"Иродиада" - читать интересную книгу автора (Маларме Стефан)

Стефан МалармеИродиада

I. Въведение

II. Сцена

III. Хвалебна песен на Св. Йоан

I. Старо въведение към Иродиада

Кърмачката

(Заклинание)

Сразена и с крило ужасно, в сълзи цяло, спи в езерото — глъб на тъмно огледало, простор, до кръв бичуван от голите злата — Зората с хералдични пера, но излетя към кулата ни, в дим от жертвоприношения, към гроба, птицата обрекъл на гонения, прищявка в самотата на изгрев чернопер… Ах, сред страна порочна и тъжна — замък чер! Ни плисък! Мрачната вода мълчи, гнети я, че не трептят пера, ни лебед скланя шия — незабравим; водата оглежда пустота: там своя гаснещ факел захвърли есента. И лебедът, съзрял сред храма на мъглата или сред пуха бял как гмурка се главата, покрусен от брилянта на някаква звезда, но някогашна, вече с помръкваща следа. Престъпност! Клада! И Зора предишна! Страстен небесен пурпур! Вир от пурпур съпричастен! И — целият разтворен — прозорец сред кръвта. Единствената стая, обрамчена с неща на войнствения век, златарство потъмняло, на стари снегове изпъстрено начало, килими със седефен отблясък — в мрачина, ненужни дипли, скрили в саван очите на сибили с ноктите на стари Чародейки. Една от тях с цвета, с разцъфналите вейки по мойта роба, бяла от слоновата кост там, в свода птичи, с черно сребро изпъстрен, гост пристигнал с полет е, тих призрак в цвят облечен — дъх, който грабва ни, о рози! Дъх далечен, далеч от ложе в мрака на загасена свещ, дъх на студено злато над чантичка, горещ гъст кичур от цветя коварни под луната (все още восъкът дъхтящ суши цветята), които тъжни жалби и немощни стебла топят в самотна чаша, препълнена с тегла. Зората пак влече крила, в сълзи облени! Магични сенки с чар на символични сцени! Гласът, политнал сякаш от древни векове, не е ли моят, който заклина и зове? И още, в диплите ни жълти — в мисълта ни — провлякла се като звезда в мъгли тамянни над куп от святи чаши, изтлели в здрача блед през стари дупки, с гънки, втвърдени като лед, пробити с тръпките на чистите дантели на дивния покров, разхвърлял дипли бели, без вяра, че ще литне, забуленият зрак се вдига: (о, далечност с молби и жалби в мрак!), забуленият зрак на някой накит странен, на чезнещия глас, без спътник, неподканен, дали за сетен блясък ще звънне в злато сам, той, пригласът — все още — на умоляващ псалм в часа на мрачен, лют двубой и на агония! И силен в сенките на мрака, в монотонния покой, той в свойта древност се връща уморен, зловещ, еднообразен и вече победен — като запуснат вир, потънал в блатна леща. Възпява често тя, несвързано — зловеща поличба! —         В скъпо ложе с разлистени платна — не нар на монахиня с излишна здравина! Кой сън сред диплите им не е бил скрижали, пустинно моаре, гроб с плочи натежали, ухание на къдри заспали? О, дете безстрастно, нека твойта наслада да расте в зори със зъзнещи цветя, разходки, скука, щом слезе вечер зла и нарове разпука! И месецът — самотен на циферблата в чер часовник — под товара нелек на Луцифер ранява винаги, о, вечно, бъднината, с гласа в клепсидрата, на капещ плач излята, безпомощно тя скита и в сянката — незрим — до нея стъпва ангел, безплътен като дим! Не знае той това, той — царят, който плаща — как съхне гърлото от жаждата пламтяща, баща, о, той не знае и ледника, изгрял зловещо по телата, облечени в метал, когато той над куп от мъртъвци, камара, сред мирис на смола възправя — над кошмара! — тръбите среброзрачни на старите ели! Той от страни далечни ще дойде ли? Или е рано? Всичко е поличба, сън злокобен! Между витражите се вдига нокът злобен със спомена за тези тръби — и свод зловещ пламти, от завист пръстът топи се като свещ. И скоро с пурпура на тъжен здрач — о, здрач е! — ще нарани плътта от восък, който плаче! О, не на здрач! По-скоро — на слънцето в зори: последен ден, пристигнал света да изгори, сред скръб зарите си — щом всичко е замряло — надига времето пророческо, обляло в сълзи детето — пленник на чистото сърце, тъй както лебед крие сред своя пух лице, тъй както лебед стар през своя пух се вглежда — пролука вечна — там поне в една надежда да зърне диаманти, невиждани зари: звезда умряла вече и спряла да зари.