглежда към кухнята, препъва се — и пада. Подносът полита нагоре… Не, аз не съм за първи път в японската част на ресторанта. И знам, че не се задават никакви неприятности. Просто… просто ми се иска да постъпя така. Картината изгуби реалността си. Чух нечий вик на уплаха, видях как момчето пада по очи, бързо се преобръща, вдига ръце. Сега ще улови двете чинии, ще подхвърли с крак подноса, ще скочи, за да сложи пълните чинии върху падащия поднос, който ще хване на сантиметри от пода, превръщайки движението в сконфузен поклон. После ще направи серия поклони пред клиентите, хванал подноса с лявата си ръка, докато притиска дясната към гърдите си. Малко шоу за разтуха на обядващите. Само че аз обърквам сметките му. Плонжирам — та това е толкова лесно. Не е игра, в която трябва да се изплъзваш от изстрелите и от рутещите се стени. Прелетях над сервитьора, хванах чиниите във въздуха и завъртях с удар на лакътя подноса. Обърнах се и изпълних трика на сервитьора самостоятелно — цялата програма, от игла до конец. Дори не забравих да се поклоня във всички посоки. Хлапакът лежеше на пода с изпружени ръце. Нямаше как да се види какво изразява лицето му. deep [Enter] Сервитьорът става, смутено притиска ръце към гърдите си. После започва да ръкопляска. Браво на него! Все пак успя да превърне случката в шоу. Усмихвам се и церемониално му подавам подноса, връщам се на масата си. — Господинът се занимава с кунг фу? — пита сервитьорът, който ми сервира ястията от подноса. — Малко — отговарям уклончиво аз. Наоколо е шумно, посетителите обсъждат случката. Сигурно ще решат, че съм подставено лице. — Извинявайте, дали няма да си имате неприятности? Разбирам, че се нагърбих с вашите задължения. Сервитьорът се подсмихва. Май наистина не се сърди. — Нищо-нищо. Даже стана по-интересно. Сега ще донеса сакето… В джоба на Протей има пакет цигари, вадя една и запалвам, за да избегна храненето, докато всички са зяпнали в мен. Нека се поуспокои обстановката. — Да не припечелваш в цирка? Обръщам се — и виждам Маниака. Той има доста тела, но са лесни за разпознаване. По тяхната незабележителност, ако може така да се каже, по предизвикателната им незабележителност и обикновеност. И присъщия им общ тъмен фон. Нито веднъж не съм виждал Маниака с руса или червена коса, винаги е някаква вариация на мургав брюнет. — Привет! Здрависваме се. С неизбежната след дълга раздяла скованост. Маниака сяда до мен: — Ти… пак ли? В погледа му се чете любопитство. Той е в течение на цялата ситуация с дайвърите… не току-така ми предлагаше помощ при търсенето на работа — в Щатите или в Русия. Даже ме питаше дали бих се заел с програмиране… Смешки. Старото куче не се научава на нови трикове… — Трябва ми помощ — без заобикалки казвам аз. Приближава се сервитьорът, аз млъквам, а Маниака подхвърля: — Юдзу хао мин, яйца с шунка, „Драконови очи“ и зелен чай… Сервитьорът с усмивка се отдалечава. Загризва ме любопитство. Имам спомен, че Маниака обича пържените спагети, но не се сещам някога да си е падал по екзотични ястия като вмирисани яйца, змийски органи и други карантии… — Какви са тия „Драконови очи“? Маниака се усмихва: — Едни пастички… — Ъ… — Та какво се е случило? Мълча си. Шурка се потрива между веждите. Май наистина е страшно ангажиран с нещо свое. И все пак аз отново си затрайвам. — Тогава — какво искаш? — Оръжие — отговарям директно. — Мен не ме търси за това. — Маниака мрачно вдига поглед. — С нищо подобно не се занимавам, вече отдавна. — Как така? Нали работиш във „Virtual guns“! — В отдела за защитни средства — уточнява Маниака. — Шурка… — Трябва да се разтърся, така веднага нищо не мога да намеря — предава се той. — Разбери, при нас всичко е покрито, измъкването на файл извън сървъра си е чисто самоубийство. — А можеш ли да ми подскажеш къде да търся? — Нищо ли не ти е останало? Свивам рамене: — Някакви вехтории. Револверите на Стрелеца. И това тяло… Протей, разбира се, също може това-онова, но… Маниака кимва с разбиране: — Могат да уплашат само ламерите… Дай хартия и нещо за писане. Подавам му бележника си, Маниака бързо надрасква нещо. — Ето. Прочитам и се намръщвам. Името е Чингиз. Само толкова, без фамилия. Адресът… Странен адрес. Опитвам се да схвана каква е работата. — Нали сега живееш в Москва? — Маниака явно се чуди на недоумението ми. — Да… А това къде се намира, Маниак? — До спирката на метрото „Червените порти“, ако не се лъжа. — По дяволите… Май станах за смях… — Щях да реша, че имаш дийп-треска — бърбори Маниака, взема цигарите ми, пали една и жадно всмуква дима. — Ако не беше дайвър… Мамка му, как ми се пушеше! На работата ни забраняват… — Защо? — За опазване на здравето! — Че каква е вредата от виртуалните цигари? — Забрави ли къде живея сега? — мрачно пита Шурка. — Тия тъпи, побъркани американци… — Никой ли не пуши? — Пушат като комини — злорадо отвръща Маниака. — Плюскат холестериновите си хамбургери, мляскат и се давят. С часове плещят по мобилните си телефони. Отвъртели са едни задници — всеки втори. Но се борят за здравето си, яко се борят! Както ние преди се борехме за мир, когато имахме най-много танкове в света… Май всички знаят, че Земята е кръгла, но само се досещат, че на нея има и други неща, освен Америка. Писна ми… Сервитьорът му донася поръчаното, а на мен — сакето. Този път без никакви показателни изпълнения, въпреки че посетителите ни поглеждат с надежда… — Ами връщай се — не успявам да се въздържа от иронията. Маниака само изхъмква. Смуква от цигарата и я оставя в пепелника, пита: — Та какво се е случило? — Днес наминах при старите си тела. Общо взето просто така, без повод… — Е, и? — Нападнаха ме. Подробно му разказвам за случката. — Полицията на Дийптаун — еднозначно решава Маниака. — Отрядът за борба с демонстрантите. — Защо? — Шокови куршуми. Наша разработка са. И то неотдавнашна… Тъкмо ги взеха на въоръжение. — Какви са последиците от тях? Простреляха ме два пъти… — Няма необратими последици. Рестартираш компютъра и влизаш в — А има ли защита? Маниака мълчаливо кимва към листчето. — Ясно. Мога ли да намеря този Чингиз в — Че ще го намериш, ще го намериш. — Шурка се усмихва. — Само дето това изобщо не те топли. Докато не те погледне в очите, не разчитай на сериозен разговор. — Ще ми помогне ли? Маниака хапе устни. — Кажи му, че аз те пращам. И че много го моля да ти помогне. Но всичко ще зависи и от впечатлението, което ще му направиш. — Какво може да му се каже? — Почти колкото на мен. Ако случайно не се досети веднага, напомни му за шлепа на Василиевски остров. — За шлепа? — Точно така. За ръждясалото корабче без мотор. Шлепа. На Василиевския остров. — Благодаря. — Де да имаше за какво… — Маниака ме поглежда замислено. — Слушай, ти как изобщо… как го понасяш? — Кое? — Ами… всичко, което се случи с дайвърите. — А какво толкова има за понасяне? — отговарям с въпрос. — Имаше ни, а сега ни няма. — Как пък не! Нямало ви… — Като дайвъри сме аут. — Със сигурност може да се намери някакво приложение на способностите ти. Съгласявам се: — Търся си работа. Заедно с един познат, голям спец по изработване на каменни брадви и кремъчни върхове за стрели. Маниака кимва и сменя темата на разговора: — Чувал ли си нещо за колегите си? Заставам нащрек. Неволно. Можех да се разкрия пред него даже в онези времена, когато дайвърите се търсеха от всички по-яки фирми. И решението, и постъпката са си мои. Но само мои. — Почти нищо. Нали разбираш, почти с никого не съм се познавал реално. — С какво се занимават сега? — С каквото им падне. Едни програмират, други работят като дизайнери, а трети — в обслужващия персонал. Някои пък съвсем напуснаха виртуалността. Нали разбираш… за нас тя беше по-слаб наркотик, отколкото за обикновените хора. — А да си чувал за Тъмния Дайвър? — Не, не се сещам. Кой е той? — Хех — въздъхва Маниака. — Разбираш ли… обикалят разни слухове… че въпреки всичко един дайвър се изхитря да упражнява способностите си. — Как? Той свива рамене. — Де да знаех. Всичко това са слухове, нали разбираш. Може и да няма такъв. Но общо взето… занимава се с кражби, нищо особено. — Дайвър — с кражби? — Не вярвам на ушите си. — Сега? Как? Чакай… не, щях да чуя за това. — Опитай се да научиш нещо — предлага Маниака. — Ами ако е истина? Смятай, че ще има много работа за твоя приятел, специалиста по каменните брадви. — Ти нали сега разработваш защити? — отбелязвам. — Каква ще ти е далаверата от появата на дайвъри? — Е, нали не само на бачкането седя пред машината… — доста прозрачно се изплъзва Маниака. — А що се отнася до защитите… Знаеш ли колко ще живне пазарът, ако отново се появят дайвърите? Нещо повече — колко ще се ценят спецовете, запознати с методите им на проникване? Разменяме си пълни с разбиране погледи и започва да ми се струва, че двете изминали години са се изпарили някъде. — Едно саке? — питам аз и напълвам догоре чашата си. — Не, не бива, още половин ден съм на работа — със съжаление отговаря Шурка. — Та какво можеш да ми кажеш за Тъмния Дайвър? Ох, този негов маниер да отговаря кратко и с недомлъвки… — Питай Чингиз. Точно той ми разправи за него. Хм. Каква интересна личност. — Шурка, а ти да знаеш нещо за компанията „New boundaries“? — Дето я хакнаха тия дни? — Май само са пробвали. — Хакнаха я, и още как. — Тъмния Дайвър? — с любопитство предположих аз. — Не, това е работа на Подляра. Приятелче на Чингиз, между другото. Добър хакер. Надявайки се, че челюстта ми не е увиснала твърде очебийно, поглеждам бележката, която все още стои на масата. Маниака с удоволствие яде пасти — жълто-зелени топчета от полупрозрачно желе, и пие чай. Сгъвам бележката, внимателно я скривам във вътрешния джоб на сакото. Изглежда утре… не, днес, ще ми се наложи да отида на гости. При това не в — Шурка, а какво са крали? Нещо сериозно ли? Маниака свива рамене. — Ами, Господ знае… Предполагам, някоя твърде ергономична мишка. С моторче и автопилот. Или шлем с турбозареждане. Или виртуален гащеризон с шило в задника за имитация на инжекции със спринцовка… Че в тая компания съвсем са се чалнали, произвеждат всякакъв боклук за ламери, който никога няма да потрябва на нормалните хора. — А защо се е заврял там оня опитен хакер? — Ама, Льонка, нали може да се шитне и най-голямата тъпня, стига да има търсене. Само че оня ударил на камък, щото защитата се оказала добра… — Маниака се ухилва. — Ти ли си майсторът? — досещам се аз. — Аха. Само не казвай на Чингиз, че ще се разстрои. — Подляра е загинал в реалността — предпазливо казвам аз. — Умрял е истински. Шурка вдига глава, внимателно ме изучава с поглед: — Какви ги говориш, Леонид? Повярвал си, а? — Така приказват… — Сигурно те самите са разпространили тоя слух! За да се отърват от евентуални неканени гости. Колко пъти вече са се пускали подобни слухове! — Навремето и вирусите, скапващи хардуера, изглеждаха измислица. Маниака поклаща глава: — Слушай… Льоня… Ама ти сякаш си вчерашен в Не мога да не му повярвам. И усещам как ме отпуска нещото, цяла вечер притискало гърдите ми. — Мацката бива си ли я? Маниака се намръщва: — Нищо особено… симпатична е. Обаче е адски тъпа. Вярваш ли ми, аз я чукам, пък на мен ми се реве… Започвам да се смея пръв. Шурка мрачно ме гледа, мръщи се, сякаш се мъчи да се спомни какво точно е казал. После и той се усмихва. — Няма такова оръжие, повярвай ми. Може да се ликвидира компютърът. Ама човек — забрави. Появи ли се подобно нещо, аз ще съм първият, който ще офейка от — Защо? И на улицата е опасно — може да те блъсне кола… — Хайде, Льонка, само си представи какво ще стане в — Представям си — казвам. Вече не изпитвам желание да се засмея. — Нали виртуалността все още няма здрава юридическа база — размишлява Маниака. — Ще е невъзможно някой дори да бъде обвинен в убийство. — Ама не е там работата — казвам аз. — Представи си някой пиян в — Именно. Появи ли се такова нещо, с Маниака се мръщи, сякаш се ослушва за нещо. — Време е да си вървя, Льонка. Обедната почивка свърши! Едва успявам да му стисна ръка — Маниака хвърля на масата парите и изхвърча от ресторанта. Да, Америка го е научила на трудова дисциплина. Това не е Петербург, където понякога се отбиваше у нас по обяд за по бира. Сигурно и на мен ми е време да си вървя. Трябва да поспя, поне малко. Когато плащам на сервитьора, за миг долепям длани и преплитам пръсти… Това е най-безобидният и обикновен „външен“ нишан на дайвърите. Известен е дори на начинаещите. Момчето прекалено добре жонглира с чиниите… дали пък не прилага моята техника? Поздравът ми остава напълно пренебрегнат. Какво пък, глупаво беше да се надявам на нещо друго. |
|
|