"Работилницата на дявола" - читать интересную книгу автора (Канел Стивън)

Втора частВанишинг Лейк

6. Опитни свинчета

Бяха ги сложили в отделни килии във военния затвор във Ванишинг Лейк. Сградата приличаше на крепост и беше потискаща и оскъдно осветена. Беше построена през петдесетте години и отдавна бе изживяла предназначението си на наказателна институция. Затворът се намираше на източния бряг на живописно вулканично езеро, високо в Черните хълмове на източен Тексас. Килиите бяха изградени от сиви бетонни блокове и представляваха старомодни тесни помещения без прозорци, наредени една над друга. Двамата мъже бяха там от няколко дни и макар да ги деляха само дванайсет метра, Трой Лий Уилямс и Силвестър Суифт не се бяха виждали.

— Ей, чуваш ли ме? — отчаяно извика Трой Лий. — Искам да знам какво правят с тая шибана стена! Всичкото това чукане и тряскане ме побърква.

Силвестър Суифт не каза нищо.

Трой Лий Уилямс беше червенокос и мършав. Твърде бялата му кожа беше покрита с татуировки. На гърба му с петсантиметрови букви пишеше ГАДНО КОПЕЛЕ. Останалата част на тялото му приличаше на задната стена на долнопробна кръчма. Трой Лий бе напуснал училище в единайсети клас и бе предпочел армията пред затвора, но пак свърши зад решетките, след като изнасили и после уби една сервитьорка, докато беше в отпуск в Роузмънт, Калифорния. Съди го военен съд и той се размина на косъм от смъртното наказание. Трой Лий нямаше приятели, защото беше диагностициран шизофреник. И когато чуваше гласове, плашеше до смърт всички.

— Ей, скапаняк! — отново извика Трой Лий. — На теб говоря!

— Млъкни, да ти го начукам — разнесе се плътният, басов глас на Силвестър Суифт.

Той излежаваше доживотна присъда в Левънуърт, защото с откраднат кухненски нож бе нападнал двама войници в стола във Форт Денис. Нападението беше заради кражбата на няколко шоколадови десертчета от шкафчето на Силвестър. Двамата войници умряха преди да успеят да ги закарат до лазарета.

Уилямс и Суифт бяха единствените двама затворници в стария затвор във Ванишинг Лейк. Старомодната наказателна институция беше затворена преди година, а после бе дадена от държавата на университета „Сам Хюстън“, който я преотстъпи под наем на Форт Детрик.

И преди три дни Трой Лий Уилямс и Силвестър Суифт тайно бяха преместени тук.

— Никой не ми казва нищо. Мамка му! Оня рошавият ме пита дали не съм бил проклет евреин. Аз! Пита ме дали не съм бил някаква етническа грешка. Разгони ми фамилията… Ей, отговори ми! Чу ли? На тебе говоря!

Силвестър Суифт се опита да не му обръща внимание. И той се питаше защо са ги докарали тук. И той се притесняваше от звука на електрическите бормашини и триони, който се разнасяше зад стоманената врата. Един от военните полицаи му бе казал, че там е старата газова камера.

Според Силвестър последните десет дни наистина бяха странни — от пълния двудневен медицински преглед, който му направиха в Левънуърт, до полета с военния „C-141 Старлифтър“ без опознавателни знаци. Сложиха му белезници и го настаниха между двама въоръжени пазачи също без знаци за ранга и частта.

Седяха в задната част на огромния товарен самолет, сред кашони с медицински запаси, и летяха, без да спират, чак до една военна писта на юг от Уейко, Тексас. Там се качиха на малък хидроплан „Карибу“ и полетяха над планините. Минаваха през каньоните, за да не ги засече радарът, и накрая се приземиха край едно вулканично езеро. Силвестър слезе и красотата на планината го изуми. Борови гори ограждаха чистото синьо езеро, което беше около осем километра в диаметър. Очарованието се помрачаваше само от огромния сив бетонен затвор, извисяващ се застрашително досами водата, досущ трансилвански замък.

След като го приеха в затвора във Ванишинг Лейк, Силвестър отново бе прегледан изцяло. Взеха му кръв и проби от кожата. И точно тогава той се запозна със странния мършав лекар с рошава коса, който прегледа черното му като абанос тяло, търсейки физически дефекти. Прегледът вбеси Силвестър. Мършавият не беше във военна униформа, а с лабораторна престилка върху цивилните дрехи. Имаше проницателни зелени очи и беше на четирийсет и няколко години.

Мъжът не се представи, но зададе на Силвестър същите въпроси, каквито многократно му бяха задавали в Левънуърт. Има ли семейство и приятели? Какви са имената им? Познава ли родословието си?

— Нямам никого — нетърпеливо изръмжа той и изля расовата си омраза в порой от цветисти улични псувни.

Доктор Декстър Демил погледна папката в ръцете си — тя съдържаше пълната медицинска история на Силвестър Суифт.

— В досието ти пише, че излежаваш тригодишна присъда в Левънуърт без право на свиждания. Наистина ли нямаш приятели, Силвестър?

— Не — изръмжа Суифт. — Не ми трябват шибани приятели. Сам я карам.

След прегледа заведоха Силвестър в килията. Докато вървеше по коридора, той за пръв път чу гласа на Трой Лий Уилямс. И оттогава бе принуден да търпи бръщолевенето му и шума от непрекъснатия ремонт на газовата камера.

Бормашината спря да бръмчи и зад стоманената врата се разнесоха удари на чук.

— Какво мислиш, че строят онези скапаняци? — попита Трой Уилямс.

Доктор Демил знаеше, че е пред прага на исторически пробив във военната стратегия. Но въпреки чувството за предстояща победа, кошмарите му се засилиха. Това бяха видения за работата му с Карл Гайдушек в Нова Гвинея в началото на седемдесетте години. Сънищата винаги бяха черно-бели. Декстър и Карл брутално убиваха аборигенските жени, вместо героично да ги спасяват. После Демил отсичаше главите им, които се разцепваха като ананаси. Течната мозъчна тъкан се изсипваше на земята и той гледаше как мозъците им се изплискват в прахоляка. В продължение на месец Демил всяка нощ се събуждаше ужасен. Тялото му беше обляно в пот. Той беше убеден, че сънищата са злокобни предупреждения, изпратени от подсъзнанието му.

Но когато се замислеше за двамата мъже, които наскоро бяха докарани в затвора, съзнанието му претърпяваше драстични промени. Угризенията за съдбата им мигновено се изместваха от завладяващо вълнение от предстоящото откритие.

Той взе проби ДНК и изготви карти на генома на Трой Лий и на Силвестър. Протеиновите маркери бяха изключително точни и генетичните особености и дефекти в ДНК на двамата мъже се виждаха веднага.

Декстър знаеше, че адмирал Зол го смята за риск за сигурността. Безсънието и депресиите на Демил се влошаваха. Предната година бе направил два опита за самоубийство. Освен това изпадаше в необясними и неконтролируеми изблици на гняв и трошеше каквото му попадне в лабораторията. Поставиха му охрана — военни полицаи с изгладени униформи и средно ниво на интелигентност, които непрекъснато го наблюдаваха. Демил подозираше, че щом приключи с експериментите си върху хора, адмирал Зол няма да гръмне шампанско в негова чест, и надеждите му постепенно рухваха.

Беше време да провери кутиите с ларви на комари и той излезе от главната лаборатория и тръгна по коридора към съседната стая, където ги отглеждаше. Сложи си защитно облекло, ръкавици и маска с високоефективен филтър за пречистване на въздуха и отвори вратата, на която с големи червени букви пишеше:

ОПАСНОСТ

ЗОНА НА БИОЛОГИЧНА ЗАРАЗА ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП

Погледна двете стъклени кутии, поставени в средата на стаята. Отдалеч те изглеждаха така, сякаш бяха пълни с виещ се пушек, но отблизо се виждаше, че вътре има стотици наскоро излюпени комари. Някои още бяха на дъното, където имаше кръвна плазма, и пируваха с новосъздадения от Демил прион „Бледия кон“ — смъртоносния протеин, който бе инжектирал в кръвната плазма.

Декстър погледна малките, наскоро излюпени женски комари, които стояха на дългите си тънки крачета и смучеха приона с хоботчетата си.

На дъното бяха останали само няколко комара. Повечето се бяха натъпкали със смъртоносния коктейл, летяха насам-натам и отчаяно търсеха топло тяло, което да атакуват. Декстър вдигна телефонната слушалка и набра номера на газовата камера. Отговори доктор Чарлс Лак. Демил пое дълбоко въздух и каза:

— Мисля, че съм готов.

Трой Лий крещеше мръсотии, докато го влачеха към старата газова камера, която се намираше в кулата на централния блок на затвора.

Вратата на камерата се отвори. Разкъсаха ризата му и го блъснаха в тясното помещение. Той се удари в отсрещната стена и се строполи на пода.

— Какво правите? Добре де, стига… Съжалявам. Моля ви… Съжалявам.

Двама военни полицаи хванаха Силвестър, съблякоха ризата му и го заведоха в камерата, после затвориха и залостиха вратата.

Въздушната клапа започна да съска.

Трой Лий отново се разкрещя, но никой не го чу, защото газовата камера беше направена от две тежки стъклени кутии, сложени една в друга.

Доктор Чарлс Лак нагласи стативите с камерите, поставени така, че да могат да заснемат процедурата. Той беше млад, ново попълнение в персонала на Форт Детрик, наскоро завербуван от Технологическия университет в Масачузетс. Чарлс Лак и Декстър Демил имаха разногласия по някои от основните аспекти на програмата „Бледия кон“. Единият от спорните въпроси беше дали да използват комари като разпространители на заразата. Доктор Лак предпочиташе по-примитивните методи на приемане на коктейла, а именно чрез заразяване на питейната вода или хранителни продукти. Демил не можеше да убеди наперения млад доктор, че комарите предлагат много по-хубава система за пренасяне на инфекцията. Ако разберяха, че във водата или в храната има приони, враговете щяха да престанат да ги консумират. А за да се предпазят от комарите, те трябваше да облекат всички войници в защитно облекло, което беше невъзможно в условията на текуща атака. Освен това комарите се разпространяваха в определени територии и не мигрираха на нови места. И най-важното, тези насекоми имаха кратък живот и умираха след около три дни, изчиствайки района от опасната зараза. Въпреки логиката в доводите на Демил, доктор Лак продължаваше да се противопоставя, като казваше, че комарите се пренасят трудно и че силните ветрове може да ги издухат към други територии.

Доктор Лак настрои видеоапаратурата, после зад всяка камера застана по един военен полицай. Доктор Демил включи видеотелефона и попита:

— Ясна ли е картината, адмирале?

— Да. Започвайте — чу се дрезгавият глас на Джеймс Зол.

Трой Лий се бе изправил и им крещеше през звукоустойчивото стъкло. Твърде бялата му кожа се бе зачервила от напрежение.

Декстър Демил се приближи до двете стъклени кутии, прикрепени със скоби в едната страна на газовата камера, и махна брезентовите покривки. После отвори въздушните клапани на кутиите и пусна новоизлюпените женски комари в тясната еднопосочна тръба, водеща към газовата камера. След няколко минути повечето смъртоносни насекоми влязоха вътре и се нахвърлиха върху Силвестър и Трой Лий. Двамата започнаха да подскачат, опитвайки да се отърват от тях. Удряха ги с ръце и ги размазваха по стените на стъклената камера, разпръсквайки навсякъде капки кръв.

Декстър изчака, докато се увери, че Силвестър и Трой Лий са нахапани многократно, после впръска в камерата инсектицид.

Комарите умряха и стъкленият под се покри с черните им трупове. После един от военните полицаи пусна душовете и водата изми стените и пода. Мъртвите комари изчезнаха в контейнера, монтиран под газовата камера.

Доктор Демил вдигна вътрешния телефон, набра три цифри и тихо каза:

— Готово.

Вратата на долния етаж се отвори и по металните стълби се качиха четирима военни полицаи в пълно защитно облекло. Войниците оставиха камерите и всички напуснаха кулата. Военните полицаи, които приличаха на пришълци от космоса със защитното си облекло, влязоха в газовата камера и измъкнаха навън обърканите затворници.

Декстър Демил се върна в квартирата си. Трябваше да изчака три-четири часа.

Ефектът започна да се проявява в един и петдесет и шест след полунощ.

Неочаквано и без предупреждение, Трой Лий Уилямс скочи от нара и се нахвърли върху минаващия пазач, като удари главата си в стоманената решетка на килията. Пазачът бе минал твърде близо до килията и Трой Лий успя да го сграбчи за ръката, впи зъби в плътта му и зверски изръмжа.

— Разкарай се, да ти го начукам! — изкрещя пазачът, измъкна пистолета си и стреля напосоки в килията. Улучи Трой Лий в крака. После издърпа окървавената си ръка и ужасено се вторачи в раната. Трой Лий стоеше в средата на килията. Започна да крещи. От устата му потекоха лиги и пяна като на болно от бяс животно.

Доктор Демил хукна нагоре по стълбите. Срещу килиите на Силвестър и Трой Лий бяха монтирани камери и той бе видял атаката. Суифт беше непроменен, но изглеждаше разтревожен.

— Трой Лий, чуваш ли ме? — попита Декстър. — Кажи ми какво усещаш? Гневът, който изпитваш… контролируем ли е?

Декстър извади малък касетофон и го пъхна между решетките.

Но съзнанието на Трий Лий беше съсредоточено върху друго. Той бе изпаднал в самоубийствена ярост. Трой Лий се хвърли към Демил и отново се блъсна в металните решетки. Кръвта от дълбоките рани на челото му оплиска коридора. Микробиологът беше подготвен за нападението и отскочи назад.

— Заведете пазача в лазарета — заповяда той.

Трой Лий буйства в килията си още двайсет минути.

Това беше по-лошо от всичко, което Декстър бе виждал сред аборигените в Нова Гвинея през 1973 година. Те също изпадаха в ярост в началните фази на унищожаващата мозъка болест, която наричаха „куру“, но състоянието им не можеше да се сравни с това на Трой Лий. Декстър Демил и Карл Гайдушек се бяха опитали да ги спасят, но един по един аборигените първо полудяваха и сетне умираха. Цяла година микробиологът прави аутопсии в колиби от слама и накрая успя да изолира и идентифицира вероятната причина за смъртта им — деформирания протеин, който нанасяше поражения на частта на мозъка, контролираща настроенията.

След като се върна, Декстър не можа да намери средства, за да продължи научните си изследвания върху прионите. Докато преподаваше микробиология в университета „Сам Хюстън“, една вечер при него дойде деканът на факултета и му предложи стипендия във Форт Детрик, Мериланд. И там Демил срещна страховития адмирал Зол, който го изненада със задълбочените си познания за работата му в Нова Гвинея. Зол го запозна с програмата за биологични оръжия в Дяволската работилница. Там Демил започна да експериментира, смесвайки „куру“ с „луда крава“, подобно, основаващо се на деформирани протеини заболяване, което наскоро бе нападнало добитъка в Англия и подлудяваше животните, въздействайки върху центъра на настроенията в мозъка им.

Първоначалният проблем с коктейла му беше, че тоталното увреждане на средния мозък продължаваше две години — твърде дълго за биологично оръжие. За да ускори поражението, Демил добави известно количество човешки вирус на Епстайн-Бар, който се оказа идеален катализатор. Декстър продължи да търси и други начини за ускоряване на резултата, като направи множество експерименти с примати и накрая получи прион, който въздействаше за броени часове. Демил нарече откритието си „Бледия кон“. Прионът имаше няколко уникални качества, които го правеха отлично биологично оръжие. Първо, приличаше на обикновен протеин и наличието му в организма не можеше да бъде установено с лабораторно изследване. Второ, не се поддаваше на стерилизация. Прионът беше като доктор Джекил, който се превръщаше в злия господин Хайд, когато се активираше.

Декстър Демил гледаше с интерес как пръстите на Трой Лий се впиват в гърлото му. Очите на затворника бяха кръвясали. Демил не беше виждал такова нещо.

После, както при „куру“ и болестта „луда крава“, яростта започна да намалява. Трой Лий губеше равновесие и всеки път падаше на дясната си страна. Час по-късно започнаха треморът и деменцията.

— Пациентът премина в остра фаза на атаксия4 — издиктува доктор Демил на касетофона.

След двайсет минути Трой Лий падна по гръб. От устата му бликаха течности, тялото му се тресеше.

— Часът е четири трийсет и пет — продиктува Декстър. — Пациентът преглъща с видимо усилие и изпадна в епилепсия.

В пет и петнайсет Трой Лий Уилямс умря. Сложиха го в стерилен чувал и го занесоха в лазарета на затвора, за да му направят аутопсия.

Времетраенето на заболяването от заразяването до смъртта беше по-малко от шест часа.

Въпреки двайсетината ухапвания от комари, Силвестър не се промени. Доброто му здравословно състояние доказваше, че Декстър Демил е направил нещо, което не бе постигал досега. Той успешно бе прицелил биологичното оръжие към определена генетична група. Адмирал Зол му се обади, поздрави го и каза:

— Много съм доволен.

И двамата знаеха, че оръжието ще унищожи врага първо с ужасяваща самоубийствена ярост, а после с неописуемо мъчителна смърт.

— Благодаря — отговори Декстър.

Сетне адмиралът пожела да говори с доктор Лак. Демил с нежелание даде телефона на помощника си, който тихо попита:

— Какво да правим със Силвестър Суифт?

— Той трябва да бъде премахнат — отговори Зол. След пет минути в безлюдния коридор в централния блок на затвора отекна изстрел.

Декстър Демил не го чу. Той вече се бе върнал в квартирата си.

Наля си шотландско уиски и седна на ръба на леглото. Ръцете му трепереха, мислите му трескаво препускаха. Той бе започнал да изучава прионите в Нова Гвинея, опитвайки се да спаси живота на човешки същества, но после изследванията му бяха изгубили практическото си приложение. Никой не прояви интерес към откритието му — никой с изключение на адмирал Джеймс Зол. В началото хуманната наука го беше завела във Форт Детрик, но после доктор Демил бе стигнал до ужасяващото си ново откритие.

— Господи, какво правя? — промълви той. После стана, отиде в банята и повърна.