"Работилницата на дявола" - читать интересную книгу автора (Канел Стивън)

Първа частСтейси1999

1. На изпит може да се случи всичко

Уендъл Кини стисна ръката на Стейси Ричардсън и й пожела успех.

— И запомни, че не трябва да бързаш — каза той. — Обмисляй добре отговорите си. Няма ограничение във времето, но Къртни обича да приключва на обяд. Деветдесет и осем процента от дисертацията ти са внушителни, затова би трябвало да минеш лесно. И не се притеснявай за Арт. Ще го обуздавам.

Беше осем сутринта във вторник и двамата се намираха в коридора на третия етаж на университета на Южна Калифорния пред кабинета на доктор Къртни Смит. Стейси Ричардсън се готвеше да се яви на устния изпит за доктората си по микробиология. През последната седмица бе спала само по два-три часа — преговаряше материала за последен път. Това вероятно беше грешка, защото трябваше да е свежа, но преговорът на изучаваната четири години микробиология беше труден и тежък.

Предната нощ бе говорила цял час по телефона със съпруга си Макс, който беше във Форт Детрик, Мериланд. Той я окуражи, припомни й научните й постижения и я увери, че щяла да се справи отлично. По едно време обаче по гласа му Стейси усети, че нещо не е наред, и го попита какво е станало.

След дълго мълчание Макс отговори:

— Тук нещата не стоят така, както очаквах. Не мисля, че мястото ми е тук, а и те със сигурност не ме искат.

Не добави нищо повече, защото не искаше да я разсейва с проблемите си в навечерието на изпита. Устният изпит беше последното препятствие и щеше да реши дали Стейси ще изписва пред името си „доктор“.

Доктор Макс Ричардсън беше декан на факултета по микробиология в университета на Южна Калифорния. Бяха се запознали през първата година на доктората й. Той ръководеше лабораторията по вирусология и Стейси слушаше лекциите му и се възхищаваше на сложната му научна мисъл, на личността, на мъжествеността и на телосложението му. Любовната им връзка предизвика скандал във факултета. Интимните срещи със студенти не бяха позволени. Преди да си навлекат сериозни неприятности, те се ожениха, узаконявайки връзката си, и слуховете стихнаха.

Половин година след сватбата срокът на отпуснатата му федерална стипендия свърши. Макс работеше в нова област на микробиологията и изследваше протеините убийци, наречени приони1. Научните занимания му спечелиха шестмесечна стипендия, за да учи във военноморския институт във Форт Детрик, Мериланд, при доктор Декстър Демил, водещия микробиолог в Съединените щати в изследванията на прионите.

Моментът беше крайно неподходящ. На Стейси й оставаха няколко месеца до устния изпит, а Макс не искаше да заминава, особено след като Арт Хикман, смъртният му враг във факултета, беше член на комисията, която щеше да я оценява. Арт също се бе кандидатирал за деканското място. Макс получи длъжността и оттогава Арт непрекъснато злословеше по негов адрес. Накрая Стейси и Макс решиха, че шансът да работи с доктор Демил във Форт Детрик е невероятна възможност и той трябва да приеме. Стейси заяви, че ще се скъса от учене, за да не може Арт Хикман да намери нито един пропуск в представянето й.

Уендъл Кини също беше в комисията. Той беше най-възрастният във факултета по микробиология и голям приятел на Стейси и Макс.

— И не забравяй — добави Уендъл, — по време на изпита може да се случи всичко. Къртни Смит обожава дисциплината си „Стерилизация и дезинфекция“, затова сигурно ще ти зададе въпрос от тази област. А Арт Хикман ще те разнищи с проклетите си паякообразни.

— Де да беше останал в храсталаците с шибаните си паяци — въздъхна Стейси.

Въздушното течение развя кичур от дългите й медно-руси коси. Тя го хвана и го прибра зад ухото си.

Фактът, че всички я намираха за поразително красива, не й помагаше. Веднага щом Стейси се записа в докторската програма, Арт Хикман се опита да й стане научен ръководител. Каза, че искал да я вземе под крилото си, но явно имаше предвид друг орган на тялото си. Стейси ловко отхвърли предложението му. Арт го понесе добре, докато тя не се влюби в съперника му във факултета и не се омъжи за него. Оттогава Хикман бълваше огън и жупел.

Вратата се отвори и на прага на кабинета си застана доктор Къртни Смит. Когато жена защитаваше дисертацията си в комисията винаги имаше жена. А изборът на кабинета й беше добавка към тази политика.

Къртни Смит беше мъжкарана и носеше панталони, които неизменно бяха няколко номера по-тесни, сякаш отчаяно се опитваше да се увери, че още е дванайсетгодишна, въпреки че отдавна бе преминала към по-големите размери. На раменете на костюма й имаше подплънки, за да внушат представата, че има тънка талия, което също беше илюзия. Сега Къртни Смит бе притиснала няколко папки до огромните си гърди.

— Дойде денят — усмихна се тя, показвайки редица сивкави зъби с формата на надгробни плочи.

— Да. Надявам се, че съм готова да го посрещна — нервно отговори Стейси и влезе в малкия кабинет.

Отдавна се бе отказала от полите и роклите и предпочиташе да носи джинси и памучни блузи в усилие да скрие фигурата си от сластолюбивите погледи на тъпаци като Арт Хикман.

За изпита бе избрала памучен панталон, фланелка и синьо спортно сако. Косите й бяха прибрани с кафява пластмасова шнола. Не си беше сложила грим.

И въпреки това изглеждаше фантастично.

В кабинета беше задушно. Беше април, но духаше горещ вятър, който бе повишил температурата до трийсет градуса.

Къртни посочи прозореца.

— Никога не пускат климатичната инсталация по това време на годината, а прозорецът е залепнал от боята, затова помолих да донесат вентилатор. Всеки момент ще дойдат.

— Всичко е наред, доктор Смит — каза Стейси. Сърцето й биеше като обезумяло, а ръцете й висяха до тялото като парализирани. Трябваше да се успокои. В края на краищата нали поне веднъж седмично закусваше с членовете на комисията и ги познаваше много добре.

Обичайната практика беше кандидатите за докторска степен да се сближават колкото е възможно повече с научните си ръководители. Преподавателите гледаха на това като на опит за сприятеляване и възможност аспирантите да могат да им задават научните си въпроси. Но от гледна точка на аспирантите, истинската причина беше да научат любимите проекти и въпроси на научните си ръководители с надеждата да разберат какво ще ги питат на устния изпит.

На прага се появи Арт Хикман — буташе новия си кожен стол. Той беше нисък и набит и оределите му руси коси бяха пригладени на плешивото му теме. Заострените мустаци изглеждаха несъвместими с месестите гънки на лицето му.

— Последен ли съм? — попита той, сетне се обърна към Стейси и хищно се ухили. — Е, госпожо Ричардсън, готови ли сме? Къде е доктор Хорас Розентал?

— Тук — изчурулика глас от коридора, после се появи и самият доктор Розентал.

Той беше висок и слаб, винаги носеше папийонка и можеше часове наред да говори за болестите по растенията и за антигените в почвата. Стейси бе прочела всичките му публикации, за да разбере кои са любимите му теории.

— Голям ден, а, Стейси? — усмихна се Розентал. Сините вени изпъкваха под бялата като слонова кост кожа на лицето му — признак, че рядко излиза. Тази сутрин папийонката му беше червена като череша и осеяна с миниатюрни часовници. „Кой беше казал, че никой не приема сериозно човек с папийонка?“ — нервно помисли Стейси.

— Да започваме — рече Къртни. — Хорас, донеси онзи стол до прозореца.

Розентал грабна тежкия стол и го затътри по пода. Стейси предпочете да стои права. Уендъл Кини й намигна и затвори вратата с ритник.

— И така — каза Арт Хикман, — като начало, дисертацията ти е страхотна. Наистина си се представила много добре. Но както знаеш, устният изпит включва много по-голям обхват от въпроси. Сега ще се опитаме да установим как се справяш с по-общите и не толкова ясно дефинирани аспекти на микробиологията.

— Разбирам — каза Стейси.

— Всеки от нас може да те прекъсне в определен момент на отговора ти и да те попита за дефиниции или да разясниш мислите си, или дори да те пренасочи към друга област. Не смятай това за критика. Ние просто ще проверяваме знанията ти — продължи Хикман.

— Да, докторе, разбирам.

— Ще бъде добре, ако приключим до обяд — рече доктор Къртни Смит.

Уендъл Кини леко се усмихна на Стейси.

Ако си вземеше този изпит, щеше да й остане само докторската теза, а повечето членове на комисията вече бяха прочели части от изследването й, озаглавено „Невротрансмисията на новите разновидности на вируса на беса при миещите мечки“, което обещаваше да бъде изключително произведение на науката.

— Е, да започваме — бодро каза Уендъл Кини.

— Бих искал да обясниш вероятната връзка между вирусите на херпеса и множествената склероза — каза доктор Хикман и приглади тънките си мустаци.

— Да — рече Стейси и се прокашля, за да спечели няколко секунди.

— Не бързай, Стейси. Обмисли внимателно отговора си — напомни й Уендъл.

— Да, благодаря, докторе… Според едно скорошно изследване седемдесет процента от пациентите с най-често срещаната форма на множествена склероза показват симптоми на активна инфекция с вирус номер седем на човешкия херпес.

— Изследване ли, госпожо Ричардсън? — прекъсна я Арт Хикман. — Какво изследване? На боксьорската техника в Калифорния? Нека да бъдем по-точни.

— Ами… Анализът беше публикуван в декемврийския брой на „Природа и медицина“. Изследването е извършено в Минесота и… е финансирано от „Рисърч Асошиътс“, правителствен фонд. Анотацията е от…

— Достатъчно — отново я прекъсна Хикман. — Говори по-конкретно. Продължавай.

— Да, докторе. Резултатите са използвани за изследването на патогени в мозъчната тъкан на болните от множествена склероза…

Докато спираше на паркинга, Джоан Ричардсън едва не блъсна полицая от охраната на университета.

Ченгето се приближи до страничното стъкло на червената й тойота и гневно се вторачи в нея. Джоан взимаше чантата си и бе навела глава, затова той потропа на прозореца и изръмжа:

— Едва не ме прегази!

Тя вдигна глава и той видя, че по лицето й се стичат сълзи.

— Къде е факултетът по биология? — изхлипа Джоан, когато смъкваше стъклото.

— Едва не ме удари — повтори ченгето, но гневът му намаля, когато видя хубавото двайсетгодишно момиче.

— Къде е? Трябва веднага да отида там.

— Първо вкарайте колата си в очертанията. После тръгнете по тази алея. Ще минете покрай зала „Спраг“ и ще завиете наляво. След три сгради ще видите факултета по биология. Голяма тухлена постройка.

Джоан паркира правилно, бързо слезе от тойотата, хукна по алеята и след няколко минути намери факултета. Фоайето беше пълно със стъклени витрини. Някои съдържаха награди на преподаватели, други — проекти на студенти. Жълтият линолеум на пода бе станал светлосив от дългогодишното търкане с лизол. Пред асансьорите имаше рецепция, където седеше един доцент.

— Трябва да отида в кабинета на доктор Къртни Смит — задъхано каза Джоан.

Той погледна обляното й в сълзи лице и рече:

— На третия етаж е, но не може да се качите там, защото има изпит.

— Трябва да говоря със снаха си Стейси Ричардсън. Важно е.

— Не може да прекъсвате изпита. Трябва да чакате тук.

— Колко ще продължи изпитът?

— Три-четири часа, може и по-дълго.

— Не мога да чакам.

Тя се обърна и хукна нагоре по стълбите.

Доцентът остави писмената работа, която преглеждаше, и се втурна след нея.

Джоан стигна до третия етаж и побягна по коридора. На никоя от вратите на кабинетите нямаше име. Доцентът я настигна и я сграбчи за ръката.

— Трябва да говоря със Стейси. Тя е в кабинета на доктор Смит — повтори Джоан.

— Казах ви, че не може да говорите с нея. Тя има изпит.

— Случаят е спешен! Съпругът й току-що се е самоубил.

Доктор Хорас Розентал бе изоставил любимите си вируси по растенията и зададе въпрос за вируса на имуно-дефицита, HIV.

— Кажи ни дефиниция за рецептора на хемокинеза, изразен в извлечените от мозъка клетки и Т-лимфоцитите като нов сърецептор на вируса на имунодефицита.

— Изолирани са варианти на HIV-1, които инфектират извлечените от мозъка CK4 позитивни клетки… — започна Стейси.

На вратата се потропа.

— Има изпит! — извика доктор Смит. — Продължавай, Стейси.

— Тези клетки са резистентни на… На вратата отново се потропа.

— По дяволите! — рече Къртни Смит, стана и отвори. — Казах, че имаме изпит!

— Случаят е спешен — каза доцентът и посочи разплаканото момиче до себе си. — Тя трябва да говори с госпожа Ричардсън.

Джоан влезе в кабинета. Беше спряла да плаче, но когато видя Стейси, отново започна да хлипа.

— Макс е мъртъв!

— Какво?!

— Мъртъв е. Преди малко ми се обадиха. Не могли да те намерят, затова позвъниха на мен.

— Как е станало? — попита Стейси. Мислите й се объркаха. Догади й се.

— Те… Лекарят каза, че се бил застрелял!

— Какво?!

Главата на Стейси се замая. Тя погледна Уендъл Кини, който бе навел глава. Лицето на Арт Хикман беше безизразно, сякаш противоречивите чувства от новината не му позволяваха да реагира. Беше разперил ръце и бе притиснал длани в бюрото, все едно се опитваше да се изтласка и да избяга.

— Самоубийство? — попита Стейси и изпита смесица от чувства, твърде сложни, за да се опишат. Страх, недоумение, гняв… тъга. После се разплака.

Джоан я прегърна.

— Сигурна ли си? Да не би да е някаква ужасна дебелашка… шега?

— Обадих им се и говорих с полковник Лорънс Читик от Форт Детрик. Той каза, че… късно снощи Макс отишъл в задния двор на къщата си. Седнал на един кухненски стол, лапнал дулото и… — Джоан не можа да довърши изречението.

Уендъл Кини стана и сложи ръка на рамото на Стейси, после се обърна към колегите си и каза:

— Явно ще трябва да отложим изпита.

Те кимнаха. Лицата им бяха разтревожени. С изключение на Арт, всички обичаха Макс Ричардсън.

— Да отидем в кабинета ми — предложи Уендъл и поведе двете млади жени по коридора.

Беше четири следобед. Двете бяха в малкия апартамент на Стейси и Макс на Аламеда Булевард, близо до университета, който се намираше в района с най-висока престъпност в Лос Анджелис. Животът в този квартал беше пресметнат риск. Стените на жилището бяха украсени с модернистични произведения на Шагал и Пикасо. Репродукциите струваха само по четирийсет долара, но Макс ги бе сложил в скъпи рамки, за да създаде илюзията, че са оригинали. Бе казал на Стейси, че ако някога спечели Нобелова награда, със стоте хиляди долара ще си купи малка автентична картина. Двата им малки кабинета свидетелстваха за разликата в характерите им: неговият беше безупречно чист и подреден, а нейният — разхвърлян.

Накъдето и да погледнеше, тя виждаше мъртвия си съпруг, чуваше гласа му или си спомняше някой весел, радостен миг. Изи, керамичен миещ мечок, стоеше на лавицата във всекидневната. Макс го бе купил на Стейси, когато й писна от научната й разработка за новите разновидности на бяс при миещите мечки. „Глупава наука“ — бе казала тя. Изи седеше на задните си лапи и бе протегнал предните, сякаш молеше да го прегърнат. Макс го бе взел от една студентска разпродажба на непотребни вещи и го бе кръстил Изи на „Изследване на нарастващите случаи на бяс при миещите мечки в Охайо и Пенсилвания“ — отправната точка на научната й теза. Една вечер той сложи Изи на бюрото й и каза: „С «глупавата» си наука ти спасяваш това прелестно зверче. Не предавай миещия мечок.“

Стейси получи отличен за дисертацията си, в която описваше жизнеспособността на различните вируси, проникнали в миещите мечки, живеещи в природата. Изследването беше публикувано в списание „Науката за животните“. Стейси се зарадва, когато получи чека за петстотин долара, но в същото време се засрами от себе си. Макс имаше право. Никоя наука не е глупава, ако разширява хоризонтите или поставя нови въпроси. Всичко има стойност, ако се добави към информационния резерв.

— Той не се е самоубил — за трети път през последния час каза Стейси, сякаш това твърдение можеше да превърне всичко в лъжа.

— Но те казаха, че Макс се е застрелял…

— Не ми пука какво казват, Джоан — прекъсна я Стейси. — Макс не се е самоубил. Снощи говорих с него почти до един след полунощ. Той изобщо не беше отчаян!

Гневът я беше завладял напълно. Бяха й отнели любимия в някаква затънтена военна лаборатория в Мериланд и Стейси не можеше да се примири с този факт.

Уендъл седеше във всекидневната и гледаше двете разстроени жени. Джоан още ридаеше. Но след като плака един час, Стейси се предаде на вродения си инстинкт и се овладя. Сълзите отстъпиха място на гняв и упорита решителност. Уендъл не беше експерт по скръбта, но знаеше, че първата фаза е отрицанието. Настояванията на Стейси, че Макс не се е самоубил, звучаха като форма на отрицание, но той не беше сигурен как да я утеши.

— Виж какво, Стейси. Струва ми се, че трябва да помислим за…

— Той беше твой приятел, Уендъл — прекъсна го тя. Очите й блестяха от гняв. — Наистина ли вярваш, че си е пръснал черепа? Това са глупости! Може дори да не става дума за него. Да са се объркали. Искам да кажа, че след като главата му е отнесена, може да е някой друг.

— Стейси, лекарите във Форт Детрик не биха направили такава грешка — каза Уендъл.

— Снощи Макс ми каза, че мястото му не било там. И че те не го искали.

— Това би могло да означава всичко. Може би не са били съгласни с някои от научните му възгледи. Или просто е имал лош ден.

— Лош ден? Да, наистина лош ден.

Стейси стана и отиде в спалнята — мина покрай боксовата круша, окачена на стената. Макс й бе нарисувал намръщено лице и бе написал думите ИЗВОД-ЗАКЛЮЧЕНИЕ-ДЕДУКЦИЯ-ПРЕЦЕНКА — четирите стожера на логическото мислене. Щом се натъкнеше на научен проблем, той заставаше пред боксовата круша и започваше да я удря. Макс бе играл бокс в отбора на Станфорд и нанасяше ритмични удари, а атлетичното му тяло се обливаше в пот, докато съзнанието му работеше по проблема.

Стейси хвърли няколко дрехи в една чанта, без да ги избира.

Джоан и Уендъл застанаха на прага и се вторачиха в нея.

— Във Форт Детрик ли отиваш? — попита Уендъл.

— Да — през стиснати зъби отговори тя.

Емоциите още я завладяваха на вълни. Гневът й стихваше, после я обземаше неизмерима тъга. Стейси отчаяно се бореше да не й се предава. Макс беше мъртъв — факт, който тя още не можеше да проумее. Той беше идеалният партньор за нея във всяко отношение и никой не можеше да го замени.

— Ще отидеш там и ще ги обвиниш, че са идентифицирали погрешно тялото, така ли? — състрадателно попита Уендъл. — Мислиш ли, че е умно?

— Някой трябва да вземе тялото на Макс. Да го докара тук за погребението. Това е моя работа. Аз съм неговата съпруга. И докато съм там, ще им задам няколко въпроса. Например защо човек, който никога не е страдал от депресии и не е приемал негативно нито живота, нито кариерата си, след два месеца в шибания Форт Детрик изведнъж отива в задния си двор, сяда на кухненския стол и… О, Боже! — Тя потрепери, отметна коси назад и прехапа устни, но после изправи рамене. — Не вярвам на тази история!

— Ще дойда с теб — заяви Джоан.

— Ще се оправя сама, миличка.

— Той ми беше брат. Искам да дойда с теб. Трябва да дойда.

— Ще резервирам билети за самолета.

— Идеята не е много умна — настоя Уендъл. — Лекарите във Форт Детрик ще уредят пренасянето на Макс дотук.

— Убедена съм, но няма да им дам шанс да го направят — каза Стейси.

Тя влезе в килера, който използваше за кабинет, включи компютъра си и намери полет в двайсет и един часа. Самолетът пристигаше в пет сутринта на летището в Дълес, Вирджиния, което се намираше на шейсет километра от Форт Детрик. Стейси запази две места, написа номера на кредитната си карта и изпрати потвърждение. Сетне влезе в банята, затвори вратата, седна на тоалетната чиния и се вторачи в отражението си в огледалото.

Изглеждаше уморена и уплашена. Лицето й сякаш се бе променило. Гневът я напусна и тя почувства безнадеждност и тъга.

— Макс… Макс, защо ме остави? Уендъл потропа на вратата и попита:

— Добре ли си, Стейси?

— Да.

„Защо хората питат за това? — помисли тя. — Глупав въпрос, последван от лъжа.“

След десетина минути Стейси се овладя, излезе от банята, върна се в спалнята и погледна часовника си, сетне се обърна към Джоан.

— Трябва да побързаме, ако искаш да се отбиеш у вас да си вземеш нещата, и в осем да сме на летището.

Тримата тръгнаха към вратата. Стейси излезе последна, като спря за миг пред боксовата круша и си представи Макс. „Щом ударя достатъчно силно това нещо, всичко ми се изяснява“ — беше й казал той веднъж. Стейси остави пътната чанта на пода и прошепна: „Ще разчистя някои сметки, скъпи“, после с всичка сила удари боксовата круша.