"Третата ръка на Бога" - читать интересную книгу автора (Хартов Стивън)

7.Полицейското управление на Ню Йорк

Участъкът, обслужващ Център-север, заемаше повечето от втория етаж на бившето кметство в западната част на Четиридесет и четвърта улица. Онези от служителите му, които си представяха кариерата си сред историческата архитектура в старата част на Ню Йорк, трудно успяваха да се справят с първоначалното разочарование. Никое филмово студио никога не изпрати тук свои представители, нито пък телевизионни екипи идваха с прожекторите си, за да снимат някое полицейско шоу. Стаите бяха прекалено претъпкани, за да може да влезе човек с камера и дори никой от манхатънските фотографи не беше снимал ченгетата. Помещенията приличаха по-скоро на градска гимназия, превърната в поправителен дом.

Никъде нямаше и парче резбовано дърво, не се виждаха тежки балюстради. Не се чуваше скърцането на паркет, таваните не бяха високи като в катедрала, нито пък прозорците с арки, през които слънчевите лъчи да осветяват облаците цигарен дим. Полицейската зала представляваше дълъг правоъгълник, покрит с линолеум, с боядисани тухлени стени, тесни прозорци с железни рамки и редици метални бюра със столове, подредени с въображението на денонощна служба за недвижими имоти. Всички настолни лампи бяха с еднакви ръждясали стойки и флуоресцентна светлина, и създаваха уют, колкото в зъболекарски кабинет.

Основното обзавеждане беше хартия. В огромни количества. Бели и цветни правоъгълници, залепени по стените, купчини, плъзнали се по стъклата, покриващи някои бюра, папки, препълнили телени кошници, розови и сини копия на подадени оплаквания, търкалящи си напред-назад из мъркащите машини за подреждане на екземплярите. Никаква снимка, цветна картичка или дори класическият плакат на полицай с дете не украсяваха някое кътче за отмора на очите. Нямаше нищо, което да не е свързано с работата. Това беше по заповед на лейтенанта, която искаше да подчертае, че нежните черти на пола й нямат нищо общо със службата.

Общото помещение на участъка беше унило до степен на демотивация според мнението на психолога, изпратен служебно да оглежда участъците. Мястото едва ли можеше да се различи от всяка друга градска бюрократична инстанция, ако не бяха показващите се понякога пистолети от коланите на служителите и високата три метра килия за временно задържане, изработена от железни решетки. Но така или иначе вътрешното оформление зависеше от мнението на лейтенанта на управлението, изпълняващ ролята на крал в участъка си. Или в този случай, кралица.

Едно ченге, облечено в зимната си униформа, с палка, белезници и кобур се изкачи по стълбите, тропайки като рицар без кон. Тя мина покрай двете негърки, които печатаха докладите при входа на помещението, зави надясно и почука срамежливо на вратата, върху гравираната табела, на която беше изписано само „сержант“.

— Влез — чу се през матовото стъкло.

С изключение на кабинета на лейтенанта в североизточния ъгъл на помещението, стаичката на детектив Майкъл О’Донован беше единственото отделено място на етажа. Тя едва ли можеше да се нарече кабинет, тъй като в нея се събираха само бюрото му, една закачалка, лавица за книги и метален шкаф за документи. Освен това оставаше място за един стол „за гости“. Имаше вътрешен прозорец, гледащ към общото помещение, но той беше покрит със снимки на търсени престъпници и полицейски рисунки по описание, залепени по стъклото отвън. Под прозореца върху тясна лавица имаше два компютърни терминала и ако на вратата не висеше табелката „не ме безпокойте“, взета от хотел „Шератон“, жените от администрацията често влизаха, за да напечатат документ или да потърсят по мрежата пръстови отпечатъци. Зад главата на О’Донован имаше две коркови дъски, пълни с бележки и съобщения. Два листа, напечатани на принтер, служеха като табели. На едната беше името на сержант О’Донован, а на другата на сержант Рамос, с когото работеха заедно. Листовете служеха за напомняне, че тук нищо не е вечно и сигурността на службата ти зависи от изпълнението на работата.

— Имате телефонно съобщение, сержант — каза му униформената.

О’Донован четеше синкавия бюлетин за неразкритите убийства. Той взе подадения лист, без да вдигне поглед.

— Благодаря.

Униформената полицайка се обърна към вратата.

— Полицай — каза О’Донован.

— Да?

— Остави я отворена. — Той й се усмихна. — И да не настинеш.

Тя се изчерви и си тръгна с наведена глава.

О’Донован облиза устни. Чудеше се защо всички жени полицайки в центъра приличат на дребни джуджета, докато онези в главното полицейско управление имаха вид на кинозвезди. После престана да се чуди. Знаеше защо.

Прочете четливо написаното съобщение и се намръщи.

— Страхотно — промърмори под нос. После смачка листа и го хвърли в кошчето. — Как можах да се набутам така? — Той остави бюлетина върху бюрото, преплете пръсти на тила на русата си глава и се изпъна назад, докато гръбнакът му изпука. Вдигна глава към ниския таван и въздъхна дълбоко на няколко пъти.

Майкъл О’Донован имаше толкова много работа, че вече му се повръщаше. Отговаряше като сержант за работата на участъка Център-север, което означаваше, че ръководи всичко, макар лейтенантът да беше титуляр. Но както във войската, и тук заместниците вършеха цялата работа. О’Донован отговаряше за назначенията на детективите по делата, той надзираваше напредъка на разследванията, разпределяше радиоколите и оборудването, проверяваше дали документите са издадени навреме и поддържаше връзка с останалите сектори на управлението, които може да потрябват по време на следствието. На О’Донован му се струваше, че от 2 500 случая годишно все по-малко вече се разрешават лесно и се приключват бързо, за да бъдат изпратени в съда. С увеличаването на тежките престъпления и прилива на евтино огнестрелно оръжие в ръцете на все по-млади и диви социопати, кражбите и убийствата вървяха към категорията на „мистериите“ — прекалено много неразкрити и висящи дела, заради които човек като О’Донован изпитваше отговорност и срам. Искаше да се справя добре, което нямаше нищо общо с придобиването на по-висок чин или слава. За О’Донован да се справя добре означаваше да изпълни задачата си.

Той се беше уволнил от армията през 1980 година като недоволен двадесет и три годишен младеж. С право беше очаквал да направи кариера като военен и да бъде такъв през целия си живот. Но се върна в родния Ню Йорк, защити бакалавърска степен в „Джон Джей“, след това веднага постъпи в Академията и я завърши след шест месеца с почти пълен отличен. Следваха две години в униформа, още една година цивилен в отдела за автокражби, след което му дадоха златна значка и чин патрулен полицай. О’Донован се издигаше към върха. Щеше да служи в един от специалните екипи за разследвания на Управлението за борба с тероризма, кражбите или наркотиците. Нямаше да бъде един от онези обикновени полицаи, които изслужват двадесетте си години и се оттеглят спокойно в пенсия на някоя яхта във Флорида.

Но ето го сега, вече отслужил половината от кариерата си, а сякаш всеки път, когато се приготви да тръгне напред, проклетата му съвест го дърпа назад. Съвсем наскоро беше захапал голям случай с кражба от местния клон на „Кемикъл банк“. Шестима въоръжени мъже застреляли стария пазач и откраднали почти един милион долара. О’Донован работи денонощно. Гонеше деветимата мъже и една жена от екипа си, докато хванаха извършителите в Бруклин. Една важна клечка от екипа по разкриване на тежки престъпления покани О’Донован да се занимава с този случай. Но докато хората от екипа му бяха потънали в други, по-дребни случаи, а той се занимаваше с това дело денонощно, вместо да се подмазва на когото трябва, някой друг зае мястото в групата за разкриване на тежки престъпления.

А пък сега беше сезонът на гриповете. О’Донован беше потънал до гуша в работа. Често се подвизаваше на улицата, извършвайки разследвания на местопрестъплението. Работа, с която не се беше занимавал от години. Здрав и силен, както може и да се очаква от бивш сержант от Специалните сили, той ругаеше собственото си здраве. Сержантът от Седемнадесети участък лежеше с бронхопневмония и затова наредиха на О’Донован да замества и него. Което си беше трудна работа, след като една трета от хората на Седемнадесети участък бяха прехвърлени към отдела по организирана престъпност.

Точно поради тази причина той се оказа замесен в разследването на тази експлозия в израелското консулство, което се намираше под юрисдикцията на Седемнадесети участък. Случаят беше голям и даваше възможност за постъпване в целевата група за борба с тероризма. Но О’Донован не искаше да има нищо общо с него.

— Хей, О-Ди. — Джери Байндър надникна през вратата на О’Донован. Байндър беше мускулест, четиридесет и пет годишен мъж, който всеки ден тренираше щанги и никога не пропускаше да вдигне своите 120-килограмови железа. — Обядва ли вече?

Донован показа металната кошница, препълнена с доклади.

— Не мога да се измъкна от хартиите.

— Хайде — настоя Байндър. — Ще идем в закусвалнята. Ще хапнем телешко на скара. — Той вдигна черните си вежди така, че О’Донован едва не се разсмя. Огромната челюст на Байндър, пакостливата му усмивка и гъстата черна коса винаги му напомняха за сержант Рок от рисуваните филмчета. Байндър също беше ветеран от Специалните сили. Факт, който веднага беше сприятелил двамата мъже.

— Няма да мога, Байндър — отвърна, без да се извинява О’Донован. — Ще поръчам да ми донесат нещо.

Байндър отвори вратата и застана под рамката. Оправи вратовръзката си. Изглеждаше обиден.

— Не си ти от Специалните — обвини го той. В света на Байндър имаше само два вида хора. Такива, които са служили в Специалните сили, и всички останали. И най-голямата обида според него беше да те постави във втората категория. — Не може да си — поклати той глава, като че отказът на О’Донован да хапне телешко на скара е бил последната капка, преляла чашата на доверието. — Ще ида да ти погледна досието, за да проверя. Сигурно си ме лъгал.

— Ще го получиш, ама заедно с един куршум 38-ми калибър, ако не ми се махнеш от кабинета.

— Ха! — Байндър се потупа по гърдите като Тарзан. — Изчезвам! — Той отпусна ръце. — Което ми напомни. Кога, по дяволите, ще ни дадат деветмилиметрови?

— Нямаш нужда от деветмилиметров — ухили му се О’Донован. — Всъщност би трябвало да ти вземем и този. Не ти трябва.

Беше шега, но граничеща с истината. Когато някой престъпник видеше фигурата на Байндър да се надвеси над него, обикновено се предаваше, без да е необходимо той да вади и пистолета си.

— Хей, Джери — извика някой откъм общото помещение. — Десет и едно на жена ти. — Беше полицейският код, означаващ „обади се вкъщи“.

Байндър се обърна.

— Винаги й давам десетка, Манкузо — отвърна той. — А на нея й се иска да е с един път по-малко.

— Хайде, хайде — смръщи се О’Донован. — Имаме дами тук.

Франк Манкузо застана на прага до Байндър. Беше строен тридесетгодишен мъж със северноиталиански произход. Имаше руса коса, добре поддържани мустаци и усмивка, която при разпити винаги го представяше като „доброто ченге“.

— Не се притеснявай, О-Ди — каза Манкузо. — Лу е в Мартиника или там някъде.

Лейтенантът беше в отпуск, а този факт винаги служеше като разрешение за просташки изказвания.

— И не я наричай Лу — предупреди О’Донован и размаха пръст. — Не помниш ли какво стана последния път?

— Да бе! — Манкузо придоби изплашено изражение, когато си спомни гафа.

— Никога няма да станеш сержант — каза му Байндър и се отдалечи, за да се обади по телефона.

— Хей, серж — появи се Тим Грифин на вратата. Едър ирландец, емигрирал отдавна в Бостън, с бялата си коса и розово лице, той би могъл да се пенсионира и да си живее добре, като играе роля на ченге в местните сапунени опери. Грифин вече беше отслужил двадесет и пет години, но работата му харесваше. — Какво става със случая на брадатия? — По шифъра на ПУНИ „брадат“ означаваше евреин.

— Кой брадат? — попита нетърпеливо О’Донован. В участъка на управлението влизаше и кварталът на бижутерите. Имаха петдесет случая, които могат да попаднат в тази категория.

— На Брадатия — обясни Гриф. — Бомбаджията.

— Едва сме го започнали.

— Какво казаха патолозите? — попита Манкузо.

— Че е имало шрапнелни рани, фатално налягане, обикновените глупости — отговори О’Донован. — Бомбаджията даже не е останал цял, но докторите са намерили няколко шрапнела в части от тялото му. Също и от момичето. Видя ли го?

Манкузо сбърчи нос. Не му се искаше да си спомня онова, което беше видял.

— Ами лабораторните изследвания?

— ФБР взеха повечето веществени улики. От отдела по пожари и експлозии искаха да се заемат, обаче федералните си имат собствени лаборатории. Дойде онзи техен човек от „Редстоун“. Нашите не могат да се мерят с тях — сви рамене О’Донован.

— Да — съгласи се Грифин с цинизма на ветеран. — Даже не знам как онези от борба с тероризма ни позволиха да докоснем терена.

— Районът е наш, значи случаят е наш — каза О’Донован.

— Не — поправи го Манкузо. — На Седемнадесети участък е.

— Засега аз ръководя и онзи участък, така че случаят е наш.

— Късметлии сме — каза Грифин. — А ти документира ли онзи изгорял зъб?

— Какъв зъб? — попита невинно О’Донован.

— Хайде бе, детективе. Документира ли го?

— Аз водех дневника на местопрестъплението — Манкузо се присъедини към конспирацията на О’Донован. — Не си спомням никакъв зъб. Ами ти, О-Ди?

Грифин изгледа двамата мъже и бавно поклати глава.

— Деца, ако сте решили сами да разследвате нещо, по-добре се подгответе за скандал, в случай че не направите разкрития.

Тим Грифин така напомняше на бащата на О’Донован, когато започнеше да говори поучително, че го караше да се чувства като направило пакост петгодишно хлапе.

— Хей, Гриф — започна О’Донован, само за да прикрие притеснението си.

— Какво?

— Документирай това. — Той му показа среден пръст. Манкузо се изсмя, но Грифин остана сериозен. Той само отново поклати глава.

— Хайде, другарчета — плесна с ръце зад гърба им Байндър. — Изрекох си домашното. Отиваме да папкаме.

— Ти идваш ли на обяд? — попита Манкузо О’Донован.

— Да бе, почини си малко — подкани го Грифин.

— Не, няма да дойда на проклетия ви обяд — отвърна О’Донован. — Какво сте намислили? Да не ми организирате някакво празненство?

— Днес рожден ден ли ти е, сержант? — попита Байндър.

— Не.

— Тогава дъвчи си някой сандвич на работното място — ухили се той, козирува и добави: — Сър.

Тримата детективи тръгнаха да си вземат палтата и ръкавиците. О’Донован се върна към справката си. Поклати глава, когато разговорът на тримата мъже заглъхна надолу по стълбите.

— Като стана дума за празници — питаше Грифин, — какво се предвижда за Коледа?

— Вероятно смяна от четири до четири — горчиво отвръщаше Манкузо.

Байндър запя:

— Над замръзнали дръвчета бляскат взривове, ракетки, две крадчета-веселушки си висят на мушка… Ла-ла-ла-ла… Дядо Коледа пристигна с кървава дружина…

Смехът и гласовете заглъхнаха със затръшването на вратата.

Обикновено просташките приказки в управлението успяваха да подобрят настроението на О’Донован и да го издигнат на по-високо и по-весело равнище, откъдето да може да погледне обективно на своя свят. Но сега се чувстваше по-скоро като онова холандско момче, което запушило теча в дигата с пръст. Погледна към сините листа пред себе си. Четеше, без да вниква. „Дженкинс Тимоти, М/Б/24, убийство с пистолет, 1 септ. 1990 г.“ Имаше цветна снимка на местопрестъплението, защипана към справката. Беше спирката на метрото „Кълъмбъс Съркъл“, четири оградени с тебешир гилзи, локва кръв, жълта предпазна лента и безпомощно застанали детективи и униформени, бръкнали в джобовете си, търсещи отговорите във върховете на обувките си. Трупът го нямаше на снимката, защото приятелите на младежа го бяха вдигнали бързо и качили на такси до болницата „Сейнт Люк-Розуел“. Бил е вече мъртъв, но хората, които обичат, обикновено отказват да приемат горчивата истина.

Полицията щеше да приключи това дело, защото четирима от шестимата извършители, убили Дженкинс заради парите му, бяха хванати и щяха да бъдат изпратени в поправителен дом. Никой от тях не беше навършил и петнадесет години.

Подобен успех би трябвало да възнагради самочувствието на О’Донован, но за съжаление беше засенчен от стотици други, неразкрити престъпления. Правилникът не позволява да се приключи дело за неразкрито престъпление. Затова папките се множаха като неизвестна, нелечима болест: цели камари върху бюрата, завързани на купчини папки, без надежда да бъдат прибрани, цветни страници, подаващи се от чекмеджетата като нахални, обвиняващи изплезени езици.

На О’Донован му се искаше да ги подпали и изгори. Искаше му се да си заключи вратата, за да не му се налага никога повече да вижда лицата на гражданите, присъстващи на местопрестъплението. Да не се сблъсква с разбитото им доверие, когато са им откраднали телевизора или стереоуредбата, а никой не си прави и труда поне да снеме пръстови отпечатъци.

Експлозията в израелското консулство би могла да се превърне в трамплин към по-добър професионален живот, ако успееше да използва политическия момент, за да уреди прехвърлянето си. Знаеше, че макар работата в целеви екип да изглежда привлекателна, тя също носи доста тревоги, но мисълта, че ще може да се съсредоточи само в една област на разследвания успокояваше измъчената му съвест. Човек може да стане експерт, а не вечно да се подвизава като дилетант. Да се занимава само с един вид престъпления, вместо да е „специалист по всичко“.

Бащата на О’Донован, религиозен ирландски католик, който беше прекарал тридесет години като патрулен полицай и си бе спечелил прозвището „краля на Бедстой“, винаги е казвал на сина си, че за да се издигнеш, трябва да си нещо много повече от добро ченге. Човек трябва да знае с кого да се ръкува, на кого да купува бира, кога да покаже знанията си и кога да си държи езика зад зъбите.

Баща му никога не успя да се отърве от униформата. Семейството на О’Донован не можеше да се похвали с това, че членовете му си държат езика зад зъбите.

Но може би първата крачка на О’Донован към целевия екип за борба с тероризма е била успешна…

Той се намираше в Седемнадесети участък и преглеждаше докладите на предишната смяна, когато му се обадиха. Един униформен полицай, патрулиращ на Второ авеню, чул експлозията, веднага пристигнал на място и задъхано се обади в участъка си. О’Донован веднага звънна в детективското бюро на собствения си участък, че тръгва нататък. Подкара колата си в обратна посока по Второ авеню. Байндър и Манкузо едва не се блъснаха в него, когато двете коли се срещнаха пред номер 800. Цивилни хора по сака или само по ризи държаха кърпи върху устите си, докато изскачаха от входа на небостъргача.

— Франк — извика О’Донован на Манкузо, като дръпна Байндър със себе си. — Обади се на пожарната.

— Вече го сторих — отвърна Манкузо. Измъкваше се от колата, но още държеше микрофона на радиостанцията в ръка.

— Тогава се обади на отдела за бързо реагиране да са в готовност.

— Слушам.

— И на „Бърза помощ“.

— Внимавай! — изкрещя Манкузо. О’Донован се обърна и отскочи. Двойка санитари от „Бърза помощ“ едва не го събориха, тичайки към страничната врата с носилка като двойка откачени сърфисти.

— Франк, докарай няколко униформени тук — беше последната заповед на О’Донован, преди двамата с Байндър да си пробият път в сградата. Сержантът не очакваше да попадне на терорист. Доколкото знаеше, експлозията била предизвикана от изтичане на газ. Но ако взривът е в резултат на атентат, той трябваше да запази целостта на местопрестъплението, да ограничи потока от цивилни и полицаи. Невнимателни посетители биха могли да унищожат жизненоважни улики. „Не забравяй — често повтаряше баща му, — че когато влизаш, ти носиш нещо със себе си. А когато излизаш, нещо изчезва.“

Байндър показа значката си на пазача на сградата, който не си стоеше на мястото, но асансьорът вече беше заминал и детективите бяха изпуснали хората от „Бърза помощ“.

— Полицаи ли сте? — попита ги един жилав младеж със силен акцент, когато видя значката. — Последвайте ме. — Той бързо заобиколи, отвори една врата и хукна по стълбите. Байндър и О’Донован затичаха подире му. О’Донован забеляза, че младежът носи пистолет, и разбра, че това няма да е просто поредното дело.

Двамата детективи бяха в добра форма, но израелецът прескачаше по три стъпала наведнъж, без да се задъха. Когато минаха осмия етаж, Байндър едва успя да промълви:

— Мразя… младите.

Първите мигове из лабиринта на консулството бяха изпълнени с гробна тишина, прекъсвана от приглушени викове, пронизителен детски плач и хъркането на собствените им гърди. Те последваха момчето от охраната по един дълъг коридор към паспортния и визов сектор. Двамата санитари и трима цивилни бяха коленичили на пода над осакатено тяло. Сив облак с мирис на изгорял експлозив висеше под тавана като обърнато мъгливо езеро, движещо се бързо към брега от счупени прозорци вляво. Отдясно се появиха двама души. Изглежда, там беше мястото на взрива. Носеха черни, гумени газови маски и червени пожарогасители.

Единият от мъжете остави пожарогасителя, дръпна маската си и изръмжа нещо на иврит, което О’Донован и Байндър не разбраха. Но и двамата бяха участвали във война и гледаха израелеца със съчувствие, когато той блъсна вратата на мъжката тоалетна.

Вторият мъж свали маската си, отиде до един от счупените прозорци и се показа навън, за да поеме свеж въздух. О’Донован осъзна, че човекът се обръща към него и Байндър.

— Копелето уби едно момиче — каза той.

— Къде? — О’Донован се приближи към него.

— В чакалнята. — Израелецът погледна през рамо.

— Добре — обади се в същото време един от санитарите. — Да го стегнем към носилката и да го сваляме с асансьора.

— Забрави асансьора — бързо се намеси един цивилен израелец. — Надолу по стълбите. Петима сме, ще го пренесем.

— Добре — отвърна гласът на американеца.

— Кое копеле? — попита О’Донован.

Ханан Бар-Ел се извърна от прозореца.

— Онова, дето е на парчета. — Той се взря в черно-червеното лице на ранения мъж, когото вдигнаха върху носилката. Прошепна нещо към изпадналия в безсъзнание, а после се обърна към О’Донован. — Може би копелето е убило и мойто момче тука.

После тишината свърши. Откъм улицата завиха сирени, а когато пристигнаха пожарникарите с пожарогасители и куки, тропането стана непоносимо. Появи се един ококорен полицай, а после сержант от групата за бързо реагиране. След него пристигнаха сапьорите и хората от отдела за разследване на пожари и експлозии, облекли надписаните си якета с величието на кинозвезди.

Но мястото на престъплението беше на О’Донован и той веднага пое командването. Извика Манкузо да води дневника със записки, а Байндър да подсили охраната на обекта. След като районът беше обявен за безопасен, следователите се захванаха за работа. Тогава пристигна Джак Бюканън с хората си.

О’Донован очакваше, че специалният агент ще се опита да го отстрани, но беше приятно изненадан.

— Ти ли отговаряш? — попита Бюканън.

— Да. О’Донован. Център-север.

— Аз съм Бюканън. От отдела за борба с тероризма. Има убити, нали?

— Засега двама. Единият може да е извършителят.

— Знаеш ли правилата ни?

О’Донован ги знаеше. Отделът за борба с тероризма работеше съвместно с детективи от ПУНИ и агенти на ФБР. Целевата група лесно можеше да отстрани другите власти от подобен политически случай.

— Да — отговори О’Донован.

— Добре — кимна рязко Бюканън. — Значи ние ще работим по всичко, с изключение на мъртъвците. Вие отговаряте за тях. Ще държим връзка по време на разследването. Искаш ли да го впишем официално?

— След като приключим.

— Добре. Как ти беше името?

Бюканън остана да наблюдава работата на О’Донован. Явно му направи впечатление, защото в събота сутринта и преди кавгата с израелската охрана той се беше приближил към детектива и му прошепна:

— Сътрудничеството ни, сержанте, е доста успешно. Мога да ти предложа шанс да се отървеш от веригите. Имаме нужда от хора. — Той му намигна и се отдръпна…

Телефонът звънна и О’Донован трепна. Гледа го известно време, но после вдигна слушалката.

— Център-север.

— О’Донован?

— На телефона.

— Обажда се Джак Бюканън.

О’Донован се поизправи. Сети се за една от поговорките на баща си. „Ако много мислиш за дявола, той ще се появи.“

— Какво има, сър?

— Докъде стигнахте? — попита Бюканън.

— Имаме доста основни находки. Регистрационни номера на коли, намирали се около местопрестъплението. Половината вече са проверени и се оказаха чисти. Четирима външни свидетели. Всички казват, че човекът е бил сам. Знам, израелците твърдят, че няма начин той наистина да е бил хасид, но мисля, че все пак не е зле да пуснем описанието му. Да речем в Бруклин.

— С полицейска рисунка ли? Или компютърна компилация?

— Израелците имат видеолента, господин Бюканън.

— Джак — поправи го човекът от ФБР. Замълча замислено, преди да продължи, съзнавайки, че сам не би постигнал успех. — Мислиш ли, че ще можеш да вземеш копие чрез онзи полковник? Как му беше името?

— Баум ли?

— Да. Баум.

— Той ще идва насам по-късно днес. — О’Донован се помъчи да не покаже недоволството си. — Току-що получих съобщение.

— Изработи го, Майк. Майк беше, нали?

— Да, сър. Майк съм.

— Изработи го, Майк. Дръж се така, сякаш ти сам отговаряш за всичко. А после ще ме осведомиш. Става ли?

— Готово.

— Добре.

Бюканън затвори.

О’Донован също остави слушалката. Под яката му се надигна някакво неприятно усещане. Имаше нещо в Бюканън, което баща му би разкрил веднага и никак не би харесал. Нямаше как да разбере дали агентът от ФБР гледа на него като на потенциално попълнение или като на удобен роб, когото ще забрави веднага, щом получи реколтата.

Реши, че това няма значение. Началникът на детективите беше одобрил сътрудничеството, а Бюканън току-що издаде заповед: действай.

Но какво да каже за Артър Розели? Човекът от ЦРУ, който си беше позволил да покаже презрение към Бюканън в смесена компания. Дали Бюканън е забравил за „сделката“, според която Розели трябваше да играе ролята на свръзка с евреите? Не, хора като Бюканън не забравят, когато са им извили ръцете. Агентът от ФБР просто прескачаше Розели и го заменяше с О’Донован.

Но Майк О’Донован не можеше лесно да прескочи Артър Розели. Те имаха общи преживявания, които никакви кавги не биха могли да изтрият…

Среднощният вятър носи пясък. Тонове пясък и пустинни камъчета, вдигнати от бурята на гигантските метални перки. Камъчетата удрят като куршуми лицето му, изпълват всяка пролука между врата и яката, вмъкват се под закопчаните му ръкави. Няма кислород за дишане, а само задушливо море от прах, пълнеща стиснатите му очи и ноздри, събираща се на кални топчета между зъбите му, запушила ушите му и превърнала лицето му в изкривена гримаса.

Гръм. Яростната мощ на дванадесетте мотора на шестте гигантски РХ–53Д. Хеликоптерите на корпуса на морските пехотинци. Жестокото виене на перките им се присъединява към писъка на още шестнадесет турбини под крилата на четирите транспортни самолета С–130. Хор на стоманени валкирии, разтреперил иранската пустиня и каращ краката ти да омекнат, а волята ти да се размъти. Толкова плътен звук, че почти можеш да го докоснеш, така всепоглъщащ, като че са ти сложили стереослушалки, през които някакъв демоничен инквизитор е пуснал воя на ураган.

И въпреки това той се усмихваше.

— Тук сме — каза, макар никой да не го чуваше. И сам не можеше да се чуе. — Ще го направим.

Нямаше още два часа сутринта. Беше 24 април 1980 година. Близо шест нетърпими месеци петдесет американски граждани бяха държани като заложници в Техеран. Със завързани очи, оковани, измъчвани и ритани заради удоволствието на един луд, наречен Хомейни. Несравнимата мощ на Великия Сатана остана безпомощна пред ръждивите дула на разбойническата сбирщина на пасдараните. Но след по-малко от двадесет и четири часа на света щеше да бъде припомнено, че Америка не е някакво сополиво момче от Третия свят. Сборният отряд за специални операции „Д“ от „Делта“ на въоръжените сили на САЩ беше кацнал през нощта върху солените пустинни равнини на Пошт-е-Бадам. Операция „Орлов нокът“ беше в ход и когато приключеше, израелската акция в Ентебе щеше да изглежда като нападение на детска градина.

Сержант първи клас Майкъл П. О’Донован всъщност не беше член на „Делта“. Той беше специалист по леки и тежки бойни оръжия с група от дванадесет души от десета военновъздушна група на Специалните сили, част от Първи батальон, със седалище в Бад Тьолц, Западна Германия. Когато чу, че полковник Чарлз А. Бекуит — Сърдития Чарли — събира нещо много специално във Форт Браг, който е освободен от затворниците, за да се създаде място за новата антитерористична дивизия, Майк заедно с още един младеж от Специалните сили поискаха да постъпят там. Командирът на „Десета“ Отар Шаликашвили окуражи сержантите си да кандидатстват за групата на Бекуит. Но имаше ограничения във възрастта. Минимум двадесет и две години. А рожденият ден на О’Донован беше мъчително далеч. И така той остана да гледа, чувствайки се като притеснен първокурсник, докато батковците си играят. А после се изненада, когато професионалисти, старши сержанти и капитани, ветерани с три мандата във Виетнам, се завърнаха от изпитанията за селекция на Бекуит със смачкано самочувствие, клатейки глави. Само един човек от „Десета“ мина през изпитанията и Майк зарови мечтите си за „Делта“ в шкафчето.

Минаха почти две години и операция „Орлов нокът“ беше навлязла дълбоко във фазата на планиране, когато пристигна тревожна новина. Не всичките петдесет заложници се намират затворени в американското посолство на улица „Талигани“. Трима мъже — американският шарже д’афер Л. Брус Лейнгън, политическият служител Виктор Томсет и офицерът от охраната Майкъл Хауланд — са били задържани отделно в иранското Министерство на външните работи, намиращо се на няколко пресечки южно от посолството. Бекуит нямаше достатъчно обучени войници в „Делта“, за да може да раздели на две групата за операцията. Затова той се обади на „Десета“ да снабди „Орлов нокът“ с група от Специалните сили. „Шали“ избра групата на О’Донован за участие.

Тренировките започнаха в края на ноември 1979 година. Капитанът на О’Донован представи упражненията като поредната „задача“, без да съобщи каквито и да било подробности. Но интуицията на хората от групата схвана промяната в обикновено тайните им рутинни операции. В Бад Тьолц имаше достатъчно съоръжения, където да се построят макети. Само че за тази задача ги водеха по други места. Пътуваха нощем в различни коли с цивилни немски регистрационни номера, носеха туристически дрехи, а оръжията им се прибираха в цветни спортни сакове. Пътуваха на юг и завиваха на запад към Яхенау по виещия се планински път, където практикуваха нападение в една изоставена фабрична четириетажна сграда, през чиито изпочупени прозорци виеше баварският вятър. Винаги се връщаха в Бад Тьолц преди зазоряване, спяха няколко часа, а после правеха писмен разбор на действията си. Капитанът съобщаваше на групата нови „разузнавателни данни“, но за разлика от другите упражнения, той май не се консултираше за работата си със заместник-командира им.

— Имаме трима затворници и дванадесет пазачи, всички на втория етаж — обявяваше той и излизаше. След това се връщаше. — Поправка. Пазачите са четиринадесет, шест на втория и осем на третия етаж. — Групата преработваше плановете, пътуваше да ги изпита през нощта, а на следващата сутрин получаваше нова изненада. — Отхвърлете всичко предишно. Имаме трима затворници, всичките на третия етаж, двама в стаята, означена върху плановете ви като „сянка“, един в стаята, означена като „залез“, двама пазачи в „сянка“, двама в „залез“, петима в „удар“ и петима в „изгрев“. Оръжията на врага са Г–3, вероятно и 45-калиброви револвери.

Сградата в планините също се променяше. Една нощ групата откри, че прозорците на третия етаж са с балкони от железни решетки, и затова хората използваха обвити в гума метални куки, за да закрепят въжета за катерене. Друга нощ железните решетки бяха обявени за нестабилни, така че трябваше бързо да сглобяват подвижни алуминиеви стълби.

Нямаше ги тежките въздишки и острите шеги, които винаги придружаваха тактическите промени, защото капитанът съобщаваше новостите без обичайния си подигравателен тон. Освен това още в началото той даде да се разбере, че всеки, когото хване да дискутира „проблема“ с външен човек, включително и самия командир на „Десета“, ще се намери обратно във Форт Девънс по-бързо, отколкото успее да изрече думата „пехота“. Някой даже изпрати други служащи в Бад Тьолц да поразпитат и да проверят дискретността на групата, но те бяха отблъснати с „глей си работата“.

А после, в една ужасна, ледена февруарска нощ, всички прошепнати предположения престанаха. Лично командирът се появи при макета на обекта заедно с някакъв цивилен „гост“, когото капитанът представи.

— Това е Артър от Ленгли. Няма фамилно име. Той е работил дълго време в района на операцията, познава лично тримата ни затворници и ще се присъедини към нас. — Капитанът се изкашля и направи пауза, за да подсили ефекта. — Господа, от тази нощ сме официално зачислени към „Делта“. Ще освобождаваме заложниците в Иран.

Когато виковете затихнаха, Арт Розели се превърна в тринадесетия член на групата на О’Донован. Той носеше купища снимки — на затворниците и затвора им, на Техеран, на бази Едно и Две в пустинята — както и огромни познания, събрани от двете му години в посолството на САЩ в Иран. Спокойното му и весело държание, както и отговорността за мисията, която вече изпитваше цялата група, веднага го направиха част от семейството, което обикновено се отнасяше с презрение към външни хора.

Точно на следващия ден готвачът в базата Бад Тьолц направи грешката да попита какви са тези „странни вибрации“, излъчвани от групата. Розели и О’Донован се пресегнаха през тезгяха, вдигнаха го за престилката, издърпаха го през таблите с храна и го хвърлиха на пода.

След това никой не задаваше повече въпроси.

Хеликоптерите закъсняха много, а когато най-накрая пристигнаха в база Едно в пустинята, само шест от осемте бяха преживели ужасния полет от самолетоносача „Нимиц“ през ослепяващата пясъчна буря на хабоба. Но сега почти всички бяха презаредени с гориво от дебелите маркучи, излизащи от коремите на С–130, а О’Донован и групата му очакваха адския първи етап на „Орлов нокът“ с надежда, непомрачена от лоши предчувствия. На пътя от Язд към Табас бяха спрели с леко противотанково оръжие един ирански камион с гориво и осветени от пламъците му, членовете на „Делта“ се движеха като танцьори под звуците на диско-музика. Един цивилен автобус също беше спрян и около четиридесетте му пътници — възрастни иранци и деца — сега се гушеха под дулата на оръжията на американските командоси.

Нападателните групи бяха облечени еднакво с тъмносини вълнени шапки, черни бойни якета, сини джинси и войнишки боти. На рамената на всички якета имаше избродирано американското знаме, но то щеше да остане покрито с лепенка, докато започне нападението. Никой не носеше отличителни знаци. Бяха ослепени от пясъчната буря, предизвикана от перките, и трябваше да се приближат нос в нос, за да си кажат нещо, да се познаят или да изкрещят заповед. Беше като контролирано нападение на летище в кошмарите на болен човек.

О’Донован беше се привел, опитвайки да предпази от пустинния прах „детето“ си — скъсена версия на карабина М–16. Искаше му се да може да увие цялото си оръжие в найлон. Повечето хора от групата му седяха на земята и чакаха заповед да се качат на хеликоптерите, но Майк щеше да си почине само няколко минути, след което отново да се изправи, за да обходи, види и прецени за пореден път хода на операцията. Искаше му се да са вече във въздуха, сред относителното спокойствие и тишина на ръмжащия РХ–53Д, на път към втората пустинна база в една долина близо до Гамсар, където ще останат скрити до следващата нощ. А после Специалният нападателен отряд ще се отдели от „Делта“, ще влезе в Техеран с микробус „Фолксваген“, ще спре пред Министерството на външните работи и… Опита се да не мисли за после. Бяха го упражнявали хиляда пъти.

Един мъж обикаляше свитите фигури на хората от групата на О’Донован. Навеждаше се ниско, за да открие лицето, което му беше необходимо. По къдриците, показващи се под вълнената шапка, О’Донован позна Арт от Ленгли, който го изгледа два пъти, докато се сети, че ирландското момче е боядисало в черно русата си коса. Едрият офицер от разузнаването постави ръка върху рамото на Майк и двамата приближиха глави като рибари сред буря.

— Не ми харесва тази работа — извика Розели.

— Какво? Повтори?

— Казвам, че ми се струва отрицателно. Червено и Синьо започват да товарят, но Орел се е свързал по сателита с Чук и не е доволен.

Розели казваше, че два от екипите на „Делта“ са започнали да се товарят на хеликоптерите, но полковник Бекуит говори по сателитната комуникационна връзка с генерал-майор Джеймс Вогт, командир на обединената целева група. И че нещо не е наред.

— Какво се чува? — извика О’Донован.

— Проблем с хидравликата. Само пет от машините могат да летят.

О’Донован вдигна глава и погледна Розели. Човекът от ЦРУ кимна. За „Орлов нокът“ бяха осигурили минимално необходимия брой машини, без които операцията не можеше да се осъществи. Шест хеликоптера, а не пет.

След това всичко стана много бързо. Появи се капитанът на О’Донован и без да каже дума, се наведе към всеки един от хората, като правеше с ръка знак като прерязване на гърлото си. С изключение на недоволните ругатни те всички преглътнаха новината, станаха, събраха оборудването си и последваха командира към черния корем на един от самолетите С–130.

Единият от хеликоптерите на морската пехота, който се беше презаредил от „Херкулес“-а, започна да се издига, когато О’Донован стъпи върху желязната рампа на самолета и стисна очи, за да ги запази от облака прах, вдигнат от перките на хеликоптера. След това ревът от перките се чу неестествено близо и той отвори очи, когато звук като от трион върху варел изпищя откъм кабината на С–130. Гигантско бяло огнено кълбо обхвана хората от Синия екип, които вече бяха седнали вътре, а пилотите и екипажът изчезнаха сред бурята на експлодиралото гориво и муниции. Последва ужасно унищожение.

О’Донован отскочи от самолета, спъна се и падна под купчина пищящи мъже, изгуби сака с оборудването си, но успя да се изправи. Тогава видя купчината размахващи се ръце, някои вече в пламъци. Командосите се опитваха да изпълзят от горящия ад, а той хукна навътре. Видя Арт от Ленгли да се бори с един от мъжете, който викаше:

— Оръжието ми! Оръжието ми!

Опитваше да се върне сред пламъците, докато ракетите с инфрачервено насочване започваха да излитат в нощта като гигантски фойерверки.

По някакъв начин всички от Синята група на „Делта“ се спасиха заедно с групата на О’Донован. Много от тях се търкаляха в прахта, за да угасят искрите и пламъците от дрехите си и сваляха шапките от главите си. Прегрупираха се и се хвърлиха отново въпреки пламъците, които пълзяха към резервоарите, за да измъкнат горящите и пищящи морски пехотинци от пламналия хеликоптер. Трима останаха в огнения ад заедно с петима от самолетния екипаж. Всички се надяваха да са загинали моментално още при експлозията.

О’Донован не си спомняше ясно много от по-нататъшните събития. Продължаваше да сънува кошмари за тъмния фюзелаж на С–130, от който се чува сирена и заповед „Отмяна, качете се на борда“, а после се превръща в приливна вълна от бял, огнен ужас. Кошмарите му обикновено свършваха така, защото останалото беше бавно, шокирано затваряне дълбоко в себе си, както стана и с всички останали. Безкрайният полет обратно към остров Маршал до Оман, тревожните тиради на Чарли Бекуит, които всички разбираха, но не им обръщаха внимание, още един полет до Уади Кена в Египет и накрая дългото завръщане към военновъздушната база на Ленгли във Вирджиния. Всичко се състоеше от прегърбени рамене, бездушни стъпки, поклащащи се глави и мълчаливо съчувствие. Беше точно като погребение. Един безсмислен ритуал за хора, които си обичал, но вече ги няма.

О’Донован се върна в Германия, но знаеше, че с кариерата му в Специалните сили е свършено. Ако останеше, винаги щеше да се мъчи да преодолее срама от „Пустиня едно“, а нямаше как да успее. Затова се уволни. Десет години по-късно, когато войските тръгнаха за „Пустинна буря“, той не чувстваше съжаление. Съжаляваше тях и приключенията, които очакват, защото той лично презираше Близкия изток и знаеше, че много от тях скоро ще му бъдат другари по съдба…

О’Донован гледаше разсеяно, когато Байндър, Манкузо и Грифин се върнаха. Байндър влезе в стаичката и остави книжна кесия върху бюрото.

— Не си ял, нали? — попита той като загрижена майка.

— Благодаря.

— Няма защо. Телешко печено. Сержант?

— Да.

— Събуди се. Живей си живота — ухили му се Байндър и си тръгна, докато си събличаше палтото и подсвиркваше.

О’Донован се усмихна и отвори кесията. После отново стана сериозен. Живот. Да, жив беше, но какво от това? Заради кого всъщност се труди? Повечето от онези мъже си имаха семейства. На първо място бяха жените и децата им, а чак после работата. О’Донован беше женен някога за едно момиче, с което се запозна в „Джон Джей“. Тя беше сладка ирландка, точно за каквато се беше молила майка му. Но Тери никога не беше чувала за посттравматичен стресов синдром, а красивият й, мрачен бивш войник така я ужаси, че след по-малко от година тя го напусна. Сега той живееше сам в апартамент в горната част на Уест Сайд и избягваше връзките, криейки се зад извънредната работа.

Живот.

Комак, сержантът от рецепцията, се появи на вратата на О’Донован. Огромният полицай запълни отвора, подпрял с ръце рамката като Самсон Филистинските стълбове.

— Гостите ти пристигнаха, серж.

О’Донован успя да вдигне палец, докато Комак се отдръпна, като го гледаше странно с ококорени очи и вдигнати вежди.

Израелският полковник на име Баум стоеше отвън в общото помещение. Беше облечен със същото кожено яке като преди, пъхнал ръце в джобовете му, докато разглеждаше помещението с лека усмивка. Като че ли някаква носталгична мисъл преминаваше в ума му. Върху голямата му, плешива глава имаше кафява мека шапка, която никак не му отиваше. Сякаш беше принуден да я носи, защото му е подарък от някой, на когото държи. Много повече щеше да му отива сива тиролска шапка със зелено перо.

О’Донован стана от стола си, излезе през вратата и спря, внезапно объркан.

До Баум беше застанала млада жена. Тя гледаше настрани, но когато се обърна, погледът на детектива остана залепен за нея. Беше обута в къси кафяви ботуши, сини джинси и палто от камилска вълна, върху което падаше дългата й червена коса. Очите й бяха яркосини, изрязаните като от скулптор скули червенееха от студа и не беше сложила никакво червило, за да подчертае устните си. Дългите й, черни вежди бяха изключително изразителни, но когато го погледна, без да мига, изражението й не се промени.

Първоначално О’Донован помисли, че тя вероятно е дошла във връзка с някакво оплакване и хитрият колега мъдро я е скрил от очите на останалите служители. Вероятно е била извикана от някой плейбой като Манкузо за безсмислено свидетелстване по дело. Може би е някоя от ослепителните манекенки, на която са откраднали например любимото кученце.

— Детектив О’Донован — весело пристъпи към него Баум, протегнал месестата си длан.

— Майк — поправи го сержантът, веднага прехвърлил вниманието си към него.

— Да, Майк — поправи се и Баум. — Как си?

— Зает, полковник. — О’Донован беше готов да извика някое късметлия копеле, за да се заеме с младата жена, когато Баум постави ръка върху рамото й.

— Детектив, искам да те запозная с дъщеря ми, Рут. Рут, това е детектив О’Донован. — Последните си думи изрече като прикрита подкана: „А сега подай ръка като добро момиче.“

— Рут. — Тя подаде ръка. Ръкостискането й беше силно и хладно. — Като в Библията.

Той усети как гърленият й глас го удари направо в коленете. Сигурно мислите му се бяха показали върху лицето, защото бузите й се поизчервиха още малко.

— Питат ме как съм разбрал… — Байндър зареждаше в пишещата си машина петте екземпляра от обичайния формуляр и припяваше началото на „Дим в очите“. О’Донован му хвърли един поглед и той млъкна.

Бени Баум се направи, че не забелязва искрата, прехвръкнала между дъщеря му и американеца.

— Надявам се, нямаш нищо против… — Той прегърна Рут през рамо.

— Не, не — веднага възкликна О’Донован.

— Добре. Може ли да поговорим? — попита Бени.

Докато вземаше допълнителен стол и канеше гостите си в кабинета, О’Донован се огледа. Байндър беше притиснал длан към устата си, а Манкузо пред очите си. Грифин безпомощно сви рамене като баща на млади палавници.

О’Донован затвори вратата и се промъкна зад бюрото си. Баум си свали шапката и якето. Закачи ги на закачалката. Израелският полковник седна, като междувременно избърса широкото си теме с кърпа. С леденосините си очи, широко лице и пуловер с висока яка той напомняше на детектива за някой от онези руски артисти, които могат моментално да се превърнат от Дядо Коледа в Распутин, в зависимост от необходимостта.

— Госпожице Баум? — О’Донован предложи да поеме палтото на Рут.

— Още ми е студено — каза тя. Седна до баща си, кръстоса крак върху крак и скръсти ръце пред гърдите си.

— Рут е студентка тук в Колумбийския — гордо се похвали Бени.

— О, така ли? — О’Донован опита да предположи на колко ли е години. — Каква специалност?

— Психология — отговори Рут. — Готвя докторат. — Акцентът й беше определено чуждестранен, но тя произнасяше гласните и съгласните съвсем правилно с богатия си алтов глас.

— Обикновено не водим гости със себе си — каза Бени. — Но двамата с Рут не сме се виждали отдавна. — Дъщеря му го погледна и леко се усмихна. — И тъй като тя освен това е бивш офицер от военното разузнаване, все ще имаме полза от нея. — Той посегна и я потупа по коляното, докато О’Донован се опитваше да си я представи в униформа, после преглътна тежко и се опита да не си я представя.

— Много интересно — каза той, като се мъчеше да поддържа безсмисления разговор. — Значи всички сме ветерани. Така че…

— Кажете, господин О’Донован. — Рут разглеждаше дъската за бюлетини зад главата му. — Трябва ли детективите да имат университетско образование?

— Не е задължително. Аз съм завършил „Джон Джей“.

— Тогава мога ли да попитам защо сте само сержант? — продължи тя, когато забеляза напечатаните имена и длъжности за него и Рамос.

О’Донован се смути.

— Ами… — Щеше да започне да обяснява за цивилните служебни степени сравнени с ръководните длъжности в ПУНИ, но се досети, че тя просто му хвърля въдица. — В семейството ми е имало много бракове между роднини — продължи той със спокоен, сериозен глас. — Умствена изостаналост, нисък коефициент на интелигентност.

Рут се вторачи за миг в сериозното му изражение, а после избухна в смях, като отхвърли глава назад и сложи ръка върху гърдите си. Баум също се усмихваше.

— Извинявай, Майк — каза Бени. — Познаваш ли израелците?

— Не отблизо.

— Ние сме съвсем прями, както виждаш. Освен това сме искрени. Хората често ни мислят за нахални и арогантни. — Той вдигна ръце. — Прави са. Но добрата страна е, че у нас няма фалш, няма двуличие. Когато кажем на някого „намини“, ние очакваме той наистина да ни дойде на гости. Нашето приятелство обикновено приключва единствено поради смърт.

О’Донован беше изненадан. Може би ще трябва да преоцени категоризацията си за всички, които живеят на изток от Гърция.

— Казаха ми — усмихна се той.

— Да — потвърди Рут. — Казали са ти. — Тя се обърна към баща си. — Бен-адам нехмад — коментира на иврит, което в общи линии означава „симпатичен мъж“.

Бени заговори по работа.

— Е, Майк. Има ли напредък?

— Ами, полковник…

— Моля те, наричай ме Бени — каза Баум. — Да приемем, че това е разузнавателна операция. Никакви чинове. Става ли?

О’Донован сви рамене.

— Ще опитам. — Той никога не беше се обръщал към американски полковник с друго освен „сър“ или „шефе“. — Засега нямаме твърди следи. Целевата група по антитероризъм се е захванала здраво с куките си. Опитват се да измъкнат нещо от някоя от арабските групировки.

— Той говори за информатори — каза Бени на Рут.

— Знам, татко — отвърна търпеливо тя.

— Антитероризъм — замислено измърмори Бени. — Това господин Джак Бюканън ли е?

— Да.

— Мммм — подръпна ухото си Бени. — А твоето участие какво е? — Когато беше закарал Бени към университета, О’Донован остана много мълчалив.

— Аз работя по убийството. Проста детективска работа. Профил на нападателя или може би на някой друг, който го е изпратил.

— Видя ли? — бутна с лакът баща си Рут, но той не й обърна внимание.

— Ами взривното устройство? — попита Бени.

— Лабораториите на ФБР и хората от „Редстоун“ се занимават с това. Но тъй като нашите патолози са прибрали човешките останки, хората от отдела по експлозиви тук, в Ню Йорк, също ще изследват шрапнелите.

— С какво разполагат?

— Ами… — О’Донован се поколеба за миг. Годините в Специалните сили го бяха научили да се въздържа от споделяне на такава информация. Но Баум би помирисал въздържанието от десет километра и ако О’Донован не сподели, няма и да получи нищо. — Като начало имаме семтекс със следи от РДХ, така че те мислят, детонаторът е бил живачна капсула с взривател на основата на РДХ. Няма намерени микрочипове или части от приемателно устройство, но пък върху части от трупа на нападателя са открити следи от киселина. Вероятно от батерии. На мен ми се струва, че е било обикновено самодетониращо се устройство. Без радиоконтрол.

— Да, мога да се съглася — каза Бени. Тази сутрин той беше разговарял с Ханан Бар-Ел. Специалистите от Тел Авив също бяха стигнали до такива изводи. — Изглежда, познаваш експлозивите, Майк.

— Служил съм в армията — отговори детективът.

— И какво точно си правил в армията? — попита Рут.

О’Донован я погледна мълчаливо.

— Боя се, че не много — отговори накрая той.

Думите му бяха изречени така мрачно, че Рут веднага реши, че иска да научи повече за живота на О’Донован. Тя наблюдаваше светлите му очи, които за миг изгубиха остротата на погледа, червеникавите вежди, свити в лека бръчка над носа му. Тъмнорусата му коса беше гъста като козина, а бръсначът бе одраскал леко бузата му. Поиска й се да докосне лицето му.

— Ами зъбът? — настоя Бени.

— Би трябвало да са готови вече. Може ли да отвориш вратата?

Бени я бутна и О’Донован извика към общото помещение:

— Байндър, изпрати тук Дейвис.

— Слушам, сър — отговори иронично Байндър, но бързо отиде към дъното и скоро Арон Дейвис се появи на вратата. Много висок негър на около четиридесет години, Дейвис носеше очила със златни рамки и имаше слабост към костюми на Армани. Беше елегантен, интелигентен детектив, много по-зрял от останалите в участъка. О’Донован не можеше да е сигурен, че Байндър или Манкузо ще се държат достатъчно прилично в присъствието на Рут. Докато Дейвис от своя страна изобщо не се интересуваше от бели жени и ги наричаше „морски риби“.

— Господа? — предложи услугите си с оперетен бас Дейвис.

— Къде беше? — попита О’Донован.

— На задната седалка. — Дейвис често се оттегляше в дъното на залата, за да се концентрира върху досиетата си. О’Донован се усмихна.

— Арон Дейвис. Запознай се с Бенжамин и Рут Баум. Те са от Израел.

— За мен е удоволствие — поклони се в отговор на кимването им Дейвис. „Откачени бели. Женят се за малки момиченца“ — помисли той.

— Дейвис, провери телекса. Трябва да има съобщение за мен от Епщайн от патологията. Ще бъде списък с химически съставки.

— Готово.

О’Донован остана с двамата Баум в кабинета. Чакаха напрегнато. После стомахът му изкърка и той го удари с длан. Заповяда му: „Тихо!“

— Трябва да хапнеш — посочи Рут към кесията от закусвалнята.

— Няма нищо. Ще изчакам.

— Ако те е срам, ще ти правя компания. Баща ми ме взе, преди да успея да обядвам.

— В такъв случай… — О’Донован започна да отваря кесията.

— Още една черна точка в бащиното ми досие — въздъхна Бени.

— А то вече е пълно — каза му Рут. Тя стана, разкопча палтото си и го остави върху облегалката на стола. Отдолу беше с тъмнозелен пуловер с висока яка, а когато О’Донован зърна горната част на тялото й, бързо наведе очи и започна да развива хартията, с която беше увит сандвичът. — Обаче се хващам на бас, че ти си ял. Нали, татко? — добави тя.

— Познаваш ме, Рути — мушна се с пръст в корема Баум. — Джобовете ми винаги са пълни с бисквити.

Рут се ухили и приближи бюрото на О’Донован. Зъбите й бяха снежнобели, а върху бузите й се появиха малки трапчинки. Той раздели сандвича и й подаде половината.

— Бетеявон. — Тя седна и си отхапа.

— Моля? — О’Донован отвори кутийката кока-кола.

— Означава „добър апетит“. Винаги ли ядеш еврейски деликатеси?

— Байндър научи всички ни. Той е местен. — Изненаданите погледи на гостите му накараха О’Донован да се засмее. — В участъка ни влиза и бижутерският квартал. Човек свиква с жаргона.

Рут дъвчеше и кимна бавно, като че ли събира досие.

Арон Дейвис се появи с лист от телекс.

— Сигурно е това, О-Ди.

— Благодаря. Остани. — О’Донован искаше да балансира чувството за неудобство, което изпитваше. Дейвис се облегна върху рамката на вратата.

В телекса пишеше:

Не се споменаваше думата „зъб“, защото О’Донован беше помолил Епщайн да му съобщи резултатите извън официалните канали.

Списъкът свършваше с две думи в долния десен ъгъл:

О’Донован се облегна и въздъхна притеснено.

— Страхотно — измърмори той. Подаде разпечатката на Баум, който погледна страницата и посочи телефона на О’Донован.

— Може ли?

— Разбира се.

— С чужбина?

— Става — отговори О’Донован.

Бени стана и се надвеси над бюрото. Започна да набира номера.

— Моите хора вероятно ще успеят да го дешифрират бързо.

— И кои точно са твоите хора, полковник? — реши да попита с прямотата на гостите си О’Донован.

— Къде си служил в армията, Майк? — контрира въпроса му Баум, докато чакаше да се свърже с Йерусалим.

— В Специалните сили.

— Същите значи са и моите — каза Бени. После започна да говори бързо на иврит. Взе молив от бюрото на О’Донован, написа един номер върху гърба на визитната картичка на детектива и затвори. Размаха листа от телекса. — Бих искал да изпратя това по факса, ако разрешите.

— Не можахте ли да им го прочетете по телефона, господин Баум? — попита малко надуто Дейвис.

Баум се обърна към него с усмивка.

— Откритите сателитни телефонни разговори могат лесно да бъдат подслушани, господин Дейвис. Но устройствата за прехващане на факсове са доста скъпи и сложни. Така се намалява вероятността за пробив.

Дейвис вдигна ръце, като че се предава.

— Не съм чак такъв професионалист — каза той. Погледна към Рут, а после О’Донован. — Може би ти също, О-Ди.

— Покажи на полковника факс-апарата, Арон.

Високият детектив изведе Баум от канцеларията. Рут отпи от кока-колата и подаде кутийката на О’Донован. Зачака да види дали той ще избърше ръба или ще прилепи устни към мястото, откъдето беше отпила.

— Е, Майкъл — заговори тя, след като смачка салфетката си и я хвърли в кошчето. — Каква е твоята версия?

О’Донован отпи от кока-колата.

— Честно ли?

— И професионално.

— Нападателят е бил облечен като хасид. Може и да е бил такъв.

— Най-очевидното заключение и така нататък — кимна Рут. — Ами мотивите? Или връзките?

— Не са лични. Може би религиозни или във връзка с някоя от вашите крайно десни групировки.

— Политически?

— Възможно.

— Религиозни младежи с комплекси — смръщи се Рут. Като психолог не можеше да приеме подобно твърдение.

— Дори и некомпетентните са опасни.

Тя го погледна. После обърна стола си, за да бъде точно срещу него, и прибра кичур коса зад ухото си.

— Позволи ми да ти кажа нещо по отношение на евреите — заговори тя с усмивка. — Ние може и да се самобичуваме, но не се самовзривяваме.

О’Донован се разсмя.

— Това е абсолютната истина — настоя Рут. — И аз няма да отстъпя от твърдението си.

— Надявам се да докажа, че не си права.

— Опитай.

— Моля?

— Ще се хвана с теб на бас.

— Готово. На какво?

— Една вечеря.

Усмивката изчезна от лицето на О’Донован. Усети как откъм гърдите към лицето му се надигна жестоко изчервяване.

Рут сведе поглед към ръцете си и поклати глава.

— Извинявай — каза тя. Обвиняваше себе си. Той просто много й напомняше за младите израелски мъже, които така й липсваха. Целенасочени мъже със сдържан хумор, но винаги готови за шеги. Той беше много красив и притежаваше скрита сила както някои от колегите на баща й. Напомняше й за Ейтан Екщайн. Тя вдигна глава. — Не биваше да го казвам. Но ти не носиш пръстен, а полицаите обикновено слагат на бюрата си снимки. На съпругите, на децата си…

— Няма нищо.

— Знаеш ли, аз съм родена в държава, която е непрекъснато във война. Животът може да бъде доста кратък. Ние понякога бързаме.

— Рут — прекъсна я той. — Хванахме се на бас.

Тя го изгледа.

— Ти просто си възпитан.

— Не — въздъхна той. — Опитвам се да бъда смел като теб.

— Чудесно. — Тя се плесна по бедрата. — Ако аз спечеля, ти ще готвиш. Хич не ме бива в готвенето. Ако ти спечелиш, отиваме на ресторант. Честно е, нали?

О’Донован отново се разсмя.

— Да бе, като състезание по стрелба за слепци. — Пакостливата усмивка на Рут някак беше повишила настроението му.

Баум се върна заедно с детектив Дейвис, като потриваше ръце.

— Мина — каза той. — Ние имаме доста добри патолози, занимаващи се със зъби. До петнадесет минути те ще открият произхода.

О’Донован се съмняваше и забеляза същото изражение върху лицето на Дейвис, който почистваше очилата си с червена носна кърпа.

— Какви са твоите версии, полковник? — попита О’Донован, докато си взимаше телекса.

— Ами… — Бени облиза въздебелите си устни. — Може ли да пуша?

О’Донован отвори едно чекмедже и постави стъклен пепелник върху бюрото си. Баум извади непознат на вид пакет цигари и запали, докато Дейвис мръщеше нос.

— Съблазнявам се да кажа Хизбула — започна да се разхожда Бени из съвсем малката стаичка. Естествено, предпочиташе напълно да изключи „Божията партия“ от списъка на заподозрените, като се имат предвид надеждите за успех на „Лунен лъч“. — Това е най-очевидният избор. — Той се спря и примижа към двамата детективи през дима. — Познавате ли ги?

— Не лично — каза Дейвис. — Но четем вестници.

— Ирански марионетки — изръмжа О’Донован.

— Да — продължи Бени. — Но аз говоря за нещо по-неизвестно. Вероятно Хамас са много активни в нашата страна, на Западния бряг. Много жестоки. Но и „Червените орли“ стават като кандидати за тукашното нападение. Или Ислямски джихад. — Той търсеше друга следа, която би могла да го отклони от онова, което сочеха инстинктите му. — Абу Нидал все още е доста опасен. Наскоро той нареди да убият шефа на охраната на Ясер Арафат в Тунис. Абу Ияд. Той би направил всичко, за да попречи на сближаване между нас и ООП. Включително и операция от типа на тази. Под фалшив флаг.

— Не ви разбрах — обади се Дейвис.

— Да я маскира. Да направи така, че да изглежда сякаш друг я е извършил. — Бени очерта с ръцете си правоъгълник. — Подправена работа, така ли беше?

— Измама — поправи го О’Донован.

— Ах, да.

— Близо си, татко — обади се Рут.

Тримата мъже я погледнаха. Бени се усмихна снизходително.

— Рут си има свои идеи — каза той. — Освен че изучава психология, тя също е и аматьор антитерорист.

— Аматьор всъщност означава работа без заплащане, татко — натъртено му каза тя. — Но като имам предвид заплатата ти, и ти си почти в моето положение.

Дейвис се изсмя.

— Трябвало е да я наказвам по-често — каза недоволно Бени.

Рут не му обърна внимание.

— Детектив О’Донован пък мисли, че всъщност нападателят е бил евреин.

Баум изгледа американеца.

— Наистина ли? — попита той с такъв тон, сякаш О’Донован току-що е съобщил, че е бил отвлечен от извънземни. — Какъв абсурд.

— Видя ли? — посочи Рут О’Донован. — Между другото, аз обичам италианската кухня.

Детективът набързо я прекъсна:

— Ти още не си споменала своите съмнения, госпожице Баум.

Тя се поколеба за миг. После се обърна към баща си.

— Може ли? — попита го, като че иска разрешение да заложи дребна сума. По-скоро го направи от професионално уважение, отколкото поради чувство на подчинение на дете към баща.

Бени вдигна ръце и сви рамена. Почти веднага обаче съжали.

— Моята теория е доста по-проста от тази на баща ми. — Рут скръсти ръце пред гърдите си, докато О’Донован се мъчеше да не отклонява очи от лицето й. — И аз мисля, че тя е по-близка до вашата линия на разследване. — Тя погледна Дейвис. — Все пак като детективи, занимаващи се с убийства, вероятно повече се интересувате от хващането на убиеца, отколкото от обвиняването на някаква политическа групировка. Права ли съм?

— Напълно — отвърна Дейвис.

Бени не пропусна да забележи как Рут се позова на мотивацията на полицая. Той отново седна на стола си, знаейки, че тя няма да спре дотук. Но му се искаше да не е така.

— Мисля, че нападателят е бил просто мъжко муле — каза Рут. — Докато създателят на бомбата е жена.

О’Донован се приведе напред.

— Жена ли?

— Мартина Урсула Клумп. — Рут натисна с пръст челото над носа си, затвори очи и си припомни подробностите, които току-що беше извлякла от своята база данни. — Родена в Буенос Айрес през 1955 година, като единствено дете на бивш нацистки физик и съпругата му. Бащата се самоубива през 1960 година. Майката реагира с дълбока депресия и алкохолизъм. Дъщерята се чувства осиротяла. — Тя отвори очи за миг и вдигна пръст. — Това между другото е обща черта на радикалните жени-терористки. — След това тя зае отново замислената си поза. — Госпожица Клумп учи в Сорбоната около 1973 година, където е завербувана от „Аксион директ“, войнстваща френска терористична групировка. Тя не завършва следването си, прехвърля се в университета във Франкфурт и става член на германския студентски съюз. Пише няколко радикални статии за „Конкрет“ — левичарско немско списание. И тогава я забелязват от „Баадер-Майнхоф“.

Тя вдигна глава, за да се увери, че американците я слушат. Дейвис направи знак с ръка и тя продължи.

— Клумп е наследила или научила уменията на баща си по отношение на експлозивни устройства. Тя проектира, конструира и взривява доста бомби за Фракция „Червена армия“ в Европа. Има афинитет към пластичните експлозиви, обикновено откраднати от американските военни бази в Европа. Затова става известна като „госпожа Сифор“ — госпожа С–4. — Рут показа с ръце форма на малка тухла. — Някъде в началото на осемдесетте години тя е хваната от GSG–9.

— Командосите на Улрих Вегенер — каза О’Донован.

— Точно така — усмихна му се Рут и продължи: — Но някак успява да избяга, преди да я осъдят.

Бени скочи от стола си. Всички се стреснаха, когато той се хвърли към пепелника и рязко загаси фаса си. Беше чул само едно простичко изречение от устата на дъщеря си, което му напомни за десетте години кошмари. „Но не я прекъсвай — заповяда си той. — Не сега.“ Затова седна обратно на стола си, махна извинително с ръка и запали нова цигара.

Рут го изгледа. Хладните му сини очи бяха като огледален образ на нейните. Тя продължи.

— Тогава тя изчезна, но после е била забелязана да тренира терористи в Ливан. Някои експерти приписват на нея взривяванията на самоубийци там. След като напуска Ливан, следите й се губят.

— Като Карлос — вметна О’Донован.

— Да, само дето се смята, че Илич Рамирес Санчес просто се е оттеглил.

— А тази Клумп не е ли? — попита Дейвис.

— Не.

— А защо я свързваш с това? — попита О’Донован. Той беше силно впечатлен от познанията на Рут, но те бяха чисто академични. Защото доколкото разбираше, тя не беше натоварена с разследването на случая.

— Добре, нека погледнем от ваша гледна точка — вдигна пръста си тя. — Мотив: пари, тъй като е известно, че тя работи като наемничка. И политика. Дълго време е работила в услуга на леви и антиционистки групировки. — Рут вдигна втори пръст. — Начин: доказаните й умения. Само преди три години един индийски държавен глава беше убит от нападателка-самоубийца. Смяташе се, че техническата част е изработена от Мартина. Миналата година израелското посолство в Буенос Айрес, моля забележете мястото, беше разрушено от кола-бомба, същата каквато Клумп е конструирала за едно нападение на Хизбула през 1984 година. Даже снимката й се появи в израелските вестници, които често се използват като инструмент на нашите разузнавателни служби. Те вероятно са се опитвали… Как бихте го казали по вашему? Да я притиснат.

Бени не се обади. Той беше се втренчил в цигарата си, като че тютюнът й е направен от камилска фъшкия.

— И накрая — сега Рут вдигна три пръста като поздрав на скаут. — Възможност. Тя е лингвист и има вероятно поне три законни паспорта. Аржентински, френски и германски. А кой знае с колко фалшиви документи разполага. Не се обиждайте, но вашите служители на летище „Кенеди“ може и да са слепи.

Дейвис погледна О’Донован и направи физиономия.

— Какво ли не говорят децата.

— Тя вероятно не е сама — добави Рут. — Съществуват подозрения, че госпожа Клумп ръководи собствена група от наемници, нейни бивши ученици в Ливан.

— Не е толкова лесно да дойдеш тук — обидено се намеси О’Донован.

— Моите уважения, Майкъл — отвърна Рут. — Човек се качва на чуждестранен самолет, да речем, в Найроби. Той лети за Ню Йорк. По пътя човекът скъсва тунизийския си паспорт, който струва около петстотин долара на черно и го пуска в тоалетната, откъдето съответно парченцата литват във въздуха. На летище „Кенеди“ той заявява, че иска статут на бежанец, подписва декларация, че ще се върне за интервю пред емиграционните власти, а после изчезва. Така може да се вкара цяла армия.

— Не мисля, че й трябва чак толкова. — Дейвис изглеждаше впечатлен.

— Господи — прошепна О’Донован. Беше слушал изпълнението на Рут с нарастваща тревога, но не информацията й го шокира. А източникът. „Не си чак такъв професионалист“ — беше казал Дейвис.

— Е — плесна с ръце Бени. — Както виждате, моята Рут ни предлага добра история. Обаче аз мога да ви нарисувам три други сценария, които да са не по-малко убедителни. Знаете…

— Не се излагай, татко — прекъсна го Рут.

Баум се опита да я изгори с погледа си, но сърцето му подскочи, защото разбра, че родителските му права направо са отнети. Тя изобщо не се впечатли от недоволството му.

— Можеш да ни намериш последните сведения за Клумп. — Тя започна да го избутва в ъгъла.

— Можеш ли наистина? — хвана се О’Донован за идеята.

— Предполагам…

— Разбира се, че може — намеси се Рут. — Може да получи всичко, което поиска.

— Дали ще включват последните й придвижвания? — попита Дейвис.

— Всъщност никой не може да каже — отчаяно търсеше път за спасение Бени.

— Освен ако не ги поискаш — настоя Рут.

— Рути — обърна се на иврит към нея Бени. — Престани.

— Лама? Ми ма ата мефахед?17 — Тя познаваше много добре баща си. Ако го обвини, че се страхува, той би скочил и от небостъргач, за да докаже противното. — Просто се обади пак, татко, и поискай последната страница от досието — примоли се тя с фалшива нежност, която наистина го ядоса.

Бени въздъхна и стана от стола. Виждаше дебелата папка в сейфа си. Върху корицата й имаше написана само една дума. ТАНГО. А напреко на нея с червено беше изписано „Свръхсекретно“. Но всъщност какво значение имаше? Само няколко избраници можеха да проникнат в сейфа му, така че в най-добрия случай щяха да изпратят добре почистена от компютрите на АМАН разпечатка. Защо не? Това няма да докаже нищо.

Той отново посегна към телефона на О’Донован. Отдавна беше надживял времето, когато трудно прикриваше чувствата си. Но трябваше да се съсредоточи, за да прикрие и тревогата си.

В собствения му кабинет в Йерусалим отговори един тънък, мъжки глас. Беше Рафаел Черниковски, или така нареченият Очко. Бени си представи неговите очила с метални рамки и тънките, сериозни устни.

— Очко! Как е?

— Ханс — отвърна Очко, без да отвърне на поздрава. Той автоматично използва един от псевдонимите на Баум поради евентуалната опасност от подслушване. — Шефът пита за теб. Иска да знае кога се връщаш.

— Кажи му след месец, за да го ядосаш.

Очко не се засмя. Едно от любимите хобита на Баум беше да предизвиква яростта на Ицик Бен-Цион. Забавление, заради което обикновено си го отнасяха подчинените на Бени.

— Как върви конференцията? — попита Очко. Служителите в „Специални операции“ бързо научаваха кодирания език, с който се говори по неосигурените против подслушване телефонни линии. Когато не можеха да използват кодиращи устройства, си имаха определен речник за разговори. Бени веднага се включи.

— Засега доста досадно — каза той. Имаше предвид, че разследването още не е дало никакви плодове. — Проспах цялата лекция за високото напрежение. — Значи никакви конкретни следи или заключения от американска страна.

— А как мога да ти помогна?

— Трябват ми малко сведения за маркетинга.

— За какво става дума?

Бени се изкашля.

— Танго.

По линията се възцари мълчание. В такъв момент стандартната процедура диктуваше Очко да му откаже. Не можеше да знае дали командирът му не е пленник или някой не се обажда от негово име. Затова трябваха три предварително уговорени пароли, за да изпълни искането.

— Къде са те? — попита Очко.

— В чекмеджето отдясно под снимката на госпожа Шмид.

— Един момент — отвърна Очко, макар да не мръдна от стола си до масата в кабинета на Баум. Снимката на съпругата на Бени, поставена в рамка, потвърждаваше, че наистина той говори по телефона. Но в чекмеджето на масата не можеше да бъде оставено каквото и да било оперативно досие, а те и двамата знаеха това.

Обаче споменаването на „Танго“ от страна на Баум наистина беше твърде необичайно. Очко беше един от двамата служители на АМАН, заедно с Ейтан Екщайн, които знаеха, че „Танго“ е досие с ограничен достъп и се държи единствено в сейфа на Бени. Това досие беше истинското и пълното, докато в компютрите на „Специални операции“ фигурираше „редактираната“ версия.

— Нямам ключ — каза Очко, опитвайки се да разбере дали Баум има предвид пълното досие в сейфа.

— Няма да ти е нужен — каза Баум. — То е отключено.

— Добре. — Значи Бени има предвид компютърната версия, до която имат достъп всички служители на „Специални операции“.

— На кой телефон да те намеря? — попита Очко.

— Едно, нула, три, нула, седем, две, четири.

Очко надраска цифрите, извади единица от всяка и получи 0929613, което беше военният идентификационен номер на Бени Баум. Второ потвърждение.

— Разбрах — каза Очко. Последното потвърждение щеше да е по-особено. Баум трябваше да си спомни преживяване, споделено само от него и Очко, за което никой друг в управлението не знае.

— Знаеш ли, Очко — весело заговори Бени. — Тук на конференцията има едно девойче.

— Така ли?

— Тя ми напомня за онази малка умница от Атина. Лина ли се казваше?

Баум почти чу изчервяването на Очко. Аналитикът не беше известен със сексуални похождения, но веднъж двамата с Баум бяха останали по принуда цяла нощ в гръцката столица, за да изчакат Екщайн и групата му да дойдат от Крит. Докато убиваха времето си в един бар, закръглената млада сервитьорка, която следвала компютри, беше започнала разговор с Очко. В края на смяната й тя го покани на гости, за да си поиграят с нейния лаптоп. Бени и Очко бяха наели стая заедно, но през онази нощ Баум спа сам.

— Да — изкашля се Очко. — Лина. А коя част от брошурата искаш?

— Само най-последните сведения за продажбите. — Бени имаше предвид последните страници от компютърния файл, на които би трябвало да се намират сведения за местонахождението на обекта и движението му. — Ще ти дам номер на факс. — Той съобщи номера.

— Ще ми трябват няколко минути — каза Очко. — Става ли?

— Чудесно. Поздрави всички.

— Да не забравиш да се обадиш на шефа — умолително каза Очко.

— Че как бих могъл? — изсумтя Бени и затвори.

Баум се обърна към детективите, които възпитано слушаха разговора на иврит, от който не разбираха нищо. Рут обаче го гледаше с критична ирония заради детските машинации.

— Благодаря, татко — каза тя, знаейки добре, че той лесно би могъл да манипулира изпратените данни в своя полза. — Може ли една цигара?

Бени й подаде пакета цигари и запалката си. О’Донован почувства облекчение, когато я видя да запалва цигара. Колко жени го бяха оставяли само като им споменеше за този си навик?

Вратата се отвори рязко. Джери Байндър започна да говори, а после размаха ръка, за да прогони дима.

— Господи, някой трябва да извика пожарната тук.

— Какво има, Байндър?

— По-добре излез оттук, О-Ди. Имаш светкавица от Централата.

О’Донован стана, а гостите му излязоха в общото помещение, за да може и той да се измъкне от стаичката си.

В същото време двама детективи качваха по стълбите един мъж с ръце, хванати в белезници на гърба, като го държаха за якето. Беше със сплъстена червена коса и злобен поглед. Докато минаваха, той погледна Рут.

— Как ми се иска да й го начукам отзад — измърмори той.

Без да спира, един от придружаващите го спъна с крак и онзи падна по лице на пода. Извика от болка.

— О, извинявай — каза другият детектив и двамата го издърпаха към килията.

Франк Манкузо се приближи откъм чупката на помещението. Носеше телекс и факс, написани на иврит. Байндър взе факса и го подаде на Бени Баум.

— Това трябва да е за теб — каза той. — Ние тук сме безбожници.

Рут пристъпи и зачете през рамото на Бени. Баум се ухили широко и размаха факса като знаме.

— Е — изрече с триумф той. — Още не съм виждал хасид, на когото да са му правили пломбите в Техеран.

— Вярно? — Арон Дейвис се отказа от резервираното си държание и дръпна листа от ръцете на Баум. Като че очакваше да се случи някакво лингвистично чудо и листът да му разкрие тайните си.

— Добре, татко — обади се Рут. Не успя да скрие разочарованието си. — Все пак това не изключва участието на Клумп. — После тя погледна към О’Донован. Ясно беше, че току-що е спечелила баса.

Детективът не се включи към радостта на Баум. Байндър, Манкузо и Грифин бяха наобиколили него и спешния телекс, дошъл от детективското бюро в Манхатън. О’Донован отпусна ръката си с телекса. Погледна първо към Баум, а после към дъщеря му.

— Някой току-що се обадил на телефона за информация за извършени престъпления. Записват разговорите в централата, а после ги изпращат на управленията, които отговарят по случая. — Той отново вдигна листа и започна да чете.

— Получено в 1:45 следобед. Детектив Френкел на първа линия. Обажда се лице от мъжки пол. Английски с акцент, предполагаемо от Близкия изток или от Източния блок. Да се предаде на детектив Майкъл О’Донован в Център-север. Следва разговорът. — О’Донован прочисти гърлото си. — „Мъжът: Имам информация за взрива в израелското консулство. Френкел: Бихте ли си казали името, господине? Мъжът: Става дума за адрес. Госпожа Катарина Клумп. Източната част на Осемдесет и девета улица, номер сто шестдесет и седем. Френкел: Господине? Бихте ли? Господине? (Разговорът е прекъснат.)“

Последва дълъг миг на смразено мълчание. Нито Байндър, нито Манкузо или пък Грифин разбираха значението на обаждането, но хипотезата на Рут още занимаваше умовете на О’Донован и Дейвис. И двамата бавно вдигнаха глави и я погледнаха като газели, подушили лъвица в храстите.

Тя покри устата си с длан.

— Господи — прошепна, изплашена от собствената си пророческа точност.

О’Донован присви очи към Баум, но Дейвис изказа мисълта му.

— Прекалено хубаво, за да е вярно.

— Хммм — измърмори О’Донован.

— Разбира се. — В гласа на Рут изригна ярост. — Баща ми идва тук, взривява собственото си консулство, а сега ние ви заблуждаваме само с цел да ви направим добро впечатление.

— Леле, к’ва е — обади се Байндър. Тя му хвърли светкавичен поглед.

О’Донован бързо се намеси.

— Не това искахме да кажем, Рут.

Тя обърна глава, готова да поиска обяснение, когато заговори баща й.

— Господа, това е като харизан кон. — Последното, което би желал, беше да се съгласи с хипотезата на Рут. Но задачата му бе да разкрие случая с експлозията и ако е възможно, да открие кой е направил бомбата. Всички лични предпочитания трябваше да останат на заден план. — Човек може да му разгледа зъбите или направо да си го язди.

— Гадна полицейска жестокост! — развика се новият арестант откъм килията си. Но никой не му обърна внимание.

— Та коя е Катарина Клумп? — попита Байндър.

— Майката на вашата заподозряна за експлозията — отговори Рут едва чуто.

— Каква заподозряна, шефе? — попита Манкузо.

— Ще ви кажа после — отговори О’Донован и се обърна към Рут. — Значи тя живее тук, в града?

— Явно. Ако онзи, който се е обадил, говори истината.

— Франк. — О’Донован подаде телекса на Манкузо. — Провери името и адреса.

— Готово. — Манкузо се отдалечи.

— Искам адвокат, мамка му! — виеше арестантът. — И съм гладен!

— К’во ша кайш за един по мутрата за обяд? — изръмжа му някой.

Грифин се отдалечи към един от детективите, който му махаше от дъното на залата. Малката групичка остана мълчалива, чакайки потвърждението на Манкузо. Дейвис намери пепелник и го местеше от Рут към Бени като свещеник, поднасящ кутия за дарения. Те загасиха фасовете си, а Грифин се върна с два нови факса.

— Още добри новини от Светите земи — каза той.

Рут взе листите и погледна баща си. Той кимна.

— Пропусни източника — каза й той на иврит.

Тя изчете първата страница, написана на иврит, и започна да превежда, като пропускаше онова, което смяташе, че не е необходимо да се знае от външни хора.

— Няма потвърдено засичане на обекта от 1987 година. През 1985 е била забелязана на три пъти в Алжир, където се смята, че има нещо като главна квартира или команден пост. — Това беше нова информация за базата данни на Рут. Тя стигна до съобщение за предадена информация от страна на германската криминална полиция и пропусна да преведе източника в съответствие с предупреждението на баща си. — През 1986 година майка й е изчезнала от Буенос Айрес. — Тя вдигна очи, за да се увери, че слушателите са си взели бележка. — Между тази дата и ноември 1987 година Мартина е забелязана веднъж в Лондон, веднъж в Лисабон и два пъти в Хонконг. — Тя подаде първата страница на баща си.

— Ако си бизнес-дама, имаща връзки в Европа и Азия, къде би трябвало да е пристанището ти? — подсказа О’Донован.

— В Гнилата ябълка — отговори Байндър.

— Моля? — погледна Бени към едрия мъж.

— Ню Йорк — замислено отговори на въпроса му Рут. Но разглеждаше снимките върху втората страница. С нарастващата популярност на факс-машините, сканираните снимки в компютрите на АМАН можеха да бъдат дигитализирани и отпечатвани като образ, състоящ се от малки точки в черно и бяло. Отпечатаните върху факса снимки бяха невероятно ясни.

Първата снимка беше на Мартина Урсула Клумп на 26-годишна възраст, с дата от 1981 година. Беше анфас, направена при залавянето й от германската криминална полиция. На нея се виждаше руса жена с твърд поглед на светлите очи и свити устни. Другите три снимки бяха номерирани, правени по време на следенето.

Номер едно показваше млада жена, която пие кафе от чашата си, седнала на масичка в улично кафене. Имаше дълга, черна коса, слънчеви очила и бенка до лявата ноздра.

Номер две беше профил на възрастна жена с кърпа на главата, която наднича в пазарската си чанта.

Номер три беше снимка на две фигури върху мотоциклет. „Водачът“ беше облечен в кожен гащеризон. Очилата и шлемът покриваха напълно остригана глава. Една страхотна блондинка в летни дрехи беше прегърнала мотоциклетиста през кръста, но дебелата черна стрелка сочеше към водача.

Рут не каза нищо, когато бавно подаде листа на О’Донован. За първи път в живота се чувстваше така, сякаш пресича онзи тъмен тунел от главния щаб на разузнаването към реалността на бойното поле. От безопасността на базата данни към опасностите на противниковата територия. За пръв път надникваше в света на баща си.

Тя го погледна и сърцето й се разтуптя, когато видя изражението му. „Трябваше да те оставя у дома, обич моя“ — говореха очите му.

— Мили Боже — възкликна Байндър, когато надникна през рамото на О’Донован.

— Можеш да я пуснеш за издирване — каза Грифин. — Обаче как, по дяволите, да обясним заради какво?

— Мисля, че намерих! — весело съобщи Манкузо, който се приближи към групата. — Там има старчески дом. Няма Клумп в списъка, но аз се обадих и се представих както обикновено, че съм от Социалната служба. Имат възрастна германка, която се казва Катарина и е регистрирана като госпожа Оберст.

— Госпожа Оберст — повтори Рут. — Госпожа полковниша. — Тя се обърна към баща си. — Ото Клумп не беше ли полковник? — попита го тя на немски.

Бени сви рамене.

— Ти знаеш по-добре от мен — излъга той, докато започна да разкъсва на тънки лентички първата страница от факса.

— Хей! — запротестира О’Донован.

— Той го е запомнил — тихо го успокои Рут.

О’Донован махна с ръка и се обърна към своите хора.

— Няма да пуснем никакво издирване. Ще се хванем за адреса.

Щяха да започнат следене на старческия дом.

Детективите се пръснаха да си вземат палтата и в залата веднага се почувства напрежението. Гласовете се повишиха, чуваше се отваряне и затваряне на чекмеджета, дрънкаха ключове от коли, скърцаха кобури.

— Искаш ли да предупредя Бюрото? — извика Манкузо.

— Да. — О’Донован влезе в кабинета си и се върна облечен в тъмносиньо палто и понесъл горните дрехи на Бени и Рут.

— А телекса и факса? — попита Байндър.

— Засега ги задръж — каза О’Донован. — Престъплението е в нашия район…

— Ние ще открием престъпниците — довърши Байндър.

— Искаш ли подкрепа от Деветнадесети участък? — попита Грифин. — Някои хора от криминалния?

— По-късно — отговори О’Донован. — Ако се наложи да стоим след полунощ.

Групата се събра пред кабинета на О’Донован. Всички закопчаваха палтата си.

— Джери, вземи помпата — нареди О’Донован. — Ако се появи, тя може да доведе и приятелчетата си.

Бени гледаше как едрият детектив се отдалечи към стаята в дъното. Когато се върна, понесъл пушката, Баум прошепна на иврит:

— Афилу бли хаврия, зе ло язор леха.

Детективите погледнаха Рут.

— Дори и без приятелите й — преведе Рут, — това няма да ви помогне.

Мъжете изгледаха Баум, който като че се събуждаше от някакъв сън. Той се обърна, опита да им се усмихне и сви рамене.

— Да вървим — каза О’Донован. Но когато Баум и Рут тръгнаха след детективите, той внезапно спря.

— Чакайте. — Той докосна ръката на Бени. — Полковник, не мисля, че ти можеш…

— Аз съм твоята свръзка. Не помниш ли, детективе? — отвърна Бени, без да показва някакъв ентусиазъм. — А мислиш ли, че ще можете да я забележите без мен? Ако да, тогава…

— Добре — съгласи се детективът. — Но Рут да я няма.

Тя хвана ръкава на О’Донован.

— Защо? — попита настоятелно, но той не се извърна към нея. Знаеше, че няма да може да издържи. Затова се обърна към баща й, който вече слизаше надолу след останалите мъже от групата.

— Полковник — умолително извика О’Донован.

Баум спря.

— Остави я да дойде — каза той. После изгледа дъщеря си, преценявайки връзката, която това щеше да създаде помежду им, и потенциалната опасност за нея. — Остави я — прошепна той и отново тръгна надолу.

О’Донован цъкна с език. Рут продължаваше да го държи за ръкава. Той се дръпна. Искаше да не се поддава на влиянието й. После прекара пръсти през косата си и въздъхна.

— Ако се наложи да нападаме, ти не можеш да дойдеш — заяви той колкото можеше по-строго. — Ще трябва да чакаш в колата.

— Добре.

— Може да стоим цяла нощ.

— Добре.

— Ще бъде много студено — направи той последен, безнадежден опит да я разубеди.

Рут плъзна ръка под мишницата му и го ослепи с онази усмивка, която О’Донован започваше да мечтае никога да не беше виждал.

— Дръж мотора си запален — каза му тя.