"Град Отчаяние" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

1.

— Господи!

— Какво има, Мери?

— Не видя ли?

— Какво да видя?

Младата жена се извърна към него и на ослепителната светлина на пустинното слънце той забеляза, че е пребледняла като платно; набиваха се в очи единствено изгарянията по бузите и челото й — дори и най-добрият лосион не можеше да я защити напълно — беше светлокожа и лесно изгаряше от слънцето.

— Онзи пътен знак…

— Не забелязах нищо особено.

— Имаше мъртва котка, Питьр! Май беше закована… не ми се ще и да мисля. — Той рязко натисна спирачките, но Мери го сграбчи за рамото и му се сопна: — Дори не си помисляй да се връщаме обратно.

— Но…

— Никакво, „но“! Да не си решил да я снимаш? В никакъв случай! Ако я погледна още веднъж, ще повърна.

— Бяла котка ли беше?

В огледалото за обратно виждане той забеляза гърба на някаква табела — вероятно знака за ограничение на скоростта, за който жена му говореше — но това беше всичко. Точно когато минаваха покрай него, се беше загледал в обратната посока и наблюдаваше ято птици, летящи към близките планински била. По тези места шофьорите не се чувстваха задължени през цялото време да гледат пътя: в Невада наричаха шосе № 50 „най-самотното шосе в Америка“ и Питър Джаксън напълно подкрепяше това определение. Разбира се, той беше израснал в Ню Йорк, затова може би се чувстваше странно в тази „обстановка“. Агорафобия, синдром на балната зала, така назоваваха подобно усещане.

— Не, беше с тигрова окраска — отговори тя. — Какво значение има?

— Мина ми през ума да не са го направили някои пустинни сатанисти. Тук гъмжало от странни типове, нали така каза Мариел?

— Думата, която тя използва, беше „напрегнати“ — поправи го Мери. — „Централна Невада е пълна с напрегнати хора“, мисля, че така се изрази. Гари повтори кажи-речи същото. Но откакто напуснахме Калифорния, не се сещам да сме срещали когото и да било…

— Защо, във Фалон…

— Бензиностанциите не се броят. Макар че дори там хората… — Тя го изгледа със странното изражение на безпомощност, каквото напоследък не бе забелязвал, въпреки че в месеците след спонтанния аборт то бе станало типично за нея. — Защо изобщо живеят тук? Вегас и Рино, как да е… дори Уинемука и Уендовър…

— Хората от Юта, които идват да залагат, наричали Уендовър „смъртен одър“ — усмихна се Питър. — Това го знам от Гари.

Тя не му обърна внимание, а продължи да говори:

— Но всичко останало в този щат… Хората, които живеят тук, защо идват и защо остават? Знам, че съм родена и израсла в Ню Йорк и че това е причина да не мога да ги разбера, но все пак…

— Сигурна си, че котката не е била бяла? А може би черна?

Той отново погледна в огледалото, но колата се движеше със сто и десет километра в час и знакът отдавна се беше изгубил в далечината. Докъдето поглед стигаше, се виждаха пясъци и трънливи храсти, тук-там се издигаха кафеникави хълмове. Единствената промяна беше автомобилът, който се беше появил зад тях; Питър улови слънчевото зайче, което играеше по предното стъкло на колата. Беше на два-три километра зад него.

— Не, беше на шарки. Не ми отговори на въпроса. Що за хора са данъкоплатците от централна Невада и защо живеят тук?

Той вдигна рамене.

— Тук няма много данъкоплатци. По цялото протежение на шосе № 50 по-голям град от Фалон няма, там хората живеят от земеделие. В пътеводителя пише, че са си построили дига на езерото и вече можели да напояват пустинята. Най-добре се отглеждали дини. Мисля, че някъде наоколо има и военна база. Навремето Фалон е бил спирка на дилижанс-експреса.

— Аз бих се махнала оттук. Барабар с дините.

Той протегна ръка и опипа гърдата й.

— Хубави дини сте си отгледали, госпожо.

— Благодаря. Нямам предвид само Фалон. Не можеш да зърнеш нито къща, нито дърво, вместо това закачат котки по пътните знаци; не бих могла да живея тук.

— Е, всичко се свежда до способността ни да се приспособяваме — отвърна й Питър, като внимаваше да не я засегне. Понякога му беше трудно да разбере сериозно ли говори Мери, или просто ги нарежда, както й дойде. — Като всеки израснал в града, трудно би се ориентирала в тази обстановка. Да си призная, аз също. Само-като гледам небето, усещам как тръпки ме побиват. Откакто тръгнахме сутринта, нещо ме притиска отвътре,

— Мен също. Всичко ми е толкова чуждо.

— Съжаляваш ли, че избрахме този път?

Хвърли поглед към огледалото и забеляза, че колата ги е наближила. За разлика от всички автомобили, с които се бяха разминали досега, това не беше камион. Беше лека кола и идваше откъм Фалон. Направо хвърчеше по шосето.

Мери се замисли за момент, накрая поклати глава.

— Не, много се радвам, че видяхме Гари и Мариел, пък и езерото Тахо…

— Бива си го, нали?

— Направо невероятно. Дори и това около нас… — Мери погледна през стъклото. — Дори и това си има своята красота. Предполагам, че ще запомня гледката за цял живот. Само че…

— Само че се чувстваш не на място — довърши той вместо нея. — Особено щом си от Ню Йорк.

— Прав си. Извън големия град се чувствам като риба на сухо. Но дори да бяхме поели по магистралата, пак щеше да е същата пустош.

— Нямаме голям избор, нали?

Питър отново се взря в огледалото. Отраженията на собствените му тъмни очила заблестяха срещу него. Колата беше полицейска и летеше с поне сто и петдесет километра в час. Той отби плътно вдясно, докато усети как гумите заскърцаха по сухата почва край асфалтираното шосе и изпод тях се вдигнаха облаци прах.

— Пит! Какво правиш?

Още един поглед в огледалото. Забеляза хромовата решетка на другия автомобил — толкова силно отразяваше слънчевите лъчи, че му се наложи да присвие очи… Но му се стори, че колата е боядисана в бяло, следователно не беше на щатската полиция.

— Давам път — обясни той. — Да се направим на любезни. Някакво ченге кара след нас и дава вид, че много бърза. Може би гони…

Полицейската кола профуча покрай тях и акурата, която Питър бе взел назаем от сестра си, се разклати все едно бе попаднала в следата на реактивен самолет. Автомобилът наистина беше бял и бе покрит с дебел слой прах. Имаше някакъв надпис отстрани, но преди Пит да успее да го разчете, онзи се изгуби в далечината. ДЕС… — нещо си. Може би „Дестри“. Подобно име би подхождало на някое забутано градче в Невада.

— …онзи, който е заковал котката на пътния знак — довърши Питър.

— А защо кара толкова бързо, без да е включил буркана?

— Защо да включва буркана, щом шосето е празно?

— Не е съвсем така — поправи го тя и по лицето й отново се изписа странното изражение. — Забравяш нашата кола.

Той отвори уста да отговори нещо, но замълча. Мери беше права. Ченгето ги е забелязало вероятно в същия миг, в който и те го бяха видели, ако не и по-рано. Защо тогава не беше благоволил да включи сирената и светлините, ей така, за по-сигурно? Разбира се, Питър го беше усетил отдалеч, беше се отдръпнал и все пак…

Изведнъж стоповете на полицейската кола блеснаха насреща им. Съвсем инстинктивно Питър удари спирачки, нищо че бе намалил и нямаше как да настигне автомобила, който хвърчеше с два пъти по-висока скорост от неговата. Полицаят свърна вляво и продължи в платното за насрещното движение.

— Какво прави тоя? — учуди се Мери.

— Нямам представа.

Разбира се, че имаше — онзи забавяше. От почти сто и петдесет километра в час, когато ги задминаваше, вече бе намалил до някакви си осемдесет. Пит се мръщеше и имаше усещането, че без да знае защо, не му се иска да догони ченгето. Скоростометърът му вече показваше шейсет и пет.

— Питър? — гласът на Мери звучеше тревожно. — Не ми харесва тази работа.

— Всичко е наред — успокои я той, но дали сам беше спокоен? Взираше се в полицейската кола, която пълзеше по отсрещното платно, и усилено размишляваше. Опитваше се да различи силуета на човека зад кормилото, но не можеше. Цялото задно стъкло на автомобила беше покрито с кора от прах.

Стоповете, също скрити наполовина под мръсотията, просветнаха за секунда и полицаят вече видимо забави. Едва ли караше с повече от петдесет. Някакъв клон се изпречи на пътя му и колата мина през него. Щом се показа отново, на Питър Джаксън му се стори, че вижда пред себе си нечия откъсната ръка, протегнала изпочупените си пръсти към него. Внезапно го облада страх, нещо повече — същински ужас, без дори да знае защо.

„Защото Невада е пълна с напрегнати хора, така каза Мариел, а Гари се съгласи с нея. И напрегнатите хора действат така, с други думи човек си има работа с откачалки.“

Това, разбира се, бяха глупости. Нищо откачено нямаше в случая, или поне не много откачено…

На няколко пъти стоповете на полицейската кола премигнаха. Всеки път Питър машинално натискаше спирачки. Погледна скоростомера, колкото да се увери, че е намалил до трийсет и пет.

— Какво иска тоя, Пит?

Вече нямаше място за съмнение.

— Да мине отново зад нас.

— Защо?

— Откъде да знам?

— Ако наистина това му е целта, защо просто не спре и не ни изчака да го задминем?

— Не мога да ти отговоря.

— Какво ще правим?

— Ще го задмина естествено. — И сетне, без някаква особена причина, добави: — В крайна сметка не ние заковахме проклетата котка на пътния знак.

Натисна газта и побърза да настигне другата кола, която пълзеше с не повече от трийсет километра в час.

Мери го сграбчи за ръкава и го стисна толкова силно, че заби нокти в плътта му.

— Недей!

— Не виждам какво друго бих могъл да сторя.

Спорът беше напълно безсмислен, защото той вече задминаваше полицая. Колата му се изравни с прашния каприс, после го остави зад себе си. През страничното стъкло, което беше почистено от прах, Питър зърна профила на непознатия. Беше много едър — това беше всичко, което видя. Нещо му подсказа, че човекът зад волана също го наблюдава. Докато го задминаваше, Питър хвърли поглед на надписа на вратите. Този път имаше достатъчно време да го разчете: със златни букви пишеше „Деспърейшън. Полицейско управление“. Отгоре се мъдреше градският герб, изобразяващ миньор и каубой, стиснали ръце.

„«Деспърейшън»1 — повтори си наум Питър. — По-добре дори от «Дестри». Много по-добре.“

Щом отмина на няколко метра, бялата кола се върна на платното и избърза, колкото да се залепи за бронята на акурата. Така пътуваха трийсет-четирийсет секунди (за Питър времето изглеждаше много по-дълго), докато най-накрая сините светлини на покрива на полицейската кола грейнаха. Питър усети да го свива стомахът, но не беше изненадан. Ни най-малко.