"Тъмната кула" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

Първа главаКалахан и вампирите

ЕДНО

Навремето татко Дон Калахан беше католическият свещеник на градче, наречено Сейлъмс Лот, което вече не фигурираше на нито една карта. На него обаче не му пукаше особено. Отдавна бе престанал да отдава значение на това кое е реално и кое — не.

Сега този някогашен свещеник държеше езически предмет в ръката си — миниатюрна костенурка, направена от слонова кост. На клюнестата й муцуна имаше пукнатина, а на черупката й — драскотина във формата на въпросителен знак, ала във всяко друго отношение статуетката бе изключително красива.

Красива и могъща. Калахан имаше чувството, че от нея струи електрически ток.

— Колко е прекрасна — прошепна той на момчето до него. — Това костенурката Матурин ли е? Тя е, нали?

Момчето се казваше Джейк Чеймбърс — то бе извървяло дълъг път, за да се върне почти до началната точка на пътешествието си, което бе започнало тук, в Манхатън.

— Не знам — рече хлапето. — Тя я нарича skölpadda. Навярно ще ни помогне, ала едва ли ще убие опустошителите, които ни чакат там. — Той кимна към „Дикси Пиг“, чудейки се дали бе имал предвид Сузана или Мия, когато бе употребил местоимението за женски род. Преди щеше да каже, че няма никакво значение, защото двете жени бяха здраво впримчени една в друга. Сега обаче нещата бяха различни… или съвсем скоро щяха да се променят.

— Готов ли си? — обърна се Джейк към Калахан, а въпросът му означаваше: Готов ли си да останеш? Да се биеш? Да убиваш?

— О, да — отвърна спокойно Калахан. Той пусна изящната костенурка с мъдрите очи и надрасканата коруба в джоба на ризата си, където подрънкваха допълнителните патрони за рюгера му, след което потупа статуетката, за да се увери, че е на сигурно място. — Ще стрелям, докато не свършат куршумите ми или не ме убият. Ако куршумите ми свършат, преди да ме убият, ще започна да ги млатя… с дръжката на пистолета.

Настъпилата пауза бе толкова кратка, че Джейк изобщо не й обърна внимание, ала точно тогава Бялото проговори на отец Калахан. Това беше нещо, което той познаваше от много отдавна, още откакто бе момче, въпреки онези години на безверие, когато напълно бе забравил за тази изначална сила. Тези дни обаче бяха отминали и Бялото отново бе негово, за което белокосият мъж благодареше на Господ.

Джейк кимна и каза нещо, което Калахан не чу много добре. То и без това нямаше значение. Онова, което имаше значение, бе изреченото от другия глас — гласът, принадлежащ на нещо

(Ган)

прекалено велико, за да бъде наречено Бог.

Момчето трябва да продължи — му каза гласът. — Каквото и да се случи тук, както и да се развият събитията, момчето трябва да продължи. Твоето участие в историята почти приключи. Неговото още не е.

Преминаха покрай хромираната табела (ЗАТВОРЕНО ЗА ЧАСТНО ТЪРЖЕСТВО), а приятелят на Джейк — пухкавият рунтавелко — припкаше помежду им, вирнал озъбената си муцунка. Когато изкачиха стъпалата към заведението, момчето бръкна в платнената торба, която Сузана-Мия бе взела от Кала Брин Стърджис, и сграбчи две от чиниите — оризиите. Те звъннаха приглушено, когато ги притисна една до друга, след което Джейк се обърна към по-възрастния си спътник и каза:

— Да видим твоето оръжие.

Калахан вдигна рюгера, който момчето бе взело от Кала Ню Йорк, и се замисли как оръжието отново се бе озовало тук — животът е колело и всички казваме „благодаря, сай“. Някогашният свещеник вдигна пистолета и го допря за секунда до слепоочието си, сякаш щеше да се дуелира. После докосна джоба на ризата си, издут от патроните и костенурката. Така наречената skölpadda.

Джейк кимна.

— Влезем ли веднъж вътре, не трябва да се отделяме нито за миг един от друг. Винаги един до друг, с Ко помежду ни. Влизаме на три. Започнали веднъж, няма да спрем, докато не загинем.

— Няма да спрем.

— Точно така. Готов ли си?

— Да. Божията любов да е с теб, момче.

— И с теб, татко. Едно… две… три. — Джейк отвори вратата и в следващия момент тримата се озоваха сред мъжделивата светлина и апетитния силен аромат на печено месце.