"Неизживени спомени" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)Втора глава1Когато в малко американско градче се открива нов магазин, местните — макар да се държат провинциално в стотици други случаи — проявяват космополитно отношение, което градските им братовчеди едва ли биха постигнали. В Ню Йорк или Лос Анджелис нова галерия би привлякла вниманието на група вероятни клиенти или просто зяпачи още преди вратите да се отворят за пръв път. Новооткрит клуб може дори да събере тълпа от „папараци“3, въоръжени с апарати и камери. Театралите на Бродуей пък още преди премиерата възбудено одумват всяка нова пиеса, която — успешна или не — предвещава разгорещени коментари. Когато в малко американско градче се открива нов магазин, пред вратите му рядко се събира тълпа, а за фотографи и дума не може да става. След като решетките се вдигнат, вратите разтворят и новият магазин бъде обявен за открит, клиентите започват да се точат един по един в редичка, която без съмнение би поразила всеки аутсайдер с безразличието си и би била сметната за зла поличба за бъдещия просперитет на собственика. Онова, което на пръв поглед изглежда като липса на интерес, често прикрива силен ентусиазъм и още по-силно любопитство. (Кора Раск и Майра Ивънс не бяха единствените жени в Касъл Рок, които загряваха телефонните кабели с предположения за „Неизживени спомени“ седмици преди откриването му.) Но любопитството и интересът ни най-малко не променяха консервативния подход на провинциалните клиенти. Някои неща просто НЕ СА ПРИЕТИ, особено в онези типично американски градчета на север от Бостън. Това са общности, които девет месеца от годината функционират съвсем самостоятелно, без това да им пречи, и в тях се смята за неетично да се заинтригуваш прекалено бързо или пък по какъвто и да било начин да изразиш нещо повече от „случаен интерес“, така да се каже. Между разглеждането на нов магазин в малък провинциален град и посещението на престижен прием в някой мегаполис има учудващо много прилики. И двете предизвикват силно въодушевление в участниците и се подчиняват на общи неписани нравила. Най-важното от тях е, че Второто правило е, че клиентите, дошли на оглед, показват учтивост, която граничи със студенина. Третото — че никой не трябва да разпитва (поне при първото посещение) за произхода или надеждността на новия търговец, а четвъртото — че никой не трябва да носи подарък за добре дошъл, още по-малко пък нещо толкова ангажиращо като домашно приготвен кейк. И последното правило, също толкова желязно колкото и първото, гласи: Този параден гавот, който може да се нарече „танц на женското любопитство“, трае от две до осем седмици и не се разиграва, когато някой местен отвори магазин. В такива случаи откриването по-скоро прилича на семейна сбирка — непринудена, освободена и доста скучна. Ала когато новият търговец е От Другаде (което винаги се казва така, че да се чуят главните букви), „танцът на женското любопитство“ е неизбежен като смъртта и силата на гравитацията. Когато пробният период приключи (никой не пуска обява във вестника, че е свършил, но всички някак си го разбират), става едно от двете: или търговията започва да тече нормално и доволни клиенти почват да носят закъснели подаръци и покани за посещения, или новият бизнес замира. В градчета като Касъл Рок новите инициативи се обявяват за „провалени“ седмици, дори месеци, преди злочестият съдържател да осъзнае сам факта. Но в Касъл Рок имаше една жена, която не играеше по приетите правила, колкото и задължителни да изглеждаха те за останалите. Това беше Поли Чалмърс, която държеше „Ти шиеш и шиеш“. Никой не очакваше от нея нормално поведение. Тя бе смятана от жените в Касъл Рок (пък и от голяма част от мъжете) за Ексцентрична. Поли създаваше много проблеми на самозваните обществени арбитри на Касъл Рок. Първо, никой не можеше да реши най-важния въпрос: беше ли Поли От Града или беше От Другаде? Наистина тя беше родена и почти израсна в Касъл Рок, но напусна града едва осемнадесетгодишна, след като забременя от Дюк Шийхън. Това беше през седемдесета и до 1987, когато се върна за постоянно, бе идвала в градчето само веднъж. Това кратко посещение се бе състояло през седемдесет и пета, когато баща й умираше от рак. След смъртта му Лорейн Чалмърс претърпя сърдечен удар и Поли остана да се грижи за майка си. През пролетта на седемдесет и шеста Лорейн отново получи удар — този път фатален — и след погребението Поли (която дотогава бе поддържала изключителна тайнственост около себе си, ако питате жените от града) си тръгна отново. Най-заклетите привърженици на la comedie humaine4 (а това бяха почти всички) се чувстваха сигурни, че ако дребният бизнес на Поли потръгне и тя се задържи в градчето, повечето от нещата, които ги вълнуват, щяха да им се разкрият с времето, Но в случая Поли много факти останаха забулени в тайна. А това наистина беше отчайващо! Знаеше се, че е прекарала Но най-много ги вълнуваше какво е станало с бебето. Дали хубавата Поли е направила аборт? Или пък го е дала за осиновяване? Дали пък не го е родила? И ако да, умряло ли е? Или пък е живо и до днес, ходи някъде на училище и пише редки писма на майка си? Никой не знаеше нищо по този въпрос и в известен смисъл загадките около „него“ бяха като трън в очите. Момичето, което бе забременяло и заминало с една „Сива хрътка“5 сега беше четиридесетгодишна жена, която вече четири години живееше и въртеше бизнес в градчето, а те дори не знаеха пола на детето, заради което бе заминала. Съвсем наскоро Поли Чалмърс направи поредната демонстрация на ексцентричност (ако изобщо имаше нужда от това), като тръгна с Алън Пангборн, местния шериф, който бе погребал жена си и детето си само преди година и половина. Такова поведение не можеше да се нарече Скандално, но то решително беше Ексцентрично и затова никой не се учуди, като видя Поли Чалмърс да крачи по тротоара на Мейн Стрийт от собствената си врата до тази на „Неизживени спомени“ в десет часа и две минути на девети октомври. Никой не се учуди и на онова, което носеше в облечените си с ръкавици ръце: метална кутия, в която можеше да има само кейк. Както местните казаха впоследствие, това бе типично в неин стил. |
|
|