Ето ме, старец през този месец на засуха,едно момче ми чете и чакам дъжд.Не съм бил никога пред Горещите порти3,не съм воювал в топлия дъжд,нито с коляно дълбоко в соленото блато, меч издигнал,хапан от мухите, съм воювал.Моят дом е гниещ дом.Над прозореца евреинът се мъдри, собственикът —пръкнал се във антверпенска кафетерия,окраставял във Брюксел, в Лондон се закърпил и олющил.Козелът кашля нощем по полето над главата ми;скали, мъх, тлъстига, железа, екскременти.Жената домакинства в кухнята, донася чая,киха вечер, ръчка гневното огнище. А аз съм старец,глава помътена сред ветрени пространства.Личби минават за чудеса. „Искаме да видим личба!“4Словото вътре в слово, неспособно да (изкаже слово,с мрак повито. В младостта на годинатадойде Христос тигърътв покварения май, сред кучи дрян и кестени, цъфтящи юдови дървета,за да бъде изяден, да бъде раздаден, да бъде изпитмежду шепоти; от господин Силверос ласкави ръце, в Лимож,където крачеше нощем в съседната стая;от Хакагава, който се кланя сред Тицианите;от мадам Де Торнкис, в тъмната стаяместеща свещите; от фройлайн фон Кули, Празни совалкиизтъкават вятъра. Не виждам духове,аз — старец в дом, изложен на теченияпод ветрения рид.Но след такова знание — какво опрощение? И помисли —историята има множество заплетени галерии,коварни коридори,изходи, прилъгва ни със шепнещи амбиции,подвежда ни със суети. И помисли —тя дава, но когато сме с разсеяно внимание,тя дава, но така измамно, безразборно,че даването умножава нашето жадуване. Тя твърде късно даватова, което не е вече и за вярване, или ако все още е за вярване,е само в спомените — само преразгледан порив. Дава твърде ранов незаякналите ни ръце това, което — казваме си — може и без него,докато отказът ни породи страха. И помисли,че ни страхът, ни смелостта ще ни спасят. Пороци неестествениса на героизма ни наследници. Към добродетелини тласкат нашите нагли престъпления.Такива сълзи се отрониха от райското, плодящо гняв дърво.И ето — тигърът скача в новата година. Нас поглъща. Помисли накрая —не сме достигнали до заключение, когато вече азсе вкочанясвам в този дом под наем. Помисли накрая —аз не безцелно разигравам този театъри не защото ме възбуждатназадничави демони.Бих искал да те срещна откровено.Аз, който до сърцето ти бях близък, бях оттам прогонен,за да изгубя красотата в страхове и страховете в мъки,Изгубих си страстта: нима е нужно да я съхранявам,щом съхраняваното винаги се извращава?Изгубих зрението си и обонянието, слуха, вкуса и осезанието.ще ми помогнат ли да те докосна?Те с хиляди дребни измами продължаватприхода от своето изстинало бълнуване.С пикантни сосове, когато чувството изстива,дразнят ципата — множат многообразиетов пустиня от огледала. Ала какво да прави паякът —нима ще се откаже да работи? Житоядътще се бави ли? Госпожа Кемъл, Фреска, Де Баяж — завихрят сеотвъд кръженето на разтрепераната Мечка5 — там,където атомите се разпадат. Чайка плува срещу вятъра във ветрените проливина Бел Ил или бърза към Хорн. И падатбели пера в снеговете, Гълфстриймът зове,пасатите отвяват старецакъм сънен край. Наематели на къщата:мисли на сухия мозък през сушав сезон.