"Тъмната половина" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

4.

Тад го погледна с напълно безизразен поглед и след това се изсмя.

— Боже Господи! Това е лудост.

— Ще си вземете ли шлифер, мистър Бомънт? — попита другият полицай. — Навън вали доста силно.

— Никъде няма да ходя с вас — повтори той разсеяно, не забелязвайки раздразнението, изписано на лицето на Пангборн и се замисли.

— Страхувам се, че ще се наложи — каза Пангборн. — По един или друг начин.

— Ще трябва да намерите друг начин — излезе от вцепенението си Тад. — Кога се е случило? — решително попита той.

— Мистър Бомънт — подхвана Пангборн, като говореше бавно и произнасяше думите много внимателно, сякаш пред него стоеше някое четиригодишно и при това не особено схватливо хлапе. — Не сме дошли тук, за да ви даваме на вас информация.

Лиз застана на прага на стаята с бебетата в ръце. Лицето й бе станало тебеширено бяло, а челото й светеше като лампа.

— Това е лудост — каза тя, като местеше поглед от Пангборн към полицаите. — Лудост. Не разбирате ли?

— Слушайте — каза Тад, като се приближи до Лиз и я прегърна — Аз не съм убил Хомър, шерифе Пангборн, но сега разбирам защо сте толкова разстроен. Елате горе в кабинета ми. Дайте да седнем, да видим какво ще измислим…

— Искам да си вземете шлифера — каза Пангборн и погледна Лиз. — Простете тона ми, но тази дъждовна съботна сутрин ми се струпаха толкова шибани работи, че ми е дошло до гуша. В ръцете сте ни.

Тад погледна към по-възрастния от двамата щатски полицаи.

— Не можете ли да влеете малко разум в тоя човек? Кажете му, че може да си спести доста затруднения и неудобство само като ми каже кога е бил убит Хомър. И къде — добави той след кратък размисъл. — Ако е станало в Рок, а аз не мога да си представя за какво Хомър ще идва чак дотук… та аз не съм напускал Лъдлоу през последните два месеца и половина, освен за да отида до университета. — Той погледна към Лиз, която кимна утвърдително.

Полицаят се замисли за миг и каза:

— Извинете ни за момент.

Тримата се върнаха по коридора до входната врата. Изглеждаха така, сякаш двамата полицаи арестуват Пангборн. Излязоха през главната врата. Щом излязоха, Лиз го заля с порой от объркани въпроси. Тад я познаваше добре и смяташе, че ужасът, който изпитваше ще се прояви като гняв, дори ярост към ченгетата, ако не беше съобщението за смъртта на Хомър Гамаш. Заради тази новина още малко й трябваше да се разплаче.

— Всичко ще се оправи — каза той и я целуна по бузата. После целуна Уилям и Уенди, които също имаха разстроен вид. — Мисля, че щатските полицаи вече знаят, че аз казвам истината. А Пангборн… е, той е познавал Хомър. И ти също. Просто е страхотно разстроен.

„Но ако се съди по вида му и по думите му, той има и неоспорими доказателства, че аз съм извършил това убийство — помисли си той, но не го каза.“

Прекоси антрето и надникна през тесния страничен прозорец, както беше направила и Лиз. Ако не беше такова положението, това което видя, щеше да му се стори смешно. Тримата стояха на площадката и провеждаха съвещание почти под дъжда. Тад чуваше гласовете им, но не можеше да разбере какво казват. Помисли, че приличат на бейзболни играчи, които се съвещават поради закъснението на другия отбор в бързата размяна на удари с топката. Двамата щатски полицаи говореха на Пангборн, който поклащаше глава и отвръщаше разгорещено.

— Какво правят? — попита Лиз.

— Не знам — каза Тад — Но мисля, че полицаите се опитват да придумат Пангборн да ми каже защо е толкова сигурен, че аз съм убил Хомър Гамаш. Поне някои от основанията му.

— Горкият Хомър — промърмори тя — Това е като лош сън.

Тад взе Уилям от ръцете й и отново й каза да не се тревожи.