Стоян МихайловскиEuthanasia

I

— Хей, кой хлопа на вратите

късно тъй, часът по три?…

— Верен друг, на гости иде…

— Нощен гост не ща, върви…

— Отворете ми! Вий бяхте

мой поклонник по-преди;

неведнъж ме призовахте

в помощ… — Кой си, кой си ти?

Името си що не казваш?

— Името си аз не знам…

— Нещо търсиш ли, ил’ бягаш?

— Нещо нося да ви дам…

— Името си?! — Отворете,

моля ви се, тез врати

и ме братски приемете…

— Няма братство тук, иди!…

— Не бъдете толкоз люти,

толкоз строги, толкоз зли,

о, благосъзданни люди,

богоприлични души!

— Божество ли си, човек ли,

дух нечист, ил’ гений благ?

Кой те праща? Откъде си?

Ден ли носиш или мрак?…

— Аз съм Съдбата световна,

вековечната Съдба —

силата първоверховна

и духът на вси неща!…

— Бягай, гостенко могъща,

не прескачай този праг!

Няма жив чловек в таз къща —

тук седи чловешки зрак!

Бягай! Аз довърших вече

всички земни трудове!

Воля няма вече в мене!

Свърших; бе то — щото бе!…

Мойта песен се изпе!…

Пътят ми пред мен се губи

като от мъгла закрит;

всичко вътре в мен се счупи,

аз съм орган вехт, изтрит!…

Рано-рано аз прибързах

вси неща да разбера —

с омерзение се дръпнах

от световната сцена —

и душата си привързах

о желязна канара!…

Бягай, мрачна Съдбо, тичай

ратоборците крепи,

но при мен се веч не спирай…