"Молитвената песен" - читать интересную книгу автора (Брукс Тери)

ГЛАВА 2

Брин, Джеър и Роун седнаха с Аланон на масата в столовата. Доколкото им беше известно, вече двадесет години никой не го беше срещал. Уил Омсфорд беше един от последните, който го беше виждал. Но всички знаеха историите за него. Загадъчен мрачен странник, пътешествал до най-отдалечените краища на Четирите земи. Той беше философ, учител и историк на расите — последният от учените друиди, напътствали расите след унищожаването на стария свят в изграждането на процъфтяващата сега цивилизация. Преди повече от седемдесет години именно Аланон беше повел Ший, Флик и Мениън Лий да издирват легендарния Меч на Шанара, необходим за унищожаването на Господаря на магиите. Същият този Аланон беше отишъл при Уил Омсфорд в Сторлок, където човекът от Вейл усвоявал уменията на лечител. Той го беше убедил да стане водач и защитник на момичето елф Амбърл Елеседил в издирването на силата, необходима да възвърне живота на умиращото дърво Елкрис, за да стане възможно освободените в Западна земя зли духове отново да бъдат затворени. Те знаеха разказите За Аланон. Знаеха и още нещо. Всяка поява на друида означаваше беда.

— Изминах дълъг път, докато те намеря, Брин Омсфорд — каза тихо и уморено високият мъж. — Едно пътешествие, което не мислех, че ще успея да завърша успешно.

— Защо ме търсиш? — попита Брин.

— Защото ми трябва песента на желанията. — Момичето от Вейл и друидът се наблюдаваха известно време мълчаливо. — Странно — въздъхна той. — Преди не осъзнавах, че предаването на магията на елфите на децата на Уил Омсфорд може да има такава далечна цел. Възприемах го само като страничен ефект от използването на камъните на елфите, който не би могъл да се избегне.

— Какво искаш от Брин? — прекъсна го Роун намръщено. Това, което чу, никак не му хареса.

— И бъди малко по-ясен за песента на желанията — добави Джеър.

Аланон не откъсваше очи от Брин:

— Баща ти и майка ти не са тук, нали?

— Не. Няма да ги има най-малко две седмици. Лекуват болните в селата на юг от Вейл.

— Не разполагам с две седмици. Не мога да си позволя да изгубя дори два дни — прошепна огромният мъж. — Трябва да говорим сега и ти трябва да решиш, какво ще правиш. Опасявам се, че този път баща ти няма да ми прости, ако направиш правилния от моя гледна точка избор.

Брин веднага разбра какво има предвид друида:

— Искаш да дойда с теб, така ли? — попита тихо тя.

Той не отговори на въпроса й и продължи:

— Искам да ти кажа за опасността, която е надвиснала над Четирите земи — едно зло, което в никакъв случай не е по-малко от злото, срещу което се изправиха навремето Ший Омсфорд, а после и баща ти. — Подпря ръце на масата и се наведе към нея: — В древността, преди появата на расата на човека, е имало същества, които използвали добри и лоши магии. Сигурен съм, че си чувала за това от баща си. Този свят си отишъл с появата на Човека. Злите същества били заключени зад стените на Забраняващото, а добрите изчезнали с еволюцията на расите — всички, с изключение на елфите. От онези времена обаче останала книга, която била съхранена. Книга за черната магия, за една толкова ужасна сила, от която дори магьосниците елфи се плашели. Нарича се Илдач. Произходът й не е ясен, дори и сега. Изглежда се е появила в началото на зараждането на живота. Злите сили в света я използвали, докато най-после елфите успели да я вземат. И въпреки че знаели силата й, някои магьосници елфи не устояли на изкушението и започнали да се ровят в тайните й. Това ги погубило. Останалите решили да я унищожат, но тя ненадейно изчезнала преди да могат да сторят това. Заговорило се, че после била използвана от време на време през вековете, но никой не успял да го докаже. — Аланон се намръщи. — По-късно Великите войни разрушили стария свят. В продължение на две хиляди години съществуванието на човека било принизено до най-ниското му равнище. Едва когато друидите свикали Първия си съвет в Паранор бил направен опит да се съберат знанията на древността, за да могат те да бъдат използвани в помощ на новия свят. Всичките учения, съхранени през вековете било писмено, било по памет, били представени на Съвета. Целта била да се разгадаят тайните на стария свят. За съжаление не всичко запазено било Добро. Сред изнамерените от друидите книги била и Илдач. Тя била открита от амбициозен млад друид на име Брона, който притежавал блестящ ум.

— Господарят на магиите — вметна тихо Брин.

Аланон кимна утвърдително:

— Той станал Господар на магиите, когато силата на Илдач го покварила. Черната магия погубила и него, и последователите му. Те са застрашавали съществуванието на расите близо хиляда години. Брона и последователите му бяха унищожени едва когато Ший Омсфорд успя да овладее силата на Меча на Шанара. — Замълча. После продължи:

— Илдач обаче отново изчезна. Търсих я в развалините на Планината на черепите, след като кралството на Господаря на магиите беше разрушено. Не успях да я открия. Реших, че е изчезнала завинаги. Помислих си, че е погребана завинаги. Тя обаче била открита от секта последователи на Господаря на магиите — хора, бъдещи магьосници от човешката раса, който не са били изложени на силата на Меча на Шанара, в резултат, на което не са били унищожени заедно с Господаря. Все още не знам как, но те успели да открият мястото, където Илдач била скрита, и я върнали в света на хората. Отнесли я навътре в леговището си в Източната земя и далеч от очите на представителите на различните раси започнали да се ровят в тайните на магията. Това станало преди повече от шестдесет години. Никак не е трудно да се досетиш в какво са се превърнали.

Брин пребледня. Наведе се напред и попита:

— Да не би да искаш да кажеш, че всичко започва отначало? Че се е появил друг Господар на магиите и че има други Носители на черепи?

Аланон кимна:

— Тези хора не са друиди като Брона и последователите му, нито пък са се покварили за същия период от време като тях. Но магията извращава всички, които си пъхат носа в нея и се опитват да я овладеят. Разликата е в в начина, по който са се променили. Всеки път промяната е различна. Брин сви рамене:

— Не разбирам.

— Всеки път е различно — повтори Аланон. — Магията, добра или зла, се нагажда към този, който я използва и обратното — този, който използва магията, се приспособява към нея. Миналия път създадените от допира й същества летяха…

Изречението увисна във въздуха. Тримата, които го слушаха, се спогледаха.

— А сега? — попита Роун.

Черните очи на Аланон се присвиха:

— Този път злото ходи.

— Призраци Морди! — извика рязко Джеър.

Аланон кимна с глава:

— Гномски израз за „Зъл Скитник“. Те са същото зло под друга форма. Илдач ги е моделирала по същия начин, както Брона и последователите му. Превърнала ги е в жертви на магията, в слуги на силата. Те не принадлежат вече на света на хората, предадени са на царството на мрака.

— Значи все пак слуховете не са слухове, а истина — измърмори Роун Лий. Сивите му очи потърсиха очите на Брин. — Не съм ви казвал досега, защото не исках да ви тревожа ненужно, но минаващи през Лий пътници ми довериха, че ходещите Призраци са дошли на запад от Сребърната река. Затова когато Джеър предложи да прекараме ден-два извън Вейл…

— Призраците Морди са стигнали чак дотам? — прекъсна го бързо Аланон, силно разтревожен. — Кога е станало това, принц на Лий?

Роун се позамисли:

— Преди няколко дни, може би. Точно преди да дойда във Вейл.

— Значи има по-малко време, отколкото предполагах. — Бръчките на челото му станаха още по-дълбоки.

— Но какво правят тук? — полюбопитства Джеър.

Аланон повдигна мрачното си лице:

— Подозирам, че търсят мен.

В стаята настъпи гробна тишина. Друидът ги наблюдаваше изпитателно.

— Слушайте внимателно. Крепостта на Призраците Морди се намира навътре в Източната земя, високо в планина, наречена Рейвънсхорн. Тя е солидна и стара. Построена е от тролите през Втората война на расите. Нарича се Греймарк. Разположена е на върха на стена от върхове, които ограждат дълбока долина. Илдач е скрита точно в тази долина. — Пое дълбоко въздух и продължи: — Преди десет дни бях край долината. Твърдо бях решен да навляза в нея, да взема книгата от скривалището й и да я унищожа. Книгата е източникът на силата на Призраците Морди. Ако тя бъде унищожена, те ще загубят силата си и вече няма да има заплаха. А тази заплаха, чуйте само какво ще ви кажа за тази заплаха. Призраците Морди не са стояли със скръстени ръце след премахването на Господаря им. Преди шест месеца граничните войни между гномите и джуджетата избухнаха отново. Години наред двете нации се борят за горите на Анар, така че първоначално никой не се изненада от подновяването на войните. Но този път характерът на борбата е съвсем различен и почти никой не знае за това. Гномите се направляват от Призраците Морди. Гномските племена, разпръснати и победени след провала на Господаря на магиите, отново са били поробени от черната магия. Този път те са подвластни на Призраците. Магията дава на гномите сила, каквато те не биха притежавали без нея. По тази причина след възобновяването на граничните войни джуджетата са изтласквани все по на юг. Неотдавна черната магия започна да замърсява и трови водите на Сребърната река. Земята, която те напояват, започна да умира. Когато тя умре напълно, джуджетата също ще умрат и цялата Източна земя ще бъде окончателно погубена. Елфите от Западната земя и граничните жители на Кълхейвън се притекоха на помощ на джуджетата, но помощта им е недостатъчна, за да прекрати ефекта от магията на Призраците. Само унищожаването на Илдач може да спре това, което става.

Внезапно се обърна към Брин:

— Помниш ли разказите на баща си, разказвани му от неговия баща, който пък ги е чувал от Ший Омсфорд, разказите за настъплението на Господаря на магиите в Южната земя? Когато злото дойде, всичко потъна в мрак. Над земята надвисна сянка и всичко под нея повехна и загина. Под тази сянка не вирееше нищо, което не беше част от злото. Сега всичко започва отново, този път в Анар, девойко от Вейл. — Отмести погледа си от нея и продължи. — Преди десет дни стоях на стената на Греймарк с намерението да открия и унищожа Илдач. Тогава открих какво са направили Призраците Морди. С помощта на магията те са създали в долината гора сред тресавище, която да предпазва книгата. На езика на магьосничеството това се нарича Мейлморд — издигната от злото преграда, която смазва и поглъща всичко, което се опитва да влезе във владението му, а не е част от него. Разберете, тази жестока гора живее, диша, мисли. Нищо не може да премине през нея. Опитах се, но дори и относително голямата сила, която притежавам, не беше достатъчна. Мейлморд ме отблъсна и Призраците Морди разбраха за присъствието ми. Започнаха да ме преследват, но успях да се спася. И сега ме издирват, след като знаят…

Изведнъж млъкна. Брин хвърли поглед на Роун. Лицето му помръкна още повече.

— Но ако те издирват, те в крайна сметка ще дойдат тук, нали? — възползва се планинецът от моментното прекъсване на разказа.

— Да, накрая ще дойдат. Но това ще стане независимо дали сега ме преследват или не. Разберете, рано или късно те ще се опитат да премахнат всичко, което застрашава властта им над расите. Не може да не сте наясно, че семейство Омсфорд е заплаха за тях.

— Заради Ший Омсфорд и Меча на Шанара ли? — попита Брин.

— Непряко, да. Призраците Морди не са същества на въображението, какъвто беше Господарят на магиите. Така че Мечът на Шанара не може да им навреди. Камъните на елфите, може би. Тази магия е сила, която не може да се пренебрегва, а Призраците знаят, че Уил Омсфорд е участвал в издирването на Огъня на живота. — Замълча. — Истинската заплаха за тях обаче е песента на желанията.

— Песента на желанията? — запита Брин изумена. — Но песента на желанията е само една игра! Тя няма силата на камъните на елфите! Откъде накъде ще бъде заплаха за тези чудовища? Защо те се страхуват от нещо толкова безобидно?

— Безобидно ли? — За миг очите на Аланон проблеснаха, после той ги затвори, сякаш, за да скрие нещо. Мрачното лице на друида беше безизразно и в този момент Брин изпита истински страх.

— Аланон, защо си тук? — попита тя отново, като се мъчеше да не се разтрепери видимо.

Друидът отново отвори очи. На масата пред него малкият пламък на газовата лампа пращеше.

— Искам да дойдеш с мен в Източната земя в крепостта на Призраците Морди. Искам да използваш песента на желанията, да направиш проход в Мейлморд, да откриеш Илдач и да ми я донесеш, за да я унищожа.

Тримата го гледаха онемели.

— Как ще стане това? — попита накрая Джеър.

— Песента на желанията може да премахва въздействието дори и на черната магия — отговори Аланон. — Тя може да променя поведението на всяко живо същество. Способна е да накара дори преградата Мейлморд да приеме Брин, да я пропусне като своя, като част от себе си.

Очите на Джеър се разшириха от изумление:

— Песента на желанията може да направи всичко това?

Брин поклати невярващо глава:

— Песента на желанията е само игра — повтори тя.

— Нима? А не допускаш ли, че ти просто си я възприемала като игра? — погледна я въпросително, друидът. — Не, Брин Омсфорд, песента на желанията е магия на елфите и тя притежава силата на магията на елфите. Все още не си го разбрала, но повярвай ми, наистина е така.

— Не ме интересува дали е така или не. Брин няма да ходи никъде! — намеси се гневно Роун. — Не можеш да я молиш да прави нещо толкова опасно!

Аланон запази самообладание:

— Нямам друг избор, принц на Лий. Също както навремето, когато помолих Ший Омсфорд да тръгне да издирва Меча на Шанара и Уил Омсфорд да тръгне да търси Огъня на живота. И на мен, като на теб, би ми се искало нещата да не са такива, каквито са. Песента на желанията обаче принадлежи на Брин и сега тя трябва да я използва.

— Брин, чуй ме — обърна се Роун към девойката от Вейл. — Говори се и още нещо, за което не съм ти казал. Слухове за това, какво правят Призраците Морди на хората, за извадени очи и изтръгнати езици, за изсушени мозъци, за огън, който изпепелява. Досега не вярвах на тези неща. Възприемах ги като приказки на пияници, разказвани късно вечер край огъня. Но вече не мисля така след всичко, което чух от друида. Не можеш да тръгнеш с него. Не трябва.

— Слуховете, които си чул, са истина — призна тихо Аланон. — Опасност има. Можеш дори да умреш. — Замълча и след малко продължи. — Какво обаче можем да направим, ако не дойдеш с мен? Нима ще се скриете с надеждата, че Призраците Морди ще забравят за вас? Или ще помолите джуджетата да ви охраняват? Какво ще стане, когато джуджетата умрат? Тогава злото ще дойде в тази земя, както направи навремето Господарят на магиите. То ще се разпростира докато не остане никой, който да му се противопоставя.

Джеър стисна ръката на сестра си:

— Брин, ако наистина трябва да тръгнем, ще тръгнем двамата…

— Можеш да бъдеш сигурен, че няма да сме двамата — възрази му тя. — Каквото и да се случи, ти ще останеш тук и никъде няма да ходиш!

— Всички оставаме твърдо тук — Роун извърна лице към друида. — Никъде няма да ходим. Нито един от нас. Ще трябва да измислиш нещо друго.

Аланон поклати глава:

— Не мога, принц на Лий. Нямам друг избор.

Замълчаха. Брин потъна в стола си, объркана и уплашена. Чувстваше се като хваната в капан от усещането за неотложност, което друидът успя да й внуши, от заплетеното кълбо от задължения, които стовари върху раменете й. Свят й се зави от мислите, които запрепускаха в главата й. В този непрестанен бяг една и съща мисъл натрапчиво се връщаше, отново и отново. Песента на желанията е само игра. Магия на елфите — добре, но въпреки това игра! Безобидна при това! Тя не е оръжие срещу зло, с което дори и Аланон не може да се пребори! И все пак баща й винаги беше изпитвал страх от магията. Предупреждавал ги беше да не я използват и винаги беше подчертавал, че тя не е нещо, с което могат да си играят. Самата тя беше решила да убеди Джеър да не я използва…

— Аланон — попита Брин тихо, като извърна слабото си лице към него. — Използвала съм песента на желанията само за да променям съвсем слабо външния вид — цвета на листата на дърветата или цветовете на цветята. Съвсем дребни неща. От няколко месеца вече не правя дори и това. Как може песента на желанията да се използва, за да промени едно толкова голямо зло като гората, която пази Илдач?

Той се поколеба за миг преди да отговори:

— Ще те науча.

Тя поклати глава:

— Баща ми винаги е бил против използването на магията. Неведнъж ни е предупреждавал да не прибягваме до нея. Веднъж той го направил и оттогава животът му се променил. Аланон, ако той беше тук, щеше да постъпи като Роун и да ме посъветва да не тръгвам с теб. Всъщност той би ми заповядал да ти откажа.

На ъгловатото лице на друида се изписа още по-силна умора:

— Знам, девойко от Вейл.

— Когато баща ми се върна от Западната земя, от издирването на Огъня на живота, той скри камъните на елфите — продължи тя, мъчейки се да събере мислите си, за да се изрази по-ясно. — Веднъж ми каза, че още тогава усетил, че магията на елфите го променила, макар да не разбрал как станало това. Тогава си обещал никога вече да не използва камъните на елфите.

— И това знам.

— И въпреки това ме молиш да тръгна с теб?

— Да.

— Без дори да мога преди това да се допитам до него? Без да мога да го изчакам да се върне? Без дори да се помъча да му обясня?

Изведнъж друидът се ядоса:

— Искаш ли да те улесня, Брин Омсфорд? Моля те да направиш нещо, което не е нито приятно, нито разумно, нещо, което баща ти не би одобрил. Моля те да рискуваш всичко само срещу честната ми дума, че е наложително да го направиш. Искам да ми се довериш, когато може би ти нямаш основание да ми вярваш. Искам всичко това от теб, без да ти предлагам нещо в замяна. Не ти предлагам нищо.

После се понадигна от стола, подпря се на масата, а изражението му беше сурово и застрашително:

— Само едно нещо ще ти кажа. Ако се замислиш сериозно, ще разбереш, че въпреки възраженията, които би могла да изложиш против молбата ми, трябва да дойдеш с мен!

Този път дори Роун се въздържа да му противоречи. Друидът остана известно време така, с широко разперен черен плащ, с ръце, подпрени на масата. Приличаше на човек, изкаран извън кожата си от гняв. Това не беше присъщо на Аланон, поне от представата, която Брин си беше изградила за него от разказите на баща си, и тя се уплаши.

— Ще обмисля въпроса, както ме молиш — съгласи се тя почти шепнешком. — Само че се нуждая поне от една нощ. Трябва да се помъча да подредя мислите си… чувствата си.

Аланон се поколеба за миг, после кимна:

— Ще говорим пак утре сутринта. И добре си помисли, Брин Омсфорд.

Когато друидът се накани да си върви, Джеър ненадейно скочи на крака с пламнало лице:

— А аз какво? Къде са моите чувства в цялата тази работа? Ако Брин тръгне, тръгвам и аз! Няма да остана тук!

— Джеър, престани…! — опита се да възрази Брин, но Аланон я стрелна с очи, стана, заобиколи масата и застана до брат й:

— Ти си смел — каза той тихо и постави ръка на слабото рамо на младежа от Вейл. — Но не от твоята магия имам нужда в това пътешествие. Твоята магия е илюзия, а илюзията няма да ни помогне да минем през Мейлморд.

— Може и да грешиш — настоя Джеър. — Освен това ми се иска да помогна!

Аланон поклати глава:

— Ще помогнеш. Трябва да направиш нещо, докато Брин и аз не сме тук. Трябва да отговаряш за безопасността на родителите си, да се погрижиш Призраците Морди да не ги открият, преди да съм унищожил Илдач. Трябва да използваш песента на желанията, за да ги защитаваш, ако силите на мрака дойдат да ги търсят. Ще направиш ли това?

Брин се подразни от увереността на друида, че вече е решено тя да отиде с него в Източната земя. Още по-силно я раздразниха думите му, че Джеър трябва да използва магията на елфите като оръжие.

— Ще го направя, щом трябва — отговори брат й с леко недоволство в гласа. — Само че предпочитам да дойда с вас.

— Друг път, Джеър — отвърна Аланон и свали ръката си от рамото му.

— А може би и аз ще те придружа друг път — заяви остро Брин. — Все още нищо не е решено, Аланон.

Той обърна бавно мрачното си лице към нея:

— За теб няма да е друг път, Брин — каза друидът тихо. — Твоят ред е сега. Трябва да дойдеш с мен. До сутринта ще си го разбрала.

Кимна с глава, мина покрай тях и се запъти към входната врата, плътно загърнат в плаща си.

— Къде отиваш, Аланон? — извика след него девойката.

— Ще бъда наблизо — отвърна той, без да се спре.

Миг след това излезе. Брин, Джеър и Роун Лий гледаха след него.

Пръв проговори Роун:

— И какво сега?

Брин го погледна:

— Сега си лягаме. — Стана от масата.

— Лягаме ли? — погледна я изумен планинецът. — Как можеш да спиш след всичко това? — Махна неопределено с ръка към посоката, в която беше изчезнал друидът.

Тя отхвърли назад дългата си черна коса и се усмихна кисело:

— А какво друго бих могла да направя, Роун? Уморена съм, объркана съм и уплашена. Имам нужда от почивка.

Доближи го, целуна го по челото за лека нощ и му каза:

— Остани тук тази вечер.

Прегърна и целуна Джеър. После нареди:

— А сега, и двамата в леглата. Отиде в спалнята си и затвори вратата зад себе си.

Спа известно време. Сънят й беше неспокоен, изпълнен със сънища, в които подсъзнателните й страхове приемаха формата на търсещи я Призраци. Преследвана и изтормозена, тя се стресна и се събуди. Възглавницата й беше мокра от пот. Стана, облече халата, за да се стопли и безшумно обиколи тъмните стаи на къщата. Влезе във всекидневната, запали газена лампа, намали фитила, седна и се загледа в сенките.

Обзе я чувство на безпомощност. Какво да прави? Много добре си спомняше историите, които баща й разказваше, когато тя беше дете, а дори и разказите на прадядо си Ший Омсфорд — какво станало, когато Господарят на магиите слязъл от Северната страна, за нахлуването на армиите му в Калахорн, за тъмнината, която обгърнала цялата земя при идването му. Откъдето минел Господарят на магиите светлината угасвала. Сега нещата се повтаряха — войни между гноми и джуджета, Сребърната река отровена, а заедно с нея и земята, която тя изхранва, и тъмнина, която пада над Източната земя. И този път има начин да се спре всичко това, да се попречи на мрака да се разпростре. И този път член на семейство Омсфорд е помолен да поеме пътя, призован, защото май не беше останала никаква друга надежда.

Сви се в топлината на халата. Май — това е ключовата дума, използвана от Аланон. В каква степен това „май“ отговаряше на действителното положение на нещата? Каква част от всичко, което той й каза, е истина и колко полуистина? Всичките истории на Аланон бяха едни и същи. Друидът притежаваше огромна сила и знания, но споделяше с другите само част от тях. Винаги казваше само това, което преценяваше, че трябва да каже, но никога нещо повече. Манипулираше другите за собствената си цел, а често държеше в дълбока тайна тази негова цел. Когато човек изминаваше пътя на Аланон, той го правеше с пълното съзнание, че ще го измине на тъмно.

И все пак пътят на Призраците Морди можеше да е още по-тъмен, ако те наистина са друга форма на унищоженото от Меча на Шанара зло. Тя трябва да съпостави тъмнината на единия с тъмнината на другите. Възможно е Аланон да е неискрен и да манипулира членовете на семейство Омсфорд, но той е приятел на Четирите земи. Това, което правеше, го правеше за да предпази расите, а не да ги нарани. Всичките му досегашни предупреждения се бяха оказвали верни. Явно нямаше основание да предполага, че този път той не е прав.

Но дали магията на песента на желанията е достатъчно силна, за да проникне през препятствието, изобретено от злото? Брин не можеше да повярва. Та нали песента на желанията беше само страничен ефект от използването на магията на елфите? Тя не беше оръжие. Аланон обаче беше убеден, че тя е единственото средство, с помощта, на което може да се премине през черната магия — единственото средство, след като и неговата сила не беше помогнала.

Чу шум от стъпки на боси крака и се стресна. Роун Лий се показа от сенките, доближи се до нея и седна:

— И аз не мога да спя — измърмори той и премигна от светлината на лампата. — Какво реши?

Тя сви рамене:

— Нищо. Не знам какво решение да взема. Непрестанно се питам какво би направил баща ми на мое място.

— То е ясно — изсумтя Роун. — Би ти казал да забравиш това. Цялата идея е прекалено опасна. Той би ти казал и още нещо, както го е правил неведнъж — на Аланон не може да се гласува доверие.

Брин отметна назад дългата си черна коса и се поусмихна:

— Ти май не си ме чул добре, Роун. Казах ти, че се питам, какво би направил баща ми, а не какво би ме посъветвал. Има разлика, разбираш ли? Какво щеше да направи, ако бяха помолили него? Нямаше ли да тръгне, както го е направил, когато Аланон е отишъл в Сторлок преди двадесет години. Тогава татко е знаел, че на Аланон изобщо не може да се вярва, но в същото време е, знаел, че притежава магията, която е могла да бъде полезна и която никой друг освен него на притежавал.

Планинецът се поразмърда неспокойно на стола си:

— Но, Брин. Песента на желанията е…, как да кажа, тя не е същата като камъните на елфите. Самата ти го каза. Тя е просто игра.

— Знам. И точно това усложнява нещата — както и фактът, че баща ми би се ужасил само при мисълта, че мога да се опитам да използвам магията като някакъв вид оръжие. — Замълча. — От друга страна магията на елфите е странна. Силата й не винаги е ясна. Понякога тя е неразбираема. Така е било и с Меча на Шанара. Ший Омсфорд не е разбирал как такова малко оръжие ще може да разгроми един враг, толкова всемогъщ като Господаря на магиите, до момента, в който не му се наложило да го изпробва. Той просто му се доверил…

Роун се наведе рязко към нея:

— Ще ти кажа още веднъж — това пътешествие е прекалено опасно. Призраците Морди са прекалено опасни. Дори и Аланон не може да мине през тях. Той сам ти го каза! Съвсем друго щеше да бъде, ако трябваше да използваш камъните на елфите. Те поне притежават достатъчно голяма сила, която е в състояние да унищожава същества като тези. Какво можеш да направиш с песента на желанията, ако се изправиш срещу тях? Ще им пееш, както си пяла на този клен ли?

— Не ми се подигравай, Роун — присви очи Брин.

Роун поклати бързо глава:

— Не ти се подигравам. Прекалено много се безпокоя за теб, за да го правя. Просто не мисля, че песента на желанията може да бъде някаква защита срещу същества като Призраците! Брин отмести погледа си и се загледа през прозорците в нощта. Наблюдаваше потъналите в мрак дървета, които се полюшваха от вятъра — ритмично и грациозно.

— Работата е там, че и аз не вярвам в това — призна тихо тя. Известно време мълчаха, всеки потънал в собствените си мисли. Мрачното, уморено лице на Аланон не излизаше от съзнанието на Брин, едно витаещо, упорито преследващо я привидение, което я обвиняваше. Трябва да дойдеш. До сутринта ще си го разбрала. Отново го чу да произнася тези думи, със същата убеденост, с която ги беше изрекъл, преди да тръгне. Но какво можеше да я убеди, че наистина трябва да го последва, питаше се тя. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече се объркваше. Всички аргументи бяха налице и всички бяха стройно подредени — както тези за тръгване с Аланон, така и онези за оставане у дома. Везните не се накланяха нито в едната, нито в другата посока.

— Ти би ли тръгнал? — попита тя неочаквано Роун. — Ако песента на желанията беше твоя, а не моя?

— В никакъв случай — отговори той, без да се замисли — прекалено бързо, малко троснато.

Лъжеш, Роун, помисли си тя. Заради мен, просто, защото не искаш да тръгна, затова лъжеш. Ако се позамислиш малко по-дълбоко, ще започнеш да се съмняваш също като мен.

— Какво става тук? — попита уморен глас от тъмнината.

Обърнаха се и видяха Джеър, който стоеше в хола и мигаше сънливо. Той се доближи и се вгледа в лицата им.

— Просто си говорим, Джеър — отвърна Брин.

— Дали да тръгнеш за магическата книга?

— Да. Защо не отидеш обратно в леглото?

— А ти ще отидеш ли? Имам предвид за книгата?

— Не знам.

— Тя не би тръгнала, ако имаше капчица разум в главата си — измърмори Роун. — Това пътешествие е ужасно опасно. Кажи й, тигре. Тя ти е единствена сестра и ти едва ли искаш Злите Скитници да я заловят.

Брин му хвърли гневен поглед:

— Джеър няма право на мнение по въпроса, така че престани да го плашиш.

— Него ли? — Лицето на Роун беше червено. — Защо да плаша него? Теб искам да уплаша, по дяволите!

— Ако искате да знаете, изобщо не ме е страх от Черните Скитници — заяви твърдо Джеър.

— Да бе, може би те трябва да се страхуват от теб! — заяде се Брин.

Джеър сви рамене и се прозя:

— Може би е редно да изчакаш някаква възможност и да поговориш с татко. Можем да му изпратим съобщение или да измислим нещо друго.

— Е, най-после да чуя нещо разумно — подкрепи идеята му Роун. — Поне обсъди въпроса с Уил и Еритрия.

Брин въздъхна:

— Чу какво каза Аланон. Няма никакво време.

Планинецът скръсти ръце пред гърдите си:

— Ще трябва да изчака, ако се наложи. Брин, баща ти може да е на съвсем различно мнение. В края на краищата той е човек с опит, пък е и използвал магията на елфите.

— Брин, той би могъл да използва камъните на елфите! — възкликна Джеър със светнали очи. — Може да дойде с теб и да те защитава с помощта на камъните на елфите, както е направил с момичето елф Амбърл!

Изведнъж Брин разбра всичко. Тези няколко думи й дадоха отговора, който тя търсеше. Аланон беше прав. Тя трябваше да отиде с него. Само че досега причината не й беше минала през ума. Баща й щеше да настоява да я придружи. Той щеше да вземе камъните на елфите от скривалището и да тръгне с нея, за да я защитава. А тя трябваше да избегне точно това. Баща й щеше да бъде принуден да наруши обещанието си никога вече да не използва камъните на елфите. Пък и нищо чудно изобщо да не й разреши да отиде с Аланон, а да тръгне с него вместо нея, за да предпази от опасност нея, майка й и Джеър.

— Искам отново да си легнеш, Джеър — каза изведнъж тя.

— Но аз само…

— Хайде, моля те. Ще разискваме подробно въпроса утре сутринта.

Джеър се поколеба и после попита:

— А ти какво ще правиш?

— Ще остана още само няколко минути, обещавам. Просто искам да бъда за малко сама.

Джеър я изгледа недоверчиво, после кимна с глава:

— Добре. Лека нощ. — Обърна се и се запъти към тъмнината. — Надявам се, че и ти ще си легнеш.

Брин погледна Роун. Познаваха се от съвсем малки и понякога си четяха мислите, без да разменят нито дума. Моментът беше такъв.

Планинецът стана бавно. Проговори с глас, който не търпеше възражение:

— Е, добре, Брин. И аз разбирам. Само че идвам с теб. Чуваш ли ме? И ще бъда до теб до края.

Тя поклати бавно глава. Без да каже нещо друго, той се отдалечи и я остави сама.

Минутите се изнизваха. Тя отново премисли нещата, като отсяваше внимателно аргументите. Накрая стигна до същия отговор. Не можеше да позволи на баща си да престъпи клетвата си заради нея, да рискува и отново да използва камъните на елфите, от които се беше отрекъл. Не можеше да направи това.

Стана, духна пламъка на газената лампа и излезе, но не се запъти към спалнята, а към входната врата. Отвори я тихо и се измъкна в нощта. Вятърът облъхна лицето й, хладен и наситен с мириса на есен. Няколко минути стоя неподвижно в сенките пред къщата, после се запъти към градините зад нея. Звуците на нощта изпълваха тишината, един равномерен ритъм на невидим живот. В края на градините, под короната на огромен дъб, тя се спря и се огледа очаквателно.

Миг след това се появи Аланон. Не знаеше защо, но беше сигурна, че той ще дойде. Черен като сенките наоколо му, той се отдели безшумно от дърветата и застана до нея.

— Реших — прошепна тя с равен глас. Тръгвам с теб.