"Работилницата на дявола" - читать интересную книгу автора (Канел Стивън)

4. Откаченият ас

Стейси не можеше да заспи. Съзнанието й бе претоварено с мисли за доклада от аутопсията и със спомени за Макс. В шест сутринта тя най-после се отказа от опитите да подремне и тихо се вмъкна в банята, за да не събуди Джоан. Изкъпа се, изсуши косата си и си сложи крем на лицето. Върна се в спалнята, седна на малкия, неудобен дървен стол до бюрото и тъкмо се замисли какъв да бъде следващият й ход, когато телефонът иззвъня.

— Обажда се Уендъл — каза старият й приятел. Стейси му каза да почака минутка, занесе телефона в банята и затвори вратата, за да не събуди Джоан.

— Обади се някакъв тип от Форт Детрик. Оставили са съобщение в кабинета на Макс в университета и Рут от канцеларията на ректора го е приела.

— От полковник Читик?

— Позна.

— Това е копелето, което се опита да ме убеди, че Макс се е самоубил, защото взимал наркотици. Представяш ли си? И са кремирали тялото без мое разрешение.

Стейси реши да не му казва какво е открила в доклада от аутопсията. Още не беше сигурна какво ще предприеме по този въпрос и не искаше Уендъл да започне да изказва неприемливи за нея обяснения.

— Искат да говорят с теб — продължи той. — Според Рут полковникът много съжалявал за вчерашната среща и казал, че вероятно си останала разочарована.

— Колко е проницателен!

— Искаш ли да ти кажа номера му?

Стейси се обиди, че Уендъл не коментира безумното обвинение, че Макс е употребявал наркотици, нито незаконното изгаряне на тялото му.

— Да. Чакай да взема нещо за писане.

Тя остави слушалката, отиде в спалнята, взе лист и писалка и се върна в банята. Уендъл каза номера и попита:

— Как сте? Тревожа се за вас двете.

— Добре сме.

Стейси добави, че го обича, и затвори, после набра номера на полковник Читик.

— Военномедицински батальон, кабинетът на полковник Читик — отговори мъжки глас.

Тя си представи червенокосия капитан.

— Обажда се госпожа Ричардсън. Разбрах, че полковник Читик ме е търсил…

— О, слава Богу, че се обадихте. Полковникът се питаше дали може да се срещне с вас колкото е възможно по-скоро, за да разясни забележките си от вчера.

— Разбрах го отлично.

— Мисля, че си заслужава да се срещнете с него веднага.

— След час? — предложи Стейси, защото изведнъж я обзе гняв, който я изпълни с нетърпение неизбежният конфликт да се състои колкото е възможно по-скоро.

— Може да ви изпратим кола, ако желаете.

— Не е необходимо. Ще се оправя сама — отговори Стейси и затвори, без да каже довиждане.

После събуди Джоан. Зълва й се подпря на лакът и я погледна през разчорлените си коси.

— Бръкнахме им в здравето. Искат пак да говорят с мен и да се опитат да изгладят нещата.

— Господи, нима пак ще отидеш там?

— И още как. Може би са проследили телефонния разговор и са разбрали, че се обаждам от този мотел. Спомняш ли си онзи „Холидей Ин“ на Фредерик, покрай който минахме на идване?

— Ще го намеря.

— Отиди там и ако не ти се обадя или не се върна до четири часа, позвъни на Уендъл и му разкажи всичко.

— Сигурна ли си, че трябва да направиш това?

— Да. Ще ти оставя доклада от аутопсията. Скрий го някъде.

— Няма ли да ти трябва?

— Те знаят какво пише там.

Стейси взе такси до Форт Детрик. Когато стигна до главния вход на Милитари Роуд, военният полицай вече я чакаше.

— Госпожа Ричардсън? — попита той, след като тя се представи. — Адмиралът би желал да се срещне с вас в зона Б, сграда номер 1425.

— Кой?

— Командирът на базата, адмирал Джеймс Зол. — Страхопочитанието му беше непогрешимо. — В сграда номер 1425 е щабът на Първи батальон за сателитни комуникации.

— Комуникации? — учуди се Стейси.

— Да, госпожо. Тази сутрин той работи там. Сградата се намира извън очертанията на базата. Трябва да завиете надясно по Потър Роуд. — Военният полицай извади карта и я показа на шофьора на таксито. — Около три километра ще се движите по Фронтидж Роуд. После ще видите сателитните антени край езерото и голяма сграда без прозорци.

— Добре. Да тръгваме — каза Стейси.

Шофьорът мина през портала, зави надясно и пое по Фронтидж Роуд. Напуснаха очертанията на базата и подкараха по тесен неравен път през зелени хълмисти ниви. По периметъра на базата имаше триметрова ограда с бодлива тел. След около три километра видяха сателитните антени, езерото и огромната сграда без прозорци. Приближиха се и Стейси забеляза двама военни, които стояха пред входа, пушеха и явно я чакаха. Щом таксито спря, те хвърлиха цигарите и отвориха вратата. И двамата бяха капитани от флотата.

— Госпожо Ричардсън, аз съм капитан Уилкокс — каза по-възрастният, — а това е капитан Карпентър.

Двамата козируваха. Стейси слезе от таксито.

— Защо не ме изчакате? — обърна се тя към шофьора, защото започваше да изпитва опасения, че е изолирана в този затънтен край на базата.

Но капитан Карпентър вече бе извадил двайсет долара от джоба си и плащаше.

— Ще ви уредим превоз за връщане — каза той и направи знак на шофьора да потегли.

Преди Стейси да успее да възрази, капитан Уилкокс я хвана за ръката и я поведе към сградата.

— Пуснете ме, ако обичате.

Той мигновено изпълни искането й и рече:

— Извинете, госпожо. Оттук, моля.

Изкачиха няколко каменни стъпала и влязоха в изненадващо оскъдно обзаведено фоайе. До стената имаше няколко дървени бюра. Флагът на Първи батальон за сателитни комуникации беше до американското знаме. Останалото беше сив цимент и бели стени.

— Бих искала да отида до тоалетната — каза Стейси. — Насам, госпожо.

Минаха през една врата и тръгнаха по ярко осветен коридор. На половината от вратите имаше прозорчета, през които Стейси видя стаи за сателитни и телекомуникации, свързващи Форт Детрик с базите в цял свят. Накрая влязоха в помещение с надпис „Ситуационна стая за сателитни връзки“, което имаше висок таван и размерите на баскетболно игрище. В средата имаше дървена маса, а около нея бяха наредени шест стола. Нямаше други мебели.

— Къде е тоалетната? — повтори Стейси.

— Почакайте тук — каза капитан Уилкокс и двамата с капитан Карпентър я оставиха сама в огромното помещение без прозорци.

Освен нервността от засилващата се потребност да отиде по нужда, Стейси започна да изпитва и страх. Пребори се с пристъпа на гадене и прошепна: „Не ме оставяй, Макс“.

Не знаеше колко време я накараха да чака, защото батерията на часовника й се бе изтощила. Ако намерението им беше да я уплашат и да я пречупят психически, чакането оказа обратния ефект: когато най-после вратата се отвори и в стаята влезе едър мъж в униформа на адмирал, окичена с медали, Стейси кипеше от гняв. Тя беше дъщеря на военен и видя, че пет от медалите са за проявен героизъм по време на сухопътни сражения — нещо необичайно за офицер от военноморския флот. Адмирал Джеймс Зол беше огромен човек с прошарени коси и хищнически челюсти. Той влезе в стаята, придружен от двамата си любими капитани и следван от полковник Лорънс Читик. Адмиралът спря на няколко крачки от Стейси и се вторачи в нея. Тя стигаше до гърдите му. Полковник Читик пристъпи напред и ги представи.

— Адмирал Зол, това е вдовицата на Макс Ричардсън, Стейси Ричардсън.

Адмиралът протегна ръка и след кратко колебание Стейси я стисна.

— Хайде да седнем — каза Зол.

— Накарахте ме да чакам близо четирийсет минути. Бих искала да отида до тоалетната.

— Времето ми е ограничено — каза адмиралът. — Ще ви бъда благодарен, ако изчакате.

И седна, давайки знак, че срещата е започнала. Стейси също седна. От двете й страни се настаниха двамата капитани. Зол и Читик бяха срещу нея.

— Информираха ме за срещата ви с полковник Читик вчера и много съжалявам за някои от нещата, които той ви е казал.

Гласът му беше дрезгав, стържещ и властен, глас на човек, свикнал да издава заповеди и да държи на своето.

— Много мило от ваша страна — хладно отговори Стейси.

— Вие сте разстроена и мислите, че около кремирането или дори около смъртта на съпруга ви има нещо странно. Но съпругът ви е написал в медицинската си карта, че желае кремиране в случай на смърт, и това е неоспорим факт. Също така е факт, че той се е застрелял с ловджийска пушка, която преди две седмици е купил в града. Началникът на военната полиция тук в базата разполага с всички документи, свързани с покупката на оръжието и на две кутии патрони дванайсети калибър.

— Тогава за коя по-точно част от срещата ми с полковник Читик съжалявате толкова много?

Адмиралът, човек явно свикнал да владее положението и мразещ наглите възражения, настръхна, като чу забележката й.

— Не мисля, че съпругът ви е употребявал наркотици.

— Разбира се. Това са пълни лайнарщини.

— Не съм свикнал да слушам жени да говорят като каруцари.

— А аз не съм свикнала да обвиняват съпруга ми, че е бил наркоман, депресиран и психически лабилен. Искам да ви напомня, че той беше декан на факултета по микробиология в университета на Южна Калифорния — чест, която не се оказва на наркомани и психически нестабилни хора. Полковник Читик каза, че неколцина от колегите му са написали оплаквания от държането на Макс. Бих искала да видя оплакванията и да разговарям с хората, които са ги написали.

— Защо? — попита адмирал Зол и пое дълбоко дъх.

— Да предположим, че току-що сте си пръснали черепа, както си седите на кухненски стол в задния си двор.

— Това е нещо, което едва ли ще направя, и затова не ме притеснява.

— Нито е притеснявало Макс. Но да предположим, че се е случило с вас. Съпругата ви е изненадана, защото знае, че никога не бихте решили проблемите си по този начин. После, въпреки красивите медали, които толкова гордо носите на гърдите си, и отличната ви военна кариера, някои безименни хора, ваши колеги, започват да твърдят, че сте били безразсъден и драстично сте променяли настроенията си, че сте били депресиран и на всичко отгоре сте били наркоман. Няма ли да предположите, че някой, който ви обича, например съпругата ви, ще поиска паметта ви да не бъде опетнена? И ако кажете „не“, значи сте проклет лъжец.

Вратът и лицето на Зол почервеняха. Той не откъсваше очи от Стейси.

— Сдържайте се, млада госпожо. Не оценявам отношението ви и това няма да ви доведе доникъде.

— Е, адмирале, аз не съм под вашето командване и ще приспособя отношението си към своите чувства, не към вашите. А в момента съм една много ядосана вдовица, на която изобщо не й пука за вашите чувства.

— Какво по-точно искате да направим? — попита Зол. Едва сдържаше гнева си.

— Искам да признаете, че Макс не се е самоубил, защото това е истината.

— И вие можете да я докажете?

— Несъмнено.

— Разбирам. И как смятате да го направите?

— Едва ли ще искате да знаете. И настоявам да отида до тоалетната — каза Стейси и стана.

— Останете на мястото си, госпожо Ричардсън! Искам да знам за какво говорите, по дяволите!

Единият от капитаните сложи ръка на рамото й и я бутна да седне на стола. Тя го изгледа гневно, после се обърна към адмирала.

— Твърдя, че Макс не се е самоубил, и че мога да го докажа!

— Как?

— Трябва да отида до тоалетната.

— Няма да отидете никъде, докато не изясним този въпрос.

— Отказвате да ме пуснете да отида до тоалетната?

— Как ще докажете нещо, което не е истина?

— Прочетох доклада от аутопсията на Макс.

Адмиралът погледна полковник Читик, който само сви рамене.

Зол кимна на двамата капитани и на Читик и те станаха и излязоха от стаята. Адмиралът и Стейси останаха сами.

— Трябва да отида до тоалетната.

— Как се сдобихте с копие от доклада от аутопсията?

— Не е ваша работа, но го имам.

— Е, и какво от това? Там пише, че Ричардсън се е застрелял в главата. Край на историята.

— Не е краят, а началото. Краят на историята е абсолютно нелогичен.

Вратата се отвори и на прага застана капитан Уилкокс — държеше клетъчен телефон. Той направи знак на адмирала. Зол стана и излезе. Стейси остана сама. Прокле се, че не бе отишла до тоалетната, преди да тръгне към базата. Беше толкова ядосана, че изхвърча от мотелската стая веднага щом таксито пристигна. Сега единствената й мисъл беше как да се изпикае. Трябваше да избие това от главата си и да се съсредоточи върху противника… Тя смъкна бикините си и бързо приклекна до стола. Изпика се на пода, после премести масата над локвата, за да я скрие.

Минаха петнайсет-двайсет минути. Стейси пресметна, че е във Форт Детрик почти от час и половина. Беше невъзможно да прецени точно, защото часовникът й не работеше и стаята нямаше прозорци.

Най-сетне вратата се отвори и адмирал Зол, двамата капитани и полковник Читик влязоха и пак заеха местата си. Без да съзнават, всички сложиха краката си под масата, като стъпиха в локвата урина на Стейси.

— И така — започна адмиралът, — току-що потвърдихме, че някой се е вмъкнал в лабораторията с приматите и е откраднал строго секретен документ. Убеден съм, че това ще ви се стори много интересно, но са ви необходими задълбочени познания по медицина, за да разберете доклада от аутопсията. Вие несъмнено сте изтълкували погрешно онова, което сте прочели. Докладът е собственост на базата и ние настояваме да ни го върнете.

— В доклада от аутопсията пише, че куршумът е унищожил дъгата на небцето и е продължил нагоре, разрушавайки всичко от меката увула до клиновидната кост на синуса — каза Стейси. — Между другото, тези две мембрани се намират в задната част на устата, близо до гълтачния мускул.

Адмирал Зол погледна двамата капитани, които се бяха вторачили в Стейси.

— Умея да разчитам медицински доклади — продължи тя. — Остават ми по-малко от две седмици, за да стана доктор по микробиология в университета на Южна Калифорния.

Мъжете се спогледаха изненадано.

— Щом пише така, значи това е истината — рече адмирал Зол.

— Освен това пише, че куршумът е продължил нагоре, унищожавайки всичко по пътя си, включително мозъчния ствол. После е минал през малкия мозък и е излязъл през тила.

— Какво искате да кажете?

— В доклада от аутопсията също пише, че в средната част на левия бял дроб и в основата на десния е имало значително количество поета при вдишване кръв.

Адмиралът отново погледна полковника. За разлика от Читик, Зол не беше лекар.

— Вдишал е кръв, преди да умре — поясни полковник Читик, но разбра накъде бие Стейси и пребледня.

— Е, и какво от това? — изсумтя Зол. — Пръснал си е черепа и е вдишал кръв от раната, преди да умре. Какво доказва това, по дяволите?

— Това не може да стане — отговори Стейси. — Невероятно е от медицинска гледна точка. Мисля, че някой е пребил Макс, неизвестно поради каква причина, вероятно за да изтръгне нещо. И по време на побоя Макс е вдишал кръвта, която е била в устата му. Още е бил жив. А чак после някой го е застрелял в устата, за да прикрие пораженията от побоя. Защото Макс е знаел нещо, което не е трябвало да знае, и са го убили, за да го отстранят от пътя си.

— Това е абсурдно! И не разбирам защо да не може да стане — каза адмиралът.

— Сър — рече полковник Читик, но Зол му направи знак да млъкне и гневно се вторачи в Стейси.

— Мозъчният ствол е бил унищожен — продължи Стейси. — Мозъчният ствол контролира дихателния рефлекс. Без него човек не може да диша. Не е възможно Макс да е вдишал кръвта в белите си дробове, след като е бил застрелян. Това е станало преди… Ето защо теорията ви за смъртта на Макс е лъжа.

В стаята настъпи продължително мълчание.

В очите на Зол се появи нещо ново — погледът на убиец, който някога беше характерната му черта като пилот във Виетнам. Един следобед през 1972 година той бе атакуван от седем китайски изтребителя „МИГ“. Младият лейтенант Джеймс Зол стана ас за по-малко от три минути. Той свали пет от вражеските изтребители, после катапултира, броени секунди преди надупченият му от куршуми „Интрудър“ да се вреже в шестия. След два часа го извадиха от океана. Колегите му направиха нещо, което почти никога не се случваше. Те промениха позивната му от „Трион“ на „Откачения ас“ и този прякор му остана през цялата кариера. А когато стана адмирал, другите го наричаха така зад гърба му.

— Какво по-точно искате да кажете? — след неколкоминутен размисъл попита Зол.

— Предполагам, че Макс е бил убит — отговори Стейси. — И мисля, че вие знаете защо.

Внезапно, държането на адмирала драстично се промени.

— С кого си мислиш, че говориш, да ти го начукам? — извика той, стана и се наведе над нея.

— Предполагам, че в дадените обстоятелства дори един адмирал може да си позволи каруцарски език.

— Имаш шибаната наглост да седиш тук и да твърдиш, че някой в тази база е убил мъжа ти. Хубаво, можеш да четеш доклади от аутопсии, но какво от това? Не можеш да кажеш без сянка на съмнение какво се е случило. Това е само твое мнение. Не можеш да твърдиш, че мъжът ти е бил убит!

— Мога, адмирале! И освен ако не смятате да направите същото и с мен — нещо, което властите в тази страна трудно ще преглътнат, тогава имате огромен проблем, защото аз няма да спра да ровя, докато не разбера защо Макс е бил убит.

Адмирал Зол я погледна така, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Имаш забележително въображение, сладурано.

— Не ме наричайте сладурана.

Стейси загуби чувство за предпазливост и кипна. Но това й подейства терапевтично — за пръв път от два дни усети, че възелът в стомаха й се отпуска.

— Нямаш представа какви проблеми мога да ти създам — изсъска Зол.

— Не ме разбрахте, адмирале. Аз ще създам проблеми на вас.

— Ние финансираме шибания университет, където правиш докторат. Всяка година програмата на Форт Детрик дава милиони за стипендии. Защо мислиш, че избрахме декана на факултета по микробиология да дойде тук? Ако продължаваш да се занимаваш с тази история, никога няма да вземеш доктората си. Лично аз ти го гарантирам!

— А на мен лично изобщо не ми пука — отговори Стейси, унищожавайки с едно-единствено категорично изречение четирите години на изтощително учене.

Адмирал Зол стана. Нещо се плисна в чорапа му.

— Какво е това, по дяволите? — попита той, протегна ръка под масата и докосна локвата урина.

— На ваше място не бих пипала това — каза Стейси. Зол дръпна мократа си ръка. Прозрението го осени и лицето му се зачерви от гняв. Той стана от стола, изтръска урината от пръстите и от обувката си и излезе. Докато вървеше, подметките му шляпаха. Полковник Читик и двамата капитани го последваха.

Стейси отново остана сама.

Седеше и чакаше, но никой не идваше. В главата й се въртяха ужасни фантазии. Щяха ли да я убият? Началникът на военната полиция може би също участваше в заговора. Сигурно щяха да се погрижат да изглежда така, сякаш се е побъркала от скръб от смъртта на Макс и също се е самоубила. Дали щяха да използват някакво биологично оръжие и после да кажат, че е влязла в силно заразна лаборатория? Или щяха да инсценират автомобилна катастрофа? Нямаше начин да разбере. Не й оставаше нищо друго освен да чака. Капнала от умора, Стейси отпусна глава на масата и заспа.

Събуди се, защото някой я разтърси за рамото. Стейси се изправи рязко и видя жена на средна възраст, облечена в цивилни дрехи.

— Чака ви кола — каза жената и я изведе от стаята.

Навън сенките се бяха удължили. Минаваше четири следобед. Стейси пресметна, че е седяла в стаята повече от шест часа.

Колата беше кафява военна лимузина, а шофьорът — жена в униформа. Стейси седна на задната седалка и колата се върна по същия път, по който тя бе дошла и спря до тротоара пред Милитари Авеню. Стейси слезе. Жената зад волана й даде някакъв плик и потегли обратно към базата.

Стейси отвори плика.

Съобщението беше напечатано на обикновена хартия и гласеше: „Бъди много внимателна. Разстоянието между смелостта и глупостта е точно девет милиметра.“

Нямаше подпис.