"Политически и философско-религиозни размишления (откъс)" - читать интересную книгу автора (Михайловски Стоян)

IX

Свободата тряба да расте успоредно с развоя на нравите, думат западноевропейските мислители.

А нравите еволюират, но не могат да бъдат предмет на повеления и постановления.

Доктрината на търновските учредители-конституционалисти може да се съкрати така:

— С мъдрувания човек не става добър плувец. Който иска да се научи да плува — тряба да се хвърли във водата!

Да, това е много вярно!

Действувай — и само като действуваш, ще придобиеш умение и опитност!

Но не по-малко е вярно, че действието не тряба да се отличава с безумна смелост — че действието не тряба да отива дотам, щото живот и съдба да бъдат играни на зар.

Търновските учредители-конституционалисти се мамят, когато си въображават, че са хвърлили възмъжалия българин в реката, за да се научи да плава.

Не. Те извършиха иначе тая работа. Те не хвърлиха във водата възмъжал човек, а дете бозайниче!

Те повериха дете бозайниче на морските вълни, за да стане то мореплавател!

То стана плячка на акулите!

Авторите на търновската Magna Charta не смогнаха никога да разберат тези суверенни социологически твърдения:

а) Че преди да пресъздадем сферата, където еволюира човешкото същество, тряба да пресъздадем самото това същество, понеже това същество си устроява среда по свой образ и подобие, и понеже ролите на това същество в една среда са равносилни с неговата духовна стойност.

б) Че демократизмът върви от демократизиране на нравите към демократизиране на законите, а не от демократизиране на законите към демократизиране на нравите, понеже превратите в начина на живеяне са реални и смислени само когато отражават преврати в духосложението.

в) Че функциите на човешкото същество, взето като зоон политикон, струват толкова, колкото струва това същество; че следователно режимът, формата на управлението не зачитат нищо и публичният строй отражава само качеството на хората, както се доказва от многочислените южноамерикански държавици, които са надарени с републикански уредби, но чийто републиканизъм е една грозна смес от разбойничества, метежи, съзаклятия, междуособици и кръвнини.

г) Че както психическото възмъжаване не дохожда изведнъж, исто така свободата, която е израз на това възмъжаване, не тряба да дохожда изведнъж; че само постепенното установяване на свободните наредби ги прави трайни, понеже само то хармонира с прогресивното превъзпитаване на духовете; че пълна, цялостна, интегрална еманципация при липса на превъзпитание е научна ерес, най-пагубната и народоубийствена ерес.

д) Че между тези две работи, свобода и идея за свобода, няма нищо общо; че политическата свобода е плод на етическата свобода, че никаква политическа свобода, никакво народовластие не са възможни без освобождение от гнета на пороците, понеже най-жалък роб е онзи, който е заробен от своите хищни инстинкти — онзи самозаробеник, който не е способен да насажда наоколо си друго освен робски начала; че еднъж установено каква свобода няма там, гдето няма морал — установява се тоже, че идеята за свобода — какъвто силен научен развой да е добила тя — обитава в интелекта, съставлява едно просто гиздило за ума и не се намира във връзка с никакви морални понятия; че подобна идея за свобода не влияе върху поведението на човека, понеже само онези идеи, които се превръщат от сухи абстрактни понятия на благородни страсти и мощни чувства тласкат човек към действие и подвиг; че само така може да се обясни това странно явление — гдето хора, обладаващи висока научна култура, хора, у които правовите идеи и социалните доктрини достигат до най-пълно процъфтеване, таят в душата си най-отвратителни робски влечения, най-подли ратайски пощръклявания.

* * *

Човек може не дотолкова, доколкото знае, а дотолкова, доколкото се простират нравствените сили, които поставя в услуга на знанието си. Това, защото идеята не въздействува върху нашето живеяне, когато тя обитава само в интелекта; за да упражни подобно въздействие, тя тряба да се тури в услуга на чувството, да се превърне в страстно влечение.

Исто така човек бива свободен не дотолкова, доколкото знае какво нещо е свободата, а дотолкова, доколкото се простират нравствените сили, които поставя в услуга на своята свобода. Това, защото идеята за свобода не въздействува върху нашия modus vivendi, когато тя обитава само в интелекта; за да упражни подобно въздействие — тя тряба да се тури в услуга на чувството, да се превърне в страстно влечение.

А това значи, че човек бива свободен пропорционално със своите граждански добродетели — сиреч пропорционално с чувствата на дълг, солидарност, преданост и любов, които го въодушевяват и ръководят в публичния живот.

Друго нещо е свобода, и друго нещо е вънкашна свобода, дума Соловьов, като подразбира, че друго нещо е вънкашна свобода, веществена свобода, и друго нещо е вътрешна свобода, сиреч духовна свобода. Човек може да обладава пълна вънкашна свобода — получена в подарък, например като вънкашната свобода на българите, и да таи в душата си най-грозни робски инстинкти. Примери можем да наброим със стотини и хиляди в нашето общество, където безбройни политикани не се подвоумиха, в минута на партийни вълнения и ежби, да хулят отечеството си пред чужденеца, да дирят помощ у най-заклетите врази на българството, за да заграбят наново изгубените властнически блага и прерогативи.

Да, заробен човек не значи човек, комуто деспот някакъв връзва ръцете и ограничава волята и начинанията.

Човек може да е с развързани ръце, да се държи волно и независимо — и да бъде раб.

Казваме раб, а не роб.

Роб — това е физическият заробеник.

Раб — това е духовният заробеник, робуващият на пороците.

Рабът може да не бъде роб: това обстоятелство обаче не го прави волен.

Истински свободен човек е онзи, който може всичко над себе си; рабът не може всичко над себе си, понеже е заробеник духовен, понеже слугува на своите лоши страсти.

Неволничеството не изчезва с освобождението от политическия гнет; има, наопаки, случаи, когато вънкашната, чисто веществената свобода усиля вътрешното, духовното робуване, като дава на развалата възможност да се развива безпрепятствено и безнаказано!

Така стана с българите.

Може да се докаже с една математическа точност — сиреч със статистически данни в ръка, че от четиридесет и шест години насам развратът в България се е усилвал от година на година; че единственият прогрес осъществен у нас е прогресирането на рабската алчност и хищност, на рабската вражда и мстителност, на рабското самолюбие и самопоклонство.

Да, робът изчезна — рабът продължава свят да светува.

Потисникът — като се отстрани от политическата арена — завеща своята духовна сплутост на потиснатия!

Съдбата гачели дума на робуващите:

— Никакво вънкашно явление, никакво историческо събитие, колкото велико и славно да бъде то, не ще изправи това, което е криво у вас!

В йерейския молитвослов се намира един кондак, който свършва така:

— И неисправлен пребьiсть, раб и льстец! (тропарй и кондакй, глаголемiи от недели мытаря и фарпсея, и во всю светию четыредесятницу, до светьiя пасхи).

— Истината ще ви освободи, дума Богочеловекът.

Коя истина?

В Евангелието се разправя на много места за нея.

Тази истина е любовта към ближния, милосърдието, състраданието, взаимното грехопрощение и взаимнопомощта между човешки същества, които са рожби на един и същ небесен баща.

Тая истина проповядвал Исус на тълпите — в разпространяването на тая истина Той виждал суверенен способ за общочовешко възраждане.

Е добре, абсолютно същата истина прогласяват философията на историята и социологията.

И тези науки думат:

— Когато обществото почувствува в себе си една обща душа, когато всички заживеят за едного и всеки заживее за всички — тогава ще настъпи пасхата на общочовешката правда, на обществения ред и мир.

Евангелие и наука са прочее напълно съгласни: въздигнете себе си до истината. Истината ще ви еманципира.

Евангелие и наука прогласяват, че всяка реформа тряба да почнува от съвестите.

Евангелие и наука прогласяват, че истинският прогрес е моралният прогрес.