"Политически и философско-религиозни размишления (откъс)" - читать интересную книгу автора (Михайловски Стоян)VIIВъпросът за реформата на умовете посред българската интелигенция е всъщност въпрос за нейното отказване от всякакви абсолютни философски твърдения в политиката. Велико благодеяние ще стори на тая интелигенция онзи, който смогне да я убеди, че абсолютното — в политиката — е абсолютно относително! Преценявайки нравствената стойност на човечеството в деветнадесетия век, Ренан дума: — L’humanité dans son ensemble offre en assemblage d’êtres bas, égoïstes, supérieurs â l’animal en cela seul que leur égoïsme est plus réfléchi… Сиреч: човечеството, в своята цялост, не е друго освен една сбирщина от низки и себелюбиви същества, отличаващи се от животните само по хитроумството, с което подкрепят своя егоизъм! (Renan, Vie de Jèsus.) Тая оценка е може би прекалено рязка и люта. Нека речем, че — при сегашния стадий на своето духовно развитие — човешкото същество е вдадено в един култ, който абсорбира всичките му психически сили — култът на интереса. Култ на интереса, това е, ако щете, култът на материалното добруване, на щастието. Щастие и материални интереси — човеците ги идентифицират. Те казват: страданията изхождат от лишения, от нищета. На всяка цена тряба да бъдем охолни. На всяка цена тряба да овладейме доволство. Материалистите измислиха даже — във втората половина на деветнадесетия век — един особен израз, с който формулират своите влечения — le droit au bonheur, право на щастие, право на благуване, право на жизнерадост. Но нека не се отстраняваме от предмета си. Божеството, на което се покланят деветдесет и девет на сто между човешките същества, е интересът. Това не тряба да ни отчайва, разбира се. Човечеството има да живее още милиони години. До-ще време, прочее, когато, наситено да се лута от вълнения във вълнения и от тревоги в тревоги, човечеството ще разбере, че само доктрината на любовта, възвестена от Богочеловека, може да уздрави, във всяко общество, траен ред и блага хармония. Но тоя час не е ударил още. Материалните интереси, макар неразрушими, са променчиви. Развоят на цивилизацията променя начина на живеянето у нас, променя нашите потреби и нашите домогвания. Работи, от които имахме нужда преди сто години, сега не ни трябат. Работи, от които нямахме нужда преди сто години, сега ни са нужни. Освен туй обществени и индивидуални сили и стойности — каквито нямаше преди един-два века, има ги сега; а такива, каквито имаше в него време — изчезнаха вече. Всичко дохожда и отхожда — всичко се променя; животът е калейдоскоп. Е добре, политиката има за цел да урежда човешките интереси — да канализира тяхната променчивост. Политиката поддържа ред; политиката бди щото между ламтежи и ламтежи да няма стълкновения. Политиката бди щото в кръга на законното си саморазвитие всякой член от обществото да може волно да се предава на своето културно живуване и духовно усъвършенствувание. Политиката учи хората, че всичко, което има сили да вирее, има право да живее — че всичките законни интереси заслужават закрила и уважение. Интересите, бидейки променчиви — политиката е променчива. Политиката е променчива в тоя смисъл, че тя не е като религиозните догми — не почива на априорни твърдения. Тя върви подир живота, наблюдава живота и се съобразява с него, получава лозунг от него. Тя лъкатуши, извива се, криволичи — както лъкатуши, криволичи и се извива животът. В тоя смисъл ние казахме, че в политиката абсолютното е абсолютно относително. Най-добро определение на политиката е било дадено от френския държавен мъж Jules Simon: — La politique, дума той, est la science de l’équihbre — политиката е наука на равновеса (M. Blok. Encyclopédie politique.) Хората нямат еднакви убеждения, еднакъв талант, еднакви вярвания, еднакво възпитание, еднакви познания, еднаква умелост и опитност: това поражда конфликти; политиката се мъчи да ги спогажда. Тълкувайки своята дефиниция, J. Simon прибавя: la politique concilie les intérêts opposés. Идеалът на политиката е: всякой да може да разширява своите интереси и да усиля своите успехи, без да накърнява тия на ближния си. Как се достига това? Чрез взаимни отстъпки. За да придобиваме безпрепятствено потребното — тряба да знайме да жертвуваме прекаленото, преувеличеното. Гамбета изказва твърде красноречиво тая истина, като дума: — La modération est la raison politique! — Политическата мъдрост състои в умереността (Reinach, Vie de Gambetta). Абсолютните философски твърдения в политиката — като не взимат във внимание действителността, като се опълчват против законите на живота — водят към Много хора разсъждават така: — Силата не е нищо; правото е всичко. Това е софизъм. — Le droit sans la force est une abstraction — дума Тиер, — право без сила е абстракция. Историята посочва на факти, които оборват тоя софизъм; тя ни дава да разберем, че силата може да се подвизава без одобрението и подпомагането на правото. Други хора думат: — Правото не е нищо; силата е всичко. И това е софизъм. On peut gouverner avec des baionnettes, дума Гамбета, mais on ne peut s’asseoir dessus — с щикове можем да управляваме, но не можем да направим от тях седалище. Историята ни посочва на преврати в умовете, произлезли от усилване на чувството на правдивостта, и ни показва как тези преврати в умовете са докарвали преврати в делата. Къде са — срещу тези софизми — същината на работите, действителността, истината, налагана от живота и от опитността? Ето ги: Силата често се подвизава несъюзена с правото; правото често се проявява неподкрепено от силата; но това, което е нормално, това, което хармонира със законите на живота и на историята, това, което е съобразно със земната мисия на човека — духовният възход — изисква щото сили и право да се подвизават задружно. Във всичките си начинания и предприятия мъдрите хора тряба да поставят заедно, да съединяват неразривно силата и правото. Софизмът поражда духопомрачение — духопомрачението повлича неправда — неправдата поражда насилие… Един френски писател говори така за грозните злодеяния, които се вършеха във Франца във времето на първата френска революция: — Ce qu’il y avait d’absurde dans les ésprit explique ce qu’il y avait d’atroce dans les actions! Нелепиците в умовете обясняват свирепостите в делата! (Block, Encyclopedie politique). Такова присъждане заслужават и крайните елементи в сегашна България. Револверните разправии, каквито гледаме от дълго време насам из софийските улици — и които, нека го речем между скоби, ни дават да разберем, че престъпността е пуснала дълбоки корени в утробата на българщината — не са нищо друго освен логична последица на духовното тровило, което прояжда душата на фанатизирания млад политикан! В своята студия върху френската революция Anatole Leroy Beaulieu дума: — Революцията се провали затова, защото тя гледаше на политическата наука като на сбирка от алгебрически и геометрически аксиоми; тя забравяше това учение на историята — че в живота на народите не могат да се намерят явления абсолютно еднообразни по своя зародиш, развой и край; тя забравяше, че всички крайности водят към катастрофа, защото крайностите, сиреч прекаленостите, не са освен погазване законите за правилното и мудно виреене на нещата. In medio virtus — думаха старите римляни, всяко добро е по средата. Според старите гръцки философи — особено Питагор и Анаксагор — всяко добро в природата и човечеството е последствие на броене и Френските революционери думаха, наопаки — каквото искаме и вършим, тряба да го искаме в пълния му развой и да го вършим до крайните му предели. Жирондинците погинаха само защото разсъждаваха така: — Да искаме мъдра свобода, това е добро; но да искаме свобода, за да беснейме, сиреч да беснейме от името на свободата, това не е вече свобода, а е карикатура на свободата! Казахме, че софизмът поражда духопомрачение. Елевтероманията у френските революционери отишла дотам, че един член от парижката комуна се опитал да прокара такова едно постановление: — Всичките камбанарии ще бъдат съборени, понеже те се издигат високо над другите сгради и по този начин освещават някак принципа на неравенството, толкова ненавиждан от парижаните! Историята се повтаря. Същите причини донасят същите резултати. Близо сто и четиридесет години подир френската революция — болшевишка Русия иде да потвърди мнението на историците, че преустройство, предприето от болни души, не може да бъде освен влошаване на тяхната болка. |
|
|