I Пролетта сред зима е самостоятелен сезонвековечен, макар и прогизнал по залез,висящ във времето между полюс и тропик.Когато късият ден е най-светъл, от мраз и огън,краткото слънце възпламенява водоеми и канавкив безветрен студ, който е топлината на сърцето,и отразява във воднисто огледалоблясък, който в късния следобед е слепота.И греене по-ярко от лумнал клон или жаравараздвижва немия дух: не вятър, а огън от Петдесетница2в тъмното време на годината. Между топене и заледяванесокът на душата потръпва. Няма мирис на земяили на нещо живо. Това е пролетта,но не по договора на времето. Сега живият плетдобелява за час в краткотрайни цветчетаот сняг, цъфтеж по-внезапенот летния, нито напълване, нито повяхване,не по плана на размножаването.Къде е лятото сега, невъобразимотонулево лято? Ако дойдете насампо пътя, който е възможен за вас,от мястото, отдето ви е възможно да дойдете,ако дойдете насам през май, ще намерите живияплет отново бял, през май, похотливо сладостен.Ще бъде същият и в края на пътуването,ако дойдете нощем, като разбит крал,3ако дойдете денем, без да знаете защо,ще бъде същият, когато свърнете от черния пъти обиколите зад свинарника към сивата фасадаи надгробния камък. А това, за което мислехте, че сте дошли,е само черупка — смислова обвивка,от която целта пониква, и то само ако бъдеосъществена, Вие не сте имали цел,или целта е оттатък края, който сте си представяли,и се променя при осъществяването. Има други места,които също са краят на света, сред челюстите на моретоили над тъмно езеро, в пустиня или град —но това е най-близкото, по място и по време,сега и в Англия.Ако дойдете насампо който и да е път, отдето и да е,по всяко време на деня и годината,ще бъде винаги същото: ще трябва да отсрочитесмисъла и намеренията. Вие не сте тук, за да свидетелствате,да се информирате, да задоволявате любопитството сиили да давате отчет. Вие сте тук да коленичите,където молитви са се сбъдвали. А молитвата е повечеот реда на думите или от съзнателното заниманиена молещия се ум, или от звука на гласа, който се моли.И това, за което мъртвите нямаха реч приживе,могат да ви го кажат, след като са мъртви: съобщениетона мъртвите е изречено чрез огън отвъд езика на живите.Тук пресечната точка — безвременният миге Англия и никъде. Никога и винаги. II Пепелта на старец по ръкава —само това от розата остава.Прашен стълб във въздуха издигнатпоказва докъде живота стигна.Този прашен стълб от тебе вдишане бил стена с ламперия и мишка.Край на безнадеждност и надежда — така смъртта във въздуха изглежда.Засуха и прилив на водатаизбиват по очите и в устата.Мъртъв пясък със водата мъртвасе борят кой от тях да бъде първи.Пуста почва, изсушена, сляпабезплодието на труда ни зяпа.Смях, но без веселие — това е смъртта във земята ни — краят.Огън и вода властта ще взематпо градове, по пасища зелени.Огън и вода ще се надсмеятнад Жертвата — забравихме за нея.Огън и вода ще разрушаватосновите, потънали в забрава,на олтари и абсиди святи — това е край във огъня и във водата.В несигурния час преди развиделяване, близо до края на несвършващата нощ, повтарящия се край на безкрайното,след като черен гълъб със трептящ език изчезнал бе оттатък хоризонта у дома, а мъртвите, листа дрънчаха като ламарина,надолу по асфалт, по който други звуци нямаше, между три области димящи аз видях един да крачи, да се шляе и да бърза —към мен понесъл се като металните листа пред утринния градски бриз без съпротива и втренчен в сведеното му лице, тъй кактос изострено внимание се изучава предизвикателно първия срещнат в здрача, в миг срещнах погледа му — беше мъртъв генийкогото знаех, бях забравил и едва си спомнях — един или пък много; сред лицето тъмно видях очите на познат разносъставен дух,толкова близък и съвсем неузнаваем. Тъй, двойна роля възприел, извиках аз и чух друг глас да вика: „Как! Нима си Ти това?“Макар че нас ни нямаше. Аз бях все същият, усещах себе си, но бях и някой друг, а той — лице, което се оформя; думитепредхождаха и предизвикваха познаването. Така, на общия вятър подчинени и тъй далечни, че добре да се разбираме,в съгласие с това кръстосващо се време за среща никъде — нито преди, ни после, като патрул от мъртъвци закрачихме.Аз казах: „Чувствам се пред чудото спокоен, макар спокойствието да поражда чудото.“ Но говори: аз доста не разбрах или не помня.А той: „Не ми се иска да повтарям пак от теб забравените вече мои мисли. Те изиграха свойта роля: остави ги.Така и с твоите — моли се другите за тях да ти простят, тъй както аз те моля — прости за лошо и добро. Плодът от вчераизяден е и звярът сит отритва кофата. Че вчерашните думи са на вчерашен език, а утрешните още чакат новия си глас.Но както преходът не представлява трудност за чуждоземния и неспокоен дух тук между двата заприличали си свята,изричам думи непомисляни отдавна по улици, които не очаквах пак да видя, когато тялото ми тръгна към далечен бряг.Понеже моят дял са думите, а те ни карат да пречистваме на свойто племе говора и дават на ума свръхзрения, прозрения,ще ти разкрия дара, който е запазен за старостта, като корона на делата ти. Първо — студът трептящ на чезнещото чувствобез чар, без други обещания, освен горчивото безвкусие на плод от сенки, когато почнат тяло и душа да се разделят.Второ — съзнатата безсилност на гнева пред глупостта човешка и мъчителният смях пред това, което е престанало да радва.Накрая — болката от преповтаряното на всичко, що си вършил и си бил; срамът от късно осъзнатите подбуди, от нещазле свършени и във вреда на други хора, неща, които взимал си за добродетелни. И те гнетят похвалите, петни те почитта.От зло към зло раздразненият дух напредва, докато го спаси пречистващият огън, където в стъпка влизаш ти — като танцьор.“Изгря денят. Сред улицата разнебитена ме изостави тон със нещо като поздрав — стопи се в миг, щом прозвуча тръбата. III Има три състояния, които често си приличат,но са напълно различни, цъфтят от един и същи жив плет:привързаност към себе си, към хора и предмети, непривързаносткъм себе си, към хора и предмети; и накрая растящото помежду им безразличие,което прилича на другите две, тъй както смъртта прилича на живота,бидейки между два живота — безцветиемежду живата и мъртвата коприва. Това е ползата от паметта:да освобождава — не да лишава от любов, а да разширявалюбовта отвъд желанието, и така — да освобождаваот бъдеще и минало. По същия начин любовта към родинатазапочва като привързаност към личното ни поле на дейности стига до съзнанието, че дейността е от малко значение,макар и не без значение. Историята може да е робство.Историята може да е свобода. Виж, сега те чезнат,лицата и местата, заедно с твоето „аз“, което, колкото е можело, ги е обичало,за да бъдат обновени, преобразени в друг порядък.Грехът е Неизбежност, новсичко ще е доброи всеки ред на нещата ще е добър.Като помисля пак за това мястои за хората, не напълно достойни,не съвсем близки и приятни,но някои със странен дух,всички докоснати от общия дух,обединени от борба, която ги е разделяла,като помисля за един крал4 на здрачаване,за трима души й повече на ешафодаи някои погинали в забравапо други места, тук и в чужбина,и за един погинал сляп и тих,5защо е нужно да прославямемъртвите повече от умиращите?Не за да ударим камбаната обратнои не в заклинание,с което да повикаме призрака на Розата.6Не можем да разбуждаме старите раздори,не можем да възраждаме стари политикиили да следваме древен барабан.Тези мъже и техните противнициприемат конституцията на мълчаниетои са приети в една партия7.Каквото и да наследим от успелите,сме го взели от победените —това, което трябваше да ни оставят — символ:символ завършен в смъртта.И всичко ще е добро,и всеки ред на нещата ще е добър,когато подбудите бъдат пречистенив земята на нашите молитви. IV Пропада гълъб — въздуха сломява,възпламенен в разпаления страх,който езикът обявяваза истинско спасение от грях.Единствена надежда ни остава в избора на клада — между много — там огънят ще ни спаси от огън.Кой мъките създаде? Любовта.Любов е неизвестното ни имена този, що тъкапламтящата ни риза, нетърпима,съвсем неотделима от плътта. Живеем само — дишаме в тревога — поглъщани от огън или огън. V Което наричаме начало, често е краят,и да стигнеш края, значи да започнеш отначало.Краят е това, от което тръгваме. И всеки изразили изречение, което е правдиво (тоест всяка дума там е у дома сии е на местото си, за да поддържа другите —естествена връзка между новото и старото,простата дума — прецизна, но не педантична:съвършената двойка, която танцува),всеки израз и всяко изречение е край и начало,всяко стихотворение е епитафия. И всяко действиее стъпка към ешафода, към огъня, в гърлото на моретоили към нечетивен камък: и точно оттам започваме.Ние умираме с умиращите;виж, те заминават и ни взимат със себе си.Ние се раждаме с мъртвите:виж, те се връщат и ни взимат със себе си.Мигът на розата и мигът на тисаса еднакво продължителни. Един народ без историяне е свободен от времето, понеже историята е структураот безвременни мигове. Така, докато гасне светлината,историята е сега и Англия.След силуета на тази Любов и гласа на това Призваниение няма да престанем да търсими в края на нашето търсенеще пристигнем там, откъдето сме тръгнали,и ще познаем мястото за първи път.През непознатата, запомнена врата,когато последната земя, неоткрита все още,е това, което бе в началото;край извора на дългата рекагласът на скрития водопади на децата в ябълковото дърво,невидими, защото не са били търсени,но чути, получути, в покоямежду две вълни на морето.Бързо, хайде, тук, сега, винаги —в състояние на съвършена простота(което струва не по-малко от всичко)и всичко ще бъде добро,и всеки ред на нещата ще бъде добър,щом езиците на пламъка са сплетенив короната — във възела от огън, —щом огънят и розата станат едно.8