"Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)" - читать интересную книгу автора (Сонтаг Шери, Дрю Кристофър, Дрю Анет Лорънс)

2. УИСКИ

Подводницата „Гъджън“ (SS-567) пристигна в Йокосука, Япония, в неделя, 21 юли 1957 г. Това беше крайната спирка, мястото, където екипажите на подводниците, пристигащи от Пърл Харбър и Сан Диего, се приготвяха да се промъкнат близо до съветския бряг. Пак там се връщаха след мисията си, за да празнуват, да си починат, да се подготвят за ново излизане. Йокосука беше се превърнала в централата за шпионските подводници в тихоокеанския район.

Тази база в най-отдалечената точка на Токийския залив носеше белезите на смес от шпионаж и разврат, напрежение и освобождение. Бившото военноморско пристанище беше завзето от Съюзническите войски. Тук бойците можеха да се напият до козирките, а офицерите бяха създали „подводничарско светилище“ в един апартамент, в който се влизаше направо от улицата — с бар, няколко койки и снимки на голи жени, гърчещи се върху черно кадифе.

Изминали бяха почти осем години от трагедията с „Кочино“ и подводниците играеха централна роля в разузнавателните операции през Студената война. Доказали бяха веднъж и завинаги стойността си през Корейската война, когато дизелови подводници с шнорхели отплаваха за Японско море да дебнат дали Съветите няма да се намесят. Оттогава дори и най-закоравелите воини във ВМС признаваха цената на това да седиш до вражеския бряг и да наблюдаваш кой къде ходи и какво прави. Ако не избухнеше война, наблюдението щеше да остане първостепенна мисия на подводничарите, причината за съществуването им, най-добрия начин да събират информация за съветския военноморски флот, който сега се развиваше с пълни сили.

Шпионски подводници вече бяха донесли новината, че съветските корабостроителници бълват нови подводници с голям обсег на действие, включително повече от 250 лодки клас „Уиски“ и „Зулу“ с шнорхели. Висшето съветско командване беше дало да се разбере, че се готви да се противопостави на американските ВМС в открито море, като основното оръжие ще бъдат подводниците. Руснаците все още се учеха как да управляват подводниците си. Например при едно от първите тридесетдневни изпитания на подводница от клас „Уиски“ екипажът дотолкова бе съсипан от отровни газове, че ръцете и краката на хората се бяха подули двойно повече от нормалното си състояние. Независимо от тези проблеми Съветите не спираха. Съединените щати получиха непотвърдени сведения, че съветските ВМС изменят някои от своите „Зулу“ подводници да носят ракети навярно с атомни бойни глави.

Това беше достатъчно, за да убеди дори най-традиционно настроените адмирали, че шпионирането чрез подводници не е просто подаване на информация на няколко мозъци в недрата на военноморското разузнаване и все още мистериозното ЦРУ Разбрали, че с помощта на подводниците могат да крадат информация от жизнена важност за самия подводен флот, адмиралите начело на Атлантическия и Тихоокеанския флот поеха контрола над шпионажа, като управляваха всичко и определяха задачите. По техни заповеди подводници се криеха под водата и надзъртаха с перископите над вълните, за да наблюдават през всички освен най-леденостудените месеци на годината как Съветите подлагат новите си съдове на най-тежки изпитания. За подводничарите това представляваше и отличен начин да се поддържат готови за бой, не просто във военни игри с приятелски настроени сили, а като влизат в съветски води и се изправят срещу противника.

Висш приоритет на всеки капитан на шпионска подводница беше това, което Военноморските сили наричаха „симптоми и предупреждение“. Командирите трябваше да забравят за предпазливост и радиомълчание и да изпратят съобщение до дома от Баренцово море или от Японско море, ако доловят какъвто и да е признак, че съветските ВМС се мобилизират за нападение. Сега американските шпионски подводници използваха далеч по-изтънчени версии на „ушите“ на Остин, за да следят за изпитания на съветски ракети. Подводничарите също така, с вдигнати в готовност антени, непрекъснато засичаха информацията, от която американските ВМС разбираха колко съветски кораба и подводници са готови за отплаване и каква тактика биха използвали по време на война.

Все по-често флотските адмирали се допитваха до военноморското разузнаване и се превръщаха в партньори в шпионажа. Служителите от разузнаването канеха други хора от ВМС да се обучават заедно с тях, като на една от поканите бяха отбелязали, че се занимават с „втората най-стара професия в света“, която „е по-неморална дори от първата“.

Повечето висши правителствени служители не научаваха нищо или почти нищо за рисковете, които поемаха подводниците, нито пък за странната игра на мъжественост. Макар президентът Дуайт Айзенхауер с нежелание да бе одобрил прелитанията на шпионските самолети Ю-2 над Русия от страх да не разгневи съветския министър-председател Никита Хрушчов, много командири на подводници смятаха, че работата им е точно тази — да влизат право в съветските териториални води, като забравят за любезностите на международното право. Командващите флота оценяваха капитаните според времето, през което държат своите „очи и уши“ над водата. Колкото по-смел беше опитът, толкова по-висока оценка се даваше. Това се превърна в своеобразно изпитание по смелост на командирите, на техните екипажи и на техните съдове. И за повечето капитани тези дни на необуздан риск завинаги ще останат кулминацията на тяхната кариера. Стресът беше силен и в изобилие. Някои ветерани-командири губеха по двадесет килограма от теглото си при тези дълги задачи в Западния Тихи океан — в бизнеса ги наричаха „Уестпак“4. Никой не можеше да каже предварително кой би издържал на напрежението и кой — не.

„Гъджън“ се оттласна от Йокосука за своя рейд срещу Съветите с Норман Бесак на щурвала. Той вече беше прокарвал незасечен подводницата на разузнавателна мисия под група съветски кораби, които действаха в ледовитите северни води. Сега караше право към акваторията на врага за първо назначение в тези опасни води. Но тридесет и четири годишният старши лейтенант беше станал подводничар, защото обичаше авантюрата. За година и половина, откакто пое командването на „Гъджън“, успя да убеди екипажа, че е един от онези командири, дето биха отишли в ада и обратно, човек, който желае подводницата му да остави своята следа сред тромавите витлови самолети, реактивните Ю-2 и наземните подслушвателни станции, които наглеждаха Съветите от всички ъгли.

В този смисъл той имаше много общо с шпионите на борда на подводницата си. Всеки от тези най-висши шпиони и подслушвачи на Военноморските сили бе изпълнявал най-отбрани задачи. Всеки от тях би могъл да се вози на шпионски самолет на ВМС и да се прибере у дома за вечеря, да спи с жена си, вместо да гали бузи в краката на половин дузина мъже и някое и друго торпедо. Но за шпионите, изглежда, почти всичко около подводниците говореше за важни и драматични неща. Прокрадваха се на борда с униформи като тези на Остин от „Кочино“, но с променени знаци на радисти, вместо собствените им издайнически гръмоотводи и пера. В писмените им заповеди се казваше единствено, че трябва да докладват на кораба „Секретен“.

Работа на шпионите беше да следят врага, да носят вкъщи сведенията, да предупреждават, в случай че някоя подводница е засечена от съветски кораби, които започваха да сканират океаните с радари и локатори. Съветски патрулни кораби вече бяха гонили няколко американски подводници. В края на краищата това бяха годините, довели до кубинската ракетна криза. Това беше времето, когато съветската пропагандна машина намери материал дори в приказката „Хензел и Гретел“, като избълва една версия, според която децата на отрудени колхозници били заробени от тлъст капиталист в една плутократска къща в злия Запад. А съветски „приятели“ си пишеха с американци, като предлагаха да си разменят снимки на „красиви църкви“ срещу сцени от северноамериканското крайбрежие — по възможност включващи пристанища. Мъжете в „Гъджън“ се готвеха да отплават и почти никой от тях не се съмняваше, че са бойци в необявена война. Няколко американски шпионски самолета бяха свалени и екипажът на подводницата можеше само да гадае какво ли биха направили Съветите, ако притиснат американска подводница.

„Гъджън“ беше от най-новите подводници на ВМС — една от първите с дизелов двигател и проектирана от самото начало с шнорхел и електронно подслушвателно оборудване. В легендарната си стара корабостроителница в Гротън, Кънектикът, „Електрик боут къмпани“ беше завършила първите две подводници с ядрени двигатели-„Наутилус“ (SSN-571) и „Сийулф“ (SSN-575), но Хаймън Рикоувър, вече адмирал, не беше никак сигурен, че желае да ги изпрати срещу съветските ВМС. Имаше достатъчно власт, за да ги остави вкъщи.

Рикоувър вече беше майстор на силовата политика. Роден в еврейското селце Маков, Полша, на около 50 мили северно от Варшава, той беше успял да влезе във Военноморската академия чрез връзките на семейството си в Конгреса. Когато започна да експериментира с ядрената енергия, настоя ВМС да строят ядрени подводници, като най-напред си издейства назначение сред висшето ръководство на Комисията по атомната енергетика. Беше толкова нагъл, че Военноморските сили на два пъти му отказаха повишение в контраадмирал, но Рикоувър се обади на свой приятел в Конгреса и си издейства и това.

Сега използваше ядрените си подводници като бисери, за да омайва обществеността — бюджетът на ВМС получаваше нова вноска всеки път, когато поредният конгресмен се качваше да се повози на ядрена подводница. Разбира се, „Наутилус“ се готвеше за върха на показността: Военноморските сили искаха да я обявят като първата подводница, пъхнала се под арктическия лед и стигнала до Северния полюс.

Затова дизеловите подводници вършеха цялата шпионска работа и „Гъджън“, една от тях, се движеше с пълен напред на север към Владивосток, най-голямата тихоокеанска военноморска база на Съветите. Наближи мястото за специалната си операция в началото на месец август с трима или четирима шпиони на борда, някои вече заети сериозно да подслушват за всякакви сигнали.

Всяко свободно кътче беше натъпкано с допълнително подслушвателно оборудване. Един техник, обучен да говори руски, сканираше предаванията от корабите към сушата, в търсене на съобщения за „забелязана подводница“. Друг шпионин започна работа по електронните контрамерки, като търсеше радари, които биха могли да засекат „Гъджън“ и да я накарат да се потопи. Ако можеше, щеше да запише сигнала, за да потърси американското разузнаване начини да заглушава тези радари в бъдеще. Специалист по локаторите стоеше в готовност да запише „звуковите подписи“ на преминаващите съветски подводници и кораби. Тези уникални пръстови отпечатъци от винтовете и шумовете на двигателите биха могли да помогнат на американците да разпознават съветските кораби и подводници.

Както винаги, всичко, което в края на краищата шпионите биха събрали, зависеше колкото от уменията, толкова и от късмета. Нямаше начин да се предвиди как ще протече мисията.

Бесак не се бави дълго да даде заповедта, с която насочи подводницата бавно към акваторията от 12 мили, която руснаците отстояваха, а след това и по-навътре. Заповедите му позволяваха да прави това, дори да навлиза и в акваторията от три мили, която Съединените щати признаваха. Така започна планираната едномесечна операция. Да се придвижва всеки ден, да напредва, да държи по-голямата част от дългото 87 и широко 8 метра тяло скрито под водата, като в същото време оставя на повърхността перископите и антените.

Всяка нощ „Гъджън“ трябваше да изминава по 20 или 30 мили, достатъчно, за да поработят шумните й двигатели и да заредят акумулаторите, а после да остане на шнорхел, през който да вкарва свеж въздух и да издиша въглероден окис и други отровни газове през една специална тръба. Така щяха да си осигуряват достатъчно въздух и електричество в акумулаторите, с които да изкарат поредния безмълвен ден под съветските води.

Ако мисията преминеше по план, нямаше да се налага „Гъджън“ да пуска двигателите си близо до съветския бряг и да излиза над нивото на шнорхела, докато не отиде далеч към Япония. Дотогава хората щяха да живеят в тясната си стоманена черупка и да работят в мъглата от дизелови изпарения, които дори шнорхелът не можеше да прочисти.

Екипажът почти вече не забелязваше миризмата. Дрехите, кожата, косата — всичко беше пропито с „Одедизел“, характерната миризма за всеки подводничар, която служеше да прикрива и други неприятности. Тъй като обикновено банята за екипажа биваше препълнена с храна, хората в най-добрия случай разполагаха с половин леген вода за миене дневно. Благодарение на новите изпарители в подводницата водата беше далеч по-чиста от тази в протичащите ръждиви цистерни на по-старите дизелови подводници, но пак не достигаше. Затова мъжете измисляха разни трикове, за да се възползват максимално от безценната течност. Когато се миеха, започваха първо от лицето, а след това със сюнгер продължаваха надолу. Къпеха се със солена трюмна вода от машинното отделение и измъкваха по някоя и друга допълнителна чаша вода, като слагаха кофи за вечния конденз, от който всичко на борда се навлажняваше или подгизваше. Обикновено имаше толкова конденз, че хората можеха да изперат дрехите си поне веднъж при всяка операция, а това не беше никак малко и никой не си правеше труда да ругае мъглите, които се вдигаха от трюмовете и превръщаха койките им в метални блата. Какво толкова, че дюшеците им трябва да стоят затворени в найлонови пликове срещу влагата? Всеки подводничар научаваше бързо да сваля ципа, да се пъха в леглото и бързо да го затваря.

Комфортът беше едно, а оцеляването — друго. С прости правила. Не вдигай шум, стой под водата и преди всичко не допускай да те засекат. Това представляваше най-важното правило и точно него „Гъджън“ щеше да наруши.

Случи се в понеделник, 19 август 1957 г., някъде след 17,00, съветско тихоокеанско време. „Гъджън“ беше прекарала към дванадесет часа под вода. Трябваха й два до три часа, за да стигне до отдалечената точка, в която да изплава до нивото на шнорхела, и още няколко, за да поеме достатъчно въздух и да генерира достатъчно енергия, за да изкара и следващия ден. Въздухът на борда вече се дишаше тежко. Миришеше по-лошо, отколкото обичайната смрад на дизелите, а имаше и същия неприятен вкус.

Групичка мъже седяха в столовата и гледаха първата ролка на филма „Лош ден в Блек Рок“. През жуженето на шестнадесетмилиметровия прожекционен апарат Спенсър Трейси, Лий Марвин и Ърнест Боргнин показваха дните непосредствено след Втората световна война. Филмът беше относително нов. Онова, което не достигаше на подводниците като вода, пространство и самостоятелност, Военноморските сили опитваха да компенсират с добри филми и добра храна.

После в един миг подводницата се наклони. Съвсем малко, както става обикновено под повърхността на бурното море. Но в спокойните води при Владивосток това накланяне можеше да се получи само ако стабилизаторът се подаде над повърхността и попадне на вълна. След това подводницата се спусна надолу. Отново нищо особено, нищо неочаквано. Дори беше по-леко от първия път — просто наклон, който се усещаше.

Изведнъж се включи сигнал за тревога. И в крясъка по високоговорителя не се съдържаше нищо неясно:

— Готови за бой!

Всички наскачаха и започнаха да тичат, да се измъкват от койките, от столовата, от почти всяко ъгълче, като се промушваха в широките колкото за един човек коридори. Хващаха се за тръбите, заварени над овалните водонепроницаеми люкове, изхвърляха крака в съседното помещение, после раменете и накрая главата. Спускаха се по стълби и прескачаха стъпала. Всички вдигаха повече шум, отколкото можеха да си позволят.

— Показахме се на повърхността — извика един за всички, които можеха да го чуят. — Проклетите руснаци са горе. И Стария тъкмо я спусна надолу.

Някои си помислиха, че мачтата за електронни контрамерки е била на показ прекалено дълго време. Широка около 30 сантиметра и към 60 висока, тя трябваше да се прибира от дежурния в мига, в който долови сигнали от радар, които означават, че Съветите засичат „Гъджън“. Обикновено я показваха толкова време, колкото и перископа, да кажем, за по тридесет секунди. Но за тези пътувания до съветския бряг мачтата оставаше извадена малко повече време и към нея имаше добавени подобно на клони и други антени. Или заповедта за прибирането й беше закъсняла, или пък уредите за поддържане на дълбочината на подводницата не бяха отчели правилно и навярно мачтата и част от стабилизатора са се виждали.

Както и да е, всяко нещо, щръкнало в тези спокойни води, би вдигнало тревога — и подводницата не остана незасечена. Съветските кораби тръгнаха към нея още в момента, когато Бесак даде заповедта за убягващата маневра. Спускаше подводницата, за да търси температурен слой, слой студена вода, която би могла да ги скрие, като връща към повърхността всички локаторни сигнали от корабите. Руснаците определено щяха да изпратят смъртоносно точните звукови лъчи, които създаваха най-цялостна картина на онова, което се намира под водата. Нямаха причина да опитват да слушат пращенето на пасивния локатор, нито пък да не вдигат шум. Не те бяха гонената жертва.

Тридесет метра, шестдесет метра. Бесак не намираше слоя, под който да се крие. Деветдесет метра.

И тогава екипажът чу вледеняващите звънтящи сигнали, с които руснаците удряха стоманеното тяло на „Гъджън“. Един от корабите беше ги хванал. Бесак се спусна още по-дълбоко и тръгна назад, извън границата от 12 мили. Много от хората в екипажа бяха убедени, че са се измъкнали, но руснаците продължаваха гонката. Потопена и само на акумулатори, подводницата не можеше да им се измъкне, тъй като вдигаше едва няколко възла.

Всички на борда мислеха само за това как да се измъкнат. Хората на хоризонталния рул поддържаха подводницата стабилна при спускането. Други наблюдаваха дълбокомерите. Бесак стоеше в претъпкания контролен пост и даваше заповеди. Лейтенант Джон О. Копидж, южнякът-офицер, познат на екипажа като „Бо“, стоеше до командира.

В кръг около него седяха отговорните за стрелбата офицери, готови да се прицелят и стрелят по заповед, както и щурманите, наведени над картите, за да разчертават измененията на курса, докато „Гъджън“ се опитваше да се измъкне от мъчителите си. От другата страна на един водонепроницаем люк до контролната зала седяха специалистите по локаторите, вперили в тъмното очи в екраните, като се опитваха да броят звуците на винтовете.

Отгоре имаше два кораба, после и повече, събрали се, за да приковат „Гъджън“.

Хората започнаха да се досещат за положението си. Акумулаторите се намираха накрая на възможностите си за деня, смрадливият въздух — също. А нямаше как да пуснат дизеловите двигатели и да вкарат свеж въздух или пък да заредят акумулаторите. Не и ако Бесак не успее да изкара подводницата близо до повърхността, за да вдигне шнорхела и да го държи така, докато не се прочисти въздухът. Нивото на въглеродния двуокис беше толкова високо, че някои вече се чувстваха замаяни. Други имаха главоболие, от онова, от което имаш усещането, че главата ти се разцепва надве. Това представляваше най-лошото време за всяка дизелова подводница и абсолютно най-лошия момент да те хванат.

Изключиха несъществените уреди, за да пестят електричество и да намалят шума. Спряха машините за лед. Лампите спаднаха до нивото на аварийно осветление, не светеха, а по-скоро мъждукаха. Вентилаторите също спряха.

Бесак даде заповед за преминаване към понижена бойна готовност, с което позволи на повечето от хората в екипажа да се приберат в койките си, за да пестят кислород. Отгоре един кораб удряше с лъчите си „Гъджън“ и я заставяше да върви към друг. Всяко чукане по корпуса напомняше на хората, че някой е допуснал грешка. Сериозна грешка.

От локаторната кабина съобщиха, че отгоре има най-малко четири кораба. Хората псуваха Чарли Браун — това беше едно от по-малко цветистите им наименования за руснаците.

Чу се нова серия звънтящи сигнали от локаторите, последвани от нещо друго, нещо далеч по-ужасяващо.

Една след друга върху подводницата и около нея се изсипаха като гърмяща вълна малки мини. Тя тъкмо правеше поредния опит да промени курса, да избяга. И получи отговор. Руснаците пускаха във водата леки дълбочинни заряди—чуваха се като ръчни гранати.

Звуците проникваха през корпуса. Подводницата беше наред, можеше да устои на такива малки експлозии. Но какво щеше да стане, ако руснаците пуснеха истинска дълбочинна бомба?

Бесак даде нова серия заповеди за убягване. Хората в контролния пост се напрягаха да доловят и други звуци освен ударите на активния локатор. Други лежаха в койките си, също заслушани, в очакване на грохота от по-голямата експлозия, онази, след която „Гъджън“ не би могла никога вече да изплава на повърхността.

По-младите моряци бяха видимо неспокойни. Очуканите ветерани, малцината преминали през Втората световна война, прикриваха страха си по-добре, но за тях този момент беше далеч по-неприятен. Знаеха какво може да направи дълбочинната бомба. Губили бяха свои приятели в подводниците от онази ера, а други пък бяха плавали на подводници, едва успели да се измъкнат от такива бомби. Познаваха необузданите тласъци, познаваха какво е да те облее морска вода през спуканите тръби и да се питаш колко време можеш да изкараш в крехкия стоманен корпус.

Руснаците направиха нов заход, после още един, ръсейки като дъжд сигнали от локаторите и леки бомби.

— Спокойно, ще се измъкнем — промълви Бесак на един млад, още ненавършил двадесет години матрос.

Младокът носеше амулети срещу катастрофа и татуировки на пиле и прасе на двете си стъпала. Това беше своеобразна традиция, взета от стара хавайска легенда. Според нея пилетата и прасетата винаги намират нещо, върху което да плуват, и никога не биха се удавили. Няколко други моряци също имаха такива татуировки.

Обсадата траеше вече почти три часа. Бесак продължаваше да търси онзи температурен слой, като свали подводницата до пределната изпитателна дълбочина от около 210 метра, а след това още повече. Напразно. Може би имаше слой под 260 метра. „Гъджън“ би трябвало да издържи на морското налягане дори и при тези допълнителни петдесетина метра под изпитателната дълбочина, но имаше друг проблем, който не му позволяваше да стига до крайности: по-рано през деня нещо беше блокирало външния люк за изтласкване на отпадъците. Всяко нещо, което отиваше в изтласквача, трябваше да бъде опаковано и осигурено. Всички на борда го знаеха. Обикновено през отвора се пуска силна струя вода, която заедно с боклуците се изтласква в морето. Но някой просто беше захвърлил нещо, вероятно без да се замисля, и сега то пречеше.

В момента само вътрешният люк на изтласквача, само едно парче стомана, задържаше океана. Дори при около 60 метра дълбочина морското налягане би вкарало през двусантиметров отвор повече вода, отколкото помпите могат да изхвърлят, и да потопи подводницата. Ако вътрешният люк на изтласквача за отпадъците не издържеше сега, потопената толкова дълбоко „Гъджън“ щеше да загине.

Един от старшините на подводницата имаше лошо предчувствие за този изтласквач през целия ден, много преди идването на руснаците. Предложил беше някой да скочи във водата и да го почисти. Но Бесак реши, че не могат да рискуват с такава маневра. Всичко това нямаше да е от значение, ако „Гъджън“ успееше да слезе още малко, за да се спаси. Но нямаше възможност за такова нещо.

Бесак опита други маневри. Заповяда да пуснат шумоизлъчватели — устройства, които се изстрелваха от сигналното оръдие на кърмата. Намираха се в кутии по един метър. При изстрелване изпускаха огромен масив мехурчета, от които локаторите се объркваха — нещо като гигантски ефервесцентни хапчета „Алка селцер“.

Руснаците не се хванаха. Отговориха на шумоизлъчвателите с нова серия гранати. Наказваха ли ги за това, че опитват нова маневра за убягване? Или пък ги подиграваха, че е толкова неуспешна? Нямаше значение. „Гъджън“ продължаваше да е под нападение.

Бесак погледна към рулевите и с думите „Хайде да опитаме“, ги накара да тръгнат право срещу врага с надеждата, че това е единственият неочакван за руснаците ход. Не успя. Не успя и когато се насочи наляво, после надясно, а после отново право напред. Всяка маневра за убягване получаваше в отговор буря от бомби.

Отгоре сега може би имаше осем кораба. Над тях преминаваше един, следваше го втори. През цялото време хората в локаторната кабина следяха руснаците, а стрелците насочваха торпедата. Но за шпионските подводници съществуваше общото правило да не стрелят, освен ако не стрелят към тях. До този момент малките експлозиви не бяха заменени с нещо по-силно.

Обсадата продължаваше — дванадесет часа, двадесет и четири часа. Никой не си спомня Бесак или пък Копидж да са излизали от контролния пост. Ако изобщо спяха, то го правеха набързо и за кратко. Повечето хора, ако не всичките, също не спяха, дори и онези, които трябваше да лежат в койките си и напрегнато да слушат звуците на обсадата.

Дори и най-слабото движение, дори и дишането, причиняваше задушаваща болка. Краткият преход от каютата на главните старшини до контролния пост караше човек да се задъха и очите му се насълзяваха, сякаш е пробягал четири мили. Разбира се, на борда не готвеха нищо. Вместо това хората от кухнята раздаваха студени сандвичи. Пушенето беше забранено. Пък и почти не можеше да се запали цигара в този въздух, в който липсваше кислород. Все пак някои намираха ъгълчета с останал въздух, където успяваха да откраднат по няколко дръпвания.

Хората пускаха кислород в подводницата от големите контейнери от външната страна на корпуса — два при носа и два при кърмата. Но допълнителният кислород по никакъв начин не можеше да намали въглеродния двуокис и въглеродния окис, които нарастваха до опасни нива. Почти всеки имаше пулсиращо главоболие. Някои бяха пред припадък.

Из подводницата поставиха кутии с литиев хидроокис, който да поеме част от излишния въглероден двуокис. Част от кристалите бяха пръснати върху дюшеците, за да ускорят процеса. Но нивото на въглеродния двуокис остана прекалено високо. Кристалите не можеха да поемат въглеродния окис — безцветния газ без мирис, който в крайна сметка можеше да приспи всички на борда завинаги. Руснаците притискаха „Гъджън“, като се движеха напред-назад, настрани и по диагонал и вкарваха прът в колело, очертано от самите тях. Всеки преход се съпровождаше с удари от локаторите и гранати.

Сряда, 21 август, рано сутринта: без промяна. Сряда следобед: без промяна. Сряда, рано вечерта: „Гъджън“ продължаваше да стои под обсада вече почти четиридесет и осем часа и под вода, без да използва шнорхела почти шестдесет и четири часа. Бесак грижливо беше отбелязал в дневника изминатите разстояния през двата дни като равни на нула. Трябваше да се направи нещо. Нещо драстично.

Копидж обиколи из подводницата, за да съобщи на хората, че ще опитат да излязат на височина като за шнорхел, да „подадат нос“. По-голямата част от обсадата хората бяха прекарали в понижена бойна готовност, но сега трябваше да преминат в пълна готовност. Трябваше да вземат свеж въздух. Трябваше да изпратят съобщение за помощ. Трябваше да променят положението или да загинат.

— Излизаме — обяви Бесак в контролния пост. — Пробием ли повърхността, вдигайте шнорхела.

Щом „Гъджън“ изплава, няколко души опитаха да включат хидравликата за изправяне на радиоантената. Но тя не помръдваше. Трябваше да се изправи с трясък. Но чуха единствено звук от удар, а после втори. В момента, когато шнорхелът излезе над повърхността, хората пуснаха двигателите. Подводницата си пое глътка въздух, после втора.

Един от корабите тръгна с рев право към „Гъджън“, сякаш за да я удари или поне да я накара да се потопи. Руснаците не бяха свършили с нея. Нямаше да позволят на хората й да си поемат въздух, нито пък да повикат помощ.

Някой включи сигнализацията за опасност от сблъскване и Басак даде заповед за потапяне. Изключиха двигателите и отново се озоваха под вода. Екипажът не успя да изпрати сигнал за помощ. Въздухът беше почти толкова лош, колкото преди това.

Бесак заповяда спускане на около 120 метра, където се замисли над следващия си ход. Поговори с Копидж, който разискваше с инженера състоянието на акумулаторите, както и с лекаря Хънтли за състоянието на въздуха и на екипажа. Бесак нямаше голям избор. Очевидно хората му нямаше да издържат много дълго. Акумулаторите можеха и да издържат още около осем часа, ако подводницата не се движи много, но с това нямаше да постигнат нищо. Стария знаеше, че няма сили да убегне на мъчителите си.

След няколко мига решението дойде. Налагаше се „Гъджън“ да изплава и да опита отново да вдигне шнорхела. Но едно нямаше да се случи — нямаше да бъде превзета. Не и преди командирът и екипажът да загинат. Никой на борда не възрази.

Бесак заповяда да отварят всички торпедни люкове. Знаеше, че руснаците ще ги чуят, и искаше да покаже, че американците не се шегуват. След това някои от офицерите получиха пистолети, включително Хънтли, който тръгна да обикаля из подводницата, размахал пистолета с думите, че задачата му е да застреля шпионите, ако руснаците се опитат да се качат на борда.

— Можеш да си вземеш зеленото хапче или аз да те застрелям — каза Хънтли на един от шпионите. Лекарят винаги се държеше малко особено.

Вероятно никой не му беше позволявал да обикаля из подводницата и да демонстрира маската си на убиец. Може би, смятаха хората от екипажа, не е трябвало да му дават и пистолет. Но той го носеше и в този момент шпионите повече се страхуваха от него, отколкото от руснаците.

Междувременно те и хората в радиокабината от другата страна на контролния пост — всеки, който работеше с шифри или секретни материали — започнаха да ги пъхат в кожени чанти целите в дупки и с оловни тежести. Някои от документите бяха унищожени веднага. Ако руснаците се опитат да се качат на борда, тези чанти трябваше да излетят през горния люк и да отидат на дъното на Японско море.

Това представляваше мигът, който никой подводничар не желае да изживее, и един от най-лошите моменти за всеки капитан. Освен това беше и неизбежен. Може би „Гъджън“ щеше да се измъкне, ако беше слязла по-дълбоко, ако изтласквачът за отпадъците не се беше заклинил. Независимо от причината Бесак загуби.

Обезсърчен, той даде заповед за изкачване.

Бесак искаше да изпрати съобщение до базата на САЩ в Япония. Но радиоантената, изглежда, отново беше блокирала. В мига, когато шнорхелът проби повърхността, Бесак даде заповед и трите двигателя на „Гъджън“ заработиха, бълвайки газове в мръсната атмосфера на подводницата, както и извън нея. На никого не му беше до тях, след като шнорхелът вкарваше чист въздух и изкарваше най-лошите отрови.

Сега подводницата лежеше на перископна дълбочина, а съветските кораби изчакваха. Но докога?

Измина една минута. После втора. След това пет. Хората все още не успяваха да изпратят съобщението. Но „Гъджън“ поемаше въздух и бълваше навън газовете. Хората се питаха дали командирът им ще изплава на повърхността.

Бесак пресмяташе и обмисляше вариантите до последния момент. Подводницата щеше да се нуждае най-малко от двадесет минути с шнорхела, за да прочисти въздуха поне малко, но това не стигаше дори да започне зареждането на акумулаторите. Ако трябва отново да се потопи, би могла в най-добрия случай да пълзи през водата на акумулатори. Ако остане на шнорхелна дълбочина и превключи единия двигател за зареждане на акумулаторите, би могла да се движи малко по-бързо. Но единствено на повърхността можеше да побегне към Япония с максималната си скорост от около 20 възла. Не можеше да се разбере дали руските кораби няма пак да ги нападнат, но с пълна скорост и с тази преднина може би ще успее да им избяга.

Бесак взе единственото възможно решение. Нареди изплаване.

Нямаше ранени, нямаше строшени саби и никой не беше предал своя територия. Но Съединените щати току-що бяха загубили съществено важна битка. За първи път през тази студена война американска подводница бе заставена да се предаде, да изплава от скривалището си и да застане уязвима върху вълните.

След това Бесак каза на хората си да изпратят един съвсем закъснял зов за помощ.

— Изпрати го на английски, по дяволите — извика той към радиста, когото наричаха Кофти копелето.

Вече нямаше смисъл да крият кои са. Съобщението замина незакодирано. Междувременно командирът тръгна нагоре по дългата стълба от люка в контролния пост към стабилизатора и мостика. След него се изкачи един сигналист и един от екипажа, който да борави с безбатерийните телефони, с които Бесак да дава заповеди, в случай че руснаците атакуват. „Гъджън“ нямаше никакви шансове срещу евентуален катер-разрушител.

Навън все още беше светло. Хората на мостика виждаха руснаците. Имаше два или три кораба — до един малки ловци на подводници. Руснаците бяха изтеглили останалите кораби. Не им трябваха много, за да следят подводница с изтощени акумулатори.

Руснаците сигнализираха на международния морзов код: „Кои сте вие? Идентифицирайте се“.

„Гъджън“ отговори със същия въпрос.

Руснаците изпратиха отговор: „СССР“ на кирилица.

„Гъджън“ изпрати отново на международен морзов код: „САЩ. Заминаваме за Япония.“

Получиха отговор — заповед да тръгват и да напуснат съветските води. Сигналистът весело разтълкува сигналите за останалите:

— Казаха: „Благодарим за упражнението по борба с подводници.“

И се опита да потисне усмивката си. Останалите хора от екипажа също се хилеха. Всъщност бяха в повишено настроение. Нали се махаха оттук.

Празненството вече бе започнало, когато, сякаш след цели часове, прелетяха американски самолети, за да видят дали „Гъджън“ е в ред, а тя препускаше по повърхността, за да остави възможно най-голямо разстояние между себе си и Съветския съюз.

За първи път от няколко дни насам готвачите загряха фурните. Тази вечер ядоха стек и за всеки имаше по две кутии бира. Хората останаха удивени. Никой не си беше помислял, че е възможно на борда да има бира или най-малкото — не и цели кашони. Но бира имаше и хората предпочитаха да я изпият, вместо да цитират на Стария уставите. Нали плаваха, дишаха и зареждаха акумулаторите. Чувстваха се засрамени, дори кръвно обидени. Но в този момент не им пукаше. Намираха се в безопасност и за първи път си признаваха един на друг, че вече не са вярвали да се измъкнат. Очевидно руснаците можеха да потопят подводницата. Но не искаха. Или пък, умуваха хората, не им позволиха.

В Йокосука не се състоя официално празненство при завръщането на „Гъджън“ в онзи понеделник на 26 август, точно осем години след потъването на „Кочино“. В базата цареше мрачно настроение: руснаците обявиха през същия ден, че са провели първия успешен изпитателен полет на наземна междуконтинентална балистична ракета. В тази напрегната обстановка ВМС искаха инцидентът с „Гъджън“ да бъде скрит, и то веднага.

Кофти копелето, радистът, изпратил съобщението на английски, беше повишен в старшина и прехвърлен незабавно на друга работа. Говореше се, че го заставили да изпраща съобщенията с лявата ръка, за да не може стилът му, своеобразният му почерк, да издаде на подслушвачите, че наоколо има американска подводница.

Бесак също беше преместен от подводницата. Заповедта, с която предвиждаха още преди мисията прехвърлянето му в ядрения флот на адмирал Рикоувър, не се промени. Онова, което се промени обаче, беше работният график на „Гъджън“. Военноморските сили бързо обявиха, че тя ще бъде първата подводница в света, обиколила земното кълбо. Това беше най-добрият начин да я изведат от Тихия океан, където руснаците сега я познаваха добре, и да не допуснат тази история да се разпространи из подводничарското съсловие.

Разбира се, ВМС предложиха друго обяснение за обиколката. Смятайки, че целта е да се проведе рейд за контакт между народите, президентът Айзенхауер лично обяви всеки от хората на подводницата за „посланик на добрата воля към света“. Всеки от тези посланици получи заповед никога да не говори за този случай.

Междувременно, окрилени от победата, руските военноморски сили започнаха да притесняват други американски шпионски подводници. Между тях беше и „Уаху“ (SS-565), хваната близо до съветския бряг в началото на 1958 г., но успяла да избяга въпреки единия си гръмнал двигател. Може би, защото подводниците си вършеха работата тихо, руснаците се въздържаха повече, отколкото спрямо самолетите, някои от които нарочно задействаха отбранителните радари, за да измерят системите им. Колкото и неприятни да ставаха подводните битки, нито една подводница не беше потопена и „дълбочинните бомби“ обикновено не притежаваха повече мощ от тези при „Гъджън“.

Но битките с подводници в съветски води вече представляваха утвърдена част от Студената война и напрежението се увеличи, когато двете страни се готвеха да пуснат в действие първите си ракетни подводници. След като руснаците пуснаха спътника през 1957 г., президентът Айзенхауер бързо ускори плановете за изграждане на подводница с ядрен двигател, която да може да изстрелва балистични ракети „Поларис“, криейки се под водата. Междувременно ВМС преоборудваха някои дизелови подводници да носят управляеми ракети „Регулус“, наследници на германските ракетни бомби с обсег между 300 и 400 морски мили. Макар тези подводници да трябваше да изплават за пуска на ракетата и тя да се управлява с радар до целта от изстрелващата подводница и от втора подводница, разположена по-близо до съветския бряг, те все пак представляваха нова потенциална опасност за руснаците.

Опасенията, че руснаците ще отговорят, като изпратят свои собствени шпионски подводници близо до американски води, заставиха висшите служители от Вашингтон да се заемат по-сериозно с подводния шпионаж. Изведнъж операциите, които командирите на военноморския флот бяха свикнали да управляват, започнаха да се разглеждат от Белия дом и Пентагона. ЦРУ и Агенцията за национална сигурност (АНС) — дешифровъчната агенция, която беше така свръхзасекретена, че дори хората, които работеха в нея, се шегуваха, че името й е Агенция Не Съществуваща, или А, Нищо, Само слухове — също започнаха да играят роля при определянето на важните за събиране сведения.

Едва ли някоя съветска подводница все още беше извършвала дългия преход до американските брегове, но това не спря избухването на „червената истерия“. Един член на Камарата на представителите обяви, че са забелязани около двеста съветски подводници по атлантическото крайбрежие. Обикновени граждани започнаха да пазят на „стражеви кули за подводници“ и през следващите няколко години „забелязванията“ на подводници зачестиха. Една жена, посочена в документи на ВМС като мис Гилкинсън, съобщила, че забелязала три подводници близо до един плаж във Флорида, включително една, която, по думите й, се приближила на три-четири метра от нея, докато тя плувала гола. Един мъж от Тексас съобщил за забелязан перископ във води, оказали се дълбоки метър и петдесет.

ВМС също наблюдаваха за подводници, но повечето от наблюдението се провеждаше при естественото стеснение, образувано от Гренландия, Исландия и Обединеното кралство. За Съединените щати това представляваше огромно предимство. Съветските кораби и подводници трябваше да преминат през тази точка, наречена ГИОК,5 за да поемат по атлантическия маршрут към САЩ. Често ято американски дизелови подводници стояха за „преградни операции“ извън стеснението, а и британските военноморски сили също дебнеха за съветски подводници. Освен това американските ВМС бяха започнали да „засяват“ атлантическото и тихоокеанското крайбрежие с подводни подслушвателни устройства и да създават по този начин подводна подслушвателна мрежа, позната като SOSUS,6 за откриване на кораби и подводници. И все пак аналитиците, които се опитваха да разгадаят записите на SOSUS, се нуждаеха от повече данни, за да могат да разпознават съветските военни кораби сред целия фонов шум, създаван от риболовните траулери и търговските съдове. Нуждаеха се от библиотека с шумови отпечатъци, а най-добре можеха да я създадат шпионските подводници, изпратени да подслушват и записват.

ВМС търсеха и още нещо — възможност за разплата. Искаха да си върнат на руснаците заради „Гъджън“ и заради други подводници. Адмирал Джерълд Райт, главнокомандващ Атлантическия флот, закачи една прокламация в рамка пред кабинета си:

Като се има предвид, че често пъти се съобщава за присъствие на неидентифицирани подводници близо до Съединените щати, и като се има предвид, че подводниците не обявяват самоличността, нито намеренията си, както се изисква според обичаите на почтените моряци, и като се има предвид, че материалните доказателства за провеждането на тези тайни операции биха довели до заслужен срам за участващите.

С настоящото обещавам да даря един кашон качествено старо царевично уиски от Тенеси, марка „Джак Даниълс №7“, произведено така, както предците ни са го правили от седем поколения насам в най-старата регистрирана фабрика за уиски в Съединените щати, основана през 1866 г., на първия Командир в Атлантическия океан, който представи доказателство, че е изтощил „неамериканска подводница или такава на известна приятелски настроена страна“.

(Подпис) Джералд Райт Адмирал, ВМС на САЩ

През май 1959 г. Райт обявил победител. Подводницата „Гренадир“ (SS-525) преследвала съветска подводница близо до Исландия в продължение на девет часа, докато я застави да излезе на повърхността, напълно „изтощена“. Командирът на „Гренадир“ капитан-лейтенант Теодор Ф. Дейвис спечели уискито, а Военноморските сили изкараха първата си съветска подводница.

По-важното беше, че ВМС за първи път успяха добре да огледат съветска ракетна подводница. Дейвис бе притиснал една от подводниците клас „Зулу“, преработени да носят ракети. Донесъл беше със себе си снимки и записи и ВМС тихомълком обяви успеха си навсякъде из Вашингтон. Всъщност по-късно през тази година специалният помощник на президента Айзенхауер по въпросите на науката и технологиите Джордж Б. Кистяновски отбелязва в бележника си, че получил „много интересно обяснение за начините, по които нашите Военноморски сили се сдобиват с най-близка информация за действията по море на руснаците“, като тази информация била толкова „секретна“, че не можел да я запише на хартия. „Един ден — разсъждава той — това ще се превърне в много вълнуваща новина.“

Тези схватки позволиха да се разбере и друго. От двете страни все повече осъзнаваха, че колкото и шнорхелът да бе революционизирал бойните действия с подводници, той създаваше и големи ограничения. Ако подводницата може да бъде заставена да стои потопена и екипажът й — задавен без въздух, тя става силно уязвима. За американските подводничари беше ясно, че ядреният флот на Рикоувър не може повече да остава в тайна. Време беше неговите подводници да излязат в центъра на сцената.

Революционно новите подводници на Рикоувър имаха сякаш неизчерпаем източник на тяга. Реакторите деляха атоми и превръщаха водата в пара, достатъчна, за да върти вала на винта и да придвижва подводницата на по-дълги разстояния и с по-висока скорост, отколкото всеки друг дизелов двигател. Можеха също да произвеждат собствен кислород и да изчистват излишния въглероден двуокис от въздуха. Притискането под водата вече не би представлявало заплаха. Тези съдове биха могли да остават под вода безкрайно дълго време. Нападателни подводници с ядрени двигатели се заеха да изпълняват мисии, които силно наподобяваха онова, с което започнаха дизеловите подводници — безнаказано навлизане в съветски води. Заповедите оставаха същите. Приближавайте до съветските съдове, а дори и по-близо до съветския бряг. Поемайте всякакви рискове. Не се оставяйте да ви заловят.

Например към края на шестдесетте години командващият Уилям Беренс, или Бил, закара подводницата „Скипджак“ (SSN-585) в устието на дългия плавателен канал към Мурманск. Беше се приближил толкова до друго съветско пристанище, че офицерите му можеха да наблюдават през перископа пристана на тридесетина метра. Прекалено близо, за да се хареса на ВМС, или поне за да си го признаят. Дори непосредствено преди Беренс да се вмъкне в канала, хората от екипажа забелязаха как един от офицерите блокира механичното следящо устройство, нанасящо на карта движенията на подводницата, за да не остане доказателство върху хартия за това навлизане. По-късно по време на същата тази мисия Беренс беше наблюдавал и изпитанията на една от първите подводници от клас „Голф“ с дизелови двигатели и първата, която руснаците от самото начало бяха проектирали да носи балистични ракети. Беренс, който отначало правеше неприятното впечатление на екипажа си като тесногръд и скучен, доказа, че може да играе опасните игри не по-зле от други капитани и че в морето съвсем не е онзи човек от сушата, особено в съветското море.

В този смисъл Беренс не беше единствен. Това бе ерата на предизвикателно смелите командири на ядрени подводници, сякаш родени да наследят дизеловите подводници и да не се спират пред нищо. В Тихия океан двама капитани за кратко време бяха изключили реакторите, за да намалят фоновия шум в опит да снемат звуков отпечатък, и изведнъж установиха, че подводниците им са слезли прекалено дълбоко. Друга подводница, която се криеше на перископна дълбочина, беше чукната от съветска подводница, която изплава под нея.

Една от най-належащите задачи изискваше да се разбере докъде са стигнали руснаците в опитите си да разработят подводници с ядрени двигатели. Макар на някои висши служители в САЩ да не им се вярваше, постепенно ставаше ясно, че руснаците започват да пускат три типа: „Хотел“, всяка от които носеше три балистични ракети; „Ехо“ с ракети тип „Круз“, предназначени за борба с други плавателни съдове, и многоцелеви подводници „Ноември“. Все пак наблюденията в началото показваха, че тези подводници са толкова недодялани и шумни, че американските ВМС ги нарекоха с един удобен акроним — „ХЕН“7. А и нито клас „Голф“, нито „Хотел“ имаха каквато и да е готовност да излязат на патрул.

Виждаше се, че Съединените щати са победили в надпреварата да разположат ракетоносни подводници в близост до вражеските брегове. Четири дизелови подводници с примитивните ракети „Регулус“ бяха проправили пътя в Тихия океан през 1959 и 1960 г., а първата подводница с ракети „Доларис“ на име „Джордж Вашингтон“ (SSBM-598) излезе в Атлантическия океан през 1960 г. Не след дълго подводниците с ракетите „Регулус“ започнаха да прекарват толкова много от времето си скрити в ужасните води при съветските брегове, че екипажите им си измислиха шеговитото наименование „Северотихоокеански яхтклуб“. Една от подводниците, „Гроулър“ (SSG-577), получи тежки повреди, когато се озова сред плаващи ледове близо до полуостров Камчатка, непосредствено до съветската база при Петропавловск. Не след дълго хората измислиха знаци за реверите с котва, върху която стояха три сигнални флагчета с букви „О“, „М“, „Д“. Инициалите означаваха типичните възклицания по време на буря — „Олеле! Майчице! Да му…!“

През всичкото това време програмата „Поларис“ не спираше. Президентът Айзенхауер беше дал на приказливия адмирал Уилям Е. Рейбърн, или още Ред, отговорен за тази програма, безпрецедентни пълномощия, които му позволяваха да заобикаля обичайната бюрокрация и да наема всеки, който според него може да свърши работата по проектирането на подводниците добре и бързо. При новата технология имаше предвидими спънки. (Подчинените на Рейбърн проявиха достатъчно добро чувство за хумор, за да компилират секретен филм с провали на изпитателни ракети „Поларис“, които или едва-едва се отлепяха, или пък просто се премятаха.) Но „Поларис“ завърши успешно и се включи в графика до голяма степен заради високия приоритет на програмата. Всички до един работеха по такива безбожни часове, та подводничарите смятаха, че подводниците са обозначени с SSBN не защото това значи Подводен кораб с ядрено задвижване и с балистични ракети,8 а по-скоро Събота, неделя и сума ти нощи9

Докато Рейбърн и хората му правеха необходимото да осигурят изграждането на подводниците, Рикоувър имаше задачата да надзирава монтажа на ядрените реактори заедно с екипажите, които щяха да ги управляват. Рикоувър търсеше хора, които няма да се огънат в криза, мъже, които обръщат внимание на най-дребния детайл, мъже, дребнаво добросъвестни като самия него. Смяташе, че само така може да се осигури безопасност на реакторите, и знаеше, че тази безопасност е единственият начин да поддържа обществената подкрепа за своите ядрени подводници. С всичко това помагаше за създаването на ненадминат подводен флот. Сега хората на Рикоувър щяха да управляват най-смъртоносните подводници, произвеждани някога, подводници, които щяха да имат решаваща роля за равновесието на силите по време на Студената война.

Първите подводници „Поларис“ бяха дълги 116,4 метра, или с осемнадесетина метра повече от многоцелевите подводници за ядрено нападение, носеха шестнадесет ракети с ядрени бойни глави и можеха да ги изстрелват от повече от 1000 морски мили. Дадоха им и по два екипажа — син и златен, — които се редуваха на шестдесетдневни плавания и така държаха подводниците възможно повече време във водата. Задачата беше трудна. Диапазонът от 1000 мили налагаше подводниците да плават в бурните води при северните брегове на Европа, за да остават на достатъчно близко разстояние за прицел към Москва. Работата им беше да се „крият гордо“, да бъдат звена с междуконтинентални ракети, скрити и готови да отвърнат на удара, в случай че страната им бъде нападната и земните ракети — унищожени.10

От своя страна руснаците имаха само няколко подводници с ядрени двигатели, при това толкова зле проектирани, че измираха хора от екипажите им. Една подводница претърпя толкова ужасна авария в реактора, че оцелелите я нарекоха „Хирошима“. През 1962 г., когато руснаците опитваха да разположат установки за изстрелване на ракети в Куба, Съединените щати бяха напреднали толкова много, че можаха бързо да свикат няколко подводници с ракети „Поларис“, или общо девет накрая, в точки, достатъчно близки за стрелба до Съветския съюз.11

Имаше и съществено важни предпазни мерки, за да не се допусне самостоятелно действащ луд да започне ядрена война. Първо, всяка заповед за изстрелване трябваше да съвпада точно с утвърдителните кодове, променяни според датата и пазени на борда на подводницата зад две заключени врати в сейф, заварен към преградата на контролния пост. Двама души имаха комбинацията за отваряне на сейфа и проверка на утвърдителния код, който показваха на командира и заместника. След потвърждаването на заповедта за изстрелване трима души трябваше да използват отделни ключове, също пазени в сейфове, за да могат да изстрелят ракетата. Ключът на командира му позволяваше да задейства системата за управление на огъня. Ключът на заместник-командира позволяваше задействане на механизмите за освобождаване на ракетите. След това офицерът, който контролираше мисията, можеше със своя ключ да изстреля ракетите. Този процес трябваше да отнеме петнадесетина минути.

— Няма ли как да избегнем първата си схватка с руска подводница? С почти всичко друго съм съгласен, но не и това!

Имаше схватки между подводници, но нито една не оправда най-лошите страхове на Кенеди. Американски надводни кораби и самолети около Куба откриха няколко съветски дизелови подводници и с лекота изкараха три от тях на повърхността.

Съединените щати имаха явно предимство, но докога? Кризата може и да беше показала на съветските лидери, че няма да успеят да базират ядрени ударни сили на суша близо до бреговете на Съединените щати. Но като разположиха подводниците с ракетите „Поларис“ в позиция за стрелба, Съединените щати посочиха на руснаците друг, по-добър начин да постигнат същото.