"Пясъците на времето" - читать интересную книгу автора (Шелдън Сидни)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Ню Йорк

1976

Репортерите, събрани пред сивата фасада на нюйоркския хотел Уолдорф-Астория, наблюдаваха парада на знаменитости във вечерни облекла, които слизаха от своите лимузини, минаваха през въртящите се врати и се отправяха към голямата бална зала на третия етаж. Гостите идваха от цял свят. Светкавиците проблясваха, докато репортерите викаха:

— Господин вицепрезидент, бихте ли погледнали насам, моля?

— Губернатор Адамс, може ли да направя още една снимка?

Имаше сенатори и представители от няколко чужди страни, бизнесмагнати и знаменитости. И те всички бяха дошли да отпразнуват шестдесетия рожден ден на Елън Скот. Всъщност причина за посещението бе, не толкова рожденият ден на Елън Скот, колкото благотворителното мероприятие на Скот Индъстриз, един от най-мощните конгломерати в света. Огромната империя включваше нефтени компании и стоманодобивни заводи, комуникационни системи и банки. Всички пари, събрани тази вечер, щяха да отидат за благотворителни цели в международен мащаб.

Скот Индъстриз имаше инвестиции във всяка част на света. Преди двадесет и седем години нейният президент Майлоу Скот бе починал неочаквано от сърдечен удар и неговата съпруга Елън бе поела ръководството на огромния конгломерат. През следващите години тя се бе проявила като блестящ администратор, утроявайки активите на компанията.

Голямата бална зала на Уолдорф-Астория беше огромно помещение, оцветено в бежово и златно, със сцена в единия край, покрита с червени килими. Цялата зала се обхващаше от балкон с тридесет и три ложи, над всяка от които висеше полилей.

В средата на балкона седеше почетният гост. Присъстваха поне шестстотин мъже и жени, които вечеряха на маси, блестящи от сребро.

Когато вечерята приключи, губернаторът на Ню Йорк се изкачи на сцената.

— Господин вицепрезидент, дами и господа, уважаеми гости, ние всички сме тук тази вечер с една цел — да отдадем почитта си на една забележителна жена и на нейната безкористна щедрост през годините. Елън Скот е личност, която би постигнала успех във всяка област. Тя би могла да бъде голям учен или лекар. Би могла да бъде също и голям политик и, трябва да ви кажа, че ако Елън Скот реши да се кандидатира за президент на Съединените щати, аз ще бъда първият, който ще гласува за нея. Не в следващите избори, разбира с, но в по-следващите.

Чуха се смехове и аплодисменти.

— Но Елън Скот е повече от една блестяща жена. Тя е едно хуманно, състрадателно човешко същество, което никога не се колебае да се ангажира с проблемите, пред които се изправя светът днес…

Речта продължи още десет минути, но Елън Скот не слушаше повече.

„Колко много греши той — помисли тя мрачно. — Колко грешат всички. Скот Индъстриз дори не е моя компания. Майлоу и аз я откраднахме. И аз съм виновна за далеч по-голямо престъпление от това. Това повече няма значение. Не сега. Защото скоро ще бъда мъртва.“

Тя си спомни точно думите на лекаря, когато той прочете лабораторния анализ, който бе смъртната й присъда.

„Ужасно съжалявам, мисис Скот, но се страхувам, че няма начин да ви съобщя това деликатно. Ракът се е разпространил в цялата ви лимфна система. Не подлежи на операция.“

Тя бе почувствала внезапна оловна тежест в стомаха си.

— Колко… колко време имам?

Той се поколеба.

— Година… може би.

„Недостатъчно време. Не при толкова много неща, които трябва да свърша“ — помисли тя.

— Вие няма да говорите нищо за това, разбира се — гласът й бе твърд.

— Разбира се, че не.

— Благодаря ви, докторе.

Тя нямаше никакъв спомен за това, как напусна Колумбийския презвитериански медицински център или как шофираше през града. Единствената й мисъл бе:

„Трябва да я намеря, преди да умра.“

Речта на губернатора бе свършила.

— Дами и господа, имам честта и привилегията да ви представя мисис Елън Скот.

Тя стана, съпровождана с овации, след това се отправи към сцената — слаба, изправена жена със сиви коси, изискано облечена. Излъчваше енергия, която вече не чувстваше.

„Да се гледа към мен, е като да се гледа светлината на отдавна изгаснала звезда — помисли горчиво тя. — Всъщност аз вече не съм тук.“

На сцената тя почака да стихнат аплодисментите.

„Те аплодират едно чудовище. Какво биха правили, ако знаеха“ — помисли тя.

Когато заговори, гласът й беше твърд.

— Господин вицепрезидент, сенатори, губернатор Адамс…

„Една година — мислеше тя. — Къде ли е тя и дали е още жива. Трябва да разбера.“

Тя продължаваше да говори, автоматично произнасяйки всичко, което публиката очакваше да чуе.

— С радост приемам това уважение, не за себе си, а за всички тези, които са работили толкова усърдно, за да облекчат бремето на онези, които са били по-малко щастливи от нас…

Спомените й се върнаха четиридесет и две години назад в Гари, Индиана.

На осемнадесетгодишна възраст Елън Дудаш бе назначена в завода за автомобилни части на Скот Индъстриз в Гари, Индиана. Тя бе привлекателно и общително момиче, популярна всред колегите си. В деня, когато Майлоу Скот дойде да инспектира завода, Елин бе избрана да го придружава.

— Хей! Как си Ели? Може би ще се омъжиш за брата на шефа и ние всички ще работим за теб.

Елън Дудаш се засмя.

— Точно така. На кукуво лято.

Майлоу Скот въобще не беше това, което си представяше Елън. Той бе малко над тридесет, висок и слаб. „Не изглежда зле“ — помисли тя. Беше стеснителен и много учтив.

— Много любезно от ваша страна да ме разведете, мис Дудаш. Надявам се, че не ви отклонявам от работата ви.

— Надявам се, че да — засмя се тя.

Беше й толкова лесно да разговаря с него.

„Не мога да повярвам, че се разхождам тук с брата на големия шеф. Ще разправям на мама и татко за това.“

Майлоу изглеждаше, че искрено се интересува от работниците и техните проблеми. Елън го разведе през цеха, където се произвеждаха предавателните механизми, цеха за закаляване, където предавателните механизми и скоростните кутии се втвърдяваха, отделите за опаковане и експедиция. Той бе силно впечатлен.

— Наистина е сложно производство, нали, мис Дудаш?

„Той притежава всичко това, а се държи със страхопочитание като момче. Всякакви ги има.“

Инцидентът стана в монтажния цех. Висящ кабелен кран, който носеше метални пръти към механичния цех, изпусна товара и металните пръти започнаха да падат. Майлоу Скот беше точно под тях. Елън видя това части от секундата, преди да го ударят, и без да мисли, го блъсна настрани. Два от тежките железни пръти я удариха, преди да успее да избяга и тя загуби съзнание.

Събуди се в болничната стая, сама. Стаята беше буквално пълна с цветя. Когато отвори очи и се огледа, тя си помисли:

„Умряла съм и съм отишла в рая.“

Имаше орхидеи, рози, лилии, хризантеми и редки цветя, които дори не се опита да разпознае.

Дясната й ръка беше в гипс, а ребрата й бяха бинтовани и ги чувстваше болезнени.

Влезе една сестра.

— А, вие сте будна, мис Дудаш. Ще съобщя на доктора.

— Къде… къде се намирам?

— В Блейк Сентър. Това е частна болница.

Елън огледа голямото помещение.

„Никога не бих могла да си позволя да платя за всичко това“ — помисли тя.

— Записваме всичките обаждания за вас.

— Какви обаждания?

— От пресата се опитваха да влязат тук, за да ви интервюират. Търсиха ви вашите приятели. Мистър Скот позвъни няколко пъти…

„Майлоу Скот!“

— Добре ли е той?

— Не разбирам.

— Пострада ли при злополуката?

— Не. Той беше тук рано тази сутрин, но вие спяхте.

— Той идвал да ме види?

— Да. — Тя се огледа наоколо. — Повечето от тези цветя са от него.

„Невероятно.“

— Баща ви и майка ви са в чакалнята. Чувствате ли се в състояние да ги видите?

— Разбира се.

— Ще ги доведа.

„Никога преди в болница не са се отнасяли така с мен“ — помисли Елън.

Майка й и баща й влязоха и се приближиха до леглото й. Бяха родени в Полша и английският им беше тромав. Баща й беше механик, плещест грубоват човек над петдесет години, а майка й бе простодушна северноевропейска селянка.

— Донесох ти супа, Елън.

— Мамо, в болниците хранят хората.

— С моята супа не те хранят в болницата. Изяж я и ще се оправиш по-бързо.

Баща й каза:

— Видя ли вестника? Нося ти един.

Той й го подаде. Заглавието гласеше:

Тя прочете материала два пъти.

— Смело си постъпила, за да го спасиш.

„Смело? Беше глупаво. Ако бях имала време да помисля, щях да спася себе си. Това беше най-тъпото нещо, което някога съм вършила. Защо? Бих могла да загина!“

Майлоу Скот дойде да види Елън по-късно тази сутрин. Носеше още един букет цветя.

— За вас са — каза той неловко. — Лекарят ми каза, че ще се оправите бързо. Аз… нямам думи да изразя благодарността си.

— Не беше нищо особено.

— Това бе най-смелата постъпка, която някога съм виждал. Вие спасихте живота ми.

Тя се опита да помръдне, но това предизвика остра болка в ръката й.

— Добре ли сте?

— Разбира се. — Едната й страна започна да пулсира. — Какво каза докторът за мене?

— Имате счупена ръка и три счупени ребра.

Не би могъл да й каже нещо по-лошо. Очите й се напълниха със сълзи.

— Какво има?

Как би могла да му каже? Щеше само да й се изсмее. Беше спестявала за дългоочакваната почивка в Ню Йорк с няколко момичета от завода. Това бе нейната мечта.

„Сега няма да работя повече от месец. Свърши се с Манхатън.“

Елън бе работила от петнадесетгодишна възраст, Винаги беше напълно независима и самостоятелна, но сега си помисли:

„Може би, ако е толкова благодарен, ще плати част от разноските за болницата. Но за нищо на света не бих го помолила. — Почваше да изпада в дрямка. — Трябва да е от лекарствата.“

Каза сънливо:

— Благодаря ви за всички цветя, мистър Скот. Беше ми приятно да ви видя.

„Ще се притеснявам за сметката от болницата по-късно.“

Елън Дудаш заспа.

На следващата сутрин в стаята на Елън влезе висок изискан на вид мъж.

— Добро утро, мис Дудаш. Как се чувствате тази сутрин?

— По-добре, благодаря.

— Аз съм Сам Нортън, шеф на рекламата на компанията Скот Индъстриз.

— О! Тук ли живеете?

Не беше го виждала преди.

— Не. Дойдох със самолет от Вашингтон.

— За да ме видите?

— Да ви помогна.

— Да ми помогнете за какво?

— Пресата е отвън, мис Дудаш. Тъй като не вярвам някога да сте давала пресконференция, мислех, че може би ще използвате малко помощ.

— Какво искате?

— Главно, те ще искат да им кажете как и защо спасихте мистър Скот.

— О, това е лесно. Ако се бях замислила, щях да побягна като луда.

Нортън я погледна втренчено.

— Мис Дудаш, не мисля, че бих казал същото на ваше място.

— Защо не? Това е истината.

Въобще не беше това, което бе очаквал. Изглежда, че момичето нямаше представа от положението, в което се намираше.

Имаше нещо, което тревожеше Елън и тя реши да си изясни работите.

— Ще се виждате ли с мистър Скот?

— Да.

— Бихте ли ми направили една услуга?

— Ако мога, разбира се.

— Зная, че злополуката не беше по негова вина и той не ме е молил да го спасявам, но… — Нейното чувство за независимост я накара да се поколебае. — О, няма значение.

„А, ето че излиза — помисли Нортън. — Колко ли облаги ще се опита да извлече? В брой ли ще бъде? По-добра работа? Какво?“

— Моля, продължете, мис Дудаш.

Тя реши да си каже какво мисли.

— Истината е, че нямам много пари и ще загубя известно заплащане в завода и не мисля, че мога да си позволя всички тези болнични разходи. Не бих искала да досаждам на мистър Скот, но ако той би могъл да ми уреди един заем, аз ще го изплатя. — Тя видя изражението на лицето му и го изтълкува погрешно. — Съжалявам. Предполагам, че звучи сметкаджийски. Въпросът е, че спестявах за едно пътуване и… е, това разваля всичко. — Тя пое дълбоко дъх. — Това не е негов проблем. Ще се справя.

Сам Нортън едва не я целуна. Помисли си:

„Откога не съм попадал на истинска невинност? Това е достатъчно да възстанови вярата ми в жените.“

Той седна до леглото, изоставяйки професионалното поведение. Взе ръката й.

— Елън, чувствам, че ще станем големи приятели. Обещавам ти, че няма да имаш никакви проблеми с парите. Но първото нещо, което трябва да свършим, е да преминем през тази пресконференция. Искаме да се представиш в нея добре, така че… — Той спря за момент. — Ще бъда откровен. Работата ми е да се погрижа Скот Йндъстриз да се представи добре. Разбираш ли?

— Мисля, че да. Искате да кажете, че не би прозвучало твърде добре, ако кажа, че всъщност много не съм държала да спася Майлоу Скот? Би било по-добре, ако кажа нещо като: „Толкова обичам да работя за Скот Индъстриз, че когато Майлоу Скот попадна в опасност, знаех, че трябва да го спася, дори с риск за собствения си живот“.

— Да.

Тя се засмя.

— Добре. Ако това ви помогне. Но не искам да ви заблуждавам, мистър Нортън. Не зная какво ме накара да го сторя.

Той се усмихна.

— Това ще бъде наша тайна. Ще пусна лъвовете.

Имаше повече от двадесет репортери и фотографи от радиостанции, вестници и списания. Беше невероятна история и пресата възнамеряваше да я изстиска докрай. Не всеки ден се случва млада работничка да рискува живота си, за да спаси брата на шефа си. А обстоятелствата, че това бе Майлоу Скот, ни най-малко не разваляше историята.

— Мис Дудаш, каква ви бе първата мисъл, когато видяхте всичките тези железа да политат към вас?

Елън погледна към Сам Нортън и каза:

— Помислих си: „Трябва да спася мистър Скот. Никога не бих си простила, ако позволя да загине.“

Нортън видя, че Елън започва да се уморява, каза:

— Достатъчно, дами и господа. Благодарим ви много.

— Добре ли се справих?

— Беше чудесна. Сега си поспи.

Сънят й бе непостоянен. Сънува, че се намира във фоайето на Емпайър Стейт Билдинг, но пазачите не я пускат да се качи на върха, защото няма достатъчно пари за билет.

Същия следобед Майлоу, Скот посети Елън. Това я изненада. Бе чула, че живее в Ню Йорк.

— Чух, че пресконференцията е протекла много добре. Вие сте истинска героиня.

— Мистър Скот, трябва да ви кажа нещо. Не съм героиня. Не се замислих дали да ви спасявам. Аз… просто го направих.

— Зная. Сам Нортън ми каза.

— Добре, тогава…

— Елън, има различни видове героизъм. Вие не помислихте да ме спасявате, но го направихте инстинктивно, вместо да спасявате себе си.

— Аз… просто исках да знаете.

— Сам също ми каза, че се безпокоите за сметката от болницата.

— Е…

— Платена е. А що се отнася до загубата на надници — той се усмихна, — мис Дудаш, струва ми се, че не разбирате колко много ви дължа.

— Не ми дължите нищо.

— Лекарят ми каза, че напускате болница утре. Ще ми позволите ли да ви поръчам вечеря?

„Той не разбира — помисли Елън. — Не искам неговата милостиня. Или състраданието му.“

— Говоря сериозно, като казвам, че не ми дължите нищо. Благодаря ви, че се погрижихте за сметката от болницата. Сега ме квит.

— Добре. А сега мога ли да ви поръчам вечеря?

Така се започна. Майлоу Скот прекара в Гари една седмица, през която се виждаше с Елън всяка вечер. Майка й и баща й я предупреждаваха:

— Внимавай. Големите шефове не излизат с работнички, освен ако не искат нещо.

Така мислеше и Елън в началото, но Майлоу я накара да си промени отношението. Беше през цялото време безупречен джентълмен и в крайна сметка Елън прозря истината: „На него наистина му е приятно да бъде с мен.“

Докато Майлоу бе стеснителен и резервиран, тя бе пряма и открита. През целия си живот Майлоу бе обкръжен от жени, чиято изгаряща амбиция бе да станат част от мощната династия на Скот. Те си правеха своите сметки, Елън Дудаш бе първата напълно честна жена, която Майлоу бе срещал някога. Тя казваше точно това, което мисли. Бе умна, привлекателна и преди всичко — беше истинско удоволствие да си с нея. В края на седмицата те вече се бяха влюбили един в друг.

— Искам да се оженя за теб — каза Майлоу. — Не мога да мисля за нищо друго. Ще се омъжиш ли за мен?

— Не.

Нито пък Елън беше в състояние да мисли за нещо друго. Истината беше, че е ужасена. Фамилията Скот бяха нещо като крале. Бяха известни, богати и могъщи. Тя си мислеше:

„Аз не принадлежа на техния кръг. Ще направя глупост. Както и Майлоу.“

Но тя знаеше, че е безнадеждно да се съпротивлява на това.

Ожени ги един мирови съдия в Гринуич, Кънектикът. След това заминаха за Манхатън, за да се запознае Елън Дудаш с новите си роднини.

Байрън Скот посрещна брат си с думите:

— Какво си направил, по дяволите? Оженил си се за полска уличница! Да не си полудял?

Сюзън Скот бе също толкова непримирима.

— Разбира се, че се е омъжила заради парите му. Когато открие, че той няма никакви, ще анулираме брака.

Твърде много подценяваха Елън Дудаш.

— Брат ти и жена му ме мразят, но не съм се омъжила за тях, а за теб. Не искам да заставам между тебе и Байрън. Ако това те измъчва много, кажи ми и аз ще си отида.

Той я взе в ръцете си и пошепна:

— Обожавам те. Когато Байрън и Сюзън наистина те опознаят, те също ще те обожават.

Тя го притисна към себе си и си помисли: „Колко е наивен. И колко го обичам.“

Байрън и Сюзън не се държаха зле с новата си снаха. Отнасяха се покровителствено към нея. За тях тя щеше винаги да бъде малката полякиня, която е работила в един от заводите на Скот.

Елън изследваше, четеше и учеше. Наблюдаваше как се обличат съпругите на приятелите на Скот и им подражаваше. Бе решила да стане подходяща жена на Майлоу Скот и с течение на времето успя. Но не и в очите на новите си роднини. Постепенно нейната наивност премина в цинизъм.

„Богатите и могъщите не са толкова чудесни — мислеше си тя. — Всичко, към което се стремят, е да стават по-богати и по-могъщи.“

Елън се стремеше да помага на Майлоу по всякакъв начин, но не можеше да постигне много в това отношение. Скот Индъстриз беше един от малкото в света частно притежавани конгломерати. Капиталът принадлежеше на фамилията Скот. По-малкият брат на Байрън беше на заплата и това винаги му беше напомняно. Байрън се отнасяше към брат си некоректно. Даваха му да върши всички неблагодарни работи, а никога не му отдаваха признание.

— Защо се примиряваш с това, Майлоу? Ти не се нуждаеш от него. Би могъл да почнеш собствен бизнес.

— Не бих могъл да напусна Скот Индъстриз. Байрън се нуждае от мен.

Но с течение на времето Елън започна да разбира истинската причина. Майлоу беше слаб. Той се нуждаеше от някого, на когото да се облегне. Стана й ясно, че той никога Няма да има смелостта да напусне компанията.

„Добре — помисли си тя настървено. — Някой ден компанията ще бъде негова. Байрън няма да живее вечно. Майлоу е неговият единствен наследник.“

Когато Сюзън Скот съобщи, че е бременна, това бе удар за Елън.

„Детето ще наследи всичко“ — помисли тя. Когато бебето се роди, Байрън каза:

— Тя е момиче, но аз ще я науча да управлява компания.

„Мръсник“ — помисли Елън. Сърцето я болеше за Майлоу.

Това, което каза Майлоу, бе:

— Нали е хубаво бебе!