"Слънчевото куче" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

ГЛАВА 23

Пап Мерил умря, облегнат на стола зад работната си маса, където беше седял толкова много часове: беше седял и пушил; седял и поправял какви ли не неща, така че да вървят поне за малко и да може да продаде негодното на неразумните; седял и давал заеми на импулсивните и непредвидливите след залез слънце. Умря, загледан в тавана, от който капеше собствената му кръв — капеше и се размазваше по бузите и отворените му очи.

Столът му загуби равновесие и изсипа увисналото му тяло на пода. Портмонето и връзката ключове издрънчаха.

Последната полароидна снимка продължаваше неспокойно да трепти на масата. Страните й се разтваряха и Кевин усещаше как някакво непознато нещо — едновременно живо и неживо — стене в ужасни, непознати родилни мъки.

— Трябва да се махаме оттук — изпъшка баща му и го дръпна. Очите на Джон Деливън бяха изцъклени и обезумели, приковани в тази разширяваща се, движеща се фотография, която вече покриваше половината от работната маса на Мерил. Вече изобщо не приличаше на фотография. Страните й се издуваха като бузите на нещо, което отчаяно се опитва да изсвири. Блестящият мехур, вече висок цяла стъпка, нарастваше и трептеше. По повърхността му безцелно се движеха странни, безименни цветове, а отвътре като че ли избиваше някаква мазна пот. Ревът — пълен с раздразнение, решимост и нетърпим глад, пробиваше мозъка на господин Деливън отново и отново, заплашваше да го разкъса и да пусне вътре лудостта.

Кевин се дръпна, ризата му се съдра на рамото. Гласът му беше пълен с дълбоко, странно спокойствие.

— Не — то просто ще тръгне след нас. Мисля, че то иска мен, защото, ако искаше Пап, вече го е получило, а все пак аз бях първият притежател на апарата. Но то няма да спре дотук. Ще поиска и теб. А и тогава може да не спре.

— Не можеш да направиш нищо! — изкрещя баща му.

— Мога — каза Кевин. — Имам един шанс.

И вдигна апарата.

Краищата на снимката достигнаха до ръбовете на работната маса. Вместо да увиснат, те се завиваха нагоре и продължиха да пулсират и да се разрастват. Сега приличаха на странни крила, които някак си бяха оборудвани с бели дробове и се опитваха да дишат по някакъв измъчен начин.

Цялата повърхност на аморфното, пулсиращо нещо продължаваше да се подува — това, което трябваше да бъде плоска повърхност, се беше превърнало в ужасен тумор, а издутите му, покрити с кратери страни се мокреха от отвратителна течност. Тя изпускаше блудкавата миризма на карантия.

Ревът на кучето стана непрекъснат — пленен, яростен рев на адско куче, което не може да излезе и някои от часовниците на покойния Пап Мерил отново, сякаш в знак на протест, започнаха да бият.

Безумното желание на господин Деливън да избягат го беше напуснало — той се чувстваше обхванат от дълбока сънливост — някаква смъртоносна летаргия.

Кевин доближи визьора на апарата до окото си. Досега само няколко пъти беше ходил на лов за елени, но помнеше какво означава, когато трябва да чакаш — скрит, с пушка в ръка, докато другарите ти се приближават към теб през гората и нарочно шумят, колкото може повече, и се надяваш от дърветата да изскочи нещо и да се насочи към празното място, където чакаш, а полето ти на обстрел е нищо и никакъв един безопасен ъгъл, който минава точно пред другите. Не трябва да се тревожиш, че може да ги улучиш — трябва да се тревожиш само дали ще улучиш елена.

Отначало се чудиш дали можеш да го улучиш, когато и ако се покаже. После се чудиш дали изобщо ще можеш да стреляш. После се надяваш, че еленът ще остане хипотетичен, така че да няма нужда изобщо да опитваш… както беше ставало винаги досега. Единственият момент, когато наистина имаше елен, в засадата чакаше приятелят на баща му Бил Робъртсън. Господин Робъртсън беше вкарал куршума точно там, където се предполагаше, че трябва да го вкара — в сгъвката между врата и рамото и ловният надзирател им беше направил снимки около трофея — самец с дванайсет разклонения на рогата, с който всеки ловец би бил щастлив да се похвали.

„Обзалагам се, че ти се ще да беше твоят ред да стреляш, нали, синко?“ — беше попитал ловният надзирател и беше разрошил косата на Кевин (тогава той беше на дванайсет години — в разгара на усиления си растеж, който беше започнал седемнайсет месеца, преди това и който досега го беше докарал почти до един и осемдесет, а му оставаше още година… което означаваше, че не е бил достатъчно голям, за да се възмути, че някой роши косата му). Кевин беше кимнал и беше запазил тайната си: той се радваше, че не беше негов ред — че не беше негова пушката, която трябваше да изстреля куршума или да не го изстреля… и ако се беше оказало, че все пак има куража да стреля, щеше да последва друга неприятна отговорност — да застреля елена чисто. Не знаеше дали ще може да събере смелост да забие втори куршум в животното, ако не го убие чисто, или пък сила да го преследва по кървавата следа и димящите изпражнения и да довърши това, което е започнал, ако то избяга.

Беше се усмихнал на надзирателя и беше кимнал на баща си, а баща му беше направил снимка на това и никога не беше имало нужда да казва на баща си, че мисълта, която се криеше зад сбръчканото му чело и под разрошващата ръка на ловния надзирател беше: „Не. Не го желая. Светът е пълен с изпитания, но на дванайсет години си твърде млад, за да се срещнеш с тях. Радвам се, че беше ред на господин Робъртсън. Още не съм готов за изпитанията си като мъж.“

Но сега той беше скрит в засадата, нали? А животното идваше, нали? И този път това не беше безобидно тревопасно, нали? Това беше машина за убиване достатъчно голяма и достатъчно кръвожадна, за да глътне цял тигър, и искаше да убие него просто за начало, а той беше единственият, който може да я спре.

През ума му премина мисълта да даде полароида на баща си, но само за миг. Нещо дълбоко в него знаеше истината — да даде апарата би било все едно да убие баща си и да се самоубие. Баща му вярваше в нещо, но не достатъчно конкретно. Апаратът нямаше да работи за баща му, дори ако баща му успееше да се измъкне от сегашното ри състояние на вцепенение и да натисне бутона.

Щеше да работи само за него.

И така той очакваше изпитанието, взираше се през визьора на апарата, все едно че беше мерник на пушка, взираше се във фотографията, която продължаваше да расте и да разтяга този блестящ, разтапящ се мехур все по-широко и все по-високо.

Тогава започна истинското раждане на Слънчевото куче в този свят. Когато това нещо изрева отново със звук, който приличаше на удар на камшик, утежнен със стоманени сачми, апаратът сякаш натежа и се превърна в олово. После потрепери в ръцете му и той усети как мокрите му, хлъзгави пръсти просто искаха да се разтворят и да го пуснат. Но той издържа, устните му се дръпнаха и оголиха зъбите му в болезнена, отчаяна усмивка. В едното му око потече пот и зрението му за миг стана двойно. Той отметна глава назад, за да махне косата от челото и веждите си, после нагласи втренченото си око във визьора, а „Рогът на изобилието“ се изпълни от огромен, разкъсващ звук, сякаш две силни и бавни ръце раздираха на две дебел плат.

Блестящата повърхност на мехура се разцепи. Червен дим — като пара, излизаща от чайник пред червена неонова светлина, излетя навън.

Нещото отново изрева — сърдит, убийствен рев. През сбръчканата мембрана на отпуснатия вече мехур се показа гигантска челюст, пълна с извити зъби — като челюстта на кашалот, който изскача от водата. Тя разкъса, задъвка и загриза мембраната, а мембраната заскриптя като разкъсана гума.

Часовниците забиха диво, лудо.

Баща му отново го сграбчи — толкова силно, че зъбите на Кевин се удариха в пластмасовия корпус на апарата и той насмалко щеше да падне от ръцете му и да се разбие на пода.

— Застреляй го! — извика баща му през грохота на ревящото нещо. — Застреляй го, Кевин, ако можеш да го застреляш, ЗАСТРЕЛЯЙ ГО СЕГА, за Бога, то ще…

Кевин се изплъзна от ръката на баща си.

— Не още — каза той. — Още мал…

Нещото изкрещя при звука на гласа му. Слънчевото куче се хвърли напред и разшири още повече снимката. Тя поддаде и се разтегна с охкащ звук. После звукът отново се превърна в глухата кашлица на разкъсващ се плат.

Изведнъж Слънчевото куче се изправи, главата му се промуши — черна и груба — през дупката на реалността, като някакъв зловещ перископ, направен от усукан метал и блестящи, ослепителни лещи… само че това не беше метал, а рошава, настръхнала козина и не бяха обективи, а лудите, неистови очи на нещото.

То се подаде до шия, настръхналите косми на гърба му разкъсаха краищата на отвора с формата на избухващо слънце, което беше направило. Отново изрева и от устата му изригна страховит жълто-червен пламък.

Джон Деливън отстъпи крачка назад и се блъсна в масата, отрупана с дебели екземпляри на „Страшни истории“ и „Фантастична вселена“. Масата се наклони и господин Деливън безпомощно се олюля заедно с нея — петите му първо се плъзнаха, после политнаха напред и нагоре. Човек и маса се преобърнаха с трясък. Слънчевото куче отново изрева, после с неподозирано умение наведе глава и дръпна с нея мембраната. Мембраната се разкъса. Нещото излая тънък огнен поток, който запали мембраната и я превърна в пепел. Животното отново се втурна напред и Кевин видя, че онова върху връзката на врата му вече не е закопчалка за връзка, а инструмент с форма на лъжица — точно какъвто Пап Мерил използваше за почистване на лулата си.

В този момент момчето се изпълни с ясно спокойствие. Баща му стенеше от изненада и страх и се опитваше да се надигне от масата, върху която беше паднал, но Кевин не го забелязваше. Стоновете сякаш идваха от много далече.

„Всичко е наред, татко — помисли си Кевин и улови по-сигурно борещия се, изплуващ звяр във визьора. — Всичко е наред, не виждаш ли? Поне всичко може да бъде наред… защото магията, която то носи, се е променила.“

Помисли, че може би Слънчевото куче също си има господар… и господарят му е разбрал, че Кевин вече не е сигурна плячка.

И може би в този странен несъществуващ град Полароидсвил има кучкар — трябва да има, иначе защо дебелата жена се беше появила в съня му? Именно дебелата жена му беше казала какво трябва да направи — или беше решила сама, или кучкарят я беше сложил там, за да може той да види и да запомни: двуизмерната дебела жена с нейната двуизмерна пазарска количка, пълна с двуизмерни апарати. „Внимавай, момче. Кучето на Пап се е откъснало от каишката си, а то е много свиреп звяр… Трудно е да му се направи снимка, но ти изобщо не можеш да я направиш, освен ако имаш апарат…“

И сега той имаше апарат, нали? Не беше сигурно, съвсем не беше, но поне го имаше.

Кучето се спря, главата му се обърна почти безцелно… докато мътният му, горящ поглед се спря върху Кевин Деливън. Черните му устни оголиха острите глигански зъби, муцуната му се отвори, за да открие димящия канал на гърлото му и то издаде силен, пронизителен яростен вой. Древните висящи глобуси, които осветяваха нощем къщата на Пап, един след друг се чупеха по редове и пръскаха въртящи се парченца потъмняло, оплюто от мухите стъкло. Кучето се дръпна напред и широките му, пъшкащи гърди преминаха през мембраната между световете.

Пръстът на Кевин застина върху спусъка на полароида.

То се дръпна отново и сега предните му крака се освободиха и жестоки костени шпори, така прилични на гигантски тръни, задраскаха и застъргаха, за да се закачат за нещо по бюрото, като издълбаха дълги вертикални бразди в тежкото, твърдо кленово дърво. Кевин чу глухия звук и драскането на напрегнатите задни крака, които си издълбаваха опора там долу (каквото и да беше това долу). Знаеше, че настъпва финалният нищожен брой секунди, в които то може бъде хванато и е на негово разположение — следващият конвулсивен скок щеше да го изстреля над бюрото и след като веднъж се измъкнеше от дупката, през която се промушваше, то щеше да се движи бързо като течна смърт, която се носи в пространството, и да разкъса панталоните му със свирепото си дишане секунди преди да разкъса топлите му вътрешности.

И много ясно Кевин даде инструкция:

— Кажи „зеле“, педераст такъв.

И натисна бутона на полароида.