"Джонатан Стрейндж и мистър Норел" - читать интересную книгу автора (Кларк Сузана)

4ПРИЯТЕЛИТЕ НА АНГЛИЙСКАТА МАГИЯ

Ранната пролет на 1807 година

ПРЕДСТАВЕТЕ СИ, ако нямате нищо против, човек, който седи в библиотеката си ден след ден — дребен човечец, напълно незабележим. Книгата му стои на масата пред него. Достатъчно количество пера, нож за разрязване на новите страници, мастило, хартия, записки — всичко необходимо му е подръка. В стаята винаги гори огън — той не може без огън, зиморничав е. С всеки сезон стаята се променя, той — не. Три високи прозореца разкриват английски пасторален пейзаж, ведър напролет, весел лете, меланхоличен наесен и мрачен зиме — точно както се очаква от един английски пейзаж. Но променящите се сезони не будят интерес у него — той рядко вдига очи от книгата си. Като всички джентълмени и той прави ежедневни разходки: в сухо време дълго върви из парка и покрай малката горичка, във влажно време излиза за кратко из храсталака. Но не знае почти нищо нито за храстите, нито за парка, нито за гората. На масата в библиотеката го чака книга, погледът му с наслада бяга по редовете, главата му кима на изложените доводи, пръстите му жадуват да я прелистват отново и отново. Той се среща със съседите си два-три пъти на тримесечие — защото това е Англия, където съседите не биха оставили никого да живее извън обществото, бил той сух и кисел колкото си иска. Те го посещават, оставят визитни картички на слугите му, канят го на вечеря или на бал. Намеренията им са крайно добронамерени — те смятат, че за човек е лошо да бъде все сам, — но освен това изгарят от любопитство да видят дали се е променил, откакто са го видели за последен път. Той никога не се променя. Няма какво да им каже и се ползва със славата на най-отегчителния човек в Йоркшир.

И все пак в сухото малко сърчице на мистър Норел имаше достатъчно живот, за да поддържа амбицията му за възраждане на магията в Англия и да задоволи дори мистър Хънифут, и тъкмо с намерението да превърне амбицията в дълго отлагано постижение на целта си мистър Норел реши да отиде в Лондон.

Чайлдърмас го увери, че моментът е благоприятен, а Чайлдърмас познаваше света. Чайлдърмас знаеше какви игри играят децата на улицата — игри, отдавна забравени от всички възрастни. Чайлдърмас знаеше за какво мислят старците край камините, макар че никой от години не ги питаше за това. Чайлдърмас знаеше какво чуват младите мъже в биенето на барабаните и зова на тръбите, какво ги кара да напускат домовете си и да стават войници — знаеше и за капката слава, и за морето нещастия, които ги очакват. Чайлдърмас можеше да срещне адвокат на улицата и да каже какво има в джобовете на палтото му. И всичко, което знаеше, го караше да се усмихва, а някои от нещата, които знаеше, го караха да се смее с глас, и нищо от онова, което знаеше, не предизвикваше у него и капка жалост.

Затова когато Чайлдърмас каза на господаря си: „Идете в Лондон. Заминете веднага“, мистър Норел му се довери.

— Единственото, което не ми допада — каза Норел, — е планът ти да накараш Сегундус да пише до някой лондонски вестник от твое име. Той със сигурност ще допусне грешки в описанието си — не помисли ли за това? Предполагам, че ще се опита да предостави свое тълкуване. Тези треторазредни учени никога не могат да устоят на изкушението да прибавят нещо от себе си. Той ще изказва предположения — погрешни предположения — за видовете магия, които съм използвал в Йорк. Със сигурност около магията има достатъчно спекулации, за да се добавя още към тях. Трябва ли да използваме Сегундус?

Чайлдърмас сведе мрачния си поглед към своя господар и с още по-мрачна усмивка отговори, че според него трябва.

— Чудя се, сър — каза той, — чували ли сте напоследък да се говори за капитан на име Бейнс?

— Мисля, че знам за кого говориш — отвърна мистър Норел.

— А-ха! — възкликна Чайлдърмас. — И откъде научихте за него?

Кратко мълчание.

— Е, ами… — колебливо започна мистър Норел. — Предполагам, че съм видял името на капитан Бейнс в някой вестник.

— Лейтенант Хектор Бейнс служил на фрегата „Северният крал“ — обясни Чайлдърмас. — На двадесет и една изгубил крак и два или три пръста в битка в Карибско море. В същата битка загинал капитанът на „Северният крал“ и много моряци. Разказите за това как лейтенант Бейнс продължил да командва кораба и да дава заповеди на екипажа, докато лекарят режел крака му, са, бих казал, твърде преувеличени, но със сигурност лейтенантът е успял да изведе силно повредения кораб от Карибско море, да нападне испански кораб, натоварен с богатства, да спечели цяло състояние и да се завърне у дома като герой. Там изоставил младата дама, за която бил сгоден, и се оженил за друга. Това, сър, е историята на капитана, разказана в „Морнинг Поуст“. А сега аз ще ви кажа какво е станало по-нататък. Бейнс е северняк като вас, сър, човек с неясно потекло, без влиятелни приятели, които да му улеснят живота. Скоро след венчавката той и младата му съпруга отишли в Лондон, отседнали у приятели на „Сийкоул Лейн“ и по време на престоя си посещавали хора с всякакъв ранг и положение. Вечеряли у графини, вдигали тост с членове на Парламента и всичко, което влиянието и покровителството могат да направят за един човек, станало достъпно за капитан Бейнс. Този успех, сър, според мен се дължи на всеобщото одобрение и почит, придобити благодарение на статията във вестника. Но може би вие имате приятели в Лондон, които ще направят същото за вас, без да се налага намесата на вестникарите.

— Много добре знаеш, че нямам — нетърпеливо отвърна мистър Норел.

Междувременно мистър Сегундус се труди дълго и усърдно над писмото си и с прискърбие установи, че не може да бъде повече от хладен в хвалбите си към мистър Норел. Струваше му се, че читателите на лондонския вестник ще очакват да научат нещо за личните добродетели на мистър Норел и ще се чудят защо той не говори за тях.

Както се очакваше, писмото се появи в „Таймс“ със заглавието „НЕВЕРОЯТНИ СЪБИТИЯ В ЙОРК: ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ПРИЯТЕЛИТЕ НА АНГЛИЙСКАТА МАГИЯ“. Мистър Сегундус завършваше описанието на магическата демонстрация в Йорк с твърдението, че приятелите на английската магия несъмнено трябва да благославят любовта към уединението, присъща на мистър Норел, защото тя се е отразила благотворно на заниманията му и най-после е донесла плодове под формата на чудната магия в Йоркската катедрала — но, казваше мистър Сегундус, той призовава приятелите на английската магия да се присъединят към него в молбата му към мистър Норел да не се връща към уединените си занимания, а да заеме мястото си на широката сцена на държавните дела и да отвори нова страница в историята на английската магия.

„ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ПРИЯТЕЛИТЕ НА АНГЛИЙСКАТА МАГИЯ“ намери поразителен отклик, особено в Лондон. Читателите на „Таймс“ бяха зашеметени от постиженията на мистър Норел. Всички изразиха желание да видят мистър Норел: младите дами съжаляваха бедните стари господа от Йорк, които се бяха уплашили от него, и много им се искаше самите те да изпитат същия страх. Ясно беше, че такава възможност едва ли ще му се удаде повторно, затова мистър Норел твърдо реши да се установи в Лондон колкото може по-бързо.

— Трябва да ми намериш къща, Чайлдърмас — каза той. — Къща, която да внушава на посетителите, че магията е почтена професия, не по-малко почтена от правото и далеч по-почтена от медицината.

Чайлдърмас сухо попита дали мистър Норел желае къщата да бъде внушителна в архитектурно отношение, за да загатва, че магията е не по-малко достойна за почит от църквата.

Мистър Норел (който знаеше, че на света съществуват такива неща като шеги, но хората не пишат за тях в книгите, и който никога досега не се беше срещал лице в лице с шегата, нито й бе стискал ръката) помисли малко и накрая отговори, че не смята, че може да се загатва за това.

И така, Чайлдърмас (може би убеден, че нищо на света не заслужава по-голяма почит от парите) упъти господаря си към една къща на „Хановер Скуеър“, сред заможни и видни хора. Не знам какво мислите вие, но, честно казано, аз не харесвам особено южната част на „Хановер Скуеър“: къщите са високи и тесни — най-малко на четири етажа — и високите им неприветливи прозорци са толкова еднакви, и всяка къща така прилича на съседните, че отдалеч изглеждат като висок зид, който скрива светлината. Така или иначе, мистър Норел (по-непридирчив човек от мен) остана доволен от новата си къща или поне толкова доволен, колкото може да бъде един джентълмен, живял повече от тридесет години в просторна селска къща, заобиколена от парк с големи дървета, който на свой ред беше заобиколен от обширен имот, състоящ се от ферми и гори — с други думи, джентълмен, чийто поглед от прозореца никога не бе опирал в чужди владения.

— Къщата несъмнено е малка, Чайлдърмас — отбеляза мистър Норел, — но не се оплаквам. Както знаеш, собственото ми удобство не е първата ми грижа. Чайлдърмас отговори, че тази къща е по-голяма от повечето тук. — Наистина ли? — попита мистър Норел, силно изненадан. Особено неприятно го изненада малката библиотека, която не можеше да побере и една трета от книгите, смятани от Норел за крайно необходими; той попита Чайлдърмас колко хора в Лондон държат книги в дома си. Може би изобщо не четат?

Мистър Норел беше в Лондон едва от три седмици, когато получи писмо от някоя си мисис Гоудсдан — дама, за която никога не беше чувал.

„… съзнавам, че е крайно необичайно да Ви пиша, без да сме се срещали, и несъмнено се питате коя ли е тази невъзпитана непозната. Та аз изобщо не познавам такова лице! И ще ме сметнете за невероятно дръзка и т.н., и т.н., но Дролайт е мой скъп приятел и ме уверява, че Вие сте най-милият човек на света и няма да възразите. Аз съм много нетърпелива да се срещна с Вас и за мен ще бъде най-голяма чест, ако приемете да ни доставите удоволствието да дойдете на прием в четвъртък вечер. Дано ужасът от среща с много хора не Ви попречи да присъствате — самата аз не понасям тълпата и ще поканя само най-близките си приятели да се срещнат с Вас…“

Това не беше писмо, което би могло да направи добро впечатление на мистър Норел. Той го прочете много набързо, захвърли го с отвращение и се върна към книгата си. Скоро след това дойде Чайлдърмас и се зае със сутрешните си задължения. Прегледа писмото на мисис Гоудсдан и попита какъв отговор възнамерява да даде мистър Норел.

— Отказ — каза мистър Норел.

— Наистина ли? А да напиша ли, че имате друг ангажимент? — попита Чайлдърмас.

— Разбира се, ако желаеш — отвърна господарят му.

— А имате ли друг ангажимент? — поинтересува се секретарят.

— Не — каза мистър Норел.

— А-ха! — възкликна Чайлдърмас. — Тогава може би отказвате поканата заради изобилието от ангажименти през другите дни? Страхувате се, че ще бъдете твърде уморен?

— Нямам ангажименти. Отлично знаеш, че нямам — мистър Норел чете минута-две, след което промърмори (очевидно по повод книгата): — Още ли си тук?

— Още съм тук — отвърна Чайлдърмас.

— Добре тогава — каза мистър Норел, — какво има? Какъв е проблемът?

— Мислех, че сте дошли в Лондон, за да покажете на хората как изглежда един съвременен магьосник. Няма да го постигнете скоро, ако през цялото време си стоите у дома.

Мистър Норел не каза нищо. Взе писмото и го погледна.

— Дролайт — каза той накрая. — Какво има предвид тази дама? Не познавам човек с такова име.

— Не знам какво има предвид дамата — отвърна Чайлдърмас, — но знам едно: в настоящия момент малко любезност няма да ви навреди.

В осем вечерта — уречения час за приема на мисис Гоудсдан — мистър Норел седеше във файтона си, облечен в най-хубавото си сиво палто, и се чудеше кой ли е този Дролайт, скъпият приятел на мисис Гоудсдан, когато изведнъж осъзна, че файтонът е спрял. Погледна през прозореца и видя голямо стълпотворение от хора, файтони и коне, осветено от уличните фенери. Като си каза, че лондонските улици са истински лабиринт, той съвсем логично предположи, че файтонджията и слугата са объркали пътя, затова затропа с бастуна си по покрива на файтона и извика:

— Дейви! Лукас! Не чухте ли, че казах „Манчестър Стрийт“? Защо не проверихте къде е, преди да тръгнете?

Лукас, който седеше на капрата, се провикна, че вече са пристигнали на „Манчестър Стрийт“, но трябва да изчакат реда си, защото има дълга върволица от файтони пред къщата.

— Пред коя къща? — попита мистър Норел.

— Пред къщата, където отиваме — отвърна Лукас.

— Не, не! Грешите! — възкликна мистър Норел. — Това ще бъде малко събиране.

Но когато пристигна в дома на мисис Гоудсдан, той мигом се намери заобиколен от стотина или повече най-близки нейни приятели. В салона и залата за приеми беше пълно с хора и продължаваха да пристигат още и още. Мистър Норел беше напълно зашеметен, макар че какво толкова чудно имаше? Това бе модно лондонско събиране, което по нищо не се отличаваше от всяко друго в поне пет заможни къщи във всеки ден от седмицата.

А как може да се опише едно лондонско събиране? Свещи в кристални полилеи, разположени из цялата къща в главозамайващо изобилие, изящни огледала, които утрояват и учетворяват светлината така, че нощта става по-светла от ден, пъстри парникови плодове, наредени в стройни пирамиди върху маси с бели покривки, божествени създания, отрупани с искрящи бижута, обикалящи от стая в стая по двойки, уловени за ръце и будещи възхищение у всички, които ги гледат. Но жегата е нетърпима, напрежението и шумът не й отстъпват, няма къде да се седне и почти няма къде да се застане. Може да ви се случи да зърнете най-близкия си приятел в другия край на стаята, да искате да споделите с него безброй неща — но как, за Бога, ще стигнете до него? Ако щастието ви се усмихне, може би ще го откриете по-късно в навалицата и ще му стиснете ръка, докато тълпата зад вас напира. В обкръжението на блъскащи се, разгорещени непознати възможността за провеждане на разумен разговор е същата, каквато би била в африканска пустиня. Единственото ви желание е да опазите любимата си рокля цяла във въодушевената тълпа. Всички се оплакват от горещината и задуха. Всички твърдят, че е абсолютно непоносимо. Но ако това е единственото оплакване на гостите, какво да кажем за мъките на онези, които не са поканени? Нашите страдания са несравними с техните! И на другия ден всички ще казваме, че вечерта е била много приятна.

Случи се така, че мистър Норел пристигна едновременно с някаква много възрастна дама. Макар да беше дребна и отблъскваща на вид, тя явно бе важна личност (цялата беше отрупана с диаманти). Слугите се скупчиха около нея и мистър Норел влезе в къщата незабелязан от когото и да било. Той се озова в стая, пълна с хора, където намери купа с пунш върху малка маса. Докато пиеше от пунша, си спомни, че не се е представил на никого и следователно никой не знае, че е пристигнал. Озадачен, мистър Норел не знаеше как да постъпи. Гостите около него бяха заети да поздравяват приятелите си, а мисълта да отиде при някого от слугите и да се представи не му допадаше — надутите им физиономии и чувството им за неоспоримо превъзходство го изнервяха. Колко жалко, че на приема нямаше бивши членове на Обществото на магьосниците от Йорк, за да го видят как безпомощно и смутено се озърта — това със сигурност би ги развеселило неимоверно. Но така е с всички ни. В позната обстановка маниерите ни са безгрижни и непринудени, но отидем ли на място, където не познаваме никого и никой не ни познава — о, Боже! Колко неудобно започваме да се чувстваме!

Мистър Норел обикаляше от стая в стая с едничкото желание да си тръгне, когато замръзна на място, дочул името си, последвано от странни думи: „…твърди, че никога не го е виждал без тайнствената му тъмносиня роба, украсена с магически символи! Но Дролайт, който много добре познава този Норел, казва, че…“

Шумът в стаята бе непоносим и беше цяло чудо, че мистър Норел изобщо чу нещо. Думите бяха изречени от млада дама и той бързо се огледа наоколо, за да я види, но напразно. Започна да се пита какво друго говорят за него.

Забеляза, че до него стоят дама и господин. Тя беше доста невзрачна, чувствителна наглед жена на четиридесет-петдесет години, но той бе от типа мъже, каквито не се срещат често в Йоркшир. Беше по-скоро нисък, облечен много грижливо в хубаво черно сако и снежнобяла ленена риза. Малки очила със сребърни рамки висяха на черен кадифен шнур на врата му. Чертите му бяха много правилни и приятни, имаше къса тъмна коса, а кожата му бе много чиста и бяла, като се изключи едва забележимата руменина на бузите. Но най-забележителни бяха очите му: големи, с хубава форма, тъмни и толкова блестящи, че изглеждаха почти течни. Те бяха оградени от много дълги и тъмни мигли. У него имаше множество дребни признаци на женственост, придобити от самия него, но очите и миглите бяха единственото женствено нещо, което природата му бе дала.

Мистър Норел се заслуша в разговора им, за да разбере дали говорят за него.

— …съветът, който дадох на лейди Дънкомб за дъщеря й — каза ниският мъж. — Лейди Дънкомб й е намерила забележителен съпруг, джентълмен с деветстотин лири годишно! Но глупавото момиче се е влюбило в беден капитан на драгуните и горката лейди Дънкомб не е на себе си. „О, госпожо! — възкликнах аз в мига, в който чух за това. — Не се тревожете! Оставете всичко на мен. Както знаете, аз не съм изключителен гений, но необичайните ми заложби са точно в тази област.“ О, мадам! Ще се разсмеете, като научите как подходих към въпроса! Осмелявам се да твърдя, че никой на света не би измислил по-смехотворен план! Заведох мис Сюзън при Грей на „Бонд Стрийт“ и заедно прекарахме много приятна сутрин в разглеждане на огърлици и обеци. Тя е прекарала по-голямата част от живота си в Дербишир и не е свикнала да вижда истински хубави бижута. Не мисля, че дотогава изобщо се е замисляла за тези неща. После лейди Дънкомб и аз й намекнахме веднъж-дваж, че ако се омъжи за капитан Хърст, тя няма да бъде в състояние да прави такива хубави покупки, но ако се омъжи за мистър Уотс, ще може да избира сред най-доброто. След това си направих труда да се срещна с капитан Хърст и го убедих да ме придружи до „Будълс“, където — няма да ви лъжа, госпожо, — се играе на комар! — ниският мъж се изкиска. — Заех му малко пари да опита късмета си: нали разбирате, парите не са мои. Лейди Дънкомб ми ги даде за тази цел. Отидохме три-четири пъти и за забележително кратко време дълговете на капитана станаха… е, госпожо, не виждам как изобщо някога ще успее да се разплати! Лейди Дънкомб и аз му обяснихме, че едно е млада жена да се омъжи за човек със скромен доход, но съвсем друго е да се омъжи за човек с големи дългове. Отначало той не желаеше да ни слуша. Започна да си служи с — как да кажа? — някои военни изрази. Но накрая се видя принуден да признае правотата ни.

Мистър Норел видя как чувствителната наглед дама на около четиридесет или петдесет изгледа ниския мъж с неудоволствие. После се поклони съвсем леко и хладно и без да каже дума, се смеси с тълпата. Ниският мъж се обърна и тутакси намери приятел.

След това вниманието на мистър Норел бе привлечено от изключително красива млада дама в сребристобяла рокля. С нея говореше висок хубав мъж и тя много сърцато се смееше на всяка негова дума.

— …ами ако под основите на къщата намери два дракона — единият червен, другият бял, — вкопчени във вечна битка и символизиращи бъдещото унищожение на мистър Гоудсдан? Предполагам — небрежно отбеляза мъжът, — че няма да имате нищо против.

Жената се разсмя още по-весело отпреди и в следващия миг мистър Норел с изненада чу някой да се обръща към нея с „мисис Гоудсдан“.

След като помисли малко, мистър Норел си каза, че би могъл да я заговори, но тя вече беше изчезнала. От шума и гледката на толкова хора накуп започна да му прилошава и той реши кротко да се оттегли, но точно в този момент тълпата пред вратата стана направо непробиваема и мистър Норел попадна в потока от хора, който го отнесе в друг край на стаята. Той се завъртя като сухо листо, паднало в дъждовен улей; при една от тези обиколки на стаята мистър Норел забеляза тихо кътче край прозорец. Висок параван от украсен с резба абанос със седефени инкрустации закриваше — ах, каква благодат! — шкаф с книги. Мистър Норел се пъхна зад паравана, извади „Пълни разкрития за Откровението на св. Йоана“ от Джон Нейпиър и започна да чете.

Не след дълго той вдигна поглед от книгата и видя високия хубав мъж, който по-рано говореше с мисис Гоудсдан, и ниския тъмнокос господин, положил толкова усилия да разруши брачните надежди на капитан Хърст. Двамата енергично разговаряха, но натискът на тълпата около тях беше толкова голям, че без да се церемони, високият мъж грабна ниския си събеседник за ръкава и го издърпа зад паравана в ъгъла, където стоеше мистър Норел.

— Той не е тук — каза високият, като с всяка дума бодваше с показалец рамото на другия господин. — Къде са ожесточено искрящите очи, които ни обещахте? Къде е трансът, който никой не може да обясни? Има ли омагьосани тук? Не мисля. Вие го повикахте като дух от дълбините, а той не дойде.

— Тази сутрин бях с него — заоправдава се ниският мъж. — Разказа ми за чудната магия, която опитва напоследък, и обеща, че ще дойде.

— Минава полунощ. Вече няма да дойде — каза високият господин и се усмихна с вид на превъзходство. — Признайте, че не го познавате.

Ниският мъж му отвърна с усмивка, която по нищо не отстъпваше на първата (тези господа като че ли се дуелираха с усмивки), и каза:

— Никой в Лондон не го познава по-добре от мен. Трябва да призная, че съм малко — съвсем малко — разочарован.

— Ха! — възкликна високият мъж. — Всеобщото мнение тук е, че сме най-безцеремонно излъгани. Дойдохме в очакване да видим нещо невероятно, а вместо това бяхме принудени сами да се грижим за забавлението си — погледът му случайно падна върху мистър Норел и той добави: — Онзи джентълмен там чете книга.

Ниският господин се обърна и неволно удари лакътя си в „Пълни разкрития за Откровението на св. Йоана“. Той изгледа с укор мистър Норел за това, че на такова тясно място е разгърнал толкова голяма книга.

— Казах, че съм разочарован — заговори господинът, — Но съвсем не съм изненадан. Вие не го познавате така, както го познавам аз. О! Уверявам ви, че той има ясно съзнание за високото си положение. В това няма равен. Човек, който купува къща на „Хановер Скуеър“, знае как се правят нещата. О, да! Купил е къща на „Хановер Скуеър“! Не сте чули за това, предполагам? Той е богат като евреин. Имал стар чичо на име Хейторнтуейт, който след смъртта си му оставил куп пари. Освен това притежава хубава къща и обширни земи в абатството Хъртфю в Йоркшир.

— Ха! — сухо възкликна високият мъж. — Какъв щастливец. Богати стари чичовци, които умират, се срещат крайно рядко.

— Да, наистина! — отвърна ниският. Едни приятели, семейство Грифин, имат изключително богат стар чичо, на когото години наред оказват всевъзможни почести, но макар че още преди време беше столетник, той така и не е умрял и като че ли възнамерява да живее вечно, само за да ги дразни, докато всички от семейство Грифин остаряват и умират един след друг в горчиво разочарование. И все пак не се съмнявам, че вие, драги ми Ласелс, няма защо да се занимавате с подобни докачливи старци — вашето състояние е доста прилично, нали?

Високият господин предпочете да пренебрегне тази проява на дръзко любопитство и вместо това хладнокръвно отбеляза:

— Струва ми се, че този джентълмен желае да говори с вас. Въпросният джентълмен беше мистър Норел, който, поразен от факта, че състоянието му се обсъжда така безцеремонно, от няколко минути чакаше да получи възможността да говори.

— Моля да ме извините — каза той.

— Да? — рязко попита ниският мъж.

— Аз съм мистър Норел.

Високият и ниският джентълмен го изгледаха много дръзко. След известно мълчание ниският, на лицето на който отначало се изписа обида, последвана от недоумение и накрая от стъписване, помоли мистър Норел да повтори името си.

Мистър Норел изпълни молбата му и ниският господин каза:

— Извинете ме, но… тоест… Надявам се, че ще ме извините за любопитството, но има ли в дома ви на „Хановер Скуеър“ човек, който се облича в черно, с изпито лице, изкривено като корен на дърво?

Мистър Норел помисли малко и отговори:

— Чайлдърмас. Сигурно имате предвид Чайлдърмас.

— О, Чайлдърмас! — възкликна ниският джентълмен, сякаш изведнъж всичко му стана ясно. — Да, разбира се! Колко глупаво от моя страна! Та това е Чайлдърмас! О, мистър Норел! Нямам думи да изразя удоволствието от запознанството си с вас. Моето име, сър, е Дролайт.

— Познавате ли Чайлдърмас? — попита мистър Норел озадачен.

— Аз… — мистър Дролайт направи пауза. — Видях човека, когото ви описах, да излиза от дома ви и… О, мистър Норел! Показах се като пълен невежа! Взех го за вас! Дано не сте се засегнали, сър! Защото сега, когато сте пред мен, ясно виждам, че докато той има дивия романтичен вид, който е прието да се свързва с магьосниците, вие имате замисления вид на учен. Ласелс нали мистър Норел има сериозния и важен вид на учен?

Високият мъж отвърна без особен ентусиазъм, че предполага, че е така.

— Мистър Норел, приятелят ми мистър Ласелс — каза Дролайт. Мистър Ласелс кимна почти незабележимо.

— О, мистър Норел! — възкликна мистър Дролайт. — Не можете да си представите какво вълнение изпитах снощи, докато се чудех дали ще дойдете или не! В седем часа безпокойството ми нарасна до такава степен, че не можах да се сдържа! Отидох в гостилницата на „Гласхаус Стрийт“ специално за да попитам Дейви и Лукас какво мислят за това! Дейви беше убеден, че няма да дойдете, което ме хвърли, както можете да си представите, в крайно отчаяние!

— Дейви и Лукас? — попита мистър Норел, силно изненадан (както може би помните, това бяха имената на файтонджията и слугата му).

— О, да! — отвърна мистър Дролайт. — Гостилницата на „Гласхаус Стрийт“ е мястото, където Дейви и Лукас понякога ходят да обядват, както, смея да предположа, знаете.

Той прекъсна потока си от думи, точно колкото мистър Норел да промърмори, че не е знаел това.

— Аз разказвам най-подробно за изключителните ви способности на всичките си приятели и познати — продължи мистър Дролайт. — Аз съм вашият Йоан Кръстител, сър, подготвям почвата за вас! И без всякакво колебание твърдях, че вие и аз сме големи приятели, защото от самото начало имах предчувствието, драги ми мистър Норел, че ще станем такива, и както виждате, съм бил съвсем прав, защото ето ни сега двамата, увлечени в приятен разговор!