Станислав СтратиевСако от велур (откъс)

Иван Антонов, Чиновника, Евгени, Жоро, Дермендиева, Висящия, Съпругата, Сина, Отговорник I, Отговорник II, Лекаря, Домакиня, 56-годишен, Селянин I, Селянин II, Дико, Бръснар; Участвуват още санитари и чакащи реда си граждани.

Иван Антонов. Във връзка с грешката, вероятно нещо сте сбъркали…

Чиновника. Кой е сбъркал? Каква грешка?

Иван Антонов. Ами ето. Самото съобщение. (Подава го.)

Чиновника (не поема съобщението). Лисица?

Иван Антонов. Заповядайте. (Подава протокола).

Чиновника (чете и двете). Не виждам грешка.

Иван Антонов. Аз не притежавам овца. Там е грешката.

Чиновника. А какво притежавате?

Иван Антонов. Нищо. Никога не съм притежавал овца. Вероятно е недоразумение.

Чиновника става, без да бърза, отива до кантонерката, вади оттам връзка ключове, отключва една от големите зелени каси, вади оттам подшити регистрационни книги и ги занася на бюрото. Поглежда Иван Антонов със снизхождение — грешка не може да има, тука грешки не стават. Прелиства страниците…

Чиновника. Иван Кирилов Антонов, улица „Цар Борис“ 73? Езиковед?

Иван Антонов. Същият.

Чиновника. Преди месец сте стригали частната си овца. Не е препоръчително да въвеждате държавните органи в заблуждение.

Иван Антонов. Вижте, аз нямам овца, стригах сакото, сако от велур. Имаше дълги косми, подиграваха ми се за тях и трябваше да ги подстрижа. Е, отидох на село. Това е всичко.

Чиновника (усмихва се). Не крийте овцата си. От закона няма да я укриете.

Иван Антонов. Няма какво да крия от закона, повярвайте. Това беше само сако, ето го, това на мене, по една случайност го нося.

Чиновника. Вижте какво, другарю Антонов. Ние тука не работим на вяра. По документите вие имате овца и сте длъжни да си платите данъка. Ако всеки тръгне да укрива притежаваното от него животно, къде ще му излезе краят. И не ми губете повече времето. Ако в тридневен срок не внесете данъка — ще приложим закона с цялата му строгост.

Той прибира книгите, занася ги до зелената каса, заключва я, слага ключовете в чекмеджето на кантонерката. Сяда отново.

Иван Антонов. Вижте, нека се разберем като интелигентни хора.

Чиновника. Интелигентните също плащат данъци.

Иван Антонов. Но вижте, документите още не са факти. Докажете, че имам овца.

Чиновника. Вие трябва да докажете, че нямате.

Иван Антонов. Аз? Аз да докажа, че нямам?!?

Чиновника. Ако ние вземем да доказваме на всеки, знаете ли какво ще стане? При нас са регистрирани двеста и петдесет хиляди души.

Иван Антонов. Но един иска да му докажете, не всички.

Чиновника. Сега. Днес. А утре?

Иван Антонов. Какво утре?

Чиновника. А вдруги ден? А в бъдеще? Колко още могат да поискат?

Създаде ли се прецедент — край!

Иван Антонов. Но не беше овца, разберете. Сако! Чувате ли — сако!…

Чиновника. Всяко сако е било преди това овца. Ако вие сте превърнали междувременно овцата си в сако — това си е ваша работа, ние с личните работи на гражданите не се занимаваме. Но и тогава ще трябва да си платите данъка и глобите — за периода когато сакото е било овца.

Иван Антонов. Но в такъв случай ще трябва да плащам данък и за балтона си. И той някога е бил овца.

Чиновника. Но не частна. Не ваша. Схващате разликата, нали?

Иван Антонов. Боже мой!… Но аз съм езиковед, не отглеждам овце!

Чиновника. В Джиниа, щата Ню Йорк, местният фотограф отглеждал марихуана в градската градина. Поливана при това от общинските власти. И натрупал огромни пари от това си начинание… Естествено, този фотограф не плащал данък за марихуаната.

Жоро. Той наистина няма овца. И не е имал. Познавам го от ей такъв (показва) и нищо, което да напомня овца, не сме виждали — нито у него, нито у неговото семейство. Моля ви се, това е смешно.

Евгени. За какво му е овца — ами той преподава в университета.

Жоро. Та той няма дори балкон, къде ще я гледа. Да не я постави във ваза?

Евгени. Нещо сте се объркали.

При тези думи Чиновника става, отива при кантонерката, вади ключовете, отключва отново зелената каса с лъвската муцуна, отново вади регистрите…

Чиновника. Иван Кирилов Антонов, езиковед, стригана частна овца на двайсет и девети март. Не сако, а овца. Ето го — черно на бяло. В графа „Забележки“ е отбелязано: „Държи я във ваната“. И по-надолу: „Цел на отглеждането — хоби.“

Евгени. Вие чувате ли се какво говорите — във ваната? А може би я държи в аквариум? Не е ли записано?

Чиновника. Това тука вашият подпис ли е? А номерът на паспорта? От 2.XI.66 година?

Жоро. Ама вие ни разказвате приказки от Братя Грим. „Хоби! Държи я във ваната!…“ Да не би да не става дума за овца, а за златна рибка? Или за медуза?

Чиновника. Десет години работя тук и никой не е успял да скрие животното си от закона. Няма да успеете и вие. По-добре си платете данъка.

Иван Антонов. Въпросът даже не е толкова в данъка, въпросът е принципен. Вие на документа ли вярвате, или на човека?

Чиновника. На документа. Ние работим с документи. А хора има всякакви.

Иван Антонов. И документи има всякакви. А ето, вие не вярвате на хората, а на хартията. Която при това е недоброкачествена.

Чиновника. Аз не съм философ, аз събирам данъци. Ще си платите данъка, а тези мисли може да ги обнародвате някъде. Те не ме засягат.

Жоро. Но защо ще плаща данък, като няма овца.

Чиновника. Вие казвате, че няма.

Иван Антонов. Добре, направете проверка, елате вкъщи, прегледайте… Няма нищо.

Чиновника. Естествено, че няма да има. Щом ни каните на проверка, значи сте я скрили в миша дупка. Пасе си сега на някоя вила, а ние ще има да търсим…

Жоро. Ама ние сме всеки ден у тях, нали щяхме да я видим, да я чуем… Може ли да се скрие овца?

Чиновника. Може. Вие точно това правите.

Жоро. А вие? Вие какво правите? Разбирате ли?

Чиновника. Събирам данъка. А когато не желаят да плащат, какъвто е случая с вас, глобяваме. Какво пък има толкова за разбиране. Струва ми се, че вие не разбирате.

Иван Антонов. Но това се отнася за тези, които притежават. А аз не притежавам, не разбирате ли? Аз се занимавам с езикознание, а не с животновъдство. Занимавам се с граматика, със сложно смесено изречение. С подлога, разбирате ли? „Орачът оре.“ Кой оре? Орачът. Орачът е подлог. Показва кой върши действието в изречението. А овца няма, разбирате ли? Няма.

Чиновника. Орачът оре, а вие си платете данъка.

Жоро. Аз повече не мога, не издържам! С него въобще не може да се говори. Ще му мацна един… (Хвърля се към чиновника.)

Евгени. Чакай! Стой! (Хваща го.) Стой, ти казвам!…

Жоро (напира). Аз ще му дам един данък… само на данъци ще ми стане…

Чиновника. Средна телесна повреда при изпълнение на служебни задължения — с по-малко от три години няма да се отървете.

Жоро (напира). Много ти се иска средна… тежка ще бъде, от най-тежките…

Евгени (едва го удържа). Стой мирен. Стой, ти казвам! Чуваш ли!…

Чиновника. И за лъжесвидетелство три — общо шест.

Жоро. Какво лъжесвидетелство бе! Къде виждаш лъжесвидетели?

Чиновника. Ами ето ги, пред мене — двама лъжесвидетели.

Евгени. Ще го пусна!…

Чиновника. Ама вие какво искате — всички да си плащат данъка, само вие — не, така ли? (Настъпва пауза, използвана от селянина с кожата.)

Селянин II. Значи наредиха се да чакат кон с каруца, мотор с кош.

Но селянинът вече е отместен от Иван Антонов. Той е пред Чиновника.

Иван Антонов. Ние искаме да го пипнете. (Сваля си сакото.)

Чиновника. Не желая.

Иван Антонов. А вие го пипнете.

Чиновника. Не съм поставен тук, за да пипам.

Иван Антонов. Ама не, вие го пипнете. Прилича ли ви на овца? Някъде да пише, че е овца? Проверете!… Моля!… Ето етикета — вижте!… Вижте и във вътрешния джоб, обикновено овцете седят там. Там им е любимото място. Проверете! Моля!…

Жоро (все още задържан насила от Евгени). Какво ще го молиш! Пуснете ме да го помоля аз него!… На маймуни ще ни направи, лъжесвидетели!…

Чиновника. Напуснете! Незабавно!… Още сега!

Жоро. Няма да напуснем!

Чиновника. Повтарям — напуснете помещението!

Иван Антонов. Как така ще го напуснем? Вие не четете ли вестници? Не четете ли статиите, речите, документите, че аз, човекът, съм в центъра на всичко, че с човека така не може? Не четете ли?

Чиновника. Във вестниците не пишат точно за вас.

Иван Антонов. Какво като не пишат точно за мене? А може би ще пишат? А може би точно за мене пишат? И какво значение има какво пишат вестниците?

Чиновника. Абсолютно никакво. Те си гледат тяхната работа, аз моята.

Евгени. Ама вие не си я гледате, там е работата. Вие влудявате хората.

Иван Антонов. Вие не сте произлязъл от маймуна като всички, а от документ! От сведение! От графа „Забележки“!… И децата ви са документи! И се мачкат, да, мачкат се!…

Жоро (напира). И той се мачка! И той! Ей сега ще видите!…

Евгени. Жоро, спокойно, той не е произлязъл, той въобще не е произлязъл и няма да произлезе…

Чиновника. Ще повикам милиция!…

Чиновника. Милиция!…

Тримата излизат.

Завеса.

Приятелите вървят по коридора възбудени, ядосани…

Жоро. При началника му, той ще му каже как се разиграват хора!…

Внезапно насреща им изниква човек в костюм и връзка. Заглежда се в Иван Антонов, другите са отминали.

Отговорник II. Що не те помня аз тебе бе?

Иван Антонов. Защо, ние познаваме ли се?

Отговорник II. Ти имаш ли котлон?

Иван Антонов. Моля?!?

Отговорник II. Котлон, питам, котлон имаш ли?…

Иван Антонов. Нямам. Защо?

Отговорник II. Всички така казват. Ще видим. (Отминава)

Евгени (който се е върнал). Познат ли?

Иван Антонов. Ами. Не е добре май, пита ме дали имам котлон.

Жоро. Не признавай. Засега овца ни стига.

Завеса.

Тримата след дълго лутане се появяват пред една врата.

Иван Антонов. Влизаме и питаме, така повече не може.

Евгени. Капнах от тези етажи, все едно, че покорявам Чомолунгма — нагоре-надолу, нагоре-надолу, вир-вода съм.

Жоро. Хайде, какво чакаме? Да питаме!…

Тъжни цигулки свирят вътре. Календарът е от 1955 година. Мършави цветя изнемогват в ъгъла, затрупани с прах. Радиоточката къса сърцето. Зад бюрото посивял вече мъж бели кротко ябълка.

Иван Антонов. Извинявайте, че ви безпокоим… За един съвет…

Жоро. Искаме да отидем не седмия етаж.

Евгени. При началника.

Иван Антонов. Но стълбите стигат до третия етаж и свършват. Зазидани са. Зад стената се чуват пишещи машини, смях, вероятно някой там работи…

Евгени. Търсихме други стълби — няма. Тези са единствени.

Жоро. Единствени и зазидани.

Иван Антонов. Бихте ли ни казали как да стигнем до седмия етаж?

Чиновника бавно поклаща глава. Той е изумен, че има хора, които искат да стигнат чак до седмия етаж. Все едно на Луната.

Жоро. Какво каза?

Евгени. Нищо не е казал. Поклати глава.

Иван Антонов. Може би не ни е чул. От радиоточката. (Високо.) Защо не спрете радиоточката?

Чиновника (бавно поклаща глава). Не може.

Иван Антонов. Как не може?

Чиновника. Спира се централно.

Жоро. Как централно?

Чиновника. Като парното.

Иван Антонов. И цял ден свири?

Чиновника. Тя свири от 1955 година.

Евгени. Непрекъснато?

Чиновника. Непрекъснато.

Иван Антонов. Но не ви ли пречи?

Чиновника. С всичко се свиква.

Иван Антонов. Вижте, ние искаме да стигнем на седмия етаж.

Чиновника. Чух.

Иван Антонов. По стълбите не може, те са зазидани, сигурно има някакъв друг начин. Бихте ли ни казали как да стигнем?

Чиновника. Не знам.

Иван Антонов. Как не знаете? Нали работите тука?

Чиновника. От 1960-а.

Жоро. Но вие как ходите?

Чиновника. Никога не съм ходил на седмия етаж.

Иван Антонов. Ама как, никога ли не ви се е искало да отидете… да видите… не са ли ви викали… по служба?

Чиновника (клати глава). Не.

Иван Антонов. Петнайсет години?!?

Чиновника. И седем месеца.

Иван Антонов. Но хората отидоха на Луната. Ще отидат и на Марс.

Чиновника. Чувах. Луди хора.

Иван Антонов (поглежда приятелите си). Извинявайте, че ви обезпокоихме.

Тримата излизат, но Иван се връща, тикан от някаква мисъл, качва се на стола, протяга ръка и завърта копчето на радиоточката. Тя спира. Иван гледа Чиновника.

Чиновника. Колегата, който се пенсионира в шейсета година, казваше, че не може да се спре. Спирала се централно.

Иван Антонов. Като парното?

Чиновника. Като парното.

Иван Антонов. И вие петнайсет години нито веднъж не се опитахте да проверите дали това е истина? Нито веднъж не се качихте на стола и не протегнахте ръка? Петнайсет години спите тука! Като в паяжина!… Цигулки! Музики! Ще се скапете бе! Ама да мине някоя реорганизация и да ви измете всичките, боклуци такива!… (Тръгва си.)

Чиновника. И какво като мине?…

Иван излиза. Чиновника, който бели ябълка, става и тръгва към публиката, белейки ябълка.

Чиновника. Работя тук петнайсет години. През това време минаха безброй реорганизации, непрекъснато се сменяха началници, въвеждаха се нови стилове на работа и нови мебели… а аз стоя. И ще стоя дълго. Знаете ли защо? То е много просто, знаят го и децата: когато се играе на война, винаги един е командир, а останалите — обикновени войници. Всички нещастия идват от това, че никой не се съгласява да бъде обикновен войник. Е, добре, аз пък се съгласих. Съгласих се да бъда обикновен войник, нека другите да се бият кой да ме командува. Докато вие се биете — животът си минава. Тази игра е вечна и винаги я печеля аз. Казвам ви всичко това, защото и той (сочи към вратата, откъдето е излязъл Иван Антонов) е комета. През тези години се появяваха като комети колеги, които мислеха, че ще горят цял живот, непрекъснато се мъчеха да променят нещата, но след година-две угасваха и в коридорите дълго миришеше на пушек… Всички те мечтаеха да променят света, всички искаха да бъдат Колумб, Айнщайн, Галилей… И какво? Тях вече ги няма. А аз стоя. И ще остана. Знаете ли защо ще остана? Защото аз нищо не искам да променям. А той (сочи отново вратата) нека си гори! Да си гори, аз вече усещам във въздуха миризма на пушек.

Завеса.