"Работилницата на дявола" - читать интересную книгу автора (Канел Стивън)

2. Образцова общност

Таксито зави по Милитари Роуд покрай огромна табела, на която пишеше:

ФОРТ ДЕТРИК ОБРАЗЦОВА ОБЩНОСТ

Буквите бяха очертани с електрически крушки, а табелата се издигаше на старателно окосената морава до главния вход, ограден от двете страни с каменни стълбове. Знамената на пилоните плющяха на хладния априлски вятър. Американското знаме се издигаше най-високо в средата, а от двете му страни се развяваха флаговете на Форт Детрик и на щата Мериланд. Главният вход се намираше в ъгъла на военната база, разположена на площ хиляда и двеста акра. Таксито спря и униформен военен полицай с бяла каска и колан с кобур с пистолет им каза, че кабинетът на полковник Читик е в сграда номер 810, една пресечка на изток по Даутън Драйв. После даде карта на базата на шофьора и ги пусна да влязат.

Сградите в старата част на Форт Детрик бяха четириетажни, тухлени и правоъгълни, строени в края на четирийсетте години. С течение на времето, докато базата се бе разраствала, се бе появило изумително разнообразие от архитектурни стилове — подобни на кутии постройки от петдесетте, високи бетонни небостъргачи от шейсетте и сгради от стомана и стъкло от осемдесетте и деветдесетте години. Форт Детрик представляваше огромен институт, където работеха хиляди хора — както военни, така и цивилни. Макс бе казал на Стейси, че повечето били деполитизирани през седемдесетте години, когато президентът Никсън закрил програмата за биологични оръжия. Армията обаче още поддържаше института за биологични изследвания с отбранителна цел под строг военен контрол. По бетонните тротоари енергично се движеха мъже и жени, облечени във всички видове униформи на Въоръжените сили на Съединените щати.

Таксито спря пред сграда номер 810 — една от най-старите в базата. Джоан и Стейси извадиха пътническите си чанти от багажника.

— Благодаря — каза Стейси и плати на шофьора, който веднага потегли.

Тя беше изненадващо спокойна и бе изпаднала в състояние, когато „изключваше“ от реалността. Съзнанието й възприемаше смъртта на Макс като абстрактен факт, нещо, което просто се бе случило. „Макс е мъртъв. Аз обичах Макс. Той беше смисълът на живота ми. Ще се справя с проблема. Аз съм жива.“ Това бяха само мисли, а не опустошителни лавини, които да заплашват да я повлекат към безумната реалност. В такива моменти Стейси изпитваше странното чувство, че се е отдалечила от всичко. После, също така неочаквано, съзнанието й се изпълваше с терзания и същите мисли застрашаваха да я принудят да се пречупи психически.

Тя подозираше, че състоянието на „изключване“ от реалността е предпазен механизъм, с който психиката й помага да се справи със стреса. За няколко минути или за час Стейси успяваше да забрави черните мисли и да поеме няколко глътки въздух, преди отново да бъде покрусена.

Двете с Джоан застанаха колебливо пред сграда номер 810. Сега, когато беше тук и гледаше огромния военен медицински институт, Стейси почувства, че идеята й да разчиства сметки и да разбере защо Макс е мъртъв, е не само глупава, но и неосъществима. Форт Детрик беше гигантски и заплашителен, пълен с енергични професионалисти, и приличаше на крепост.

— Е, да отидем да поговорим с онзи тип — каза Стейси.

Двете взеха чантите си и минаха покрай табелата, на която пишеше:

СГРАДА 810

ЩАБ И АДМИНИСТРАЦИЯ ФОРТ ДЕТРИК

Кабинетът на полковник Читик беше в ъгъла на четвъртия етаж и представляваше голяма квадратна стая с паркет, правоъгълни прозорци и огромно бюро. Помощникът на полковника, капитан с червеникави коси и мустаци, ги покани да влязат. На стените имаше снимки на различните военни части, в които бе служил полковник Читик. Мъжете бяха наредени в редици като играчи на футболни отбори преди мач. Стейси се запита кой от стотиците войници на снимките е полковник Читик, когато вратата се отвори и в кабинета влезе изненадващо красив петдесетгодишен човек. Той имаше сребристосиви коси, четвъртита челюст и хубави, равни, бели зъби. Реверите му бяха окичени с отличия на военен лекар, а на лицето му бе изписано подходящо за случая изражение на съчувствие и скръб.

— Госпожо Ричардсън? Аз съм полковник Читик. Много съжалявам, че се запознаваме при такива трагични обстоятелства.

— Благодаря — отговори Стейси и посочи Джоан. — Това е сестрата на Макс, Джоан.

Полковникът се ръкува и с нея и поклати глава — мълчалив знак на преклонение пред скръбта им.

— Моля, седнете — каза той и ги заведе до дивана в отсрещната страна на стаята, после седна на един стол до тях.

— Всъщност не познавах съпруга ви. Той работеше с доктор Демил от Военномедицинския институт по заразни болести. Там се помещава най-голямата биологична лаборатория в Съединените щати — гордо добави той, сякаш Стейси нямаше представа от работата на Макс. — Разбрах, че съпругът ви е бил чудесен, всеотдаен учен. Предполагам, че понякога гъвкав ум като неговия може да притежава странна смесица от интелигентност и мъчителни емоции.

Гласът му беше подмилкваш се и същевременно студен.

— Моля? Какво казахте? — попита Стейси и вирна брадичка.

— Имах предвид, че талантлив гений като съпруга ви вероятно се е затруднявал да живее с огромния си интелект и едновременно със сложните си мисли.

— Преди малко казахте, че не сте го познавали.

— Е, да… Имах предвид, че често случаят е точно такъв. Висшият интелект понякога е емоционално лабилен.

— Щом не сте го познавали, полковник, защо не запазите това мнение за себе си? Макс беше изключително стабилен. Той не беше книжен червей, потънал в интелектуален вакуум.

— Само исках да кажа… — Той млъкна и кимна. — Съжалявам. Да, разбирам ви.

Лорънс Читик явно се подиграваше с нея. Стейси Ричардсън започна да го ненавижда.

Тримата седяха и се чудеха какво да кажат. Стейси изпита непреодолимо желание да се махне.

— Дошли сме да приберем тялото на Макс и да го закараме в Калифорния — каза тя.

Полковникът ловко замени изражението си на умерена загриженост с вид на леко безпокойство.

— Някакъв проблем ли има? — попита Стейси.

— Ами, не… Само… Имате предвид останките му, нали?

— Имам предвид тялото му — поправи го Стейси.

— Сигурно знаете, че той беше кремиран?

— Какво?

— Кремираха го вчера.

— Кой ви даде разрешение да го кремирате?

— Той.

— Той?!

— Беше написано в медицинската му карта, в графата „Желания в случай на смърт“. Всички тук — и цивилните, и военните — попълват такива формуляри.

— Полковник, Макс не искаше да бъде кремиран. Знам това, защото сме обсъждали този въпрос. Той купи няколко парцела във Форест Лоун до гробовете на майка си и баща си, когато те починаха. Искаше цялото семейство да бъде погребано там.

— Значи е променил решението си.

— Какво става тук, по дяволите? — попита Стейси и стана.

— Може би вие ще ми кажете, госпожо Ричардсън.

— Джоан, брат ти искаше ли да бъде кремиран? — обърна се Стейси към зълва си.

— Не. Както ти каза, ние купихме гробове до мама и татко. Шест.

Лорънс Читик стана, приближи се до бюрото си, отвори някаква папка, прелисти документите там, извади лист и го подаде на Стейси.

— Ето, това е формулярът за желанията в случай на смърт.

— Тук няма подпис, полковник.

Той отново прерови книжата и й подаде друг лист. Стейси не го взе — четеше формуляра за желанията в случай на смърт.

— В графите има само отметки, полковник. Всеки би могъл да попълни този формуляр.

— Обвинявате ли ни в нещо?

Изражението на Читик се промени и очите му станаха пронизителни и опасни.

— Полковник, съпругът ми не се е самоубил. Той нямаше такава склонност.

— Не мисля, че сте в положение да преценявате това, госпожо Ричардсън.

— А вие ли ще го прецените? Вие, който дори не сте го познавали?

Лорънс Читик се отдалечи от бюрото си и застана пред нея, но Стейси не помръдна от мястото си.

— Принуждавате ме да навлизам в области, в които предпочитам да не пристъпвам — каза той.

— Ако имате да ми кажете нещо, нека да го чуем!

— Някои от хората, които работят тук, мислят, че съпругът ви е бил изключително лабилен. Той страдаше от драстични промени в настроението.

— Абсурд.

Лорънс Читик отново се приближи до бюрото си, извади няколко листа от папката и й ги даде.

— Това са оплаквания от негови колеги. Има дори предположения, че Макс е бил наркоман.

— Я си го начукай!

Полковник Читик не беше подготвен за това, но бързо се овладя и рече:

— Мисля, че разговорът приключи.

— Наркоман, а? Разбира се, никога няма да разберем дали е било така, след като сте изгорили тялото му!

— Действахме съобразно документираното желание на съпруга ви.

— Не знам какво се е случило тук, но съпругът ми не се е самоубил. Той не употребяваше наркотици! Не изпадаше в депресии и никога не ви е упълномощавал да го кремирате! Мисля, че тук се потулва нещо голямо, и ще разбера защо го правите!

— Разбира се, имате право да предприемете каквито искате законови процедури за обезщетение. А сега… при мен е урната с праха. Ако желаете, може да я вземете, ако не — ще я изпратим на адреса, който оставите на секретарката ми.

Джоан тихо започна да плаче. Стейси я чу и се обърна към нея.

— Успокой се, миличка. Хайде да се махаме оттук. Тя помогна на зълва си да стане и двете тръгнаха към вратата.

— Госпожо Ричардсън — каза Читик. Стейси се обърна и го погледна гневно.

— Много е трудно да загубиш любим човек. Гневът е сянката, която винаги съпътства смъртта, и опечалените често изпитват желание да се съпротивляват.

— Още не сте видели нищо, полковник.