"Идору" - читать интересную книгу автора (Гибсън Уилям)

2. НЕБЕСНА ЛИНИЯ ЛО РЕЗ

Срещнаха се на полянка в джунглата.

Келси беше направила растителността: големи ярки русовски2 листа, анимирани орхидеи, изпъстрени с представата й за тропически багри (която напомняше на Чиа за веригата магазинчета, където се продават „натурални“ козметични продукти с цветове, съвършено непознати за природата). Зона, единствената от телеприсъстващите, която някога беше виждала нещо подобно на истинска джунгла, беше измайсторила звуковата част. Имаше птичи гласове, невидими, но реалистично доплеруващи насекоми и странно растително шумолене, изкусно намекващо не за змии, а за някакво срамежливо космато нещо, любопитно и с меки лапички.

Светлината, каквато беше там, проникваше до тях през високи зелени дървесни корони, прекалено дисниевски за вкуса на Чиа. Въпреки че нямаше реална нужда от светлина — мястото така или иначе се състоеше единствено от нея.

Синята ацтекска безплътна мъртвешка глава на Зона светеше и призраците на сините й длани примигваха като стробоскопирани гълъби:

— Тая кастрирана курва, безтелесната, се е постарала да му впримчи душата. — От купола на неоновия череп изхвръкнаха сини стилизирани зигзази, сякаш да подсилят думите.

Чиа се чудеше какво всъщност е казала. Дали „кастрирана курва“ беше артефакт от симултанния превод онлайн, или на мексикански наистина можеш да го кажеш?

— Чакаме сигурно потвърждение от токийския орден — напомни им Келси. Баща й беше данъчен адвокат от Хюстън и по време на срещи у дъщеря му се вмъкваше по нещо от неговия специфичен работен жаргон и от способността му да чака, която Чиа намираше за дразнеща — особено когато биваше заявена от някоя какавида с очи като чинии, излязла от някое старо анимационно филмче. Чиа беше дяволски сигурна, че Келси не би изглеждала като нея на живо, ако им беше писано да се срещнат по този начин. (Самата Чиа в момента се представяше като леко изкривена според нея версия на това, което огледалото й показваше, че е всъщност. По-малък нос, може би. Устните — малко по-пълни. Но това беше всичко. Почти.)

— Точно така — каза Зона с миниатюрни, бясно вихрещи се в очите й регистри. — Ще чакаме. Докато той се приближава все повече към онова, което му е писано. Ще чакаме. Ако аз и моите момичета трябваше да чакаме толкова, Плъховете щяха да ни изметат от улиците.

Зона беше, както тя твърдеше, водач на въоръжена момичешка банда чиланга. Може би не най-злият в Мексико сити, но достатъчно сериозен по отношение на територия и подчинение. Чиа не беше сигурна, че го вярва, но това придаваше по-особен заряд на срещите им.

— Наистина ли? — Келси изскочи от своята какавида с елфическо достойнство, недоверчиво примигвайки със своите манга-кошутени клепки. — В такъв случай, Зона Роса, защо не се замъкнеш до Токио и не разбереш какво наистина става? Имам предвид дали Рез е казал това — че ще се ожени за нея? И докато се занимаваш с това, разбери дали тя съществува, или не, ясно?

Регистрите спряха на монета от десет цента.

Сините ръце се изпариха.

Черепът изглеждаше отдалечен на безкрайно разстояние и въпреки това оставаше абсолютно на фокус, ясен във всеки структурен детайл.

„Стар номер“ — помисли си Чиа. Бариера.

— Знаеш, че не мога да направя това — каза Зона. — Имам отговорности тук. Мария Кончита, водач на Плъховете, заяви, че…

— Все едно ни пука? — изстреля се Келси право нагоре, нейната какавиденост беше бледа мъгла срещу издигащото се кълбо от зеленина. Докато тя се носеше под купола, слънчев лъч галеше една от невъзможните скули. — Зона Роса е абсолютен лайнар! — изрева тя съвсем не като какавида.

— Не се карайте — каза Чиа. — Това е важно. Моля ви.

Келси изведнъж се снижи:

— Тогава ти върви — каза тя.

— Аз?

— Ти — рече Келси.

— Не мога — отвърна Чиа. — До Токио? Как да стане?

— Със самолет.

— Ние не сме богати като теб, Келси.

— Имаш паспорт. Знаем, че имаш. Майка ти трябваше да ти направи, когато се занимаваше с оная работа с попечителството. А и знаем, че в момента, меко казано, се шматкаш преди новото училище, нали?

— Да…

— Тогава какъв е проблемът?

— Твоят баща е известен данъчен адвокат!

— Знам — отвърна Келси. — И лети напред-назад по целия свят, за да прави пари. Но знаеш ли какво още печели, Чиа?

— Какво?

— Точки за чести полети. Трупа яко точки за чести полети. На „Еър Магелан“.

— Интересно — каза ацтекският череп.

— Токио — каза злата какавида.

„Проклятие“ — помисли си Чиа.

Стената срещу леглото на Чиа беше украсена с постер два на два метра с лазерния взрив от обложката на „Небесна линия Ло Рез“, техния първи албум. Не този, който имате, ако сте го купили днес, а оригиналния — със снимката на групата, която бяха направили за онова решаващо първо пускане на независимия албум „Кучешка супа“. Тя беше изтеглила файла от сайта на клуба в деня, когато се бе включила. Беше намерила място близо до Магазина, където можеше да го разпечата с тези размери. Все още беше най-любимият й — и не само защото на него всички все още изглеждаха толкова млади, както майка й все повтаряше. Тя не харесваше това, че членовете на Ло/Рез бяха почти на нейната възраст. Защо Чиа не си падаше по музика на свои връстници?

— Моля ти се, мамо, кой?

— Ами например оня Хромиран Коран.

— Тъпотия, мамо.

Чиа подозираше, че усещането за време на майка й коренно и необяснимо се различава от нейното. Не само понеже за майката на Чиа месец не беше особено дълъг период, а и защото нейното „сега“ бе крайно ограничено и педантично. Управлявана от новините, смяташе Чиа. Хранена от кабела. Настояще, наострено за кой да е изпратен от хеликоптер незабавен доклад за трафика.

За Чиа „сега“ беше дигитално, разтегливо, моментно напомняне, поддържано от глобални системи, които никога нямаше да й се наложи да разбира.

„Небесна линия Ло Рез“ беше пуснат, ако може да се каже така, седмица (всъщност шест дни) преди Чиа да се роди. Тя предполагаше, че дискове с албума едва ли биха стигнали до Сиатъл навреме за нейното раждане, но й харесваше да вярва, че тук е имало техни слушатели дори тогава — ПакРим ясновидци, ловящи нови звуци от странни парчета дори като източнотайпейската версия на „Кучешка супа“. Със сигурност встъпителните акорди на „Позитронно предупреждение“ бяха разтърсили молекулите на сиатълския въздух, някъде в нечие мазе, в съдбовния момент на нейното раждане. Тя го знаеше някак си, също както знаеше, че „Забит пиксел“ — дори не песен, а само Ло, дивеещ с някаква китара, взета от заложна къща — трябва да е свирела някъде, когато майка й, която е говорела съвсем малко английски по това време, избрала името й от нещо въртящо се по Търговския канал, след като фонетичните ласки на тези срички я докоснали в Следродилното отделение като някаква идеална комбинация от италиански и английски звуци. Така бебето й, червенокосо още тогава, впоследствие било кръстено Чиа Пет Маккензи (за ужас на отсъстващия й баща канадец, както Чиа научи по-късно).

Тези мисли я споходиха в предалармения мрак точно преди инфрачервеното примигване на будилника й да заблещука мълчаливо върху халогенната галерия, карайки я да освети Ло/Рез в цялото величие на тяхната „Кучешка супа“. Рез с разкопчана риза (но съвсем подигравателно) и Ло ухилен, с прототипа си на мустаци, които още не са пораснали.

Здравейте, момчета. Опипваше за дистанционното. Инфрачервено цъкане в сенките. Цък: Еспресоматик. Цък: кубичен радиатор.

Усещаше под възглавницата си непознатата форма на своя паспорт. Беше като грамота на вино от добра реколта, от твърда морскосиня пластмаса, наподобяваща изкуствена кожа, с щамповани златен печат и орел. И билетите на „Еър Магелан“ в техния мек бежов пластмасов плик, както бяха взети от представителството на пътническата агенция. Заминаваше.

Пое дълбоко дъх. Къщата на майка й като че ли също въздъхна, но по-колебливо, докато дървеният й скелет скърцаше в студената зимна утрин.

Таксито пристигна навреме, колкото и да е невероятно, и не свирна с клаксона точно както беше поискано. Келси беше обяснила как се правят тези работи. Освен това след бърз преглед на личния живот на Чиа беше измислила и прикритието за нейното предстоящо отсъствие: десет дена на Сан Хуаните с Хестър Чен, чиято майка, червива с пари лудитка, толкова силно се страхуваше от електромагнитната радиация, че живееше без телефон, в замък от плавей, с покрив от чимове и без никакво електричество.

— Кажи й, че ще правиш медиен пост, преди нещата с новото ти училище да се уредят — й беше казала Келси. — На нея това ще й хареса.

И на майката на Чиа, която смяташе, че дъщеря й прекарва твърде много време с ръкавици и очила, това наистина й се понрави.

Чиа всъщност обичаше кроткия Хестър, който изглежда се снабдяваше с всичко на Ло/Рез, което излизаше, и то някак си, без да се вживява толкова, колкото можеше да се очаква. А и тя вече беше опитала насладата от уединението на острова на мисис Чен. Майката на Хестър беше накарала и двамата да носят специални бейзболни шапки, ушити от някаква устойчива на ЕМР материя, така че техните млади мозъци да не се къпят непрекъснато в невидимата супа на зловредното медийно пространство.

Чиа се бе оплакала на Хестър, че с шапките изглеждат като гъзарчета.

— Не бъди расист, Чиа.

— Не съм.

— Класик тогава.

— Въпрос на естетика.

И сега, в прегрятото такси, с едната чанта до нея на седалката, тя почувства вина за тази измама — майка й спеше там, зад затъмнените прозорци, покрити със скреж, под тежестта на своите трийсет и пет години и на украсения с цветя юрган, който Чиа беше купила от „Нордстромс“. Когато Чиа беше малка, майка й носеше косата си на дълга плитка, чийто край бе защипан с тюркоаз, абанос и издялани парчета кост, като магическата опашка на някое митично животно, примамваща Чиа да я грабне. И къщата също изглеждаше тъжна, сякаш съжаляваше, че тя заминава, бялата боя се лющеше от сивата деветдесетгодишна кедрова ламперия. Ами ако тя никога не се върне?

— Накъде? — попита шофьорът, чернокож мъж с дебело найлоново яке и гладък кариран каскет.

— СийТак — отвърна Чиа и се облегна на седалката.

Профучаха покрай стария „Лексус“, който съседите държаха върху бетонови блокчета на платното.

Рано сутрин летищата са призрачни места. Витае тягостно усещане, което може да се настани и у теб, нещо тъжно и празно. Коридори и хора, отдалечаващи се надолу по тях. Тя стоеше в редица зад хора, които никога не беше виждала и никога нямаше да види отново. С чанта на рамо и с паспорта си и билета в ръка. Искаше още една чаша кафе. Имаше една в стаята й, в Еспресоматика. Която тя трябваше да измие, защото сега щеше да мухляса, докато отсъства.

— Да?

Мъжът зад гишето носеше раирана риза, вратовръзка с логото на „Еър Магелан“, повторено по диагонал надолу върху нея, и нефритена топчеста обичка на устната си. Чиа се чудеше как ли изглежда долната му устна, когато я маха. Тя реши, че не би я сваляла, ако има такава. Подаде му билета си. Той го извади от плика с въздишка — даваше й да разбере, че това е нейна работа.

Тя го наблюдаваше как сканира билета й.

— „Еър Магелан“ едно-нула-пет до Нарита, двупосочен, втора класа.

— Точно така — каза Чиа, опитвайки се да бъде полезна, но това изглежда не му хареса.

— Документ за пътуване.

Чиа му подаде паспорта си. Той го погледна така, сякаш никога не беше виждал паспорт, въздъхна и го пъхна в процепа в гишето, чиито алуминиеви ръбове бяха очукани и някой ги беше покрил с прозрачно тиксо, вече мръсно и отлепено. Мъжът гледаше в монитор, който Чиа не можеше да види. Може би щеше да й каже, че не може да замине. Сети се за кафето в нейния Еспресоматик. Щеше да е още топло.

— 23 T — обяви той, докато бордната й карта се къдреше от друг процеп. Той извади паспорта и й го подаде заедно с билета и картата. — Терминал 52, синята зала. Нещо за деклариране?

— Не.

— На пътници, преминали проверката, може да им бъде направена неинвазивна ДНК проба — каза той. Думите се сляха, понеже го каза само защото така трябваше.

Тя прибра паспорта и билета в специален джоб вътре в анорака си. Задържа картата в ръка. Тръгна, оглеждайки се за синята зала. Трябваше да слезе надолу, за да я открие, и да се качи на един от онези влакове, които са като асансьор, който върви настрани. Половин час по-късно беше преминала проверката и гледаше печатите по циповете на ръчната си чанта. Изглеждаха като пръстени от червени гумени бонбони. Не очакваше да направят това; мислеше да намери телефонен автомат в чакалнята, да се логне и да изпрати последните новини в клуба. Никога не слагаха печати на чантата й, когато отиваше във Ванкувър при чичо си. Само че онова не беше точно международен полет, не и след Споразумението.

Беше се качила на движещата се пътечка към Терминал 52, когато видя синята лампа високо отпред да мига. Там имаше малка бариера и войници, които подреждаха слизащите от лентата хора в редица. Бяха облечени в камуфлажни униформи и не изглеждаха много по-възрастни от момчетата в последното й училище.

— Проклятие — чу да казва дългокосата блондинка пред нея, в чиято коса личаха допълнително вплетени кичури. С плътни червени устни, няколко слоя спирала, големи подплънки на раменете, къса поличка и бели каубойски ботуши. Като онази кънтри певица, която майка й харесваше, Ашли Модайн Картър. Кичозно, но с пари.

Чиа слезе от пътечката и зае мястото си в редицата зад жената, която приличаше на Ашли Модайн Картър.

Войниците вземаха проби от коса и проверяваха паспортите на хората. Чиа предположи, че това е потвърждаване на самоличността, защото ДНК-то стоеше в паспорта, преобразувано в нещо като баркод.

Устройството за проба беше малка сребърна палка, която засмукваше краищата на няколко кичура и ги отрязваше. „Ще се сдобият с най-голямата колекция от нацъфтяла коса на света“ — помисли Чиа. Сега беше ред на русата. Имаше две войничета — едно да борави с устройството и едно да бърбори на редицата: „Вече сте се съгласили с това, след като сте дошли дотук, моля представете паспорта си.“

Чиа наблюдаваше как жената изпъчи гърди, подаде паспорта си на войника, заслепи го със сексапил като електрическа крушка и с широка усмивка го накара да премигне, да преглътне и почти да изпусне паспорта. Той ухилено го напъха в малка конзола, прикрепена към бариерата. Другият войник повдигна палката си. Чиа видя жената да се пресяга, да избира един от допълнителните кичури в косата си и да подава крайчеца му за проба. Цялото нещо отне може би осем секунди, включително връщането на паспорта й, а първият войник още се усмихваше, когато дойде ред на Чиа.

Жената продължи напред, след като извърши нещо, за което Чиа беше съвсем сигурна, че е углавно престъпление. Трябваше ли да каже на войника?

Не го направи. Върнаха й паспорта и се запъти към Терминал 52. Там се озърна за жената, но не я видя.

Гледаше въртящите се на стените реклами, докато ги повикаха да се качват.

Място 23Е остана свободно, докато Чиа чакаше да излетят и смучеше ментовия бонбон, който й даде стюардесата. Тя откри, че това е единственото празно място в самолета. Реши, ако никой не седне, да вдигне облегалката за ръката и да се свие там. Опита се да създаде негативно мисловно поле — сила, която да не позволи някой да се качи в последния момент и да се настани. Това беше идея на Зона Роса, част от цялата оная работа с момичешките бандитски бойни изкуства. Чиа не виждаше как можеш сериозно да вярваш в практическото им приложение.

И не се получи, защото по пътеката между редовете се появи онази блондинка. И не беше ли разпознавателно прещракване това, което Чиа видя в очите й?