"Отмъстителите" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

ПЪРВА ГЛАВА

ЛЯТО Е

Поплър Стрийт/15:45/15 юни 1996 г.

При това тази година то далеч не е най-обикновено лято, а истински апотеоз на лятото, аватар на лятото, тучно съвършено охайско лято в самия си разгар, в средата на месец юли — нажеженото до бяло слънце се изцъклило насред фантастично небе с цвят на изтъркани джинси „Ливайс“, децата вдигат врява из Беър Стрийт на върха на хълма, тинк! — отекват ударите от бухалките откъм игрището на Литъл Лийг2 отатък гората, бръмчат косачки, мощни коли реват по магистрала № 19, ролкови кънки гъгнат по циментовите тротоари и гладката чакълена настилка на Поплър Стрийт, отнякъде долита звукът на радиоприемници — мудният коментар на бейзболния мач се надпреварва с Тина Търнър, която реве „Нътбуш сити лимитс“ — онази песен, в която се казва „Четирийсет максимална скорост, за мотоциклети забранено“ — и всичко това сякаш е поръбено с невидима дантела, изтъкана от ласкавото копринено шумолене на по-ливачките.

Лято в Уенуърт, щата Охайо, о, Боже, представяте ли си какво означава това? Лято тук, на Поплър Стрийт, което разсича през средата фантастичната изтъркана американска мечта, с витаещия във въздуха аромат на хотдог и въргалящите се из канавките хартиени боклуци от четвъртоюлските фойерверки. Тази година юли е горещ, съвършен, нечуван и невиждан, първокласен юли, няма съмнение, но ако искате да знаете, е и доста сухо, не е паднала ни капчица дъжд и само заблудена струя от отплеснал се маркуч от време на време нарушава покоя на последните останки от хартиените конфети в канавките. Днес времето може да се промени — от запад долитат откъслечни гръмотевици, а онези, които гледат прогнозите за времето по кабелната телевизия (на Поплър Стрийт всички имат кабелна телевизия), знаят, че в по-късните часове се очакват валежи. Може би дори торнадо, макар и малко вероятно.

Засега обаче е царството на дините, разтворимите сиропи и погрешните удари на бухалката; най-съвършеното лято, което човек може да си представи, особено пък в сърцето на Съединените американски щати; животът е прекрасен като в най-смелите мечти, шевролетите почиват в алеите пред къщите, фризерите са натъпкани с пържоли, които само чакат да се свечери, за да ги хвърлят на скарата в задния двор. (Дали ще има ябълков пай за десерт? Как мислите?) Това е земята на зелените ливади и старателно поддържаните цветни лехи; това е кралство Охайо, където децата носят шапките си с козирката назад, накълцаните им на ивици потници се спускат над провисналите им джинси и страхотните грамадански маратонки на всички хлапета са украсени все със завъртулката на „Найк“.

На тази пресечка от Поплър — между Беър Стрийт, която минава по върха на хълма, и Хайъсинт Стрийт в подножието му — има единадесет къщи и един магазин. Този магазин, който се намира на ъгъла на Поплър и Хайъсинт, е от онези прехвалени, типично американски денонощни дрогерии, откъдето можете да си купите цигари, списания „Блац“ или „Ролинг Рок“, бонбони за петаче (макар че в наши дни повечето видове струват по десет цента), всякакви припаси за барбекю (хартиени чинийки, пластмасови вилици, тако3, чипс, сладолед, кетчуп, горчица, сосове), ескимо и какво ли още не. Стига да искате, в „От Б до Я“ можете да се снабдите дори с „Пентхаус“4, но ще трябва да се обърнете към продавача — в кралство Охайо „голите“ списания най-често ги държат под тезгяха. Пък и в това няма нищо лошо. Важното е човек да знае къде да отиде, ако се нуждае от подобно нещо.

Продавачката, която е на смяна днес, е нова — няма и седмица, откак започна работа тук — и точно в този миг, три и четиридесет и пет следобед, обслужва момиченце и момченце. Момиченцето изглежда на единадесет години и вече е на път да се превърне в красавица. Момченцето, несъмнено малкото й братче, е може би на шест години и е (поне според новата служителка) вече на път да се превърне в първокласен мърморко.

— Искам две шоколадчета! — писка братът мърморко.

— Ако и двамата пием пепси, ще останат пари само за едно шоколадче — отвръща сестрица-хубавица със завидно според служителката търпение. Ако това хлапе бе неин брат, много щеше да се изкуши да му забие такъв шут, че после да го включат в училищното представление в ролята на гърбушкото от Нотр Дам.

— Тази сутрин мама ти даде пет долара, видях я — нарежда мърморкото. — Къде са останалите — Маррррр-грит?

— Не ме наричай така, ненавиждам това име — отвръща момичето. Има дълга медноруса коса, която се струва на продавачката неописуемо великолепна. Нейната собствена коса е подстригана късо и изглежда доста шантаво, защото едната половина е боядисана в оранжево, а другата — в зелено. Младата жена съвсем ясно си дава сметка, че с подобна прическа никога нямаше да получи тази работа, ако управителят не се нуждаеше на живот и смърт от служител, който да поеме смяната от единадесет до седем — провървя й, а пък на него — никак. Все пак успя да изтръгне от нея обещание, че ще идва на работа или с кърпа, или с бейзболна шапка, но обещанията се дават, за да не се изпълняват. Ето, тя улавя погледа на сестрица-хубавица, която разглежда косата й с известно възхищение.

— Маргрит-Маргрит-Маргрит! — дере се малкият с жизнерадостно енергична злоба, присъща единствено на по-малки братчета.

— Всъщност се казвам Елън — казва момиченцето с тайнствено изражение, сякаш доверява страхотна тайна. — Маргарет е второто ми име. Той ме нарича така, защото знае, че ненавиждам това име.

— Приятно ми е, Елън — отвръща служителката и започва да реди покупките на тезгяха.

— Приятно ми е, Маррррр-грит! — гримасничи братът мърморко и тъй енергично изкривява лице в ужасяваща гримаса, че чак става смешен. Носът му е набърчен, очите му са събрани на върха на носа. — Приятно ми е, Маргрит Мухата!

Елън не му обръща никакво внимание и казва:

— Косата ви е страхотна.

— Благодаря — отвръща новата продавачка и се усмихва. — Не е толкова хубава като твоята, но върши работа. Дотук долар и четиридесет и шест.

Момиченцето изважда от джоба на джинсите си малко пластмасово портмоне. От онези, дето се отварят, като ги стиснеш отстрани. Вътре има две смачкани банкноти по един долар и някакви монети.

— Питай Маргрит Мухата къде са другите три долара! — вряска мърморан. Той е като малка черна радиостанция. — Тя си купи с тях списание с Ииииииитън Хооооок на корицата!

Елън продължава да не му обръща никакво внимание, макар че страните й леко поруменяват. Подавайки двата долара, отбелязва:

— Не съм ви виждала преди, нали?

— Най-вероятно не — тук съм от миналата сряда. Търсеха човек, който да работи от единадесет до седем, но има възможност да остава и до по-късно, ако нощният закъснее.

— Е, беше ми много приятно да се запознаем. Аз съм Ели Карвър. А това е малкият ми брат Ралф.

Ралф Карвър се изплезва и издава някакъв звук, който наподобява жужене на оса в буркан. „Какво невъзпитано животинче“ — отбелязва наум жената с двуцветната коса, а на глас изрича:

— Аз съм Синтия Смит. — Протяга над тезгяха ръка към момиченцето. — Наричай ме Синтия и никога Синди. Ще запомниш ли?

То кима и се усмихва.

— А аз съм Ели и никога Маргарет.

— Маргрит Мухата! — неистово крещи Ралф и тържествува по детски. Повдига ръчички във въздуха и започва да се кълчи, движен от съвършено детинска радост от живота.

— Маргрит Мухата е влюбена в Ииииитън Хооооок!

Елън отправя на Синтия много мъдър за годините си поглед; изпълнен е с примирение, сякаш вече й е дотегнало от всичко и сякаш казва — „Виждаш ли какво трябва да търпя.“ Синтия — самата тя има по-малък брат и прекрасно знае какво трябва да търпи хубавата Елън — я напушва смях, но съумява да запази сериозно изражение. Така и трябва. Това девойче, както и всички останали, е пленница на своето време и епоха, което означава, че приема всичко съвършено сериозно. Ели подава на брат си кутия пепси и казва:

— Ще разделим шоколадчето навън.

— Тогава ще ме теглиш в „Бъстър“ — заявява Ралф, двете деца се отправят към вратата и потъват в искрящите като пламъци слънчеви лъчи, които нахлуват през прозореца. — Ще ме теглиш в „Бъстър“ чак до вкъщи.

— Как ли пък не — отвръща Ели, но докато отваря вратата, братът мърморко се извръща към Синтия и й хвърля самодоволен поглед, сякаш казва — „Ей сега ще видиш кой ще надделее. Само почакай.“ После децата излизат.

Лято, да, но не чисто и просто лято — говорим за петнадесети юли, самият разгар на лятото в едно градче в Охайо, в което повечето деца ходят на ваканционно библейско училище и участват в лятната програма на градската библиотека и където едно хлапе непременно трябва да притежава червена каручка, която, Бог знае защо, се нарича „Бъстър“. Единадесет къщи и един денонощен магазин се пържат на ослепителния, безпощаден пек на прерийното юлско слънце; температурата е тридесет и два градуса на сянка, тридесет и пет градуса на слънце — толкова е горещо, че въздухът трепти над асфалта като в пещ.

Улицата е ориентирана в посока север-юг, като нечетните номера се намират от западната й страна, а четните — от източната. В горния й край, на левия ъгъл на Поплър Стрийт и Беър Стрийт, се намира дом № 251. Отпред Брад Джоузефсън полива с маркуч цветните лехи край входната алея. Той е на четиридесет и шест години, има фантастична, шоколадова на цвят кожа и изпъкнало коремче. Ели Карвър казва, че приличал на Бил Косби5… или поне малко.

Брад и Белинда Джоузефсън са единствените цветнокожи на тази пресечка и всичките им съседи страхотно се гордеят с тях. Семейство Джоузефсън изглеждат точно така, както биха желали жителите на едно охайско предградие да изглеждат тъмнокожите им съседи, тъй че случайните срещи не предизвикват никакво раздразнение у никого и всичко е наред. Джоузефсънови са приятни хора. Всички ги харесват.

Кари Риптън, дето всеки понеделник следобед разнася уенуъртския „Шопър“, изниква с колелото си иззад ъгъла и подхвърля на Брад свития на руло вестник. Брад умело го улавя със свободната си ръка. Без дори да се помръдне. Просто се протяга и ето ти на, вестникът вече е в ръката му.

— Страхотен сте, господин Джоузефсън! — подвиква Кари и се спуска надолу по хълма, а брезентовата чанта с вестниците се удря в бедрото му. Облечен е с огромна памучна фланела с надпис „Орландо Маджик“ и номер 32 — номерът на Шак.

— Н-да, още ме бива — отвръща Брад и пъхва края на маркуча под мишница, за да види какво са отпечатали на първа страница на седмичната притурка. Пак същите глупости, естествено — разпродажби на домашни потреби втора ръка и надути слова във възхвала на общината — но все пак му се искаше да хвърли един поглед. Природа, какво да се прави. В отсрещния двор на № 250, Джони Маринвил седи на стъпалата пред дома си, свири на китара и пее. Една от най-безмозъчните кънтри-песни на света, но Маринвил пее добре и макар че никой не би го сбъркал с Марвин Гей6 (или Пери Комо7, ако щете), бива го да издокарва мелодията и да не променя тоналността. Брад винаги намира това за малко нахално от негова страна — човек, който е добър в една област, трябва да е доволен от това и да не се интересува от останалите неща.

Кари Риптън, четиринадесетгодишен, ниско подстриган, шортстоп в отбора на уенуъртския клуб на Американ Лиджън8 подмята следващия вестник на верандата на № 249 — дома на Содерсънови. Семейство Джоузефсън са местната тъмнокожа двойка; семейство Содерсън — Гари и съпругата му Мариел — са местните бохеми. Поставени на везните на общественото мнение, Гари и Мариел до голяма степен взаимно се уравновесяват. В общи линии той минава за отзивчив човек и е симпатичен на съседите си, въпреки че почти винаги е най-малкото полупиян. Мариел обаче… говори се, че Пай Карвър била казала — „За жени като Мариел има специална дума, която се римува с думата «случка».“

Кари майсторски стреля към таблото — „Шопър“ се удря във входната врата на Содерсънови и отскача право насред изтривалката на Содерсънови, но никой не излиза да прибере вестника — Мариел се къпе (за втори път днес — много мрази като стане толкова задушно), а Гари е в задния двор и разсеяно зарежда с брикети барбекюто, докато най-сетне така го натъпква, че вече спокойно могат да изпекат бизон. Сложил си е престилка с надпис „На гостите е позволено да целуват готвача“. Още не е време за пържолите, но никога не е рано човек да се приготви. Насред задния двор на семейство Содерсън има засенчена с чадър маса, а върху нея е разположен походният бар на Гари: буркан маслини, бутилка джин и бутилка вермут. Бутилката вермут е затворена. Пред нея се мъдри двойно мартини. Гари свършва със скарата, приближава се до масата и на един дъх изгълтва съдържанието на чашата. Изпитва слабост към мартинито и в дните, когато не е на училище, е склонен да й се отдава до такава степен, че към четири часа следобед вече не го е грижа за нищо. Днешният ден не прави изключение.

— Добре — отбелязва Гари. — Следващият.

После се заема с приготвянето на коктейл „Содерсън“. Прави това по следния начин: а) пълни три-четвърти от чашата с джин „Бомбай“; б) прибавя маслина; в) лекичко докосва бутилката вермут с крайчеца на чашата — за късмет.

Отпива; притваря очи; отпива отново. Очите му — вече порядъчно зачервени — се отварят. Усмихва се.

— Точно тъй, дами и господа! — Обръща се към чезнещия в зноя заден двор. — Вече имаме победител!

Съвсем слабо над останалите летни звуци — детска глъчка, бръмчене на косачки, рев на мощни автомобили, шепот на поливачки и жуженето на насекомите в топлата трева — Гари долавя звуците от китарата на писателя, която звучи омайно и небрежно. Разпознава мелодията почти на мига и стиснал чашата в ръка, се понася с танцувална стъпка около сянката, която хвърля чадърът, и запява:

— Тъй че целуни ме и се усмихни… Обещай, че ще ме чакаш ти… Прегърни ме, сякаш никога не ще се разделим…

Приятна песничка — помнеше я от времето, когато близнаците Рийд не само че не бяха родени, ами дори не бяха и заченати. За миг е поразен от прозрението как бързо лети времето, неотменимо и безпощадно. Отеква в ушите като пушечен изстрел. Гари отпива голяма глътка от мартинито и тъй като скарата вече е готова за старт, се чуди с какво да се захване. На фона на останалите звуци долавя шуртенето на душа на горния етаж на къщата и в миг си представя голата Мариел под струите му — най-голямата кучка в цялото западно полукълбо, която обаче поддържа тялото си в добра форма. Представя си я как сапунисва гърдите си, може би дори с връхчетата на пръстите си плавно гали зърната, а те се втвърдяват. Дявол го взел, нищо такова не прави, разбира се, но подобни мисли не те оставят на мира, освен ако не ги прогониш насила. Решава да действа като Свети Георги от двадесети век и да обладае ламята, вместо да я съсича. Оставя мартинито на градинската маса и се отправя към къщата.

О, лято е, лято е, ля-ля-лято е и на Поплър Стрийт животът е лесен.

Кари Риптън поглежда в огледалото дали отзад не се задават коли, не забелязва нищо и свива към дома на семейство Карвър на източната страна на улицата. Пропуска господин Маринвил с чиста съвест, понеже в началото на лятото господин Маринвил му е дал пет долара, за да не му носи „Шопър“.

— Моля те, Кари — бе му казал той най-откровено и сериозно. — Не мога повече да чета за откриването на поредния супермаркет или пък за увеселение в някоя дрогерия. Това направо ще ме довърши.

Кари въобще не го разбира, но господин Маринвил е симпатичен човек, а и пет долара са си пет долара.

Госпожа Карвър отваря входната врата на Поплър Стрийт № 248 и махва на Кари, който в същия миг с лекота й подхвърля вестника. Жената посяга да го хване, изобщо не успява и се разсмива. И Кари се разсмива. Ръцете й далеч не са като на Брад Джоузефсън, пък и съвсем не притежава такава бързина на реакциите, но е хубава, а освен това е невероятно точен човек. Отстрани до къщата мъжът й по бански и джапанки мие колата. Мерва Кари, обръща се и насочва пръст към него. Кари също вдига ръка и двамата се правят, че стрелят. Това е нескопосан, но добронамерен опит от страна на господин Карвър да се държи като печен тип и малкият уважава старанието му. Дейвид Карвър работи в пощата и момчето предполага, че тази седмица сигурно е в отпуск. То се зарича пред себе си — като порасне, ако се наложи да се захване на редовна работа от девет до пет (знае, че понякога и това се случва, както се случва човек да се разболее от диабет или бъбречна недостатъчност), никога да не прекарва отпуската си у дома, за да мие колата на двора.

„И без това няма да имам кола — мисли си. — Ще си купя мотоциклет. И то не някакво японско мотопедче. Ще си взема класически огромен «Харли Дейвидсън», като оня в гаража на господин Маринвил. Американска стомана.“

Отново поглежда в огледалото и забелязва някакъв яркочервен автомобил на Беър Стрийт, точно до къщата на Джоузефсънови — прилича на микробус, паркиран на югозападния ъгъл на кръстовището — после отново пресича улицата и този път се насочва към № 247 — дома на Уайлър.

От всички обитаеми къщи на тази пресечка (на № 242, където едно време живееше семейство Хобарт, сега няма никого) единствено тази на Уайлърови е запусната — представлява малка постройка селски тип, която май трябва да се пребоядиса, а и се нуждае от нова настилка на алеята към гаража. На поляната пред къщата се върти поливачка, но пораженията на сухото горещо време още не са се заличили от тревата — а на съседските морави изобщо не им личи (всъщност дори и на тази пред празната къща, където преди живееха Хобартови). Ливадата на Уайлърови е пожълтяла тук-там, но от сега нататък ще съхне все повече и повече.

„Госпожа Уайлър не знае, че водата не достига — мислено отбелязва Кари и се пресяга към брезентовата чанта за поредния свит на руло вестник. — Съпругът й сигурно щеше да знае, но…“

Изведнъж забелязва госпожа Уайлър (предполага, че вдовиците продължават да се наричат „госпожа“) зад вратата и това откритие — макар че тя едва ли е по-забележима от сянка — здравата го стряска. За миг изгубва равновесие и велосипедът залита, а когато подхвърля вестника (друг път съвършено точно), изобщо не уцелва. „Шопър“ се приземява върху един храст до най-горното стъпало пред входната врата. Кари мрази подобни неща, направо ги ненавижда — като вестникарчето в тъпа комедия, което все мята вестник „Свирчо“ ту на покрива, ту в розовите храсти — ха-ха, вестникарчета, които не умеят да целят точно, какъв майтап — и някой друг ден (или ако се бе случило другаде) дори може би щеше да се върне, за да поправи грешката си… или навярно би подал вестника лично на домакинята с усмивка и пожелание за приятен ден. Но не и днес. Тук има нещо, което никак не му харесва. Има нещо необичайно в стойката й — изправила се е зад входната врата с приведени рамене и увиснали ръце — като детска играчка без батерии. Но нередните неща като че ли не се изчерпват само с това. Оттук не се вижда достатъчно ясно и той не е съвсем сигурен, но му се струва, че госпожа Уайлър е гола от кръста нагоре, че стои във входното си антре само по къс панталон. Стои там и се взира в него.

И така да е, изобщо не е секси. Страшно е.

Онова хлапе, дето живее при нея, племенникът й, и то е доста страшничко. Сет Гарланд или Гарин или както там се нарича. Дума не обелва, дори да го заговориш: „Ей, как си, харесва ли ти тука, как мислиш, Индиънс дали ще стигнат до финалите“ — само се пули насреща ти с кално кафявите си очи. На Кари му се струва, че сега госпожа Уайлър, която по принцип е приятна, го гледа със същия празен поглед. Като паякът, дето казал на мухата — „Добре дошла, заповядай в моя кабинет“, точно ей така го гледа. Съпругът й почина миналата година (като се замисли, това се случи точно по времето, когато започнаха неприятностите на семейство Хобарт и те се преместиха), а хората казват, че не било нещастен случай. Говори се, че Хърб Уайлър, който събираше марки и веднъж подари на Кари стара въздушна пушка, се е самоубил.

Побиват го тръпки — двойно по-зловещи в горещ ден като този — и той отново се отправя към отсрещния тротоар, хвърляйки разсеян поглед в огледалото. Червеният микробус още стои на ъгъла на Беър и Поплър (сигурно е бричката на някой баровец), но сега се е появил още един автомобил, който се спуска надолу по улицата — Кари веднага разпознава синята акура. Това е колата на господин Джаксън, другия учител, който живее на тази пресечка. Той обаче съвсем не е гимназиален преподавател; господин Джаксън е всъщност професор Джаксън, или пък може би просто доцент Джаксън. Преподава в държавния университет в Охайо, ха да видите. Джаксънови живеят на № 244, от горната страна на старата къща на семейство Хобарт. Това е най-приятният дом на цялата пресечка — просторна едноетажна къща с островърх покрив, с огромен жив плет в долния край на двора и дървена ограда откъм горната страна, където се намираше домът на стария ветеринарен лекар.

— Здрасти, Кари! — подвиква господин Джаксън и спира до него. Облечен е с избелели джинси и тениска с огромно жълто ухилено лице отпред. „ПРИЯТЕН ДЕН!“ — сякаш казва господин Усмивков. — Как си, калпазанино?

— Страхотно, господин Джаксън — отвръща Кари с усмивка. За миг се колебае да ли да не допълни — „Само дето ми се струва, че госпожа Уайлър стои на вратата без блуза“, но след това се отказва. — Направо е бомба.

— Започна ли вече да играеш?

— Досега само два пъти, ама няма страшно. Снощи ми оставиха два-три ининга и сигурно довечера пак ще ме пуснат за малко. Но на мен това ми стига, без майтап. Все пак на Франки Албертини това му е последната година в отбора. — Кари му подава свития на руло „Шопър“.

— Правилно — отвръща господин Джаксън и взима вестника. — А следващата година е ред на мосю Кари Риптън.

Хлапакът се разсмива, блазнейки се от мисълта как ще стои на игрището, издокаран в екипа на отбора, и ще вие като същински върколак.

— А вие пак ли сте на лятно училище?

— А-ха. Водя два курса. „Историческите драми на Шекспир“ и „Джеймс Дики и нова южна готика“. Случайно да ти се струват интересни?

— Ами, благодаря, мисля, че ще ги пропусна.

Питър кима сериозно:

— Правилно, тъкмо няма да се наложи да ходиш на лятно училище, калпазанин такъв. — Потупва усмихнатата картинка на гърдите си. — През юни ни поотпускат в облеклото, но в летните курсове вече цари пълна свобода. Винаги е било така. — Хвърля вестника на седалката и добавя: — Гледай да не припаднеш от жега, докато обикаляш квартала с тия вестници.

— Няма. И без друго май ще вали. От време на време ми се причуват гръмотевици.

— Така казаха и по… внимавай!

Край момчето се стрелка огромна рошава фурия, която се носи подир червена летяща чиния. Велосипедът се накланя към автомобила на господин Джаксън и немската овчарка, която гони фризбито, само леко перва с опашка Кари.

— Той да гледа да не припадне от жега — отбелязва момчето.

— Сигурно си прав — съгласява се господин Джаксън и бавно потегля надолу.

Кари проследява с поглед Ханибал, който настига играчката на отсрещния тротоар, захапва я и се обръща. На шията на кучето се мъдри шикарна джуфка и то сякаш е ухилено до уши.

— Донеси я, Ханибал! — провиква се Джим Рийд, а брат му — Дейвид — му приглася:

— Хайде, Ханибал! Не се прави на глупав! Дръж! Донеси!

Ханибал стои пред № 246 — точно срещу къщата на госпожа Уайлър — стиска фризбито със зъби и бавно размахва опашка. Като че ли се ухилва още по-широко.

Близнаците Рийд живеят на № 245, до дома на госпожа Уайлър. Момчетата стоят в края на ливадата пред дома си (едното тъмнокосо, другото светлолико, но и двете високи, хубавци, облечени с изрязани тениски и съвършено еднакви къси гащета марка „Еди Бауър“) и се взират в Ханибал, който се бави на отсрещния тротоар. Зад тях се виждат две момичета. Едното е Сюзи Гелър от съседната къща. То е хубавко, но не, как да кажем, трепач. Другата девойка с червена коса и дълги крака, същинска капитанка на училищната агитка, е различна работа. Кари не я познава, но на драго сърце би се запознал с нея, както и с всичките й надежди и мечти, планове и фантазии. Особено пък с фантазиите. „Не и в този живот — казва си. — Тази е голяма. Поне на седемнадесет.“

— Ой, Божичко! — възкликва Джим Рийд, а после се обръща към тъмнокосия си брат: — Този път ти иди да вземеш фризбито.

— В никакъв случай, цялото ще е в лиги — отвръща Дейв Рийд. — Ханибал, бъди добро куче и ми донеси тая играчка!

Ханибал стои на тротоара пред дома на Док и като че продължава да се усмихва. „Тц-тц — сякаш казва той, но не се налага да изрича каквото и да било — отговорът е в усмивката и в царствено невъзмутимата извивка на опашката му. — Тц-тц, вие си имате момичета и панталонки марка «Еди Бауър», обаче пък аз съм ви взел летящата чиния и цялата съм я олигавил с кучешка слюнка и по моему съм велик.“

Кари бръкна в джоба си и извади пликче слънчогледови семки — бе открил, че много помагат, докато чакаш да те пуснат в игра. Вече е голям специалист — разтваря ги със зъби, сдъвква вкусната ядка и в същия миг изплюва обелката на напуканата циментова площадка под навеса, където се намират пейките за резервите, извършвайки всичко това със светкавична скорост, като истински състезател от Голямата лига.

— На се тревожете — подвиква на близнаците, надявайки се червенокосата чаровница да бъде поразена от звероукротителската му храброст, макар да знае, че това е такава глупост, каквато само някое хлапе в осми-девети клас би могло да измисли, но тя изглежда тъй прекрасна с тези къси бели панталони с маншети, о, Боже всемогъщи, а и къде се е чуло и видяло измислиците да са навредили на някое дете?

Кари накланя пакетчето и разкъсва целофана. Ханибал веднага пристига, захапал в ухилената си муцуна червената летяща чиния. Момчето сипва малко семки в дланта си.

— Добро куче — казва. — Я виж какви хубавини. Слънчогледови семки, любимо лакомство на кучетата по цял свят. Опитай ги. Ще ти харесат.

Още миг Ханибал души семките с деликатно потрепващи ноздри, после пуска играчката на улицата и омита всичките семки от дланта на момчето. С мълниеносна бързина Кари се навежда, грабва фризбито (май наистина е поолигавено) и го запраща към Джим Рийд. Подаването е перфектно, съвсем плавно — Джим Рийд улавя пластмасовата играчка без никакво усилие. О, Боже, Исусе Христе, червенокосата ръкопляска и подскача край Сюзи Гелър, а гърдичките й (малки, но прелестни) се полюшват под потника й. Благодаря ти, Господи, благодаря ти, в банката на паметта вече имаме достатъчно материал за самозадоволяване поне за седмица напред.

Ухилен до уши, без изобщо да подозира, че ще си отиде от този свят девствен и резерва в бейзболния отбор, Кари подхвърля „Шопър“ на малката веранда на Том Билингзли (откъм задния двор долита тъжният вой на сенокосачката), а после отново се насочва към дома на семейство Рийд. Дейв подхвърля летящата чиния на Сюзи Гелър, поема вестника, който Кари пуска в ръцете му, и казва:

— Благодаря за фризбито.

— Няма нищо — после кима към червенокосата. — Коя е?

Дейв се изсмива, но не злобно:

— Няма значение, човече. Дори не си прави труда да питаш.

Кари се двоуми дали да не понастоява още малко, но после решава, че май е по-добре да прекрати разговора, докато все още е във водеща позиция — в крайна сметка взе фризбито, а тя му изръкопляска, пък и само да я види човек как подскача с този потник, това стига да размекне и най-коравите. За такъв зноен следобед е предостатъчно.

Червеният микробус се раздвижва и бавно изпълзява иззад ъгъла.

— Довечера ще идваш ли на мача? — обръща се Кари към Дейв Рийд. — Играем срещу „Кълъмбъс Ребълс“. Вероятно ще стане силен мач.

— Ти ще играеш ли?

— Сигурно ще ме пуснат за няколко ининга и поне веднъж на първа база.

— Ами тогава най-вероятно няма да идвам — отвръща Дейв и надава такъв крясък, че на Кари едва не му призлява. „Близнаците изглеждат като млади богове с тия потници — отбелязва наум той, — но като отворят уста, подозрително много напомнят за близнаците Хейгър от «Хий Хо»9.“

Кари хвърля поглед към къщата на ъгъла на Поплър и Хайъсинт, точно срещу магазина. Последната къща вляво, като в онзи филм на ужасите със същото заглавие. На алеята отпред няма автомобил, но това нищо не означава — може да е в гаража.

— У тях ли си е? — пита Кари и посочва с брадичка към № 240.

— Де да знам — приближава се и Джим. — Ама човек и без това почти никога не знае. Тоя затова е такъв особняк. Скапаната му кола все си стои в гаража, а той минава през горичката и излиза на Хайъсинт. Сигурно пътува с автобус.

— Страх ли те е от него? — обръща се Дейв към Кари. Не го дразни нарочно, но натам отива.

— Не, по дяволите — отвръща Кари най-невъзмутимо, поглежда към червенокосата и се пита как ли би се почувствал с такова парче в прегръдките си… а може би дори ще му пусне език и ще се притисне към издутината под ципа на панталона му. „Не и в този живот, братче“ — повтаря си.

Махва на червенокосата, а когато тя отвръща на поздрава, Кари си придава съвършено невъзмутим вид, макар вътрешно да примира от радост, после подкарва по диагонал през улицата към № 240. Ще хвърли вестника на верандата с обичайния си точен замах, а после — ако, приковало в него изцъклените си от яка дрога очи, откаченото бивше ченге не изхвръкне от входната врата с пяна на уста, я със служебен пистолет, я с някое мачете, я кой знае — Кари ще се отбие отсреща до „От Б до Я“ за чаша безалкохолно, за да отпразнува и днешното успешно преодоляване на маршрута — от Андерсън Авеню до Кълъмбъс Брод, от Кълъмбъс Брод до Беър Стрийт, от Беър Стрийт до Поплър Стрийт. А после към къщи, за да се преоблече в спортния си екип и да отива на бойното бейзболно поле.

Първо обаче трябва да се справи с № 240 Поплър Стрийт — дома на бившия полицай, уволнен, задето претрепал две хлапета от Норт Сайд, които уж изнасилили някакво момиченце. Кари не знае дали в цялата тази история има поне капка истина — във вестниците естествено изобщо не се спомена за това — но е срещал погледа на ченгето и в тези очи има нещо, което не е виждал никога преди това — те се взират отсъстващо като очите на робот и ти се приисква да извърнеш поглед при първа възможност, но без да излезе, че те е страх.

На върха на хълма червеният микробус — ако изобщо е микробус, защото е толкова разкрасен и особен, че е много трудно да се прецени със сигурност — завива и влиза в Поплър. Започва да набира скорост. Звукът на двигателя наподобява на шумолене на коприна. И какво, моля ви се, представлява тази щуротия на покрива?

Джони Маринвил престава да свири, за да огледа по-добре минаващия микробус. Стъклата са огледални и отвътре не се вижда нищо, но това чудо на покрива прилича на хромирана радарна чиния — дявол го взел, ако пък не прилича на радар. ЦРУ ли пристига на Поплър Стрийт? Отсреща Брад стои на моравата пред дома си и продължава да стиска маркуча в едната си ръка и вестника в другата. Брад също се е зазяпал в бавно отминаващия микробус (Но дали е микробус? Дали?), а на лицето му е изписана смесица от изумление и почуда.

Слънчевите лъчи се отразяват в червената боя и никелираните части под тъмните стъкла, отразяват се тъй ярко, че заслепяват Джони.

В съседство Дейвид Карвър продължава да мие колата си. Не може да му се отрече, че кипи от ентусиазъм — шевролетът му е потънал в пяна чак до чистачките.

Лъскавият червен микробус го подминава с тихо бръмчене.

На отсрещната страна на улицата близнаците и приятелките им изоставят играта на летяща чиния, за да гледат едва-едва придвижващия се автомобил. Застанали са в правоъгълник, а в средата седи Ханибал, пъхти доволно и изчаква следващия удобен случай да сграбчи фризбито.

Събитията вече се развиват почти мълниеносно, но все още никой на Поплър Стрийт не го е проумял.

В далечината изтрещява гръмотевица.

Кари Риптън почти не забелязва микробуса в огледалото на велосипеда, нито пък жълтия камион марка „Райдър“, който завива откъм Хайъсинт и спира на асфалтирания паркинг пред „От Б до Я“, където децата на Карвърови стоят край червената каручка и продължават да се разправят дали сестрата на Ралф ще го тегли нагоре по хълма или не. Ралф е съгласен да върви сам и също така да си държи устата затворена за списанието с Итън Хок на корицата, стига любимата му сестричка Маргрит Мухата да му отстъпи цялото шоколадче, вместо само половината.

При вида на бялата пара, която излиза изпод решетката на камиона и свисти като огнения дъх на някой дракон, децата прекратяват спора, но Кари Риптън не обръща никакво внимание на шофьора на камиона и неговите проблеми. Вниманието му е съсредоточено върху едно-единствено нещо и то е: да достави вестника в дома на побърканото бивше ченге и да си тръгне напълно невредим. Полицаят се нарича Колиър Ентрейджиън и е единственият човек на цялата пресечка, сред чиято морава се мъдри табелка с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Вярно че е малка и съвсем дискретна, но все пак я има.

„Как може да не е в затвора, ако наистина е убил две деца?“ — пита се Кари, при това не за пръв път. После решава, че му е все едно. В днешния задушен следобед изобщо не му влиза в работата защо бившият полицай не е зад решетките — неговата работа е да оцелее.

Тъй като е погълнат от мислите си, няма нищо чудно, че не забелязва нито камиона от чиято решетка се стеле гъст облак пара, нито двете деца, които за момента са прекратили споровете относно списанието, шоколадчето и червената каручка, нито пък микробуса, който се спуска по хълма. Той е изцяло съсредоточен върху задачата да не се превърне в поредната жертва на ненормалното ченге, а това е чиста ирония, защото съдбата всъщност се приближава към него отзад.

Едното странично стъкло на микробуса бавно се спуска.

Показва се цев на пушка. Тя има странен цвят, не точно сребърен, но не и сив. Двете дула приличат на изобразен в черно символ на вечността.

Нейде отвъд изцъкленото небе гръмотевицата отново изтрещява.