"Третата ръка на Бога" - читать интересную книгу автора (Хартов Стивън)

4.Колумбийският университет

Лицето, което изпълни обектива на мощния фотоапарат „Щайнер“ на Муса Хауатмех, го накара да въздъхне изненадано. Не беше очаквал да открие такава красавица, свързана по някакъв начин с едрия обект, който му беше възложено да следи. Той се съсредоточи върху лицето на младата жена. От изражението й разбра, че срещата, протичаща на около двеста метра от него, не е случайна и между непознати. Но не беше сигурен дали ускоряването на пулса му се дължи на това откритие за тактическо предимство или просто на красивата жена. И естествено, нямаше начин Муса да знае, че лицето, предизвикало моментното му удоволствие, редовно създава неприятности на собственичката си.

Всъщност Рут Баум беше от онзи тип млади жени, които понякога мечтаят човечеството да е сляпо.

На тази земя има толкова много жени, които всяка сутрин се опитват да постигнат идеала от кориците на списанията, прекарвайки дълги часове пред огледалото. Те подчертават с грим извивки, които би трябвало да съществуват, а ги няма, опитват се да направят привлекателни обикновените си лица. Да уголемят тесните устни, да увеличат малките очи, да удължат къси вратове, да скрият двойни гуши.

Но Рут беше попаднала в онази, друга категория, която би трябвало да е благодарна на небето, вместо да го ругае редовно. Тя отхвърляше завистта на приятелките си, отвръщайки на комплиментите им с такава неприязън, че те скоро се научиха да преглъщат забележките си за външния й вид. И така обезкуражаваше мъжкото внимание, че само смелите души, които можеха да потиснат мъжкото си его, бяха останали живи върху бойното поле на обществените й взаимоотношения.

Рут правеше всичко възможно, за да остане по-незабележима.

Беше средна на ръст, но формите на тялото й добавяха няколко сантиметра към нейната горда осанка. Краката й бяха малки, бедрата стройни и с приятна извивка към корема и талията. Ръцете й бяха силни, ноктите без маникюр, бюстът й малко по-едър от нейна гледна точка, а кожата притежаваше цвета на блед кехлибар от годините, прекарани под пустинното слънце.

Рут се придържаше към много строги рамки в облеклото. Носеше широки джинси и жилетки, за да прикрие всички извивки. Широките пуловери през зимата и дългите почти до коленете тениски през лятото успяваха доста добре да прикриват тайните й, но по отношение на лицето си не можеше да направи нищо.

Червеникавата й коса падаше върху раменете като завеса, която често се развява подире й. Обикновено прибираше кичурите зад ушите, но тогава високото й чело и извити вежди издаваха интелигентността й. Големите й сини очи над ясно изразени скули бяха почти винаги ясни въпреки дългите нощи над книгите, а правият й нос явно беше наследство от някой далечен християнски немски предшественик. Устните й бяха плътни и широки, което я дразнеше. Единственото успокоение идеше от факта, че са идеални за флейтата, на която свиреше за успокоение, когато настроението й беше твърде мрачно, за да продължи да учи.

Беше култивирала сериозно изражение върху лицето си, подсказващо нежелание за общуване. Но най-големия проблем на Рут Баум при прикриването на нейната красота беше, че тя обичаше да се смее, а широката усмивка я променяше напълно.

Прекараните в Америка години не промениха много мнението на Рут за света, нито успокоиха напрежението, с което се раждат израелските граждани. За повечето израелци Америка е място, където човек може да забрави горчивите спомени за войните и възможността да умре по нечия вражеска граница. След злополучната война в Ливан от 1982 година желанието да напуснеш Израел вече не се считаше за престъпление както някога, когато емигрантите гледаха да се измъкват скришно. Сега израелците напускаха страната си често и мотивацията им за това беше съвсем ясна: бягство.

Причината Рут да се настани в Ню Йорк беше подобна, но след като бе изучила голяма част от програмата по психология, включена в темата на доктората й, тя беше разбрала, че собственото й „бягство“ е нещо съвсем лично. Освен това й беше ясно, че никакъв успех в професионално отношение или жизнени удобства няма да я освободят от връзките й с миналото.

Беше дошла тук да учи с надеждата да се отърве от тъмната страна на характера си. Но сега беше възприела простичкото обяснение за психическото състояние на човека, изречено от един от професорите й: човек може да загуби всичкия си материален багаж по пътя, но емоционалният винаги си остава с него.

И макар ежедневният товар на учението да беше започнал да й тежи, тя обичаше утрините в университета. Поляните и алеите в огромния парк бяха от английски тип — с правилната си геометрия, камъните, тухлените сгради и мраморна архитектура. Вашингтонска по елегантност, но с някаква невидима академичност, която не допускаше жестокостта на живота, който вилнее извън нея. Беше като убежище и макар Рут да бързаше да се дипломира, никак не й се искаше да напусне това удобно гнездо.

В колумбийския университет има много чуждестранни студенти, но малко от тях са служили като офицери във война. Никой от тях като аналитик във военното разузнаване, подчинен директно на началник-щаба на армията. Никоя друга от жените не е достигнала до чин капитан, не е наблюдавала и ръководила нападателна акция на командоси от подземна оперативна зала в компанията на куп полковници. Рут рядко говореше за преживяванията си, но колегите бяха подочули нещо и красотата, която тя се опитваше да скрие, се обви и в мантията на известна тайнственост.

Знаеше, че желанието да търси анонимност е наследено от професионалните навици на баща й и вероятно никак няма да й помогне в академичната кариера. Не беше нахална, но също не и срамежлива, и тъй като принадлежеше към едно общество, където всичко е открито за спорове и компетентността на всеки е обект на спор, тя не харесваше американската система, където „професорът е Бог“. И й се наложи да се научи на известна тактичност, каквато със сигурност родителите й не бяха възпитали у нея.

През повечето време обаче не можеше да остава незабелязана, защото преподавателите й бяха мъже. Първо забелязваха очите й, после мекия и гърлен английски с израелски акцент привличаше вниманието им и те протягаха шии.

Опитваше да не се възползва от възможностите си, но след първата година борба реши, че не може да контролира благоразположението на професорите си. Допусна само една грешка в сексуално отношение, като започна да спи с един от хоноруваните преподаватели. И макар бързо да загуби интерес към нервните му изпълнения, й се наложи да продължи връзката чак до края на семестъра. Сега понякога си спомняше с усмивка как през есенния семестър беше се извинявала с невъзможно дълги меноцикли. Получи шестицата си на изпита и приключи с връзката, а сега се държеше настрани от всички.

Не всеки член на факултета я намираше за очарователна. В американските университети вече не гледаха на Израел като на Давид от Близкия изток и понякога й се налагаше да спори с тъпи, фашизирани възгледи. Веднъж един преподавател от руски произход направи грешката да обясни мнението й по някакъв въпрос с произхода й от потисническо и свикнало винаги да се отбранява общество.

— Ако исках да споря по политически въпроси, професоре — беше му отговорила Рут, — щях да се запиша в курса по международни отношения.

Отговорът й спечели одобрението на колегите. А след като беше разкрил предразсъдъците си, надутият професор нямаше как да й пише по-ниска оценка само заради това, че е израелка.

В социално отношение Рут беше затворена. След няколко грешки поради необоснована ревност тя спечели уважението на колегите си. Имаше съвсем малко приятели, с които да споделя, но винаги беше на разположение на многобройните си колеги, които търсеха съвета й по професионални или лични въпроси. Вероятно за това спомагаше дълбочината на погледа й, който разкриваше, че опитът й е доста по-голям от други на нейната възраст. Но най-много я харесваха заради чувството за хумор. Тя обичаше саркастичните закачки, но и ги понасяше за своя сметка.

Винаги след първата лекция на нов професор приятелите я наобикаляха и започваха да я иронизират, без да е дала какъвто и да било повод.

— Е, как ще се справиш с този, Рут? — обикновено започваше Пол Дезмънд. Беше завършил „Корнел“ и все мечтаеше да е бил в „Харвард“. — Хладна? Гореща и срамежлива?

— Доминираща — отвръщаше простичко Рут, докато групичката се отправяше да пие кафе.

— С камшици и кожи ли? — Лиза Боровиц беше съквартиранта на Рут. Живееха в западната част на 112 улица.

— Ще му докарат инфаркт — изкоментира една колежка на име Кит зад гърба на възрастния професор.

— Тогава с психологически мъчения — реши Рут.

— Да, в това си те бива — махна с ръка Пол и се отдели, за да отиде в спортната зала.

— Той те обича — каза Лиза на Рут, докато двете гледаха след Пол.

— Когато онази работа се вдигне, интелигентността спада — коментира тихо Рут.

Кит се изсмя.

— Ама и ти си едно фино цвете…

Рут нямаше влечение към Пол Дезмънд, нито към някой от другите си колеги. Беше й трудно да контактува с обикновените американци на тази възраст. Защото в нейната страна на двадесет и една години момчетата вече понасяха ужасни отговорности, взимаха решения на живот и смърт за самите себе си и за други, под тяхно командване. Американските студенти все още притежаваха незрелостта на гимназисти, която израелските момчета надрастваха още след първите си седмици в армията.

И въпреки това тя не отхвърляше всички предложения и когато понякога се почувстваше привлечена както от ума, така и от тялото на някой мъж, без стеснение изразяваше желанията си. Рут обичаше секса и тъй като нямаше често възможност да се възползва, когато можеше, страстта й беше направо трескава.

За нещастие на Рут обаче връзките й не продължаваха повече от няколко седмици, тъй като партньорите започваха да й отнемат време, с което тя не разполагаше. Таксата за докторат в Колумбийския университет е доста висока и затова тя трябваше и да работи.

На чуждестранните студенти в САЩ се дават работни визи с известни ограничения, но израелците могат да намерят всякаква работа в собствените си посолства, консулства и други държавни служби в чужбина. Така че тя работеше в „Мишлахат абитахон“ — службата към Министерството на отбраната на Израел. Тази служба отговаря за закупуването на американски военни стоки с милионите, осигурявани като помощи и заеми от правителството на САЩ. Рут работеше като секретарка на един запасен генерал от израелската армия, който беше така любезен да й позволява да отсъства, когато й се налага заради учението. Освен това той беше и достатъчно умен, за да разбере след първия си и единствен гаф, че Рут не желае да й се напомня как като дъщеря на Бенжамин Баум може да ползва някои предимства.

Освен това тя установи, че доброто познаване на английския език й носи допълнителни финансови облаги. Други чуждестранни студенти я наемаха да „редактира“ работите им (ако се разбереше, че им пише докладите, можеше и да я изключат). Някои от тях бяха доста богати и не се пазаряха за цената. Даже й стана смешно, когато един братовчед на престолонаследника на Оман й плати петстотин долара, за да му направи доклад, който й отне не повече от час.

И все пак имаше моменти, когато финансовите трудности почти прекършваха волята й. Тогава едва не хващаше телефона, за да се обади в Йерусалим и да поиска заем от родителите си. Но мисълта, че може баща й да вдигне слушалката и да се наложи да го моли за помощ, я караше да се откаже. Тогава с нежелание изваждаше кредитната си карта, изтегляше авансово известна сума, а после я връщаше с ужасяваща лихва.

Рут вече не смяташе, че прибягването до подобни мерки се дължи на инат от страна на сърдито дете. Годините изучаване на човешката психика я бяха научили, че това чувство на недоволство към неправилното отношение от страна на родителите трябва да бъде изучено, разбрано и отхвърлено. Тя и баща й почти не бяха говорили, откакто беше пристигнала в Америка, но вече разбираше чувствата си и се надяваше, че някой ден ще има възможност да застане пред него като възрастна и да „проветри“ отношенията им.

Сега разбираше, че недоволството й беше започнало да се формира чак когато самата тя стана служител в разузнаването. Тогава, останала на смяна, когато дните и нощите се сливаха в „Дупката“, дълбоко под Генералния щаб, тя разбра дълбочината на детските си разочарования. Виждаше как оперативните служители прегръщат работата си с почти еротична треска, без да обръщат внимание на обажданията на съпругите си, на пропуснатите детски празници. За Рут това беше като внезапно запознанство с любовницата на баща й, с онази гадост, наречена „дълг“, която й бе отнела детството.

И заради какво? Да не би Израел да е почувствал и минутка спокойствие въпреки всичките му отсъствия? Да не би обясненията, че той „се бие“ за нейната безопасност да омекотиха болката от невниманието му? Да не би професионалните му успехи, толкова тайни, че дори не ги споменаваше, да си заслужаваха разкъсващото чувство, че е недостойна за вниманието му? През онези дълги дни, осветени от флуоресцентни лампи, които никога не свършват, пред компютърните екрани с мигащи кодирани съобщения или заслушана в тревожните радиосъобщения на агентите, Рут почувства в сърцето си студа на декемврийския йерусалимски вятър. Оглеждаше напрегнатите лица на мъжете около нея и най-после видя баща си такъв, какъвто е.

Той никога не можеше да запомни имената на приятелките й. Едва промърморваше, когато тя получеше шестица в училище. Флейтата й не беше нищо повече от лек шум, а когато наоколо й започнаха да се въртят и момчета, той дори и не ги поглеждаше достатъчно дълго, че да усети убождането на бащинската ревност.

Но начинът за водене на бой от врага? Това го знаеше наизуст. Биографиите на най-големите терористи? Можеше да цитира хиляди подробности. Беше сигурна без капка мъчително съмнение, че умът на Бенжамин Баум, експерт антитерорист, съдържа цяла вселена от телефонни номера и адреси, истинските имена на агентите и техните псевдоними, плановете на мисиите и подробностите по поддържането им. Тайни квартири и задънени улички, видове оръжия, скорост на стрелба, основни кодове и неизброими начини за създаване на двойни агенти. За внедряването им, за изтеглянето им и, да, за елиминирането им, когато „дългът“ го сметнеше за необходимо.

О, да, сигурна беше, че той никога не е пропуснал среща. А дипломирането й в гимназията? Той го пропусна.

Баща й не беше безчувствен човек. Той с удоволствие целуваше и прегръщаше децата си. Но когато Рут си спомняше мечешките му прегръдки и силните му целувки по бузата си, тези символични усилия между другото още повече я разяряваха. Защото не изискваха повече чувства от подреждането на куфара му, а само Бог знае пред колко непознати се е преструвал, че изпитва подобни чувства, докато е планирал отстраняването им.

Само веднъж той показа известна гордост и то беше, когато я избраха да постъпи в разузнавателната школа в тренировъчна база 13. Но дори и тогава гледаше на военната кариера на дъщеря си с арогантността на директор, чийто син най-после се е съгласил да поеме бизнеса му. Така се и очакваше.

О, но когато тя обяви намерението си да се уволни от армията, да следва в чужбина и да се установи в Америка, това той го забеляза. Бенжамин Баум внезапно скочи! Той бил дете на холокоста, Израел бил дал на семейство Баум всичко, което имат. Имало само едно място на земята, където евреите се чувствали сигурно и гордо. Та какво право имала Рут да се присъедини към тази сган егоистични страхливци, които искат да напуснат родината си! Караниците бяха гръмотевични, но за щастие кратки, защото най-важното наследство на Рут беше упоритата й решителност.

И след това тя замина.

Известно време изпитваше ужасна тъга, повечето заради майка си. Мая Баум се беше старала усилено да изпълнява двете родителски роли и сигурно заради нейните усилия Рут и братята й бяха избягнали емоционален срив. Но докато Рут изучаваше избраната професия, дори и мъката по майка й отслабна, защото се чувстваше като дете на един родител, който я е измъчвал, докато другият просто е стоял и гледал…

Но през този ден в началото на зимата от четвъртата година на следването й Рут Баум не мислеше за миналото си. Размишляваше за съвсем близкото бъдеще.

Тя седеше до една от малките кръгли маси в библиотеката по психология на първия етаж на „Шермерхорн“. Стаята с няколко маси за четене, жълти пластмасови столове и метални рафтове за периодичните издания всъщност не беше съвсем научно заведение. Рут по принцип рядко посещаваше библиотеки, защото в тази атмосфера никога не можеше да се концентрира. За нея голямото пространство, пълно със студенти, не можеше да се нарече тихо. То беше изпълнено с погледите и повишената сексуална енергия на младежите, събрали се заедно и опитващи се да не обръщат внимание на еротичните си желания.

Но когато библиотеката по психология биваше празна, тя се настаняваше там, за да търси материали за предстоящата й дипломна работа. Темата беше много рисковано начинание и тя търсеше начин да го направи по-приемливо.

Да представи дипломна работа по въпросите на психологията на тероризма просто нямаше да мине, защото това излизаше извън границите на „политическата коректност“ и можеше да застраши по-нататъшното й развитие като доктор на науките. Но сега вече смяташе, че разполага с нещо, което да измами академичните среди: „Модели за първоначално стимулиране на членове в групите за политически насилствени действия“.

Все още си беше рисковано, но нямаше какво да се прави. Тя просто бе обладана от темата тероризъм. Личната й библиотека преливаше от заглавия на иврит, английски и немски: „Ецба Елохим“ на Ури Дан, „Свещен гняв“ на Робин Райт, „Комитетът Баадер-Майнхоф“ на Стефан Ауст. Харддискът на персоналния й компютър беше пълен с база данни за международни терористи и психологическите им профили, а голяма част от претоварените й финанси отиваха, за да плаща телефонните сметки, навъртени от нейния модем. След като не успя да удържи фикс-идеята в рамките на обикновено хоби, тя беше решила да го използва в академичната област. Без да го съзнава, тя се беше превърнала в доста сериозен авторитет по въпроса.

— Ох, само да знаеше татко! — Понякога си представяше изненаданата реакция на баща си, ако можеше да сподели с него тайната си любов. Но никога не би го направила доброволно. Някой ден просто ще му изпрати по пощата първата си публикувана книга по този въпрос.

Тя се облегна, разкърши врата и ръцете си. После отпусна длани върху изтърканите джинси и ги погледна.

— Сигурно е заради джинсите — прошепна тя и се усмихна на собственото си объркване, докато прелистваше списанията. Винаги се разсейваше от бюлетина за шизофрениите, особено когато сама се чувстваше като пациент. Обичаше „Мотивация и чувства“, малко списание, написано в сдържан стил. Но днес заглавията като че плуваха пред очите й: „Ефектът на хормоните“, „Модели на поведение от тип А“ и „Предизвикване на агресията у мъжете“.

— Боже мой — прошепна тя. — Какво ми става?

Една група шумни студенти влезе в библиотеката. Рут събра материалите си и облече палтото си от камилска вълна.

Тя се присви срещу вятъра и тръгна към главната административна сграда, голямо, бяло здание с атински купол и колони над две широки мраморни стълбища. Любимото й място за уединение беше на стълбището, веднага зад огромното фоайе, където звуците бяха омекотени от голямото пространство и където можеше да се съсредоточи. Тя бързо заобиколи сградата, а подметките й оставяха грайферните си следи в ранния сняг.

Беше й мъчно за Йерусалим, макар всеки ден да се бореше все по-силно с това чувство. Писмата от майка й не бяха достатъчни, а снимките на братята й в униформа още повече влошаваха положението. Искаше да нахлузи тениска, шорти и сандали и да се разходи по „Бет Йеуда“ под ослепителното пролетно слънце, да намери мъж, когото ще разбира и на когото ще вярва. Да държи ръката му и да се разхожда по екзотичните алеи, както веднъж ходиха с баща й, когато се осъществи желанието й той да се върне и те прекараха заедно цяла весела сутрин. Искаше й се да може да се телепортира в „Абу Тор“ поне за един час, колкото да види дома си, майка си и братята, да се увери, че всичко е още на мястото си и я чака.

В края на широките каменни стъпала точно пред входа на сградата тя спря внезапно. Примигна, прибра косата зад ухото си и отново примигна. Изпод палтото към студените й бузи се надигна гореща вълна, а сърцето й се разтуптя така, че чак колената й се подгънаха.

Баща й стоеше в средата на мраморния хълм и гледаше нагоре към нея, прегърнал букет червени рози.

Седнаха в отделението за пушачи на „Космополитен“, кафене на самообслужване на „Бродуей“, близо до ъгъла със 114 улица. Подът беше от червени, теракотени плочки, столовете от извити метални тръби, а от тавана висяха евтини полилеи тип „Тифани“, които придаваха на помещението вид на космически кораб. Рут харесваше двамата братя собственици, които изпълняваха поръчките зад стъклената витрина на бара. Те винаги бяха усмихнати и я наричаха „нашето красиво и умно момиче“, без каквито и да било задни мисли.

Тя беше много горда от себе си. Толкова горда, та й се струваше, че е пораснала с няколко сантиметра. Не беше се затичала към баща си, за да му се хвърли на врата и да заплаче, нито пък беше позволила на недоволството си да я накара да му обърне гръб. Вместо това тя успокои разтуптяното си сърце и бавно слезе по мраморните стълби. Лицето на баща й отразяваше несигурността му. Надежда, но и страх, като на генерал, който предава сабята си.

Рут спря на едно стъпало пред него, погледна го в очите, а после се взря в цветята.

— Индианците обикновено предлагат лулата на мира — каза тя.

— Цветарят не разполагаше с такава — отвърна Бени. Не беше сигурен дали дъщеря му няма просто да му обърне гръб.

— Е, поне можеше да оставиш пистолета си.

— Аз не съм въоръжен, Рути.

Тревожната му усмивка изчезна. Докато Рут наблюдаваше лицето му, видя в очите му неща, което почти никой не е зървал. Беше молба. През последните две години възрастта вече беше започнала да се отразява в погледа му. Не беше загубил и един килограм от теглото си, нито пък едрите му мускули бяха омекнали, но изглеждаше някак по-дребен. Тя разбра, че това се дължи на собственото й нараснало самочувствие.

Тя не го целуна, нито докосна розите, но го хвана под ръка и го поведе към изхода от университета на „Бродуей“. По време на дългата разходка и всъщност докато влязоха в кафенето, Бени все очакваше тя да спре някое такси, да го бутне вътре и да затръшне вратата.

Ядоха хамбургери и пиха кока-кола. Бени страдаше, докато разговаряха за незначителни неща, а Рут се чувстваше „на висота“ и се наслаждаваше на неудобството му. Баум беше единственият оживял от своето семейство, а Мая от нейното, така че имаше твърде малко теми за семейни клюки. А Рут не си направи труда да омекоти атмосферата. Само спомена, че както академичната й подготовка, така и животът й в Ню Йорк са успешни.

Естествено, попита го за майка си, за Йош и Амос, за което той й беше благодарен. И й разказа няколко смехории за неуспешните любовни приключения на нейните братя, което я развесели.

— А как е великият генерал Бен-Цион? — попита тя. В командира на баща си виждаше нещо като Макиавели.

— Кисел както винаги — отговори Бени. — Но все така здравословно амбициозен.

— А Ейтан? — Ейтан Екщайн беше единственият колега от света на баща й, когото тя наистина харесваше. Доста време през пубертета си даже беше влюбена в красивия, мълчалив агент с руса коса и тъжни очи. Това беше нейна тайна, която караше сърцето й да подскача винаги, когато той се появеше пред входа на дома на Баум.

— Изпратиха го да изпълнява задача в чужбина — каза Бени.

— Без теб?

— Без мен.

— Знаеш, че той е добрата страна на душата ти, татко.

Бени я погледна. Много отдавна не беше чувал подобни нежни думи от устата й.

— Знам — отвърна той. — Липсва ми. Но не толкова, колкото ми липсваш ти.

Рут не се усмихна, но изражението й казваше: „Продължавай все така.“

— Станала си толкова красива — каза баща й. — Чак ми е трудно да те гледам.

— Не красотата ми ти създава трудности, татко. А двадесет и шестте години грешки. Повечето от тях твои. — Тя изчака, докато той кимна. — И ще трябва да разговаряме по този въпрос. Друг път, но скоро. Може би ще са ни необходими няколко дни. Ще имаш ли смелостта да го направиш?

След един миг, през който Бени си представи потока от ярост и обвинения, които ще се изсипят от устата на Рут, той отговори:

— Да, ще имам.

— Добре — усмихна му се най-после тя. — Временно отлагам екзекуцията.

Бени се поотпусна. Свършиха обяда си и Рут стана, за да донесе кафе.

— И как ме откри? — попита тя, когато и двамата вече държаха вдигащите пара чаши.

— От канцеларията ме упътиха към центъра по психология. А там младежите ме насочиха към главната сграда. Бяха много любезни.

— Шпионин — засмя се Рут. Тя посегна, взе една цигара от пакета на Бени и запали.

— Чух, че кампанията против пушенето тук понякога добива жестоки размери — подхвърли той.

— Баща ми твърди, че пушенето помага за концентриране на мисълта — повтори тя любимото му извинение по отношение на навика.

— Така е, обаче никой американец няма да поиска да те целуне.

— Затова и пуша. Да не ме целуват.

— Аз също — каза Бени и Рут се засмя. Той приличаше на всичко друго, но не и на Казанова.

— Е, някои мъже все пак се решават да се преборят с вкуса на дима — продължи тя.

— Господ да им е на помощ — възкликна той, но веднага добави: — В положителен смисъл го казах.

Рут се пресегна и погали месестата му ръка.

— Разбира се. И така, господин полковник — заговори тя на немски, който заедно с иврита и английския говореха свободно всички в дома на семейство Баум. — Каква тайна мисия те е довела в тази страна? Макар че, естествено, очаквам да ми разкажеш една хубава легенда.

— Ще ти кажа две истини — каза Бени.

— Това ще е нещо ново.

Бени не обърна внимание на сарказма.

— Тук съм заради експлозията в консулството. Но използвах това, за да се видя с теб.

Рут наблюдаваше очите му. Техника, която беше научила от него.

— А ако нямаше експлозия?

— Пак щях да дойда. — Това не беше лъжа. Раздялата го измъчваше и той със сигурност щеше да долети още преди края на годината. — Майка ти наистина се измъчва. — Майката на Рут определено натискаше Бени да се сдобрят, но Рут знаеше, че на ината му е нужно време.

— Знам — отговори Рут. — Тя ми пише. — После реши да престане да се заяжда с него. — Е, кажи ми какво мислиш за експлозията. Аз работя в службата към Министерството на отбраната, а там всеки си има мнение по въпроса.

— В службата към министерството ли?

— Като секретарка.

— Ясно. — Реши, че не бива още да й предлага парична помощ. Тя би могла да се обиди. — Ами да видим… Какво мисля аз?

Бени инстинктивно се огледа. Най-близкият посетител до масата им беше възрастна жена, която четеше некролозите в „Ню Йорк Таймс“. Един млад мъж с тъмно лице се беше свил до масата в ъгъла, на достатъчно разстояние от тях. Въпреки това той заговори тихо на иврит. Разказа й за Мошико, за маскировката на нападателя като хасид и за американското момиче, убито при експлозията. Спести информацията за бележката, която му беше съобщил Мошико, и се готвеше да смени темата, когато изведнъж Рут започна да го разпитва така, че той вдигна вежди в учудване.

— Разкажи ми за експлозива, татко.

— Експлозивът ли?

— Семтекс ли е използвал? С–4?

— Още не знаем. Вероятно семтекс.

— Някакви следи?

— Питаш дали е пипал нещо?

— Не, говоря за почерк — отговори Рут. — Странен начин на свързване. Детонаторът. Някакви находки?

— Ами американците ще се опитат да установят точно.

— Те установиха точно какво е станало с техния взривен самолет от полет 206 и въпреки това заключенията им бяха погрешни. — Говореше за самолета, взривен във въздуха над Хорнъсби в Шотландия. Бени не отговори и тя продължи: — Ами лицето на „хасида“? Бар-Ел има ли го записано на видео?

— Да, има го на лентите. Но човекът е бил с широкопола шапка, а камерата се намира нависоко.

— Ами описанието му от Мошико?

— Той временно не вижда. Може да направи описание, но няма да може да потвърди рисунката.

— Все пак го накарай да ти го опише, докато е прясно в паметта му. Така или иначе визуалните спомени на човек са по-точни, когато очите му са затворени.

Бени не отговори. Започна да вижда дъщеря си в странна светлина, което го накара да се размърда с неудобство върху стола.

— Нападателят казал ли е нещо? — продължи разпита Рут.

— Засега не знаем — отвърна той с полулъжа.

— Много необичайно. Значи е отишъл до прозореца, не е казал нищо и се е самовзривил, без дори да извика „мамка ви, ционистки кучета“?

— Явно е така.

— Значи искаш да кажеш — облегна се Рут и издуха дълъг облак дим, — че този нападател-самоубиец взривява израелско дипломатическо представителство, без да каже каквото и да било, а после никой не се обажда да поеме отговорността?

— Такива са фактите.

— Доколкото са известни на теб.

— Да, доколкото ми е известно.

— Нетипично — замислено произнесе Рут.

— Да, може да се каже…

— Прилича на Аржентина — добави тя.

— Да, всъщност… — Бени млъкна на средата на изречението. — Какво знаеш за Аржентина?

— Вероятно колкото теб — каза Рут. Тази експлозия продължаваше да се води неразкрит случай. Тя загаси цигарата си, скръсти ръце и присви очи към тавана.

През ума на Бени премина светкавица. Държанието на дъщеря му беше дотолкова професионално, че не би могло да се обясни даже и с военната й кариера. Възможно ли е още да работи за правителството? Възможно ли е да е вербувана от Шабак или Мосад без негово знание? Глупости. Невъзможно!

— Я ми кажи, Рути — много тихо заговори той. — Никога не бих се усъмнил във възможностите ти за логическа дедукция, но как така си толкова „навътре“ по тези въпроси?

Рут беше решила да не казва на баща си за своето „хоби“. Но той беше дошъл при нея, опитвайки да се сдобрят, и тя внезапно реши, че би постъпила съвсем по детски, ако скрие.

— Темата на дипломната ми работа ще бъде анализ на психиката на терориста. Но те предупреждавам, татко — бързо добави тя и го заплаши с пръст. — Не смей да изразяваш и една йота гордост.

Бени я гледаше зяпнал. Естествено, разбираше защо тя смята, че той ще се гордее, и даже вече изпита началото на зародилото се чувство. Но всъщност изтръпна като боен пилот, чийто син току-що е заявил намерението си да лети с един от същите свръхзвукови ковчези.

— Затвори си устата, че има мухи — усмихна му се Рут.

— Ще чакам с нетърпение да я прочета — едва успя да смутолеви той.

— Та така — продължи разговора тя. — Значи имате нападател самоубиец, семтекс, никакви политически декларации. Предположи нещо.

— Още не знам — отговори Бени като неопитен ученик. — Може би Хизбула.

— Много лесно.

— Тогава Ахмед Джабрил. Абу Ибрахим.

— Възможно. Може би използващи почерка за заблуда. Но аз не мисля така.

— Добре, Рут. — Той вече малко се ядоса, но се сдържаше. — Защо не ми кажеш какво мислиш ти?

— На мен ми прилича на Мартина Клумп — каза тя.

— Моля?

— Мартина Урсула Клумп. Германката. Родена в Аржентина, емигрирала в Европа. Госпожа Сифор, господарката на бомбаджиите от ФЧА12.

Бени нямаше нужда да му припомнят биографията на Мартина Клумп. Беше чул Рут съвсем ясно и думите й предизвикаха ледена тръпка от гърба чак до основата на плешивата му глава.

— Какво те кара да мислиш за Клумп? — прошепна той.

— Начинът на действие. И особено склонността към конструиране на сложни експлозивни устройства, използвани за нападения, за които никой от вероятните заподозрени не поема отговорност. Да видим… — Тя разтри челото си, опитвайки да си представи своята база данни за Клумп. — Май няма баща. Струва ми се, че е бил някакъв германски учен. Самоубил се, което определено е повлияло върху психиката й. Започнала да се проявява в „Аксион директ“13 в средата на седемдесетте години, а после се присъединила към Фракция „Червена армия“, където усъвършенствала уменията си. Мисля, че е била хваната, лежала известно време в затвор в Германия, после избягала и се скрила в началото на осемдесетте. Била е забелязана в Ливан да обучава нападатели-самоубийци за Хизбула.

Рут вдигна поглед. Баща й я гледаше като шашнат. Розите лежаха в ъгъла на масата и той несъзнателно късаше листата на една от тях с лявата си ръка и ги разтриваше като кървава плът между пръстите си.

— Нападението със самоубийци все още е рядко срещана техника в средите на терористите — продължи Рут. — През всичките ни години на войни само няколко палестинци са го правили. Единственият скорошен подобен акт беше убийството на Ганди от една жена, сепаратистка от сикхски произход. И много се говореше, че за подготовката на нападението е била наета тази Клумп. Ти не четеш ли вестниците, татко? Или поне собствените си досиета?

— Мммм. — Бени се беше подпрял на масата и се държеше за брадата. — Ще трябва да помисля по този въпрос. — Но той вече мислеше и позата, която беше заел, само му помагаше да скрие треперенето, което би проличало, ако не внимава.

Мислеше за Мартина Урсула Клумп и защо не я беше вписал веднага в своя списък с потенциални извършители. Защото беше отхвърлил тази възможност. Ето защо. Тя може и да е минала през ума му, но той я беше отхвърлил веднага.

Мислеше за Германия и за есента на 1981 година. Тогава той и Ейтан Екщайн бяха отишли във Висбаден, за да информират германската криминална полиция за предстоящите срещи на ФЧА. Тогава можеше да се направи клопка и Клумп да бъде хваната жива.

Спомняше си малкото градче в Южна Бавария, железопътната линия близо до Бад Райхенхал, себе си и Екщайн, наблюдаващи през бинокли, докато екипът от GSG–914 гонеше Мартина по мокрите от дъжда траверси. Спомняше си как тя спря и хвърли пистолета си, а якето й се разтвори, когато вдигна ръце. Лаещите кучета я притиснаха към земята.

Виждаше я отново, вътре в килията на изолатора под масивния замък, в който се помещаваше затворът „Брухсал“. Добрият му германски приятел Бернард Локоевски беше му уредил среща насаме с нея. Само Баум и Клумп, затворени в бетонения пашкул, в който имаше едно желязно легло, а стените бяха толкова дебели, че само Господ би могъл да подслуша разговора. Мартина, облечена само в платнения парцал, който по никакъв начин не би могъл да бъде разкъсан, за да се направи клуп за обесване.

Виждаше лицето й, горящите очи, хлътнали от годините живот като бегълка, русата коса, подстригана късо като на момче, устните, които въпреки грозната като чувал рокля биха показали, че тя е жена, ако не бяха стиснати толкова силно в тънката линия на недоверието.

Преживяваше отново онази ужасна нощ в Мюнхен след бягството на Клумп. Беше последната нощ на октомврийския карнавал. Той и Ейтан бързаха към централната гара, надявайки се да имат късмет, въпреки че разумът им говореше противното.

На гарата с размери на пет самолетни хангара има двадесет и седем перона, а по гигантските стени примигват неонови реклами. Влакът за Берлин от Ансбах е закъснял и пасажерите се тълпят пред жълтите му вагони. В купетата е претъпкано, а прозорците им са скрити зад избелелите брокатени завеси. По пероните мирише на повърнато, а по дървените скамейки лежат пияни, неуспели да хванат влаковете си.

Бени стои в началото на перона и гледа как Ейтан претърсва всеки вагон, наднича през прозорците, докато пияните от бира пътници зяпат към него. Екщайн е облечен в джинси и кремав пуловер, но зеленото палто разваля намерението му да изглежда като разтревожен за гаджето си младеж.

Екщайн със сигурност знае, че ако Мартина е във влака, тя може да е онзи мъж в джинсови дрехи с къдрава, кестенява коса, скрит зад вестника в тъмното купе. Или да е онази възрастна жена с изцапана бежова чанта, която му е обърнала гръб и отпива от бутилка бира. Или пък ако информацията на Локоевски е вярна, тя може би е мъртва.

Далечната фигура на Ейтан скача върху релсите и излиза от другата страна на вагона. Накрая измъчената му фигура се приближава, а Бени чува двама пияни младежи с огромни карнавални шапки да си говорят. Единият посочва с брада към Екщайн.

— Този е агент на немската полиция.

Бени би се усмихнал, ако не беше бездната от чувството за вина, разтворила се в стомаха му. „Професията е вярна, ама сте сбъркали държавата.“

Пътниците започват да крещят доволно, когато вратите на влака една по една се затварят. Облеченият в синя униформа кондуктор се качва и влакът тръгва. Той е електрически и затова няма никакви други звуци освен скърцането на колелата по релсите. Две жени върху перона махат с кърпички към отминаващите вагони.

Ейтан поглежда Бени и казва нещо на немски.

— Форт.

Изчезна…

— Татко. Казах да помислиш, а не да се отнесеш.

Бени се сепна.

— Да. — Той се усмихна насила и докосна слепоочието си с пръст. — Да, много интересна идея.

— Искаш ли да видиш моите файлове по този въпрос? — попита Рут, опитвайки да скрие надеждата в гласа си.

— Разбира се.

— Ще ти покажа апартамента си. — Тя взе чантата с учебниците си. — Само на две минути оттук е.

Бени вдигна едва оживелите от ръката му цветя.

— Рути — заговори несигурно той. — Да знаеш, че съм тук само за три дни. Нямам много време.

— Разбира се. — Тя беше подготвена. Очакваше го. Извинение като от песента на Гручо Маркс „Здравей, тръгвам си“.

— Какво ще кажеш да ми правиш компания? — внезапно предложи Бени. — Аз ще работя, но поне можем да бъдем заедно.

Рут погледна баща си. Това вече не беше очаквала. Щеше да отсъства от занятия. Имаше да пише доклад. Но пък щеше да прекара повече време с него. Може би даже като колежка. Да изживее реалността. Ще трябва да пропусне няколко досадни лекции.

Устните й се разтвориха в широката усмивка, която винаги караше сърцето на Пол Дезмънд да се свива.

— Добре — отвърна тя тихо. — Обаче без тайни.

— Разбрахме се. Никакви тайни.

— Лъжец.

Бени се изсмя. Стана, наведе се през масата и я целуна по челото. Двамата напуснаха „Космополитен“ хванати за ръка.

Минута по-късно Муса Хауатмех също напусна кафенето. Беше студено и трябваше да срита нервно на няколко пъти мотора „Сузуки“, за да запали. Но после тръгна много бавно по „Бродуей“. Наблюдаваше мъжа, когото Мартина мразеше, да пресича булеварда заедно с момичето, а после да тръгват по 112 улица, където влязоха в малък жилищен блок.

Когато подпря мотора до кабината на уличния телефон и пусна монета, той трепереше от студ. Изчака дълго, преди да му отговорят.

Заговори с усмивка.

— Мисля, че току-що открих една перла в грозната ти мида.