"Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)" - читать интересную книгу автора (Сонтаг Шери, Дрю Кристофър, Дрю Анет Лорънс)

ИГРА НА СЛЯПА БАБА

1. СМЪРТОНОСНО НАЧАЛО

— Вие сте луди — измърмори тихо Харис М. Остин, докато наблюдаваше как най-грозната купчина желязо, която някога бе виждал, влиза в британската военноморска база в Лондондери, Северна Ирландия. Това не може да е неговата подводница. Не може да е „Кочино“.

Почти всеки на оживения пристан би го сметнал просто за един двадесет и осем годишен радист. Но той знаеше още нещо. Беше тук по заповед направо от командващия военноморските операции на САЩ. Инструктираха го адмирали, командващи американските военноморски сили в Европа, и миналото му бе проверявано и препроверявано. И днес щеше да се присъедини към екипажа на тази подводница като един от най-новите шпиони на ВМС, като човек, обучен да изтръгва сигнали и електронна комуникация на съветските военни направо от въздуха. Имаше за задача да направи смел опит за улавяне на някои от най-дълбоко пазените тайни на Съветския съюз.

Остин скочи долу на пристана и заедно с няколко други мъже започна да тегли въжетата. После някой каза, че това е подводницата „Кочино“ SS-345, точно тази, която той чакаше от три дни.

„Какъв грозен куп старо желязо“ — помисли си той, като вдигна чантата със секретните документи на рамо и тромаво се спусна през люка, за да се представи на командира на подводницата Рафаел Бенитес и да му покаже заповедта си.

Остин беше заменил бойните катери с подводниците в търсене на вълнуващ живот. По същата причина се бе наел доброволно за тази най-нова промяна, с която от радист ставаше шпионин. Че трябва да е военен, беше почти сигурно от самото му раждане.

Потомък беше на дълга редица шотландски воини, която можеше да се проследи без особени затруднения до четиринадесетия век. Баща му беше готвач в американска авиоескадрила във Финландия, преди да се качи на китоловни, а после и океански товарни кораби. Майка му, по произход от Уелс, излязла в морето едва на деветнадесет години и с рижата си коса си спечелила прякора Червената.

Тридесет и две годишният Бенитес произхождаше от уважавано семейство. Баща му беше съдия в Пуерто Рико и командир Бенитес току-що бе завършил право с позволение на Военноморските сили, с което последните се опитваха да го задържат. Оцелял като офицер-подводничар през Втората световна война след няколко нападения с дълбочинни бомби, той се ползваше с реномето на човек, хладнокръвен под обстрел. Сега, накрая на месец юли 1949 г., отново се намираше на подводница — вече трета седмица, и то като командир.

Всъщност Бенитес искаше да откаже точно това назначение, притеснен от името на подводницата. „Кочино“ може и да значи един вид балистова риба от Атлантическия океан, но на испански език, езика на семейството и приятелите му у дома, той щеше да е командир на подводницата „Прасе“.

Признал беше това в писмо до майка си, но отговорът й още не бе стигнал до него, в тясната каюткомпания, където стоеше с изпънати назад рамене, за да покаже не особено внушителната си фигура в най-добра светлина. Стоеше сам с този едър моряк, преминал към шпионажа — от онзи тип хора, които дори на седемдесет години биха твърдели, че още не са се „размекнали като лайно“.

Червения Остин подаде заповедта си. Командирът прегледа документите и изненадан и напрегнат разбра, че неговата „Кочино“ става опитна шпионска подводница.

Бенитес остана зашеметен. „Кочино“ и без това имаше достатъчно сложна мисия. Предвидено беше да започне учебно плаване, замислено да измени характера на подводните бойни действия. Класическите подводници от Втората световна война можеха да остават под вода толкова време, колкото да атакуват кораби и да убягнат на контранападение, преди да се наложи да изплават. Но след края на войната „Кочино“ и няколко други подводници бяха коренно променени. Сега имаха ново, до голяма степен непроверено оборудване, включително тръба тип „шнорхел“, която трябваше да им довежда чист въздух, да им позволява да пускат дизеловите двигатели и да отвежда отработените газове, без подводницата да изплава на повърхността. Това щеше да им позволи да прекарват повечето от времето си под вода, да ги направи практически невидими и да им позволи да атакуват както кораби, така и други подводници.

Бенитес очакваше заповед да изкара подводницата, да изпита новото й оборудване, да обучи екипажа си и да се научи как да я управлява като същински подводен кораб. Но заповедта на Остин прибавяше ново измерение към мисията му и я превръщаше от проста игра на война и морски изпитания в операция в непровереното царство на подводното разузнаване. Всичко това трябваше да стане в леденото Баренцово море, в арктическия кръг близо до водите около Мурманск, където Съветският съюз държеше Северния си флот.

По-лошото беше, че кабелите и антените на недодяланото подслушвателно оборудване на Остин трябваше да преминат направо през корпуса на подводницата. Това означаваше разпробиване на отвори в стоманата, която не допускаше водите на океана.

Бенитес хвърли един поглед върху чертежите за пробиването на корпуса, който той смяташе за „последната“ защитна обвивка на подводницата, и съвсем се притесни. Последвалото е история, която Остин щеше по-късно да разказва и преразказва.

— Да пробия отвори в корпуса? — запита Бенитес достатъчно силно, за да привлече вниманието на своя заместник и старши офицер в подводницата, който пристигна тичешком. Пробиване на отвори без пряката заповед на Бюрото за корабите на ВМС, което контролираше изграждането и промените по всички подводници?

— Имате ли нещо от Бюрото за корабите? — попита той.

— Не, сър. Дадоха ми само това — отговори Остин. И се опита безуспешно да го успокои: — Отворите ще бъдат съвсем малки.

Остин чакаше отговор. Вместо това Бенитес се обърна и излезе от каютата. Щеше да се обади до Лондон и да повдигне въпроса пред своето командване. Най-малкото, не възнамеряваше да стои и да спори с Остин.

И без това нямаше много място за грешки в тези крехки и претъпкани дизелови подводници, в които миризмата на гориво напояваше въздуха и електрогенераторите проявяваха тревожна склонност да образуват електрически дъги. Винаги възникваха всевъзможни бедствени ситуации. Понякога елементарни неща изискваха героични подвизи. Това важеше особено силно по време на Втората световна война, но тогава поне Бенитес и останалите стояха срешу известен враг в по-добре познатите води на Тихия океан. Сега можеше да се наложи да се бори със свирепи бури на края на света. И на всичко отгоре искаха от него да измъкне тайните на Съветския съюз направо от морето, да рискува подводницата си и седемдесет и осем мъже в шпионска мисия, преди изобщо някой да е сигурен, че тя би издържала на натиска на морето.

Бенитес се върна доста бързо, не съвсем разкаял се, но определено в безизходно положение. Заповедите бяха устояли на аристократичния му гняв. Негов първи приоритет вече беше шпионската мисия на Остин.

Ето с какви трудности подводничарите и шпионите започнаха да изковават отношенията си, които щяха да определят хода на Студената война под повърхността на световните океани и морета. А от битките им щяха да произлязат нови мисии, които в края на краищата да превърнат тези потайни машини в най-важните и богати на символика плавателни съдове на нашата ера.

Ясно беше, че Съединените щати имат опасен нов противник и че светът се е променил много от времето, когато Бенитес за последен път бе изплавал от океана. По онова време възгордялата се от победата нация беше запленена от видението на моряка, прегърнал момиче насред Тайме скуеър, за да го целуне горещо. Сега, когато Бенитес се готвеше да се върне в дълбините, навсякъде в Съединените щати хората се бяха ужасили от средствата за постигането на тази победа. В безмълвно вцепенение бяха гледали в кината ленти от Хирошима и Нагасаки и бяха плакали при вида на жените и децата с ужасяващи обгаряния. Жените и децата, които някога бяха врагът, безличните чудовища, които не заслужаваха ничии сълзи. Хората, които преди приветстваха бомбата, сега гледаха на нея като на предстоящ ужас, който би могъл във всеки момент да полети към собствените им домове. Говореше се, че Съветският съюз, съюзникът, превърнал се във враг, бърза да направи своя собствена атомна бомба. И нямаше никакво съмнение, че Съветите ще се опитат да станат господар на света. Китайските комунисти току-що бяха изгонили Чан Каиши от Китай. В Чехословакия беше извършен комунистически преврат. Съветите бяха наложили Берлинската блокада. И Уинстън Чърчил бе заявил, че над Източна Европа се е спуснала желязна завеса. Всеки миг се очакваше комунистически преврат и в самите Съединени щати. Как иначе би могла нацията да разбира изявленията, които бълваше Комисията за разследване на противоамериканската дейност, особено сензационните обвинения срещу бившия служител от Държавния департамент Алджър Хис в шпионска дейност за Съветите?

Тази атмосфера на недоверие доведе до създаването на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) и хвърли агентите му в незабавен дуел със съветските шпиони. Това беше ерата на страха, която вдъхнови Запада отново да обедини силите си, вече като Североатлантическия пакт НАТО. И всичко това доведе до предизвикателството пред незрящите, подводничарите в стоманените цилиндри без прозорци, да се гмуркат надълбоко с нова роля — да помогнат на страната да парира тази опасност.

Съветите бяха използвали подводниците си, повечето от тях малки и стари, единствено за брегова отбрана. Но при разделянето на нацистката военна плячка Съединените щати, Великобритания и Съветският съюз се бяха натъкнали на няколко експериментални германски подводници с доста авангардни решения и шнорхели, както и нов, сложен тип локатори. Тази технология обещаваше да направи подводниците по-смъртоносни от всякога и пораждаше страхове, че Съветският съюз ще измени стратегията си и ще проектира подводници за операции в открито море. А Бенитес и останалите командири се нуждаеха най-много от време да се учат, да се упражняват, да превърнат подводниците си в онези „ловци-убийци“, готови да посрещнат съветските подводници, които един ден може би ще тръгнат към бреговете на САЩ.

Конструиран по технологията на нацистите, шнорхелът на „Кочино“ й даваше възможността да остане потопена с дни или седмици, да крие многотонното си тяло, дълго колкото футболно игрище, и да показва единствено мишена, голяма колкото тротоарна кофа за боклук. Тя дори можеше да стои потопена с работещи двигатели, които да дозареждат акумулаторите — единствения източник на енергия, когато се налага подводницата да се движи безмълвно. Благодарение на германците „Кочино“ имаше акумулатори с по-голям капацитет от целия класически подводен флот на Втората световна война.

„Кочино“ беше снабдена и с нова пасивна локационна система: можеше да слуша и следователно да „вижда“ под вода, без самата тя да вдига много шум. Подводниците от Втората световна война използваха активни локатори, които изпращаха чуваеми сигнали и разчитаха на отразените звукови вълни, за да си създават картина на обкръжението, като засичат целите и измерват разстоянията. До голяма степен резултатите бяха като да светиш с фенерче. Подводниците виждаха какво има около тях, но осветяваха и самите себе си. Пасивните локаторни системи сканират целия звуков спектър, като никога не изпращат издайнически тонове, и това безмълвно зрение обещаваше съществено предимство при всяка подводна битка.

Американските ВМС се готвеха и за най-новото в подводната надпревара. Един малко известен инженер, Хаймън Г. Рикоувър, разработваше план за подводници с ядрено захранване, които ще могат да остават под вода безкрайно дълго време, без да се налага да издигат шнорхел, с което отново повдигаха летвата в подводната война. Но за момента ядрената тяга представляваше малко повече от концепция и „Кочино“ и подобните й подводници бяха единственото, с което разполагаха ВМС. С една нова програма, подходящо наречена „НОКАУТ“, Военноморските сили готвеха „Кочино“ и други кораби от флотата на Втората световна война за нанасяне на нокаутиращ удар, ако избухне нова война.

Имаше една пречка пред плановете на подводничарите: шпионите на страната виждаха по-непосредствени заплахи и искаха подводниците да ги парират. Засега нямаше сведения, че Съветският съюз строи шнорхелни подводници, а ЦРУ и Разузнавателната служба на ВМС смятаха, че подводниците имат много време да се готвят за подводните битки, които все още бяха част от далечното бъдеще. По-тревожни според висшите служители от разузнаването бяха другите видове наследена германска технология: „бръмчащата“ бомба V-1 — безпилотен минисамолет с бомба на борда, както и V-2, първата ракета, прекрачила скоростта на звука. Тези германски проекти, заловени от съюзниците, бяха предшествениците на ракетите „Круз“ и на балистичните ракети, които представляват бомби, задвижвани от собствени ракетни двигатели. Съединените щати вече конструираха експериментални ракети „Лун“, които да се изстрелват от специално окомплектовани съдове, или първите несъвършени кораби-ракетоносци. Руснаците също даваха признаци, че разработват свои собствени експериментални ракети. Вече постъпваха сведения от дезертьори, че Съветите извършват изпитателни пускове от земята и от стари подводници, разположени в района на Мурманск.

Освен това ВВС изпращаха самолети, снабдени с филтри, проектирани така, че да улавят радиоактивни частици в близост до съветската територия, за да измерват дали Съветите не изпитват ядрено оръжие. В това се състоеше и най-големият страх — че „бръмчащите“ бомби ще понесат ядрени бойни глави и ще доведат до разработването на ядрените ракети.

Повечето от всичко това все още представляваше догадки. Малкото информация, която разузнавателните служби имаха за съветските ВМС, пристигаше от Кралската флота на Великобритания, работила в тясно сътрудничество с руснаците по време на Втората световна война. Съобщенията между съветските кораби и техните бази се прехващаха и от експлоатирани от САЩ подслушвателни станции в Европа и Аляска. Всичкото това шпиониране на бившия съюзник беше толкова тайно, че куриерите носеха на висшите адмирали информацията за прехванатите съобщения в заключени куфарчета. Всеки опит за приближаване, за откриване на повече неща трябваше да бъде пазен в дълбока тайна.

Именно и преди всичко тази нужда от потайност беше убедила служителите от разузнаването, че подводниците можеха да бъдат следващата логическа стъпка в създаването на подслушвателна мрежа около Съветския съюз. Вече се работеше по въпроса. През 1948 г. ВМС бяха изпратили две подводници, „Сий дог“ (SS-401) и „Блекфин“ (SS-322), в Берингово море, за да видят възможно ли е да прехванат съветски радиосигнали и да отчетат колко бързо се въртят винтовете на съветските миноносци и търговски кораби — първата стъпка към разпознаването им чрез пасивния локатор. Но служителите от разузнаването подозираха, че новите шнорхелни подводници като „Кочино“ са способни и на повече. Можеха да стоят скрити близо до съветския бряг, да наблюдават и да следят. Навярно можеха и да разберат от първа ръка докъде са стигнали Съветите в разработването на опасната ракетна технология. Със своя шнорхел „Кочино“ можеше да се приближи толкова близо, доколкото й стига смелостта. Единствено перископът, антените и шнорхелът й щяха да се показват над водата. Накратко казано, тя представляваше идеалния шпионски съд.

Всъщност още от самото начало „Кочино“ беше предвидена за друг бой. Като последната подводница, произведена по време на Втората световна война, тя бе излязла в открито море две седмици след като самолетът с кодово наименование „Енола Гей“2 пусна първата атомна бомба. Сега тя и „Тъск“ (SS-426) бяха преправени, за да получат шнорхелите и други авангардни хитрини, и превърнати в онова, което ВМС наричаше рибки „гупи“3, съкращение от „Повишена подводна двигателна мощност“. Съкращението пасваше много повече, отколкото на някой би му харесало — като за ловци-убийци, тези подводници представляваха ужасни новаци, защото пак се учеха да плават. Всъщност при проверката няколко месеца преди това пътуване специалистите бяха установили, че екипажите и хората, които реконструират подводниците, знаят толкова малко за пасивните локаторни системи, че най-важните хидрофони не бяха свързани към системата. Затова ги изпратиха в Лондондери да се упражняват с британците, стигнали много по-далеч в овладяването на новия локатор.

Именно в Лондондери Остин се качи на „Кочино“. На борда го знаеха като цивилен експерт-консултант по локаторните системи на име Робърт У Файло. Ученията на ловците-убийци бяха смятани за толкова важни, че водещият операция „Нокаут“, комодор Рой С. Бенсън, беше дошъл и щеше да остане на „Тъск“, командвана от Робърт К. Уъртингтън.

Също като Бенитес Уъртингтън беше поел командването няколко дни преди тръгването, съвсем като него и двамата с Бенсън се отнасяха скептично към този нов поход в шпионажа. Бенсън смяташе, че в най-добрия случай това е странична мисия, която в никакъв случай не е толкова важна, колкото обучението в изкуството на истинската подводна война. Червения Остин мислеше друго. Но пък и шпионажът, изглежда, му беше второто призвание.

— Обичам да правя нещо тайно — повтаряше той. — Такъв съм си.

Всичко това можеше и да представлява втора природа за Остин, но с другите не беше така. Специалното му оборудване трябваше да бъде монтирано в една кораборемонтна работилница в Портсмут, Англия, където дори самите работници оставаха объркани от новите неща.

— Мама му стара, та това е просто жица — пенеше се нетърпеливият Остин, стиснал парче коаксиален кабел, което работниците просто не успяваха да монтират правилно. — Обикновен коаксиален кабел, едносантиметров. И ми се струва, че май трябва да вземете схемата. Защо просто не я следвате?

Остин го сърбеше да започне. За него и шпионското му оборудване бяха отделили малка каюта на палубата с командния пост и в близост до радиокабината. Готов беше да вкара коаксиалния кабел в онова, което наричаше „черна кутия“. Всъщност боядисаната в сиво според добрата стара традиция на ВМС кутия беше единствена по рода си, направена да улавя радиосигналите, които Съветите изпращат за дистанционно управление до всяка изпитвана от тях ракета. Високата половин метър кутия трябваше да записва сигналите върху късове телена лента и може би на борда на „Кочино“ нямаше друго толкова чувствително и секретно устройство.

Кабелът от тази кутия трябваше да премине през корпуса и да се свърже към новите „уши“, поставени отстрани на стабилизатора — голямото стоманено парче, което образува акуловата перка на иначе гладкия корпус на подводницата. Специалните антени наистина изглеждаха като уши. Представляваха малки телени букви С, щръкнали на тридесетина сантиметра встрани от двете страни на стабилизатора. С тези допълнения към набора от необичайни антени на „Кочино“ подводницата приличаше на извънземно от евтин филм.

Монтажните работи завършиха в средата на август и „Кочино“ отплава от Портсмут, придружена от „Тъск“ и две стандартни подводници, „Торо“ (SS-422) и „Корсар“ (SS-435). В строго спазвано радиомълчание те изпълняваха онова, което Военноморските сили наричаха „симулиран боен патрул“. Никой на брега не биваше да знае къде ще се намират. Напуснеха ли Англия, трябваше да изчезнат.

Няколко часа след отплаването уплътненията около кабелите на Остин не издържаха и той получи неприятен душ в кабинката си. Успя с малко потягане и бърникане отново да пусне системата си в действие. Но ако уплътненията пропуснеха отново, щеше да се наложи да отреже кабелите си и да приключи със своята част от мисията.

Екипажът знаеше вече, че тази мисия ще бъде различна. Повечето хора се досещаха, че най-новият член на екипажа им не е такъв, какъвто изглежда. Червения Остин може и да не носеше на униформата си искрите, обозначаващи радиста, но всъщност работеше за Групата за сигурност на ВМС, легендарната дешифровъчна служба, която през Втората световна война беше прехванала и разчела изключително важни сведения на японските ВМС. Това беше тайна, но дори екипажът разбираше, че никой обикновен радист не би се съветвал толкова отблизо с командира.

И все пак подводничарите са си подводничари и най-популярни на борда са онези с най-добрите морски истории. Това важеше особено силно на „Кочино“, където около една трета от екипажа беше участвал във войната. Остин беше пълен с бойни истории от службата си на крайцера, а и страшно го биваше в моряшката табла, играна из моретата повече от век. Освен това не може да не станеш бързо приятел с всеки, с когото редуваш топла койка — лягаш да поспиш, когато другият стане, поместваш се, за да направиш място на човека от следващата смяна, и делиш леглото в подводничарски стил. Екипажът беше разделен на три групи, които работеха по три различни времеви зони. Едната група живееше по източноевропейско време, друга — по часовата зона в Хонолулу, и третата — по тази в Индийския океан. Имаше по три екипа специалисти по локаторите, техници по оръжията, готвачи, радиооператори и мъже за всяка необходима работа.

Единствено командирът, помощникът му, капитан-лейтенант Ричард М. Райт, Остин и помощникът му не живееха по никоя от тези часови зони. Остин нямаше нищо против тройното си натоварване, щом можеше да яде от трите закуски, трите обеда и трите вечери, сервирани всеки ден на борда. Обичаше да яде дори месо от консерви и нямаше нищо против яйцата на прах.

Именно след един от първите или вторите му обеди или вечери Бенитес го накара да дежури в бойната рубка — тясно помещение, на едно ниво над командния пост, откъдето командирът или друг дежурен офицер ръководи подводницата.

— Поеми втория перископ, Остин—нареди командирът. Това беше мястото, на което можеше да кара Остин да се занимава с нещо. А и мястото, както Остин се досещаше, където Бенитес може да не го изпуска от очи.

Скоро двете подводници, които придружаваха „Кочино“ и „Тъск“, се отделиха и се отправиха към границата на арктическите ледове североизточно от Гренландия, за учения в студените води. „Кочино“ и „Тъск“ продължиха, като се насочиха по-близо към Съветския съюз.

Прекараха първите няколко часа с пуфкащи двигатели сред Норвежко море на север от арктическия кръг. И двете подводници имаха подобни на канелки кранчета в торпедните помещения за поемане на вода за проверка на температурата и солеността и се движеха близо до морското дъно. В събота на 20 август 1949 г. двете подводници се озоваха в Баренцово море. Там и те се разделиха: „Тъск“, за да се отдалечи и да проведе изпитания на локаторите, а „Кочино“, за да се насочи към една точка на дванадесетина мили от северния връх на Норвегия, откъдето да започне мисията на Остин. Оттук нататък Бенитес щеше да променя курса според желанията на Остин и да се движи в зигзаг, докато шпионинът се опитва да хване съветските сигнали.

Остин гледаше да не го показва, но се тревожеше. Ако ще засича сигнали, тези специални, прилични на уши антени трябва да стоят над водата. Това означаваше, че подводницата ще трябва да „изравни“, да плава на по-малка дълбочина, отколкото дори тази на шнорхела, и да изложи на показ част от стабилизатора си. По това време на годината и толкова далеч на север небето беше ярко дори нощем и екипажът трябваше да се пази да не го засекат корабите и риболовните траулери, които изобилстваха в тези води. Дългият ден също увеличаваше опасността да ги забележат, в случай че се наложи „Кочино“ да изплава.

— Дните са прекалено дълги — капризничеше Остин. — Това не е на добро. Няма къде да се скрие човек.

Бенитес вписваше в дневника подобни опасения.

„Няма същинска нощ — пишеше той. — Можем в най-добрия случай да се надяваме на два часа полутъмнина. Във военно време тук не би могло да се плава на повърхността.“

Остин търсеше електронни сигнали, когато „Кочино“ минаваше покрай североизточния край на Норвегия. Сега подводницата се намираше на около 125–150 мили от Мурманск, твърде далеч, за да се види земята, но достатъчно близо, надяваше се той, за да засече сигналите за дистанционно управление на съветските ракети. Горе-долу това беше и разстоянието, на което Бенитес имаше желание да се приближи.

На картата Мурманск е разположен в основата на подобна на палец земна маса, оформена като обърната ръкавица, пръстите на която са Норвегия, Швеция и Финландия. Палецът е съветският Колски полуостров, където във Вайенга (наречен по-късно Североморск) и Полярни се намират оперативните бази. Това са едни от най-важните северни пристанища на Съветския съюз, защото могат да се използват през цялата година — едно разклонение на Гълфстрийм ги поддържа достатъчно топли, за да остават незаледени. Полярни представляваше подводна база, тук се намираше и подземният щаб на командващия Северния флот. Административни сгради от тухли и бетон криеха секретните съветски шифровъчни зали и комуникационни центрове.

Остин търсеше сигнали от тези бази или от намиращи се наоколо кораби. Тъй като сигналите за дистанционно управление на ракети обикновено се излъчваха в най-високите честоти, служителите от разузнаването бяха нагласили черната кутия на Остин така, че да улавя честотите от по-високия спектър при пуск на ракета. Ако имаше нещо, той щеше да го чуе. Поне така се надяваше. Тази шпионска мисия си беше просто голяма игра на догадки. Нямаше как да се узнае дали руснаците планират изобщо някакви пускове. Остин можеше само да върти копчетата на таблото в малката си каюта и да търси сигнали. Започнал беше и да ходи до радиокабината и да се настройва на руските гласови комуникации. Остин не знаеше руски, както и радиооператорите. Но пък можеше да улавя кирилицата в морзов код — един от триковете, научени при опитите му да убива скуката по време на плаванията. Сега, когато седеше и тракаше на руски на пишещата машина в подводницата, си представяше, че всъщност разбира какво пише. Мислеше си, че даден съветски кораб прави дневния си отчет и обяснява на командването си колко ориз има на борда и че плодовете са се свършили. Друг пък съобщава дневния списък на болните.

Изминали бяха три дни, а Остин все още имаше само няколко гласови съобщения на руснаците. Бенитес реши да направи още един нощен преход, за да му даде възможност да засече нещо повече. Остин би желал да остане тук със седмици. Сърбеше го да грабне свещения Граал, да запише някой и друг руски сигнал за дистанционно управление на ракети.

Именно през тази последна вечер излезе нещо. Не звучеше като пуск, но Остин имаше нареждане да търси сигнали и от изпитания на оборудването. Може би точно това ставаше сега. Може би руснаците настройваха машините си и се стягаха за представление. Помоли Бенитес да нареди подводницата да завие, за да се нагласи за приемане на по-чист сигнал. Но дори и сега Остин не беше напълно сигурен какво е онова, което чува, дали то идва от земята или от морето. Знаеше само, че не чува гласове.

За момент честотите изглеждаха точно като за изпитания на оръжие. Но не чуваше достатъчно — всъщност сигналът изобщо не наподобяваше обилните звуци при дистанционно управление на изпитвана ракета. Служителите от разузнаването у дома смятаха, че Съветите провеждат непрекъснато пускове и се готвят да изведат ракетите си в морето. Е, може и да имаха право, но в такъв случай „Кочино“ май беше дошла точно когато Съветите си почиваха. Мисията на Остин представляваше провал поне до момента. Предстоеше му още един опит по-късно, но за момента „Кочино“ трябваше да се върне към първоначалната си мисия — да играе на криеница с „Тъск“, за да се учат и двете както младите хищници за ловци и убийци.

Сега, когато отвеждаше „Кочино“ от района, дори и Бенитес се беше разочаровал. При всичките неприятности, които Остин причини със заповедите си, му се щеше, като се върнат, да могат да кажат: „Ей, намерихме нещо.“ Да може да запише в дневника: „Засякохме това и онова.“ И все пак, докато даваше заповеди за курса в посока запад и север, се радваше, че ще се заеме с онова, което смяташе за своя първостепенна мисия. Всъщност чувстваше се доста весел. Беше сряда, 24 август, един ден преди четвъртата годишнина на „Кочино“, и Бенитес бе започнал празненството по-рано.

Готвачите действаха — приготвяха голяма торта и вечеря с пържоли, която дори Остин трябваше да признае, че е по-вкусна от консервираното месо. Имаше песни, шеги и пожелания за рождения ден, написани сутринта от някои от хората, които сега се хранеха. По-късно Бенитес щеше да напише: „На борда цареше щастие и ние в каюткомпанията си пожелахме следващия рожден ден да ни завари пак заедно на борда на «Кочино».“

Рано на следващото утро „Кочино“ откри „Тъск“ от дясната си страна. Към 10,30 през този вторник подводницата тръгна потопена на дълбочината на шнорхела. Неин ред беше да се крие. „Тъск“ се бе отдалечила, за да изпълни подводничарския вариант на броенето до десет.

Беше мрачен, мъглив и тъмен ден с неспокойни води. От радиокабината съобщиха за прехваната прогноза за полярни бури, а ветровете буйстваха от няколко часа. Вълните люлееха подводницата и хората на хоризонталния рул с труд успяваха да поддържат постоянна дълбочина, а другите от екипажа се крепяха с ръце за тръбите над главите си, стиснали графици и карти. Някои се хвърляха към хлъзгащите се чашки за кафе и прибори. От предното машинно отделение съобщиха на Бенитес по разговорната система, че в подводницата влиза вода през шнорхела, който би трябвало да се херметизира от клапан, устроен така, че да се затваря автоматично, щом сензорите му се намокрят.

Бенитес изпрати своя заместник Райт да провери какво става, когато двигателите спряха поради липса на въздух. След около две минути се чу приглушен, тъп звук и подводницата се разтресе. Остин се блъсна рязко във визьора на втория перископ. Сигурен беше, че са ударили някой потопен във водата дънер, както май му се привиждаше с насинени очи.

Но всъщност ставаше нещо далеч по-лошо. Един електротехник забеляза искри в едно от двете отделения, вместващи два от масивните акумулатори, които захранваха „Кочино“ под водата. Отделенията се намираха по средата на подводницата. Акумулаторите в едното от тези отделения, „задното акумулаторно“, горяха и то се изпълваше с дим.

— Напуснете отделението — извика електротехникът, като остана, за да търси начин да угаси огъня. Някои от мъжете тръгнаха напред към контролния пост, за да предадат новината на Бенитес.

— В задното акумулаторно има пожар! — изхриптя някой. Бенитес отговори със заповед:

— Изплавай!

След това се извърна към едно от новите устройства, които изпитваха — подводен телефон, — и изпрати съобщение до „Тъск“:

— Авария. Изплаваме.

Хората изпуснаха баластната вода и след миг „Кочино“ изскочи на повърхността, бурно разклатена от разбиващите се в нея петметрови вълни. Командирът се отправи напред към бойната рубка. След това отвори люка и се качи на мостика, който представляваше голям издатък встрани от набраздения стоманен стабилизатор. Оттук, високо над главната палуба, опитваше да открие „Тъск“, но бинокълът беше напълно безполезен.

Бенитес извика надолу по стълбата и изпрати един от най-младите офицери на подводницата, мичман Джон П. Шелтън, да иде да докладва за пожара. Други изтичаха да помагат в борбата с пламъците, но се получи ужасно забавяне. Аварийният дихателен апарат, който би трябвало да предпазва човека, ръководещ гасенето, не действаше. Докато му донесат нов, водонепроницаемата врата към помещението успя да се затвори, може би притискана от нарастващото налягане отвътре, или пък от разтопените от жегата уплътнения.

Вътре, изглежда, единият акумулатор зареждаше друг, в резултат на което се изпускаше силно избухлив водород. Ако някой не влезеше в горящото отделение, ако някой не вкараше гаечен ключ през дебелите контактори, за да прекъсне връзката между горящите акумулатори, водородът щеше да се увеличи до критично ниво и да последва нова експлозия. При достатъчно силна експлозия „Кочино“ ще бъде загубена.

Бенитес остави мостика и тръгна към контролния пост. Там провери детекторите за водорода. Все още отчитаха нула. За момент си отдъхна, но само за момент. Защото разбра, че детекторите просто не действат. Знаеше, че има само една възможност. Някой трябва да проникне в акумулаторното отделение от другата страна, откъм предното машинно отделение. Някой трябва отново да пробва да разедини акумулаторите. В този момент позвъни Райт — щеше да пробва точно това. Стегнато описа плана си, без да говори ненужно за рисковете. И двамата с Бенитес знаеха, че акумулаторното отделение може да избухне всеки момент, че всеки опит за влизане в него може да се окаже фатален. Знаеха също така, че Райт трябва да направи опит.

Разтревожен, Бенитес се изкачи обратно на мостика, за да потърси единствената възможност за помощ — хората от „Тъск“. Там усети втората експлозия, която откърти една клапа, недопускаща дима от горящото отделение в останалата част на вентилационната система. Сега в предната част на подводницата излизаха дим и отровни газове. Някой се обади до мостика. Хората долу се намираха в сериозна беда.

Бенитес заповяда евакуация и извика на горната палуба всеки, който не участваше в критично важна задача от гасенето на пожара. Хората започнаха да се изтеглят напред с инстинктивен стремеж да се поддадат на паниката, потиснати от почти невероятната величина на аварията. Един след друг, някои задъхани, се добраха до носа, до най-предната част на подводницата, и се изкачиха по стълбата към люка за горната палуба. По заповед на командира се насочиха към подветрената страна на стабилизатора и се завързаха за него.

Студът беше остър и вълните продължаваха да блъскат разлюляната подводница. Някои от мъжете бяха излезли направо от леглата си, по чорапи, тениски и шорти. Двама се бяха завили с одеяла. Само няколко носеха якета за студено време. Сред тях се виждаха съвсем малко спасителни жилетки, но никой нямаше храна, вода или медикаменти. Хората бяха беззащитни срещу студа и ударите на вълните.

Вече четиридесет и седем човека се бяха привързали към палубата. Други дванадесет се бяха скупчили на мостика до Бенитес, въпреки че мястото беше предвидено за седем души. На кърмата оставаха още единадесет души, които опитваха да възстановят работата на двигателя и да потушат огъня. Командирът гледаше екипажа си, а след това извръщаше поглед към хоризонта. Къде беше „Тъск“? Огънят гореше вече половин час.

Някой успя да включи двигателите. Бенитес се обнадежди, че ще успее да закара подводницата до брега, когато една вълна заля кърмата. Преди още водата да се изтегли, се чу вик:

— Човек зад борда! Човек зад борда!

Паднал беше Джоузеф Морган, един от готвачите.

— Трябва да го извадим — промърмори Бенитес, изцяло погълнат от опитите да приближи подводницата до Морган, който едва се виждаше сред бурните вълни. В този момент някой забеляза „Тъск“ отляво.

Остин беше успял вече да се добере на мостика до Бенитес. Всички сигналисти на „Кочино“ бяха обгазени и Остин бе единственият здрав човек, който познаваше достатъчно добре шифъра, за да изпрати съобщение. Не беше използвал флагчета от първите дни на военното си обучение, но стисна две и вдигна ръце високо нагоре.

Докато се бореше с вятъра, предаде: „Ч-о-в-е-к-з-а-д-б-о-р-д-а. П-р-а-в-о-н-а-п-р-е-д. П-о-ж-а-р-в-а-к-у-м-у-л-а-т-о-р-н-о-т-о.“ Часът беше 11,21.

След това от подводницата се разнесе гръм, който разтърси стоманената палуба. Докато „Тъск“ опитваше да се приближи, Бенитес наглеждаше давещия се готвач — знаеше, че няма да може да изкара още много време, не и в толкова ледени води. Без да го подканят, старши механик Хубърт X. Роч се хвърли след Морган и поведе борба с давещите вълни, за да стигне до него. Когато Роч довлече Морган до подводницата, беше вече прекалено изнемощял от водата с температура едва 4 градуса, за да помага да изтеглят Морган на борда. Друг от готвачите се развърза и се наведе през борда, за да поеме Морган от ръцете на Роч. Други протегнаха ръце към самия Роч, а останалите понесоха готвача към мостика и го положиха на малка плоскост, предвидена да служи като маса за планшети. Той трепереше неудържимо дори след като го увиха с няколкото одеяла, с които разполагаха. Двама свалиха подгизналите си дрехи и притиснаха помежду си замръзващия Морган в отчаян опит да го стоплят.

Бенитес осъзнаваше, че неговите мъже не са в безопасност тук, на открито, не и при тези вълни, които с жестоки удари обливаха палубата, готови да разкъсат въжетата, към които се крепяха мръзнещите хора. Заповяда на хората си да се съберат върху тесния мостик. Те се натрупаха в човешка пирамида. Каза на другите да идат в предното торпедно отделение при носа, което, изглежда, беше единственото все още обитаемо място.

По време на всичко това Бенитес научи, че експлозията, разнесла дим и газове из подводницата, беше взела и сериозни жертви. Райт успял да насили вратата да се отвори, но точно в този момент насъбралият се водород избухнал с мощна мълния и го отхвърлил назад. Беше лошо обгорял по ръцете, гърдите, краката — цялата предна част на тялото освен лицето, защитено от дихателната маска. Сега се намираше в тежък шок. Други четирима също бяха тежко ранени. Занесоха пострадалите в каютата зад торпедното отделение — помещението, най-близо до кърмата. Сега от останалите ги деляха пламъци. Имаха отчаяна нужда от медицинска помощ, но лекарят Хубърт Т. Ийсън се намираше в предната част с останалите от екипажа. Нямаше как да се промъкне през огъня и газовете вътре в подводницата. Докторът би могъл да премине по външната страна над огъня, но люкът за каютата зад торпедното се намираше на 50 метра. 50 метра хлъзгава, мокра стомана върху подводница, подскачаща по разбиващите се вълни, които бяха толкова мощни, че подмятаха опитващата да се приближи „Тъск“ като треска.

Един млад офицер предложи да прокара въже от стабилизатора до задния люк, за което Ийсън да се държи. След като нагласиха въжето, докторът тръгна бавно, борейки се с жестоките вълни, и се добра до люка към ранените. Остин вдигна флагчетата и започна да сигнализира: „П-р-и-б-л-и-ж-е-т-е-с-е. С-и-г-у-р-н-о-щ-е-т-р-я-б-в-а-д-а-н-а-п-у-с-н-е-м-к-о-р-а-б-а.“ В момента, в който Бенитес получи първите сведения от лекаря, Остин отново вдигна флагчетата: „Н-у-ж-д-а-е-м-с-е-о-т-м-е-д-и-ц-и-н-с-к-а-п-о-м-о-щ. П-е-т-и-м-а-р-а-н-е-н-и. Е-д-и-н-з-л-е-о-б-г-о-р-я-л.“

На мостика бяха получили диагнозата от Ийсън. Райт беше силно обгорял и не се очакваше да оживее. Сведенията от доктора бяха толкова лоши, че Бенитес скоро взе безбатерийния телефон от мичмана, който предаваше съобщенията. Вестите бяха прекалено безнадеждни, за да ги чуват останалите. Трябваше да се запази бойният дух. Един офицер пое командването.

От началото на пожара беше изминал час и половина и хората, сгушени в предното торпедно отделение, започваха да припадат от газовете. Ясно беше, че всички трябва да се върнат на опасната палуба. На мостика трябваше да се сместят колкото е възможно повече хора.

Един след друг хората се изтегляха през бойната рубка, докато командирът наблюдаваше и си мислеше, че някои от тях изглеждат повече мъртви, отколкото живи. Един мъж беше изтеглен в безсъзнание и без да диша. Приятелите му започнаха да вкарват въздух в дробовете му и да помпат гърдите му.

При кърмата Райт агонизираше. Ийсън го наля догоре с морфин, а после се опита да облекчи изгарянията на останалите с комплекта си за първа помощ.

Междувременно капитан Уъртингтън опитваше да намери начин да изпрати лекаря от „Тъск“ на „Кочино“, може би върху гумен сал. Хората му започнаха да изливат дизелово гориво зад борда, над шестдесет тона, в опит да създадат маслено петно и да укротят вълните. От „Тъск“ прехвърлиха въже на „Кочино“. Мъжете от двете подводници щяха да опитат да държат въжето като спасителна линия през водата, по която да теглят сала. При първия опит хората от „Тъск“ изпуснаха въжето, но успяха с второто. Като гледаше вълните, Уъртингтън разбра, че все още е прекалено опасно да изпраща човек на другата подводница. Вместо това изпрати сала без хора, пълен с медикаменти, включително лекарства и уиски.

Бенитес също разбираше опасността. Знаеше, че всеки, който опита да прекоси вълните на този сал, лесно може да загине. Но към 2,00, докато отброяваше експлозиите под краката си, разбра, че няма избор. Трябваше да каже на хората на „Тъск“ колко безизходна е ситуацията тук и че екипажът на „Кочино“ може би ще трябва да напусне кораба. Искаше да изпрати повече информация от това, което Остин можеше да предаде с флагчетата си буква по буква в силния вятър. Преди всичко искаше да разбере дали е възможно салът да пренесе хората му в безопасност на борда на „Тъск“.

Командирът запита Шелтън дали би искал да опита опасния преход през вълните. Той се съгласи и с него пожела да отиде още един човек. Това беше Робърт Файло, младият цивилен специалист по локаторите, дошъл за учението, което нямаше да се състои.

— Файло, наистина ли искаш да го направиш? — запита бавно Бенитес.

— Да.

Бенитес повтори въпроса дума по дума, също толкова бавно, но може би с повече акцент върху думата „искаш“.

Отново Файло отговори с „да“.

Бенитес си пое дъх.

— Добре, тръгвайте двамата с Шелтън.

В момента, в който изрече думите, знаеше, че ще му е адски трудно да обясни как така на сала се е озовал цивилен, ако нещо се обърка. Но тук хората бяха обгорени, обгазени, измръзнали.

Командирът нямаше време да се бори, да опитва да надвиква вятъра, за да разбере дали Файло се прави на герой, или иска да напусне кораба. Нямаше време да предупреждава, че колкото и лоши да са условията на борда, плаването със сала може да е далеч по-лошо. Единственото, за което можеше да се досети, бе да пита Файло дали е сигурен и след това да го попита пак.

В мига, когато от „Кочино“ спуснаха сала във водата, той се преобърна. Сега двамата мъже се държаха за преметнатите през дъното му ремъци, докато хората от „Тъск“ ги теглеха през блъскащите вълни.

Бенитес гледаше безпомощно как Шелдън започна да се отдалечава, докато се мъчи да доплува обратно до сала. Не можеше да гледа дълго. Трябваше да пренасочи вниманието си към подводницата. Хората от „Тъск“ имаха по-голям шанс да опитат да го спасят. Освен това „Кочино“ нямаше рул. Достъпът до рулевата кабина беше прекъснат от отровните газове. Бенитес нямаше какво повече да направи, за да опази хората си. Сега на стабилизатора на подводницата заедно с него имаше натъпкани 57 души. Под палубата и при кърмата оставаха още осемнадесет мъже, пет от които обгорели, включително Райт. Обгазените хора на палубата все още бяха зле.

До помещенията за екипажа и дебелите им дрехи не можеше да се стигне заради отровния газ. Всички мръзнеха, особено Морган, който все още трепереше от ледената баня. Бенитес свали куртката си и я даде на един от мъжете, след това смъкна обувките и ги даде на друг.

Сега Бенитес стоеше по риза и чорапи и искаше повече от всичко друго да прехвърли част от хората си на „Тъск“. Ако успееше да остави само един основен екип на борда, със сигурност щеше да закара „Кочино“ до дома дори ако трябва да я теглят на буксир. Все още нямаше намерение да изоставя подводницата си, не и ако не можеше да бъде преместен Райт. Бенитес нямаше да напусне кораба без заместника си.

„Тъск“ отново се загуби от погледа. Бенитес не успя да види какво стана с опита на Шелтън и Файло да стигнат до нея и не знаеше, че вълните бяха запратили Файло в корпуса на подводницата, и сега той се люшкаше безжизнен по лице във водата. Когато един от хората от „Тъск“ скочи във водата, за да го хване, окървавеният Файло вече не дишаше. Хората от подводницата започнаха да го съживяват направо на палубата с адреналин и дишане уста в уста. Изтеглиха Шелтън на борда три минути по-късно, в съзнание, но измръзнал. Свалиха го долу, където в неконтролируема треска той успя да даде първите подробни сведения за катастрофата, която все още бушуваше на другата подводница — за акумулаторите, между които прескачат искри, за експлозиите, за отровния облак, погълнал повечето от вътрешността на „Кочино“.

На палубата на „Тъск“ имаше петнадесет души от екипажа, някои от които опитваха да спасят Файло, въпреки че в него не се долавяше никакъв пулс, а останалите се мъчеха да не допуснат водата да ги изхвърли зад борда. Изведнъж една огромна вълна блъсна подводницата, последва я втора, толкова силна, че огъна подпорите, за които се бяха вързали хората на палубата. В един миг дванадесет души заедно с Файло изчезнаха зад борда.

Уъртингтън и екипажът му оглеждаха вълните. Файло и още един човек изобщо не се виждаха. Друг се подмяташе по корем във водата. Уъртингтън отново започна да се бори с теченията в опит да стигне до хората си.

Но ужасът нарастваше. За разлика от екипажа на „Кочино“ хората на „Тъск“ имаха време да се облекат в топли дрехи и сега тези дрехи коварно ги давеха. И те бяха един от експериментите на ВМС — цели костюми, прототипи, разработени за защита на екипажа от арктическия студ. Направени бяха с надуваеми секции, зашити направо в якетата и обувките, стегнати към костюмите около глезените с метални обръчи, които се отключваха със специален инструмент.

Костюмите изглеждаха съвсем добри на палубата. Но някои от якетата се пръсваха при допира със смразяващата вода. Така само една част от костюмите запазваше плавучест — обувките, толкова добре уплътнени, че въздухът от тях не можеше да излезе.

Един от мъжете във водата, главен старшина Джон Г. Гатърмут, отчаяно опитваше да доплува до едно въже, като дърпаше след себе си изпаднал в безсъзнание моряк. Двамата се намираха само на двадесет метра и можеха да бъдат спасени. Но нещо не беше наред. Краката на Гатърмут се вдигаха нагоре, към повърхността и потопяваха главата му надолу. Ужасен, Уъртингтън гледаше как старшината се бори с обувките за живота си и как накрая пусна другия човек, който потъна веднага.

„В този момент обувките вдигнаха краката му до повърхността — щеше да запише командирът на «Тъск» в дневника. — Опита да се изправи с плуване, но не успя и се удави, а краката му все още стърчаха над водата.“

Нямаше време за скръб. Във водата се давеха още хора. Спасяването продължаваше. Някои скочиха зад борда, за да помагат. Други, вече паднали сред вълните, опитваха да задържат онези, които се намираха в по-безпомощно състояние от самите тях. Младши лейтенант Филип Пенингтън прекара във водата час и двадесет и пет минути, преди да го изтеглят на подводницата. Реймънд Т. Риърдън бе забелязан на спасителен сал, но вълните го изхвърлиха. Друг скочи и го хвана.

Изминаха два часа, откакто хората паднаха зад борда. Уъртингтън се намираше пред почти непобедима беда. Седем души все още оставаха във водата и почти със сигурност бяха мъртви. По-късно от екипажа на „Тъск“ разказаха на другите от „Кочино“, че няколко души загинали като Гатърмут, с обувките нагоре.

Никой на „Кочино“ не знаеше, че настъпилото бедствие взе първата си жертва. Но всеки мислеше за смъртта. Остин мислеше за жена си и двете си деца, за това, че ще потъне, без да може да ги види отново. Успокояваше се от мисълта, че леденостудената вода приспива човека, преди да го убие.

Бенитес продължаваше да преценява ситуацията отново и отново. Направил беше три опита да проветри подводницата си, но газовете продължаваха да излизат. Опита да изпрати няколко души назад по палубата, край повреденото акумулаторно отделение, до самия край на подводницата, където Ийсън продължаваше да се грижи за Райт в единственото необгазено ъгълче, но първите двама, които опитаха, за малко не изпаднаха зад борда.

На два пъти пробваха да отворят люка на бойната рубка, но всеки път от него бълваше газ, който означаваше беда. В мислите си Бенитес все още виждаше ясно двамата мъже, обгазени по-рано. Не можеше да рискува да изложи на същата съдба всичките си хора, скупчени около стабилизатора.

Вече нямаше какво да прави, освен да чака и да се моли по малко. От първата експлозия бяха минали шест часа. Пламъците продължаваха да бушуват, когато в един момент „Тъск“ се появи от мъглата. Щяха да изминат още няколко часа, преди Бенитес да научи, че на нея има седем души по-малко отпреди. Сега мислеше само за това как да прибере „Кочино“ у дома.

Подводницата беше неуправляема. Въпреки това Бенитес питаеше надежди, че ще може да я закара в по-спокойни води, където в безопасност да прехвърли ранените на „Тъск“, която след това да замине с максимална скорост към Хамерфест, Норвегия, за да ги закара в болница.

Бенитес опитва да следва „Тъск“ почти час, но „Кочино“ продължаваше да се върти в кръг. След това един от ранените отдолу, в самия край на подводницата, успя да възстанови управлението, като натискаше с разкъсваното си от болка тяло един тръбен ключ към клапана за управление на руля. Насочваше подводницата, сляпо следвайки нарежданията на Бенитес. Най-после „Кочино“ можеше да следва „Тъск“. Беше 19,10, почти девет часа от първата експлозия.

По безбатерийния телефон Бенитес продължаваше да уверява ранените, че приближават Норвегия. Само три часа остават, бе заявил по едно време следобед. След това, три часа по-късно, повтори обещанието си — само три часа. Но дори и тогава знаеше, че ще трябва да мине поне два пъти повече време, преди да стигнат земя.

— Трябва да забавим ход, за да не страдат хората на носа толкова от вълните, които заливат палубата — казваше Бенитес и опитваше да звучи много уверено. — Знам, че ще ме разберете.

Хората отзад, при кърмата, знаеха, че лъже. Но отговаряха:

— Естествено, разбираме. Благодарим ви.

Бенитес се задави, удивен, че тази група обгорели и ранени мъже все още може да намери в себе си съчувствие към хората, които замръзваха на палубата, и че с това съчувствие се опитват да облекчат собствените си страдания. Искаше да ги закара у дома — всички до един.

Изглежда, повечето от ранените щяха да се оправят. С изключение на Райт, другите показваха признаци на възстановяване. А дори и вълните започнаха да се успокояват. Бенитес продължи да говори на хората си, да ги насърчава и да ги моли просто да потърпят. Командирът се уповаваше на всеки един от миговете през войната, когато чакаше ударите с дълбочинни бомби, свит мълчаливо с другите в подводницата. Ако сега показваше своята аристократичност, то тя беше израз на истинска доблест, и с това впечатляваше дори тромавия червенокос келт до себе си.

Бенитес все още вярваше, че ще успее да спечели битката срещу подводницата и морето, когато малко след полунощ, петък, 26 февруари, ги разтърси още една експлозия. Подводницата се разтресе жестоко и пожарът премина във второто машинно отделение, като се приближаваше към торпедното при Райт и останалите. Вече нямаше избор. Тези хора трябваше да излязат отгоре. Един след друг петнадесет души се изкачиха от задния люк и започнаха да се придвижват напред. Останаха Райт и един от ранените, които не можеха да излязат, но доктор Ийсън не мислеше да ги остави. Каза на Бенитес, че ще издържат.

Междувременно командирът осъзна, че трябва да опита да прехвърли останалите от екипажа си на „Тъск“. Остин не искаше да рискува в среднощната тъма флаговете му да останат незабелязани, затова взе един боен прожектор и с помощта на превключвателя предаде по Морз: „Н-о-в-а-е-к-с-п-л-о-з-и-я. П-р-и-б-л-и-ж-е-т-е.“

Когато и това отмина, Бенитес отново насочи вниманието си към последните трима, които трябваше да излязат отгоре. Безбатерийните телефони най-накрая спряха да работят. Нямаше как да комуникират. Един доброволец се нае да изтича до люка при кърмата. Вълните все още заливаха палубата, но сега хората се бяха посъвзели и имаха по-големи шансове. Бенитес се съгласи — искаше тези хора да излязат отгоре. И все пак от всичко, което беше чул за състоянието на Райт, се съмняваше, че заместникът му ще може да напусне подводницата.

Бенитес си обеща мълчаливо: „Ако не излезе, аз сам ще сляза при торпедата и ще се удавя с него.“ Обзе го усещане, че вижда всичко изключително ясно. Изпита огромно спокойствие. Същото бе изживял през войната в подводницата „Дейс“ под ударите на японските миноносци, когато беше повярвал, че няма да се измъкнат. Провървяло му беше тогава.

Сега си мислеше:

— Е, ще умра. Това е.

За момент се замисли, че сигурно вълните ще го отнесат от палубата, като тръгне към кърмата, или по-лошо — ще го отнесат, но някой ще го спаси и Райт ще трябва да умре сам. После се отърси от тази мисъл. Спокойствието му отстъпи пред усещане за мир, умиротворяване, което сякаш не се поддаваше на разбиране, което надхвърляше чувствата и се простираше до молитвите.

Междувременно „Тъск“ се готвеше да приближи. Най-напред екипажът й изстреля бойните торпеда в тръбите при носа, за да гарантира, че няма да избухнат, ако двете подводници се ударят или ако „Тъск“ се окаже прекалено близо при нова експлозия на „Кочино“. След това другата подводница застана отстрани. На „Кочино“ някои от екипажа се готвеха да тръгнат към кърмата, за да изнесат Райт, но като погледнаха назад, го видяха да се изкачва от торпедното отделение след друг ранен. Успял беше някак да се изтегли с нокти и зъби от койката, да се изкатери по стълбата под люка и да си наложи да вдигне крак достатъчно високо, за да достигне първото стъпало. Болката беше разкъсваща. Трябваше да спре, но като стоеше там, усещаше зад себе си доктор Ийсън и разбираше, че по пода на каютата плиска вода. Подводницата се пълнеше.

По-късно Райт щеше да се кълне, че няма представа как точно е започнал отново да се катери, щеше да се кълне, че сякаш някаква невидима ръка — може би тази на Ийсън — го е хванала за дъното на панталоните и го е избутала нагоре по стълбата и на палубата. Бенитес видя пред себе си ръцете на Райт, обвити в дебели бинтове. Другите също гледаха как Райт се движи напред. Нямаше ободрителни викове. Някои изтичаха да помогнат, но почти нямаше място по Райт, което при докосване да не му причини още повече болка. Гледаха как той мълчаливо прави една мъчителна стъпка след друга.

Хората на двете подводници укрепваха една тясна дъска между двата корпуса. Вече никой не беше останал долу. Всички стояха на палубата. Повечето се намираха близо до дъската — една шестметрова люлка от ръба на едната подводница до ръба на другата, легнала върху тях с по-малко от пет сантиметра във всеки край. Някои мъже грабнаха въжета, за да завържат дъската на място. Но подводниците се люлееха сред бушуващите вълни, дъската падаше и трябваше отново да я вдигат. Ясно беше, че ако някой падне от нея, блъскащите се стоманени корпуси ще го размажат в най-широката си част, точно под повърхността. Това представляваше един от най-непримамливите начини за спасение, измислян някога в морето.

Райт първи тръгна към дъската, а мъжете пред него се раздалечаваха мълчаливо, сякаш зашеметени. С премерени, пълни с агония стъпки той се добра до импровизирания мост и после продължи напред по дъската към „Тъск“.

Точно от това се нуждаеха останалите от екипажа. Щом Райт в това състояние се справи, и те можеха. Един след друг притичваха, като първи минаха ранените. Изчакваха момента, когато едната подводница се издигаше от вълните, а после другата — изчакваха онзи кратък миг, когато подводниците се изравняваха. Никой не им казваше кога да минават. Сега не се нуждаеха от упътвания от мостика. Всеки избираше своя момент да се впусне напред.

Двама-трима успяваха да преминат по дъската, преди тя отново да се изплъзне и да се наложи да я вдигат и нагласяват. Като по чудо никой не падна. Когато около една трета от екипажа бе преминала на „Тъск“, вълните раздалечиха подводниците толкова, че няколко от въжетата между тях се скъсаха. „Тъск“ се върна на мястото си, но всички разбираха, че въжетата няма да издържат дълго. Останалите хора сякаш преминаха по тясната дъска за няколко секунди — всички освен Бенитес който все още стоеше на палубата на „Кочино“. Бенсън му извика:

— Напускаш ли кораба?

— Не, по дяволите! — извика в отговор Бенитес. — Не. Искаше му се „Тъск“ да го вземе на буксир. Все още вярваше, че ще може да спаси своята подводница. Часът беше 1,45 през нощта в петък. „Кочино“ се накланяше надясно. Люкът на задното торпедно отделение се намираше под водата. Подводницата се наклони под ъгъл назад.

Бенитес напрегнато наблюдаваше дали тя ще се стабилизира. Още няколко градуса и нямаше да я спасят.

— Тръгвай! — изкрещяха от палубата на „Тъск“.

— Тръгвай! — развикаха се отново. Бяха видели преди него, че няма избор.

Бенитес стоеше върху „Кочино“, чиято кърма се хлъзгаше надолу и морето заливаше палубата.

— Е, това е — каза си. След това извика към Бенсън най-лошите думи, изричани някога от капитан:

— Напускам кораба.

Претича по дъската секунди преди тя да се пръсне.

Уъртингтън вече крещеше заповеди да отдалечат „Тъск“ от потъващата подводница, а Бенитес подкани хората си да влизат на топло. След това се качи на мостика, за да гледа как „Кочино“ се потапя за последен път.

Неговата подводница се наклони на около 15 градуса дясно на борд. Водата вече беше заляла стабилизатора и тя се изправи, сякаш за да погледне за последен път небето, после бавно се спусна под вълните.

„Кочино“ потъна на дълбочина 290 метра на около 100 морски мили от норвежкия бряг. Изминали бяха петнадесет часа от началото на пожара. Бенитес гледа, докато тя се изгуби. Не промълви нито дума нито тогава, нито почти цял час след това. Едва когато проговори, Бенитес и Уъртингтън му казаха, че Файло и шестима от членовете на екипажа на „Тъск“ са мъртви и телата им не са открити.

Шест часа по-късно „Тъск“ влезе в Хамерфест. Някои от хората бяха заведени в болница. На останалите дадоха възможност да избират. Можеха да летят до дома, до Ню Лондон, Кънектикът, или пък да се върнат с подводницата, спасените и спасителите заедно. И двата екипажа се натъпкаха в „Тъск“. Всеки, който беше в състояние да пътува, се прибра у дома си на борда на подводницата.

Загубата на „Кочино“ предизвика големи заглавия по вестниците в Съединените щати — а също и в Съветския съюз. Вестникът на съветските военноморски сили „Красный флот“ публикува статия, в която обвиняваше Съединените щати, че предприемат „подозрителни учения“ в близост до съветски води и че са изпратили „Кочино“ близо до Мурманск, за да шпионира.

От своя страна военноморският флот на САЩ разгласи катастрофата, с което признаваше, че неговите хора с крехките си подводници не могат да се справят с опасните северни морета. Опитът за шпиониране на Остин пропадна, но ВМС нямаха никакво намерение да разкриват това, нито пък факта, че на борда изобщо е имало шпионин. На въпроса дали „Кочино“ е била близо до Мурманск, офицерите даваха един и същи отговор, какъвто ВМС щяха да дават на подобни въпроси през идните десетилетия: „Без коментар.“

Въпреки трагедията и първоначалното нежелание на някои командири и адмирали нямаше съмнение, че ВМС ще продължават да изпращат подводници, които да следят развитието на съветската атомна заплаха. Само девет дни след загубата на „Кочино“ един разузнавателен самолет на Военновъздушните сили засече доказателството, че Съветите са взривили ядрено устройство. Онези от другата страна имаха бомбата. Очакваната заплаха, вдъхновила мисията на подводницата, стана реалност.