Шеридан льо ФануЗагадката на Уайвърн

ГЛАВА 1АЛИС МЕЙБЪЛ

В малкия салон за закуска в Аултън една красива млада дама, госпожица Алис Мейбъл, загърната в наметка с кожи и готова за предстоящото пътуване на четирийсет мили — не с влак — до Уайвърн, се изправи, за да прегърне и да целуне леля си и да се сбогува с нея.

— А сега седни отново, не е нужно да бързаш толкова — ще тръгнеш чак след десетина минути и повече — подкани я възрастната дама. — Хайде, скъпа. Така.

— Лельо, ако не се прибера преди залез, господин Феърфийлд много ще се ядоса — обясни младата жена, поставила ръце върху раменете на благата възрастна лейди Уиндейл и загледана в лицето й с обич, но и с тъга.

— Кой господин Феърфийлд, скъпа — старият или младият?

— Старият. Господарят, както го наричаме в Уайвърн. Наистина много ще се ядоса, а аз се страхувам от него и за нищо на света не бих искала да го дразня — винаги е бил толкова добър към мен.

Докато младата дама отговаряше, по лицето й изби прелестна руменина, но възрастната не забеляза това и поясни:

— Всъщност изобщо не знам защо казах „млад“ — младият господин Феърфийлд е достатъчно възрастен, за да ти бъде баща. Искам обаче да разбера допада ли ти лорд Тремейн. Казах ти колко те харесва. Аз вярвам в любовта от пръв поглед. Останал е очарован от теб, когато те е видял в църквата в Уайвърн. Разбира се, там би трябвало да мисли за по-възвишени неща, но както и да е. Убедена съм, че лордът е влюбен — много силно, така че кой знае? Толкова обаятелен човек, освен това е налице всичко, за да… чудя се каква дума да използвам… Но както знаеш, Тремейн е красиво място, а лордът няма никакви дългове.

— Скъпата ми стара леля! — възкликна момичето и отново я целуна по бузата. — Милата сватовница, все ще ми избере някой страхотен годеник. Сигурна съм, че ако беше останала в Индия, щеше да ме омъжиш за местен принц.

— Местно нищожество! Разбира се, че бих могла, стига да поискам, но никога не бих ти позволила да се омъжиш за мюсюлманин. Както и да е. Ти ще се оправиш. Браковете се сключват на небето и аз искрено вярвам, че няма нужда от никакви планове и кроежи. Виж какво стана с мен и със скъпата ти майка, когато бяхме млади. Аз твърдях, че никога няма да се омъжа за военен и да живея извън Англия, обаче всъщност се омъжих тъкмо за военен и прекарах двайсет години от живота си в Индия. А тя, горкичката, не спираше да повтаря, че няма значение какъв ще бъде съпругът й, стига да не е духовник или човек, който живее целогодишно в провинцията. Никаква сила не можела да я принуди да се съгласи с такова нещо, обаче накрая се съгласи и с едното, и с другото — омъжи се за свещеник, при това беден, и до смъртта си живя в провинцията. Така че, в крайна сметка няма полза да чертаеш планове предварително.

— Точно така е, лельо. Никаква полза, струва ми се. Погледът на младата жена се залута над рамото на възрастната дама, навън през прозореца и нагоре към облаците. Тя въздъхна тежко, после се овладя, отново погледна леля си в лицето и се усмихна.

— Ще ми се да поостанеш още малко — каза леля й.

— И на мен — бавно отвърна момичето. — Исках да си поговорим за толкова неща, да ти разкажа всичките си дълги истории, но докато онези хора бяха тук, не успях, а сега вече няма време.

— Какви дълги истории, скъпа?

— Глупави истории, признавам — отвърна Алис.

— Хайде, казвай, какво искаш да споделиш? — настоя възрастната дама и се вгледа в големите й тъжни очи.

— Нищо, което да си струва, нищо, което… — замълча Алис и не довърши.

— Което какво? — попита леля й.

— Канех се да поговоря с теб, лельо — отвърна момичето, — но не мога да го направя за краткото време, което ни е останало. — Тя погледна часовника си, подарък от стария господар Феърфийлд. — Няма да успея да се изразя ясно. Имам да ти казвам стотици неща, обаче в главата ми е пълен хаос и не знам откъде да започна.

— Ами аз ще започна вместо теб. Напоследък в Уайвърн да са идвали някакви гости? — попита леля й.

— Никой.

— Някакви нови лица?

— Не, нито едно.

— А да имате нови съседи? — настоя възрастната дама.

— Не, лельо, не е това.

— А къде са тези възрастни млади господа, двамата Феърфийлд?

Момичето се засмя и поклати глава:

— В момента пътуват. Капитан Феърфийлд е в Лондон.

— А къде е очарователният му брат? — попита лейди Уиндейл.

— На някой панаир, предполагам, или на конни надбягвания, или един бог знае къде — отвърна девойката.

— Канех се да те попитам дали не е някоя сърдечна история — поясни леля й, — но като че ли няма достатъчно материал за подобно нещо. Все пак за какво смяташе да говориш с мен? Може и да не чуя цялата история, но поне ми намекни за какво става дума.

— За поне петдесет неща или просто за нищо конкретно. Нямам никого, скъпа лельо, но двете с теб можем да си говорим за какво ли не. Мога да ти пиша, а ако ми позволиш, може скоро дори да дойда пак за ден-два, разрешаваш ли?

— Не, разбира се — шеговито отвърна леля й. — Но имай предвид, че няма да сме сами през цялото време. Някои хора няма да ми простят, ако постъпя толкова себично, но ти обещавам да имаме предостатъчно време за разговори — само двете с теб. А сега, нека ти кажа, че ще се зарадвам на писмо от теб, решиш ли да ми пишеш и да споделиш нещо. Бъди сигурна, че никой няма да научи нито дума.

Вече бяха сигнали до вратата на коридора.

— Сигурна съм, мила лельо — целуна девойката благата възрастна дама.

— А напълно ли си сигурна, че не искаш някой слуга да пътува с теб? Може да седне до кочияша.

— Не, лельо, моята вярна стара Дулчибела ще седне вътре и ще се грижи за мен.

— Убедена ли си, скъпа? Изобщо няма да ми е нужен.

— Напълно, скъпа лельо, уверявам те.

— Нали помниш как ме увери, че си щастлива в Уайвърн — рече лейди Уиндейл, отвръщайки на прощалната й целувка и говорейки тихо, защото на вратичката на каретата стоеше един слуга.

— Така ли? Е, не е трябвало да го казвам, защото… не съм щастлива — прошепна Алис Мейбъл и в очите й бликнаха сълзи, докато целуваше възрастната си родственица. И тогава, докато ръцете й все още обгръщаха шията на леля й, тя я погледна съвсем за кратко с големите си и плувнали в сълзи очи и с разтреперани устни. Сетне рязко се извърна и преди лейди Уиндейл да успее да се съвземе от този малък шок, красивата й гостенка седна в каретата, вратичката се затвори и Алис Мейбъл отпътува.

„Какво ли може да се е случило? Горкичката! — помисли си лейди Уиндейл, докато очите й тревожно следяха каретата, понесла се по алеята. — Сигурно са застреляли гълъба й или кучето е убило любимото й морско свинче или пък старият Феърфийлд не й позволява да стои будна до среднощ и да чете романите си. Вероятно е някое от тези детински беди, горката ми душичка!“

Но въпреки това възрастната дама не остана доволна, нещастното и пребледняло изражение на момичето се загнезди в мислите й.