"Драй Сълвейджис" - читать интересную книгу автора (Елиът Томас Стърнс)

Томас Стърнс ЕлиътДрай Сълвейджис

The Dry Salvages (Драй Сълвейджис) — вероятно от les trois sauvages, малка група скали с фар край североизточния бряг на Кейп Ан, Масачузетс. Salvages се произнася така, че да се римува с as-suages (ъсуейджис) — смекчавам, уталожвам, успокоявам.1

 I Не зная много за боговете; но мисля, че реката е силен кафяв бог — навъсен, буен и неудържим, търпелив донякъде, първоначално виждан като граница, полезен, но и неблагонадежден като търговски превоз, после — само проблем пред строителите на мостове. Щом проблемът бъде разрешен, кафявият бог бива почти забравен от обитателите на града — но все пак продължава да съхранява годишните си времена и яростта си, разрушител, напомнящ какво хората обичат да забравят. Непочитан и неомилостивяван с жертви от поклонниците на машината, но чакащ, наблюдаващ и чакащ. Неговият ритъм присъства в детската спалня, в буйния айлант сред двора през април, в аромата на грозде върху есенната маса и във вечерния кръг на зимния уличен фенер.         Реката е в нас, морето е навсякъде около нас; морето също е ръбът на земята, гранитът, в който то продължава, плажовете, по които подмята своите намеци за по-древни или други творения: морската звезда, рака, гръбнака на кит; локвите, в които задоволява любопитството ни с по-нежни водорасли и актинии. Нашите загуби ни подмята — разкъсаната мрежа, натрошеното кошче за омари, счупеното гребло, принадлежности на чуждоземни мъртъвци. Морето има много гласове, много богове и много гласове.                                         Солта му е по дивата роза, мъглата е в елата.                         Воят на морето и морското скимтене са различни гласове, често дочувани заедно: стонът в платната, заплахата и ласката на вълната, която се разбива във вода, далечният плисък в гранитните зъби, предупредителните вопли на приближаващия нос са все гласове на морето, и поклащаната шамандура със сирената, с лице все към къщи, и чайката: а под гнета на мълчаливата мъгла биеща камбана отмерва времето — не нашето, — люляно бавно от мъртвото вълнение, време по-старо от времето на хронометрите, по-старо от времето на неспокойните угрижени жени, които лежат будни и пресмятат бъдещето, опитват се да разплетат, развият, разгадаят и да съшият минало и бъдеще, между полунощ и зазоряване, когато миналото е измама само, бъдещето няма бъдеще, преди утринната вахта, когато времето спира, а времето е безкрайно; и мъртвото вълнение, което е и е било от самото начало, бие камбаната. II         Кога ще дойде край на този плач безмълвен, тихото вехнене на есенното цвете — то с капещи листа на място все остава; кога ще свършат от крушения гредите, молитвата на кост сред плаж, неумолимата молитва във мига на страшно възвещение?         Не — няма край, а само диря и допълване: пак ново следване на дните, часовете, безчувствени, те всяко чувство овладяват, години на живот сред мъртвото, разбитото — сред туй, което бе за най-надеждно взимано и бе презряно по това съображение.         Следва последно допълнение — напълно сломена гордост, гняв за вехнещи разцвети, към нищо вяра — за безверие минаваща, в лодка, която сред морето е пробита, тихо долавяне на неопровержимия звън на камбаната за сетно възвещение.         Къде ще свършат те, рибарите, погълнати от сивата мъгла в тила на ветровете? Без океани време как да си представим и океанско дъно с лодки непокрито? Или пък бъдеще, което не е уязвимо, щом, както миналото, има направление?         Ние ги виждаме — източват лодки пълни, пътуват, теглят, а на изток бреговете тъмнеят — плитки, неразядени, корави; на док сушат платна, изкарват си парите; -и не за пътешествие незаплатимо, и не за улов, който е отвъд сравнения.         И няма, няма край на този плач безмълвен, и винаги увяхва вехнещото цвете, и болката се движи, ала все остава, морето плиска със останките, гредите, и костите се молят на Смъртта си — Бога. И остава                         само трудно, едва изречимата молитва за единствено Благовещение. С годините започва да ти се струва, че миналото има други свойства, то престава да бъде просто поредица — или дори развитие: развитието е измама, предубеждение, окуражавано от плоски представи за еволюция, което в обичайното съзнание става средство за отхвърляне на миналото. Миговете на щастие — но не усещането за благополучие, за сбъдване, реализация, сигурност или привързаност, или дори не за един приятен обед, а внезапното просветление — преживявали сме го, но смисълът ни е убягвал, а проникването в смисъла възстановява преживяното в друга форма, отвъд всякакъв смисъл, който бихме приписали на щастието. Вече казах, че опитът на миналото, възкресен чрез смисъла, не е опит само на един живот, а на много поколения — без да забравяме нещо, което може би е твърде неизразимо: погледът назад, отвъд свидетелствата на писмената история, полупогледът назад през рамо, към първичния ужас. И ние започваме да разбираме, че миговете на страдание (независимо дали се дължат на неразбиране, на мечти в неправилна посока или на страхове не от каквото трябва) са също така непрестанни, с непрестанност, присъща на времето. Ние приемаме това по-лесно за страданието на другите, почти преживяно и от нас, почти съизстрадано, отколкото за нашето страдание. Защото нашето собствено минало е покрито с потоците на деянията, а мъките на другите са абсолютно преживяване — неизхабено от последвалото постоянно покаяние. Хората с усмивка отминават: мъката остава. Времето-разрушител е времето-пазител, като реката със своя товар от мъртви негри, крави, клетки за пилета, горчивата ябълка и захапката в ябълката. И зъбатата скала в неуморимите води, вълни я обливат, мъгли я покриват; в ясни есенни дни тя е просто паметник, в плавателно време е винаги знак за определяне на курса; но в тъмния сезон или във внезапната ярост тя е това, което винаги е била. III Понякога си мисля за това ли е говорил Кришна — между другите неща, — или е просто начин да се каже същото: че бъдещето е повехнала песен, Царска роза или лавандулова вейка от носталгично съжаление за тях, които още не са тук да съжаляват, затисната между жълтеещи листа на книга още неотваряна. И пътят нагоре е пътят надолу, и пътят напред е пътят назад. Не можеш да приемеш това без смущение, но то е сигурно — това, че времето не е лечител: пациента вече го няма. Когато влакът тръгва и се настаняват пътниците, с плодове, списания и делови писма (изпращачите им вече са напуснали перона), лицата се отпускат от мъчението в облекчение, в сънния ритъм на стотина часа. На път, пътешественици! Не за да избягате от миналото в друг живот или в някакво бъдеще, вие не сте същите хора, които напуснаха оная гара или които ще пристигнат на последната спирка, сега, когато релсите теснеят, плъзгат се зад вас една към друга; също на палуба на тътнещ презокеански кораб, когато гледате как дирята се разширява бяла зад вас, не трябва да мислите „свърши се миналото“ или „бъдещето е пред нас“. След свечеряване, в платната и антените, глас припява от шумящата мида на времето, (но не за ухото и не на някакъв език): „На път, вие, които мислите, че пътешествате; вие не сте онези, зад които пристанището се отдалечаваше, нито онези, които ще слязат на сушата.“ Тук, между по-близкия и по-далечния бряг, когато времето се е оттеглило, гледайте към бъдещето и към миналото с еднакво чувство. В миг, който не е миг на действие или на бездействие, това е, което можете да получите: „Сред каквато сфера на битието съзнанието на човека е насочено изцяло в часа на смъртта“2 — това е единственото действие (а часът на смъртта е всеки миг), и не мислете за плода на действието.3 На път!                 „О, пътешественици! О, мореплаватели, вие, стигналите до пристанище, и вие, чиито тела ще изстрадат разпита и присъдата на морето или на друго някакво събитие, това е истинската ви цел.“ Тъй и Кришна поучаваше Арджуна на бойното поле.                         Не на добър час, а само на път, пътешественици. IV         Господарке, чието светилище е на носа на кораба, моли се за всички, които плават, които имат работа с риба, и тези, които се занимават със законна търговия и които ги превозват.         Повтори една молитва също за всички жени, видели синовете си или съпрузите да отплуват, без да се завръщат: Figlia del tuo figlio4 Царице на небесата.         Също се моли за тях, които са били по кораби и е свършило пътуването им сред пясъка, върху морските устни, или в тъмното гърло, което не ще ги отхвърли, яли другаде, където няма да ги стигне пак на морската камбана непрестанният зов за молитва. V Общуването с Марс и разговарянето с духове, разказите за живота на морското чудовище, съставянето на хороскопи и гадаенето по вътрешности на животни или кристал, откриването на болести по подписа, оформянето на биографии по гънките на дланта, трагедии — по пръстите; извличането на поличби чрез жребий или чаени листа, разбулването на неизбежното чрез карти за игра, залъгването с пентаграми или барбитурати, или дисекцирането на повтарящия се образ до предсъзнателни страхове — изучаването на утробата или гроба, или сънищата, всичко това са обичайни забавления, опиати и статии по вестниците: и винаги ще бъдат, някои от тях особено когато има национални бедствия или затруднения някъде — по бреговете на Азия или на Еджуеър Роуд. Човешкото любопитство търси минало и бъдеще и се придържа към това измерение. Но да се намери пресечната точка на безвременното с времето — това е работа за светеца. И не всъщност работа, а по-скоро нещо дадено и отнето — в пожизнена смърт от любов, плам, жертвеност и себеотрицание. За повечето от нас съществува само случайният миг — мигът във времето и вън от времето, пристъпът на безумие, когато си изгубен в сноп от слънце, дивата мащерка невиждана, зимната светкавица или водопадът, или музика, така дълбоко чута, че изобщо не е чута, ала ти си тази музика, докато музиката трае. Това са само намеци и догадки, намеци, последвани от догадки; а останалото е молитва, ритуал, дисциплина, мисъл и действие. Намекът полуотгатнат, дарът полуосъзнат е Въплъщението. Тук е невъзможният съюз между сферите на битието. Тук и минало, и бъдеще са победени и примирени. Иначе делата са движение на нещо, което е движено — без свой вътрешен източник, тласкано от бесовски, демонски сили. Правилното действие е свобода от минало и бъдеще. За повечето от нас това е стремеж непостижим през живота. И не сме победени само защото не сме правили опити: Ние, доволните накрая, ако завръщането ни нахрани (близо до тисовия5 корен) живота на смислена почва.