"Слънчевото куче" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

ГЛАВА 12

Пап измъкна халката с ключове от джоба си, отключи „специалното“ чекмедже и извади апарата — пак внимаваше да го държи само за ремъка. Погледна с известна надежда предната част на полароида, с мисълта, че при последното си падане обективът може да се е разбил, с надеждата, че окото на проклетото нещо е извадено, ако може да се каже така, но баща му много беше обичал да казва, че дяволът винаги има късмет и, изглежда, такъв беше и случаят с проклетия апарат на Кевин Деливън. Отчупеното парче отстрани беше малко по-отчупено и това беше всичко.

Затвори чекмеджето и докато завърташе ключа, видя единствената снимка, която беше направил насън, паднала с лицето надолу на пода. Не беше в състояние да не я погледне точно както жената на Лот не е била в състояние да не се обърне и да не погледне развалините на Содом — вдигна я с дебелите си пръсти, които така добре криеха от света своята сръчност, и я обърна.

Кучешкото създание беше започнало скока си. Предните му лапи едва се бяха отлепили от земята, но по продължението на безформения му гръбнак и в топките мускули под кожата му, чиято козина приличаше на твърди влакна, стърчащи от черни стоманени четки, се виждаше цялата кинетична енергия, която започваше да се отделя. Лицето и главата му наистина бяха малко размазани на тази фотография, а устата му се беше раззинала още повече и излизаше от снимката. Като звук, който се чува иззад стъкло, той чуваше ниското гърлено ръмжене, което прерастваше в рев. Фотографът, който хвърляше сянката, като че ли се опитваше да направи още една крачка назад, но какво значение имаше? Онова, което излизаше от дупките в муцуната на това нещо-куче, беше дим, дим и още дим излизаше от отворените му челюсти в малкото пространство, в което свършваше кривата грозна стена на зъбите му и всеки човек би отстъпил назад от ужас като този, всеки човек би се опитал да се обърне и да избяга, но всичко, което трябваше да направи Пап, беше да погледне, за да разбере, че мъжът (разбира се, че беше мъж, може би някога беше било дете — тийнейджър, но у кого беше апаратът сега?), който беше направил тази снимка просто по рефлекс, от потреперване на пръста… този мъж не беше успял да спаси живота си и въпросът беше само как е умрял — още докато е бил прав, или вече паднал на задник.

Пап смачка снимката между пръстите си и после пъхна отново халката с ключове в джоба си. Обърна се, без да изпуска каишката на това, което преди беше полароидът „Слънце 660“ на Кевин Деливън, а сега беше неговият полароид „Слънце 660“, и тръгна към задната част на магазина — по пътя спря, само за да вземе чука. Когато наближи вратата за задната барака, светна светкавица — огромна, бяла и беззвучна — не пред очите му, а зад тях — в мозъка му.

Той се обърна и сега очите му бяха празни като очите на човек, ослепен за миг от някаква ярка светлина. Той отмина работната маса с апарата, който сега държеше в ръце на нивото на гърдите си, както човек държи ритуална урна или мощи в някакъв религиозен обред. На средата на пътя до масата, в предната част на магазина, имаше бюро, отрупано с часовници. Вляво от нея минаваше една опорна греда и на една кука, забита в гредата, висеше още един часовник — имитация на германски часовник с кукувичка. Пап го хвана за покрива и го откачи от куката, без да внимава за топузите му, чиито вериги веднага се оплетоха, и за махалото, което се извади, когато една от притиснатите вериги се опита да се увие около него. Вратичката под върха на покрива на часовника се разтвори, дървената птичка показа клюна си и едното си стреснато око. Издаде един задавен звук — „кук!“ — като че ли протестираше срещу подобно грубо отношение, после отново се вмъкна вътре.

Пап окачи ремъка на „Слънце“-то върху куката, където беше висял часовникът, после се обърна и за втори път тръгна към задната част на магазина все още с празни и слисани очи. Държеше часовника за покривчето, с безразличие го люлееше назад-напред, без да чува дрънченето и тракането вътре нито откъслечните приглушени звуци, които може би издаваше птичката, която се опитваше да избяга, не забеляза, когато един от топузите се удари в края на старото легло, откъсна се и се затъркаля по пода, оставяйки дълбока следа в праха, неизбърсван от години. Движеше се с празната безмозъчна решимост на робот. В бараката се спря, колкото да вдигне бойния чук за гладката дръжка. По този начин и двете му ръце бяха заети и трябваше да използва лакътя на лявата си ръка, за да вдигне куката от халкичката, за да може да бутне вратата и да излезе в задния двор.

Прекоси двора до дръвника и постави върху него имитацията на германски часовник с кукувичка. Постоя с наведена глава за един миг, а двете му ръце бяха върху дръжката на чука. Лицето му остана безизразно, очите му — замъглени и слисани, но имаше и една част от ума му, която не само мислеше ясно, но и мислеше, че целият той мисли — и действа — ясно. Тази част от него виждаше не часовника с кукувичка, който и като нов не беше струвал много, а сега беше се счупил при размяната — тя виждаше полароида на Кевин. Тази част от ума му наистина вярваше, че той беше слязъл по стълбите, беше взел полароида от чекмеджето и беше дошъл направо тук, като се беше спрял, колкото да вземе чука.

И тъкмо тази част по-късно щеше да си спомни… освен ако за него не станеше удобно да помни някаква друга истина. Или, ако потрябваше, каквато и да е друга истина.

Пап Мерил вдигна бойния чук над дясното си рамо и го стовари със сила — не толкова силно, колкото беше го направил Кевин, но достатъчно силно, за да свърши работа. Удари право върху покрива на имитацията на германски часовник с кукувичка. Часовникът не се счупи или разцепи — той се пръсна — парчетата от пластмасовото дърво и малките колелца и пружинки се разхвърчаха. И това, което тази малка част от Пап, която виждаше, щеше да си спомня (освен ако, разбира се, за него не станеше удобно да си спомни нещо друго), бяха парченцата пластмаса от апарата, пръснати навсякъде.

Той свали чука от дръвника и остана за момент загледан с унесените си, невиждащи очи в останките. Птичката, която му изглеждаше точно като касета от филм — касета от филм за полароид „Слънце“, лежеше по гръб, а малките й дървени крачка стърчаха право нагоре във въздуха. Изглеждаше мъртва, по-мъртва, отколкото която и да било друга мъртва птичка и същевременно по някакъв чудотворен начин беше незасегната. Пап я погледна, после се обърна и тръгна към вратата на пристройката.

— Това е — промърмори той през зъби. — Стига му.

Ако много близо до него имаше някой, този някой можеше и да не успее да долови самите думи, но трудно щеше да пропусне безпогрешния тон на облекчение, с който бяха изговорени.

— Това е свършено. Не трябва да се тревожа за това повече. Сега какво имах да правя? Да купя тютюн за лула, нали?

Но когато след петнайсет минути влезе в дрогерията на другата страна на квартала, той не поиска тютюн за лула (въпреки че това беше, което помнеше, че трябва да поиска). Той поиска филм.

Полароиден филм.