"Непознат в огледалото" - читать интересную книгу автора (Шелдън Сидни)

5

В началото войната бе кошмар за Тоби Темпъл.

В армията той беше никой, пореден номер в униформа, също както милиони други. Безличен, безимен, анонимен.

Първо бе изпратен в базов тренировъчен лагер в щата Джорджия, а после замина за Англия, където неговата част бе разположена на лагер в Съсекс. Тоби каза на сержанта, че иска да говори с командващия. Успя да стигне до капитана. Той се казваше Сам Уинтърс. Беше мургав, интелигентен мъж, започнал трийсетте.

— Какъв ти е проблемът, редник?

— Ами става въпрос за това, господин капитан — започна Тоби. — Аз съм артист. От шоу бизнеса. Забавлявал съм хората в цивилния живот.

Капитан Уинтърс се усмихна на откровението му.

— Какво точно си правил? — попита.

— От всичко по малко — отвърна Тоби. — Правя имитации, пародии и… — забеляза изражението на капитана — такива неща.

— Къде си работил?

Отвори уста, но се спря. Беше безнадеждно. Капитанът щеше да се впечатли само от имена като Ню Йорк или Холивуд.

— Едва ли сте чували за тия места.

Знаеше, че си губи времето. Капитан Уинтърс каза:

— Не зависи от мен, но ще видя какво мога да направя.

— Ясно. Благодаря ви много, господин капитан.

Капитан Сам Уинтърс седна зад бюрото и се замисли за Тоби след като момчето излезе. Уинтърс се бе записал доброволец, защото чувстваше, че тази война трябва да се води и да се спечели. Същевременно мразеше това, което тя бе направила от деца като Тоби Темпъл. Но ако Темпъл наистина имаше талант, той рано или късно щеше да се прояви, защото талантът е като крехко цвете, покълнало под тежък камък. Накрая нищо не можеше да го спре да се покаже и да разцъфне. Сам Уинтърс остави добра работа като кинопродуцент в Холивуд, за да отиде в армията. Беше продуцирал десетки успешни филми за „Пан Пасифик Студиоус“ и бе виждал как десетки млади надежди като Тоби Темпъл идват и си отиват. Най-малкото заслужаваха шанс. По-късно поговори с полковник Бийч за Тоби.

— Мисля, че може да го изпратим на прослушване в Специалната част — каза капитан Уинтърс. — Имам чувството, че може да е добър. Господ знае каква нужда от развлечение имат момчетата.

Полковник Бийч изгледа капитана и каза хладно:

— Добре, капитане. Изпрати ми бележка за него.

Проследи с поглед излизащия офицер. Полковникът беше професионален военен, завършил Уест Пойнт.7 Презираше всички цивилни, а за него капитан Уинтърс бе такъв. Униформата и капитанският пагон не правеха от човека войник. Когато получи бележката на Уинтърс за Тоби, той я погледна и нервно надраска отгоре: „МОЛБАТА СЕ ОТХВЪРЛЯ“, след което се подписа.

Почувства се по-добре.

Това, което най-много липсваше на Тоби, беше публиката. Имаше нужда да работи върху чувството си за време, върху уменията си. Разказваше вицове и правеше имитации при всяка възможност. Нямаше значение дали публика му бяха двама разузнавачи, тръгнали с него на задача някъде из пустошта или автобус войници на път към града, или миячът на чинии в командния пункт. Той трябваше да ги разсмее, да спечели аплодисментите им.

Капитан Сам Уинтърс случайно видя едно от представленията на Тоби в залата за почивка. След края отиде до него и каза:

— Съжалявам, че не се уреди прехвърлянето, Темпъл. Мисля, че имаш талант. Като свърши Войната, ако имаш път към Холивуд, обади се.

Намръщи се и добави:

— Ако, разбира се, още работя там.

На следващата седмица, батальонът на Тоби бе пратен на бойното поле.

Години след това, Тоби си припомняше войната, но не и боевете. В Сен Ло направи бум с буфонада на Бинг Кросби. В Аахен се промъкна в болницата и два часа разправяше вицове на ранените, преди сестрите да го изхвърлят. С удоволствие се сещаше за един войник, на който шевовете се отвориха от смях. При Мец ги бомбардираха, но Тоби усещаше, че това е защото публиката прекалено много се нервираше от прелитащите немски самолети.

В бой влизаше рядко. Отличиха го за превземането на германски команден пункт. Тоби така и не разбра как стана. Играеше Джон Уейн8 и толкова се увлече, че всичко свърши преди да има време да се изплаши.

За него важно бе единствено шоуто. В Шербур отиде в публичен дом с двама другари, но докато те се качваха нагоре с момичетата, той изигра един номер в салона пред Мадам и още две курви. Щом свърши, тя го изпрати горе за сметка на заведението.

Такава беше войната на Тоби. Общо взето, това не бе лоша война и времето мина много бързо. Когато свърши през 1945, той беше на двайсет и пет. Външно не беше остарял и с един ден. Същото сладко личице, същите лукави очички и неизменното невинно излъчване.

Всеки говореше за връщане у дома. Един го чакаше булка в Канзас сити, друг — баща и майка в Бейон, трети — работа в Сейнт Луис. Никой не чакаше Тоби. Освен Славата.

Реши да отиде в Холивуд. Беше дошло време Бог да спази обещанието си.

— Познавате ли Бога? Видели ли сте лицето на Христа? Аз Го видях, братя и сестри, и чух гласа Му, но Той говори само на онези, които коленичат пред Него и признаят греховете си. Бог ненавижда непокаялите се. Лъкът на Божия гняв е опънат, огнената стрела на праведния Му гняв е насочена към порочните ви сърца и Той всеки миг ще пусне острието на възмездието да ги прониже. Обърнете се с лице към Него, преди да е станало твърде късно.

Джоузефин погледна към тавана на шатрата ужасена, очакваща да види пламтящата стрела, изстреляна към нея. Тя стисна ръката на майка си, но майка й не усещаше. Лицето й бе алено, а очите блестяха от опиянение.

— Слава на Исуса! — изрева сборището.

Срещите на вярата се състояха в огромна шатра на края на Одеса и госпожа Чински Водеше Джоузефин на всяка една от тях. Подиумът на проповедника бе дървена платформа, издигната на два метра от земята. Непосредствено пред него беше кошарата на покаялите се, където хората се отричаха от греха и познаваха Вярата. Зад нея стояха редици от твърди дървени пейки, претъпкани с пеещи, фанатични търсачи на спасение, ужасени от заплахата за Ада и Проклятието. За едно шестгодишно дете това бе страшно. Евангелистите бяха наричани фундаменталисти, холи роулърс, петдесетници, методисти и адвентисти9 и всички до един дишаха Адски огън и бяха прокълнати.

— На колене, грешници, тръпнете пред мощта на Йехова! Затуй, че пороците ви наскърбиха сърцето на Исуса Христа, ще понесете възмездие от гнева на неговия Отец! Вгледайте се в лицата на малките деца около вас, заченати в похот и пълни с грехове.

И малката Джоузефин изгаряше от срам, чувстваше как всеки я гледа. Когато идваха онези страшни главоболия, тя знаеше, че са наказание от Бога. Тя се молеше всяка нощ да се махнат, да разбере, че Бог е простил. Искаше да знае какво толкова лошо е направила.

— И аз ще пея Алилуя, и ти ще пееш Алилуя, и всички ний ще пеем Алилуя, щом се върнем у дома.

— Алкохолът е кръвта на Дявола, тютюнът — неговият дъх, а прелюбодейството е неговата радост. Виновни ли сте за сделки със Сатаната? Тогава ще горите вечно в Ада, прокълнати навеки, защото Луцифер идва да ви вземе!

А Джоузефин трепереше и се оглеждаше с ужас; стиснала до болка дървената пейка, за да не я отнесе Дяволът.

Те пееха:

— Аз искам да отида в Рая за своя дълготраен отдих.

Но малката Джоузефин не разбираше и пееше:

— Аз искам да отида в Рая със своя дълго краден потник.

След гръмогласните проповеди идваха Чудесата. Джоузефин гледаше с плахо учудване процесията от сакати и болни мъже и жени, които се тътреха и се тълпяха на инвалидните си колички към кошарата за покаяние, където проповедникът протягаше ръце над тях и призоваваше Небесните сили да ги изцелят. Те захвърляха патерици и бастуни, някои от тях бръщолевеха нещо непонятно, а Джоузефин умираше от ужас.

Срещите на вярата винаги завършваха с паничката за дарове. „Исус ви гледа, а Той мрази скъперника.“ След това всичко свършваше, но страхът оставаше с Джоузефин за дълго.

През 1946, градчето Одеса, щат Тексас, бе пропито от мрачнокафяв дъх. Преди много време, когато индианците са живели там, това е бил дъхът на пустинния пясък. Сега беше дъхът на петрола.

Два типа хора живееха в Одеса: Петролните хора и Останалите. Петролните хора не поглеждаха надолу към Останалите, те просто ги съжаляваха. Защото Бог сигурно бе предвидил за всички частни самолети, кадилаци, басейни и шампанско на купони за сто души. Нали затова бе закопал петрола в Тексас.

Джоузефин Чински не съзнаваше, че беше от Останалите. На шест години тя беше красиво дете с лъскава черна коса и дълбоки кафяви очи на хубавото си овално лице.

Майката на Джоузефин беше опитна шивачка, работеща за богатите граждани. Взимаше дъщеря си, когато ходеше да пробва на Петролните жени, за да превърне метри скъпи платове в зашеметяващи вечерни рокли.

Петролните хора харесваха Джоузефин, защото беше възпитано, дружелюбно дете. Харесваха и себе си за това, че харесват нея. Смятаха, че е демократично да позволят на едно бедно дете от другата част на града да се събира с техните деца. Джоузефин беше полякиня, но не изглеждаше като полякиня. Тя не можеше да стане член на Клуба, но те бяха доволни като й даваха посетителски привилегии. Разрешаваха на Джоузефин да играе с Петролните деца и да ползва техните колела, понита и стодоларови кукли, така че тя заживя двойнствен живот. Живееше у дома в малката съборетина с олющени мебели, външна тоалетна и увиснали на пантите врати. Живееше и в красивите колониални имения, разположени на огромни извънградски парцели. Когато оставаше да преспи при Сиси Топинг или Линди Фергюсън, я настаняваха в широка спалня само за нея, а закуската бе поднасяна от прислужници и камериерки. Джоузефин обичаше да става посреднощ, когато всички спяха и да разглежда красивите неща в къщата — хубавите картини, тежкото гравирано сребро и антиките, потъмнели от времето и историята. Изучаваше ги подробно, галеше ги и си казваше, че един ден и тя ще има такива неща, ще живее в страхотна къща и ще бъде обкръжена от красота.

Но и в двата свята тя се чувстваше самотна. Страхуваше се да говори с майка си за главоболията и страха от Бога, защото майката бе станала отчаяна фанатичка, обсебена от мисълта за божието наказание дотам, че вече го приветстваше. Джоузефин не искаше да обсъжда тревогите си с Петролните деца, защото те очакваха от нея да бъде като тях — палава и усмихната. Трябваше да пази ужасите за себе си.

На седмия рожден ден на Джоузефин магазинът на Брубейкър обяви състезание по снимка за най-красивото дете в Одеса. Детето трябваше да бъде снимано във фотографското ателие на магазина. Наградата бе златна купа с гравирано името на победителя. Купата бе изложена на витрината и Джоузефин всеки ден минаваше оттам да я гледа. Желаеше да я притежава повече от всичко друго в живота си. Майка й не я пусна да се състезава. „Суетата е огледалото на Дявола“ каза тя, но една от Петролните жени обичаше Джоузефин и плати за снимката. От този миг нататък момичето знаеше, че златната купа ще бъде нейна. Дори я виждаше как стои на шкафчето. Щеше да я лъска всеки ден. Когато разбра, че е във финалите, бе твърде развълнувана и не отиде на училище. Цял ден лежа в леглото с разстроен стомах, неспособна да понесе щастието. Щеше да бъде първата й красива придобивка.

На следващия ден разбра, че състезанието е спечелено от Тина Хъдсън, едно от Петролните деца. Тя не бе толкова красива като Джоузефин, но баща й бе член на управата на търговската верига, притежаваща магазина на Брубейкър.

Когато чу новината, получи такова главоболие, че й се искаше да вие от болка. Тя се страхуваше да не би Бог да разбере колко много означава за нея тази купа, но Той явно знаеше, защото главоболията продължиха. През нощта плачеше във възглавницата, за да не я чуе майка й.

Няколко дни след състезанието бе поканена в къщата на Тина за уикенда. Златната купа стоеше на поставка в детската стая. Джоузефин дълго я гледа.

Когато се прибра в къщи, купата беше скрита в пътната й чанта. Там я откриха и когато майката на Тина дойде да я прибере.

Госпожа Чински нашиба здраво Джоузефин с дълга зелена тръстикова пръчка. Но детето не й се разсърди.

Петте минути, през които държа купата, си струваха цялата болка.