"Неизживени спомени" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

4

— Казвам се Лийлънд Гонт — представи се високият мъж. — А ти си…

— Брайън. Брайън Раск.

— Чудесно, господин Раск. А тъй като сте първият ми клиент, мисля, че мога да ви предложа специална цена за онова, което си харесате.

— О, благодаря — смути се момчето, — но не мисля, че мога да си купя нещо от такъв магазин. Няма да ми дадат пари до петък, пък и… — Той отново огледа полупразните витрини. — … изглежда, още не сте подредили цялата стока.

Гонт се усмихна. Зъбите му бяха неравни и изглеждаха жълтеникави на слабата светлина, но Брайън въпреки всичко намери усмивката му за изключително чаровна и отново не можа да се сдържи и й отвърна.

— О, да! — възкликна Лийлънд Гонт. — Това съвсем не е всичко. По-голямата част от… стоката ми — както я определихте — ще пристигне тази вечер. Но все пак имам няколко интересни неща. Разгледайте, млади ми господине Раск. Ако не друго, то поне с удоволствие бих изслушал мнението ви… Пък и сигурно имате майка, нали? Разбира се, че имате. Такъв прекрасен младеж като вас не може да бъде сирак. Прав съм, нали?

— Да, мама си е у дома — кимна с усмивка той и изведнъж му хрумна идея. — Искате ли да я доведа?

Ала още преди да изкаже мисълта си, вече съжаляваше. Не му се искаше да води майка си тук. На следващия ден господин Лийлънд Гонт щеше да принадлежи на целия град. На следващия ден майка му и Майра Ивънс щяха да се нахвърлят отгоре му заедно с останалите жени на Касъл Рок. Момчето предположи, че до края на месеца — какъв ти месец, може би дори до края на седмицата — господин Гонт вече нямаше да изглежда толкова странен и различен, но в този момент той все още беше сензация. В този момент все още принадлежеше само и единствено на Брайън Раск и на него му се искаше това да продължи.

И остана изключително доволен, когато господин Гонт вдигна ръка (пръстите му бяха изключително тънки и дълги, а показалецът и средният бяха съвсем равни на дължина) и поклати глава.

— Не, точно това не искам. Тя без съмнение ще доведе някоя приятелка със себе си, нали?

— Да — отвърна Брайън и си представи Майра.

— Даже може би две или три приятелки. Не, така е по-добре, Брайън. Нали мога да ти викам Брайън?

— Разбира се — възкликна развеселен.

— Благодаря ти. А ти ще ме наричаш господин Гонт, тъй като съм по-възрастен от теб, което не значи непременно и по-добър. Съгласен?

— Съгласен.

Брайън не разбра съвсем това за възрастните и добрите, но му харесваше да слуша как говори този човек. А очите му бяха наистина невероятни. Просто не можеше да откъсне поглед от тях.

— Ето така е по-добре — отвърна господин Гонт и потърка дългите си длани.

Сухата му кожа издаде съскащ звук, като раздразнена змия, която се кани да нападне.

— Ще разкажеш на майка си за магазина, може би дори ще й покажеш какво си си купил, ако си купиш нещо…

Брайън си помисли да каже на господин Гонт, че има всичко на всичко деветдесет и един цента, но се отказа.

— И тя ще каже на приятелите си, а те — на своите приятели… Виждаш ли, Брайън? Местният вестник може само да се надява, че ще постигне такава бърза реклама! Нямаше да постигна такъв ефект, дори да те бях наел да се разхождаш из улиците, облечен със сандвич-пано!

— Е, щом казвате — съгласи се Брайън. Нямаше преде тава какво е сандвич-пано, но беше сигурен, че за нищо на света няма да облече такова нещо. — Ще ми бъде приятно да поразгледам…

„…малкото, което може да се види“ — премълча от учтивост той.

— Ами гледай тогава! — подкани го господин Гонт и махна към витрините. — Чувствай се като у дома си Брайън.

Момчето едва сега забеляза, че мъжът е облечен в спретнато дълго сако от червено кадифе. Всъщност приличаше му на смокинг, като от разказите за Шерлок Холмс които бе чел.

Бавно отиде до най-близката витрина и погледна през рамо, сигурен, че господин Гонт ще го следва като сянка, но той все още стоеше до вратата и наблюдаваше първия си клиент със загадъчно задоволство, сякаш бе прочел мислите му. Момчето ненавиждаше собствениците на магазини да се тътрят подир клиентите си. Все му се струваше, че гледат да не би да счупиш или задигнеш нещо.

— Гледай спокойно, Брайън — окуражи го господин Гонт. — Пазаруването е удоволствие, когато човек има време да поразгледа, и мъчение, когато трябва да купува набързо.

— Вие да не би да сте някъде от Европа? — попита Брайън.

Начинът, по който мъжът построяваше изреченията, и това, че използваше „човек“ вместо второ лице единствено число, му направи особено впечатление. Напомняше му за оня наперен водещ на поредицата „Шедьоври на класиката“, която майка му гледаше, когато в програмата пишеше, че ще е любовна история.

— От Акрън съм.

— Това в Англия ли е?

— Това е в Охайо — отвърна сериозно Лийлънд Гонт, а после оголи големите си криви зъби в слънчева усмивка.

Изведнъж го напуши такъв неудържим смях, какъвто понякога предизвикваха репликите от филми като „Бар «Наздраве»“. Всъщност цялата тази история го караше да се чувства участник в телевизионно шоу. Такова едно загадъчно, но не опасно.

Прихна да се смее. За миг се притесни, че господин Гонт ще го сметне за невъзпитан (може би защото майка му винаги го обвиняваше в лошо държане и вследствие на това Брайън бе започнал да си представя живота като огромна невидима паяжина от правила и норми на поведение), но мъжът също се засмя.

Двамата се смееха в захлас и момчето си помисли, че отдавна не е имало толкова приятен следобед.

— Хайде, гледай, Брайън — махна с ръка господин Гонт. — Друг път ще си разправяме случки.

И Брайън гледаше. В най-голямата витрина, която спокойно можеше да побере двадесет-тридесет експоната, имаше само пет неща. Едното беше лула. Другото — снимка на Елвис Пресли. На нея Кралят (както винаги го наричаше майката на Брайън) беше наметнал червения си шал и бялото пилотско яке с тигъра на гърба и държеше микрофон пред плътните си устни. Третият експонат беше фотоапарат „Полароид“, а четвъртият — къс излъскана скала, с дупка в средата, пълна с кристални люспи. Кристалът, като вълшебен, улавяше и отразяваше светлината на лампите отгоре.

— Това е друза2, нали? — попита Брайън.

— Браво! Ти си образован млад мъж, Брайън. Наистина е друза. Имам малки табелки за повечето от експонатите, но още не съм ги разопаковал, както и самите експонати впрочем. Ще трябва здравата да се потрудя, ако искам да съм готов утре сутрин — отвърна господин Гонт, но изобщо не изглеждаше притеснен.

Напротив, сякаш беше доволен, че стои и обслужва първия си клиент.

— А това какво е? — попита момчето и посочи петия експонат — парче дърво с размерите на показалец.

Стоката му се струваше твърде странна за провинциален магазин. Беше харесал Лийлънд Гонт от пръв поглед, но ако и останалите му неща бяха такива, бизнесът му едва ли щеше да процъфти. Ако човек иска да продава лули, снимки на Краля и късчета дърво, Ню Йорк е мястото, където трябва да направи магазин… или поне с такова впечатление бе останал Брайън, гледайки филмите по телевизията.

— А-аа! — възкликна господин Гонт. — Това наистина е интересен експонат. Сега ще ти го покажа.

Той прекоси помещението, застана пред витрината, извади дебела връзка ключове и без дори да погледне, хвана един от тях и отключи. После извади късчето дърво и каза:

— Дай ръка, Брайън!

— У-уу, по-добре да не го пипам — дръпна се той.

Като жител на градче, в което туризмът бе основна дейност, бе посещавал десетки магазини за сувенири и стотици пъти бе чел табелките с онова малко стихче:

Представяше си ужаса на майка му, ако счупеше дръвцето — или каквото беше там — и господин Гонт, вече не така дружелюбен и весел, му кажеше, че то струва петстотин долара.

— Защо? — вдигна вежди мъжът. Те всъщност бяха една вежда, рунтава и гъста, пораснала над очите му в непрекъсната линия.

— Ами, много съм несръчен.

— Глупости! Познавам несръчните момчета още щом ги видя. Ти не си от тях — възрази господин Гонт и сложи късчето дърво на дланта му.

Брайън остана малко изненадан, като го видя в ръцете си. Дори не си спомняше да е разтварял длан.

Но едно беше сигурно — на пипане това нещо изобщо не приличаше на дърво, а по-скоро на…

— Прилича на… камък — колебливо каза той и вдигна очи към господин Гонт.

— Да, вкаменило се е.

— Вкаменило! — впечатлен, разгледа късчето дърво по-отблизо и плахо прокара пръст по повърхността му.

Беше едновременно и гладко, и грапаво, а допирът до него не бе особено приятен. — Сигурно е старо.

— Над две хиляди години — отвърна тържествено търговецът.

— Е-хаа! — възкликна Брайън и едва не изпусна късчето дърво. Ръката му инстинктивно се сви да запази предмета… и изведнъж по тялото му премина странно чувство на обърканост. Усети, че… му се завива свят? Не, не беше замаян, а сякаш се отдалечаваше. Сякаш част от него напусна тялото му и се понесе нанякъде.

Възрастният мъж го гледаше с интерес, а големите му очи изведнъж станаха колкото чаени чаши. И все пак тази замаяност не беше ужасяваща, а по-скоро забавна и със сигурност по-приятна от допира до късчето дърво.

— Затвори очи! Затвори очи, Брайън, и ми кажи какво чувстваш!

Момчето затвори очи и застана така — неподвижен, изпънал ръка, стиснал късчето дърво в юмрука си. Не видя как горната устна на господин Гонт се изпъна като кучешка над големите му, криви зъби в гримаса на удоволствие или може би на очакване. Долавяше само някакво мъгляво усещане за движение — някакво полюшване… и звук, кратък и глух: туп-туп… туп-туп… туп-туп. Познаваше този звук. Това беше…

— Лодка! — извика въодушевено, без да отваря очи. — Сякаш се возя на лодка!

— Наистина ли? — попита търговецът и гласът му прозвуча безкрайно далечен.

Усещанията се засилваха. Сега Брайън сякаш подскачаше по дълги, лениви вълни. Чуваше далечни писъци на птици и по-близо — гласове на десетки животни: мучене на крави, кукуригане на петли, басово ръмжене на тигър — по-скоро израз на досада, отколкото на раздразнение… В тази едничка секунда почти усещаше дървото под краката си (същото онова дърво, от което се бе откъснало парчето) и изведнъж осъзна, че и собствените му крака вече не са обути в маратонки, а в някакви сандали…

Но картината си отиваше. Накрая се сви до малка бляскава точка, като светлината на телевизора, когато изгасне токът, и изчезна. Отвори очи, разтреперан и възбуден.

Юмрукът му така здраво стискаше късчето дърво, че с усилие разтвори пръсти й ставите му проскърцаха като ръждясали панти.

— Май-кооо! — прошепна той.

— Страхотно е, нали? — попита весело господин Гонт и измъкна късчето дърво от ръцете му с вещината на доктор, който вади треска от плът.

После върна чудатия предмет на мястото му и затвори витрината със замах.

— Страхотно е — съгласи се Брайън и гласът му излезе от гърлото почти като въздишка.

После се наведе и се вгледа в късчето дърво. Ръката му все още малко пареше там, където го бе държал. Всичките усещания — полюшването на палубата, ударите на вълните по кърмата, допира с дървото под краката му — все още витаеха в съзнанието му, макар да знаеше, че колкото и да е жалко, те ще преминат като сън.

— Чувал ли историята за Ной и ковчега му? — попита господин Гонт.

Брайън се замисли. Беше сигурен, че това е някаква библейска история, но обикновено се отвяваше нанякъде по време на неделните проповеди и часовете по религия.

— Да не е това онази лодка, дето обиколила света за осемдесет дни?

— Нещо такова, Брайън — засмя се мъжът. — Нещо такова. Е, това късче дърво се предполага, че е част от Ноевия ковчег. Разбира се, аз не мога да твърдя със сигурност, че е от там, защото хората ще си помислят, че това е опашата лъжа. Има сигурно пет хиляди души по света, които се опитват да продадат късчета дърво, дето уж са част от Ноевия ковчег, и поне петстотин хиляди, които се мъчат да пробутат парчета от Светия кръст, но аз мога само да кажа, че това късче дърво тук е на повече от две хиляди години, защото съм го изследвал в лаборатория и мога да твърдя, че е намерено в Свещената земя, макар и не на връх Арарат, а на връх Морам.

Цялата тази информация се потули някъде в главата на Брайън, но най-същественото остана.

— Две хиляди години! — възкликна той. — Сигурен ли сте?

— Напълно. Имам сертификат от Масачузетския технологичен институт, където го изследваха. Той си върви с експоната, разбира се. Но да ти кажа право, аз наистина смятам, че е възможно да е част от Ковчега. — Той загледа късчето дърво, а после вдигна ослепително сините си очи към Брайън и момчето остана като парализирано от погледа му. — В края на краищата връх Морам е на по-малко от тридесет километра птичи полет от връх Арарат, а в световната история са правени и по-големи грешки от това къде е била последната спирка на някаква лодка, пък било то и голяма. Особено когато легендите са се пренасяли от уста на уста с векове, преди да бъдат окончателно написани на хартия. Прав ли съм?

— Ъ-ха. Звучи логично.

— Освен това дървото предизвиква странни усещания, когато човек го вземе в ръка, нали?

— Ами, да.

Господин Гонт весело разроши косата на момчето и развали магията.

— Харесваш ми, Брайън. Ще ми се всичките ми клиенти да са толкова чудесни. Тогава животът на скромните търговци като мен би бил много по-лек.

— За колко… за колко бихте продали нещо такова? — попита Брайън и с разтреперан пръст посочи късчето дърво.

Едва сега започваше да осъзнава колко дълбоко го бе разтърсило преживяното. Беше като да долепиш рапан до ухото си и да чуеш шума на океана… само че триизмерно и съвсем осезаемо. Така му се искаше господин Гонт да му даде да подържи дръвцето отново, но не знаеше как да го помоли, пък и той не предложи.

— Ха, сега да видим. — Търговецът почукна с пръсти по брадичката си и го погледна лукаво. — Що се отнася до този експонат и до останалите наистина интересни неща, които продавам, цената зависи от купувача. От това какво купувачът би бил готов да заплати. Е, ти колко би дал, Брайън?

— Не знам — смутолеви момчето, мислейки за деветдесетте цента в джоба си. — Много!

Господин Гонт вирна глава и сърдечно се разсмя. Едва тогава Брайън забеляза, че косата на мъжа срещу него е посребрена само на слепоочията, макар да беше съвсем сива, когато го видя за пръв път.

„Сигурно е било от светлината“ — помисли си.

— Е, беше ми много интересно, Брайън, но наистина ме чака много работа и…

— О, да, да — замънка момчето, изведнъж осъзнало, че трябва да се държи прилично. — Аз също трябва да тръгвам вече. Извинявайте, че ви забавих толкова…

— Не, не! Не ме разбирай погрешно! — възкликна господин Гонт и сложи ръка на рамото му.

Брайън рязко се отдръпна. Надяваше се жестът му да не изглеждал прекалено неучтив, но дори и да беше, той просто не можеше да се въздържи. Ръката на мъжа бе твърда, суха и някак неприятна. Всъщност допирът с нея по нищо не се различаваше от допира с онова парче вкаменено дърво, което уж било част от Ноевия ковчег или каквото и да е там. Но господин Гонт бе прекалено зает да забележи инстинктивния жест на момчето и се държеше сякаш той бе нарушил етикета.

— Исках да кажа, че просто трябва да започнем пазарлъка. Всъщност не мисля, че е необходимо да разглеждаш останалите неща. Те не са кой знае колко, пък и ти вече видя най-интересните от тях. Но аз си знам стоката и дори без описа в ръка бих могъл да ти покажа нещо, което да те заинтригува, Брайън. Какво би ти харесало?

— Амии-и-и… — провлачи момчето.

Харесваха му стотици неща и в това беше проблемът — когато го питаха така направо, просто не можеше да реши кое от тях би му харесало най-много.

— В такива случаи не се мисли много — каза господин Гонт и макар гласът му да звучеше вяло, погледът внимателно изследваше лицето на Брайън. — Като те питам: Брайън Раск, какво най-много би желал в този момент, какво ще ми отговориш? Бързо!

— Санди Коуфакс — бързо отвърна той.

Не беше осъзнал, че дланта му се е отворила да поеме късчето от Ноевия ковчег, докато не го видя да лежи в ръката му. Не знаеше какво ще отговори, докато не чу думите да излизат от устата му. Ала щом ги чу, разбра, че те напълно изразяват желанията му.