"Записки по българските въстания" - читать интересную книгу автора (Стоянов Захари)

II

След един месец русчукошто турско съдилище смекчило наказанието на горепоменатите осем души бунтовници9, които наместо бесение осъдило на вечно заточение в окови в Сен-Жан-д’Акърската крепост, гдето и наскоро били изпратени. Баба Тонка се постарала, според силите си, да снабди тия мъченици с някоя пара и други нужни неща в това им трудно пътувание. И така, тя дала двама синове, двама млади соколи, в това първо българско движение, в което немалко се прослави нашият народ.

Както е знайно, от 1868–1870 г. в България не се случи никакво движение, навсякъде духовете бяха заспали. В това време положението на баба Тонка е било твърде лошаво. Мъжът й, който бил съдружник в търговията с един от русчукските изедници-чорбаджии, когато отишел един ден в дома на тоя последния да си разгледват сметките, върнал се вечерта болен и умрял през нощта. Той бил отровен със злоумишлена цел от тоя чорбаджия, за да може да му вземе недвижимите имущества, като сполучил най-напред да му усвои търговските книги. При всичко това обаче баба Тонка пак не забравила да направи нещо за памятта на своите любими хъшове, избесени в Русчук, като например Стефан Караджата, двамата херои от парахода Германия, за които споменах по-горе, и други мнозина още от четата на Хаджи Димитра. Тия последните бяха погребани на отделно място в българските гробища, отвън града, без присъствието на свещеник и без всякакви християнски обряди. Това безпокояло баба Тонка, безпокояло я още повече и това, че гробовете на юнаците били обрасли в бурен и се забравили от всекиго в ияколко години, защото никакъв знак не им се доставил и никой не се интересувал от тях.

Рано сутринта, в съботен ден, докато нямало още други мироносници по гробовете, стара жена, облечена в черни дрехи, се слагала предпазливо из тревата, с малка тесличка в ръката разчистяла гробовете на юнаците, садила по тях разни цветя, дървенца и палила им свещи. Пазачите на гробищата, двама старци, скоро забележили това. Разбира се, че и тия, като всички человеци, от просто любопитство, поискали да узнаят коя е тая жена и какво тя има с гробовете на хора хайдути, презрени и оставени от всекиго; но разискванията по тоя предмет не отишли за дълго време, защото друг, по-важен субект се появил, изпомежду които затъкнал първия. Черно стъкълце, напълнено с бистра жидкост, било подадено от страна на старата жена, която била сама баба Тонка, на тия любопитни хора, които скоро му обърнали дъното към ясното небе, и в хлътналите им червени очи изведнъж станало морски прилив. Тия били още повече поразени, когато им казала тя, че като им пресъхне гърлото, тия свободно можат да заповядат на къщата й, гдето се намирало и червен Петко и Рада. Няма съмнение, че после това произшествие двамата гробари от русчукските гробища били под командата на баба Тонка. Тия последните не само че не й бъркали да изпълнява своята длъжност към гробовете на българските патриоти, но взели още на себе си грижата да запалват по една свещ на тия гробове и ги нагледват.

Чрез подобни средства баба Тонка сполучила да убеди един свещеник, на име поп Христо, който жертвувал скъпото си време много пъти, да чете на гробовете на избесените.

Не се минало много време, и над всички гробове стърчали вече бели красенски камъци, на които било написано името на юнака, годината и целта, за която бил умрял. Тия камъци били поръчани нарочно от баба Тонка на един българин от с. Красен, комуто дала за труда един револвер, оставен на къщата й от един хъш като го уверила в същото време, че неговото дело е за похвала както на тоя свят, така и на задгробния. Разбира се, че ако тая невинна постъпка на баба Тонка се узнаеше от турското правителство, то голямо наказание й предстоеше по него време.

Старата патриотка имала отдавна време намерение да извади главата на Стефан Караджата, но, от страна, било още рано, т.е. не били се изминали още три години от смъртта му, а, от друга страна, като не била съвсем свободна от съществующото суеверие, чакала да осъществи целта си чрез законен християнски път, който наскоро й се представил. В градската болнаца умрял един сиромах, странен българин, за когото баба Тонка се известила, и преди да отидат да му копаят гроба, тя се намерила в гробищата, гдето, като дошли копачите, понеже започнали да се питат един други на кое място да копаят, тя намерила сгоден случай и им показала гроба на Караджата. Правила, струвала, от една страна, със сладкия си язик, а, от друга — с помощта на бяла Рада докарала работата до тоя ред, щото главата на Караджата била взета съвсем незабележено.

С такива дребни работи се е занимавала тя до 1871 година, защото нямало приготвена почва за по-важни предприятия. Всичко, дотука казано, свидетелствува доколко тя е обичала презрените по онова време от всекиго почти български хъшове.

Но да се върнем на думата си и да оставим да говорят самите дела. Както казах по-горе, Васил Левски-Дяконът отдавна време желаел да основе комитет в някой от крайдунавските градове, а именно в Русчук, което много щяло да улесни пренасянето от Румъния на оръжия и други бунтовнически принадлежности. Неговата цел се осъществява чак тогава, когато Ангел Кънчев успя да състави русчукския частен комитет, първото заседание на който станало в дома на баба Тонка.

Очевидци, които са присъствували на това заседание, разказват, че старата жена била отвън себе си него вечер. Често тя влязвала при младите патриоти да слуша що си говорят, насърчавала ги в святото, им предприятие, излязвала навън да заобикаля покрай плетищата, да няма някой да слуша; цялата нощ не затворила очи. Наместо малодушие, женска отчаяност и скръб за двамата си синове, от които единьт бил разкъсан в севлиевските полета, а другият отдавна време гниел вече в Акийската крепост, тя се радвала и веселяла, като гледала, че „семето не е отишло напразно“.

Да, баба Тонка била необикновена жена. Оттук нататък тя взела вече решително участие в народните движения, заедно с всичките си останали синове и дъщери, които, както ще да се види по-долу, били се разпределили кой за каквато работа е достоен, такава да върши.

Понеже новосъставеният бунтовнически комитет съобщил на баба Тонка, че в къщата й ще се носят някой неща, за които се изискова особено строго пазение, най-напред тя се завзела да приготви тайно място в дома си, което да бъде известно само на къщните. За такова място тя избрала една от стаите на бедната си къща, на която изкопала отдолу под дъските на пода една голяма подземница, измазана и направена също като стаичка, гдето освен много неща, като оръжие, книги и други, свободно можело да се поместят и няколко души.

Изработванието на това скривалище се вършело нощно време от домашните на баба Тонка, които влязвали един по един да вадят пръстта, като пазели в същото време и стража, да не би да дойде някой странен човек. На двора й били направени няколко малки портички, на разни страни, тъй щото в случай на нападвание от страна на полицията да можат да избягат изходящите се там бунтовници.

Втората длъжност на баба Тонка била да привлече на своя страна няколко румънски каикчи, чрез които да може да пренася едно-друго от Румъния в България. Скоро тя сполучила в това си предприятие благодарение на много обстоятелства, а най-повече на пълните й с вино бъчови, не само с разпасаните власи, начело на които стоял някой си българин на име Димитър, но турила на ръка и един анадолец, машинист от турското вапорче Сейре, другар и приятел на Али ефенди, най-жестокия гонител на комитата.

Оттук нататък къщата на баба Тонка станала вече систематическо свърталище на патриотите, а тя самата — майка и защитница на тия последните. Като от по-напред, във време на Хаджи Димитровата чета, така и сега най-малкият й син, Георги Обретенов, бил изпратен в Одеса да следва военното училище, за бъдещата революция, по-големият, Никола, станал апостол, а другият, Танас, бил длъжен да се навърта из къщи, да пази едно-друго, да посреща каикчиите и да приема от тях, каквото носят. Голямата й дъщеря, Петрана, освен гдето водила много комитетски работи, в случай на извънредна нужда ходела с писма до Търново и Румъния. От нейните ръце са излезли няколко български знамена в 1875–76 година.

Освен че всичките апостоли са намирали прибежище в къщата на баба Тонка, тя не е оставяла без помощ и ония работници, които турското правителство е затваряло в Русчук по подозрение. Пазачите на затвора не й са казвали нищо, защото я научили вече и защото тя им давала някакви си подарки. На всичките заптии беше известна под името коджа комита; а жените от махалата й казвали вещица, защото, като не можели да си обяснят по коя причина дохождат на къщата й толкова много хора, предполагали, че тя знае да прави магии, с които ги привлича.

През есента на 1875 година, когато избухна Старозагорското въстание, в цяла България се готвеше да стане по него време всеобщо въстание, което по разни причини не успя. В дома на баба Тонка се работело деятелно, като в арсенал. Синът й Георги, комуто се известило, на часа оставил училището в Одеса и се намерил в Русчук, отгдето набързо заминава за в Търново. От тоя последния град се приготовляваше да излезе най-голямата чета.

Това въстание обаче, както е знайно, не можа да стане, освен в Стара Загора, Шумен и Червена вода (при Русчук), отгдето сполучиха да излязат по една чета, състояща се от няколко младежи. Турците се усетиха твърде наскоро, взеха най-строги мерки, от което естествено излязва, че къщата на баба Тонка трябваше да пострадае най-напред. Действително, тя била бастисана наскоро от полицията, но благодарение на многото порти, от които син й Никола с още други свои другари можали да избягат, и на скривалището, в което се съхранявали всичките бунтовни принадлежности, полицията не можала да намери нищо положително. Никола сполучил да се затвори в дома на Карамихайлова, чиновник в руското русчукско консулато и съучастник в комитета, след няколко деня се изгубил от града, за когото нищо не се знаело.

По-малкият син на баба Тонка, Георги, който, както казах, бил отишъл в Търново, така също се изгубил неизвестно накъде, изгубила се и дъщеря й Петрана, която така също имала сериозни причини да се бои от правителството, защото тя приготвила байряка на четата. Баба Тонка останала пак сама. Можете да си въобразите нейното положение, като какво е било то, когато ужасната мисъл, че четирима нейни синове стават вече жертва за едно и също дело, се въртяла из главата й — жертва, за която и тя била спомогнала до известна степен. От полицията дохождали няколко пъти да я питат къде са отишли синовете й, но тя знаела що да говори и по такъв начин омайвала чиновника, щото всяко подозрение, „че и майката е съучастница“, трябвало да изчезне. „После избягванието на Никола, цял един месец наред заптиите заобикаляха къщата ми и налягали из тревата, вардеха всичката нощ — разказва баба Тонка. — Най-много ме беше страх не за мене, но за тях — да не би да се излъжат някак да си дойдат нощно време.“

Повече от един месец баба Тонка нямала никакви известия за синовете си, което немалко я безпокояло. Един ден обаче, по пладне, когато тя стояла на обикновеното си място на дунавския бряг, съгледала няколко души на румънския бряг върху пясъка, които правили някакви си знакове, а после се заловили да играят на хоро. Баба Тонка взела телескопа и след разглеждание можала да познае, че измежду другите събрали на пясъка всичките иейни познайници били и двамата й синове — Никола и Георги, — които поздравлявали своята майка през мътния Дунав с маханието на бели кърпи. След няколко деня тя получила писмо от Гюргево, в което синовете й известявали по кой начин можали да избягнат турската бесилница. Единият от тях пишел, че се преоблякъл в кюмюрджийски дрехи, с които можал да премине през турската стража и да влезе в немския параход; а другият разказвал, че цели двадесят деня пътувал по крака, докато достигне сръбската граница.

Въстанието през 1875 стана в месец септември, 16–18 число, а в края на месец октомври русчукският затвор беше изпълнен с млади българчета, замесени в това въстание, иай-много от шуменската чета. Също по това време в румънския градец Гюргево стояха около 15–20 души емигранти, всичките голи и боси, които едвам бяха сполучили да избягнат от турските власти в България. Между тия последните бяха: Ст. Стамболов, Панайот Волов, Георги Апостолов, Стоян Заимов, Христо Караминков, Иван хаджи Димитров, Иларион Драгостинов, двамата синове на баба Тонка и пр., за които ще говоря по-нататък. За тая последната се отворило сега голямо поприще за работа. Тя трябвало да помага и на избягналите в Гюргево, и на затворените в русчукската тъмница младежи. Но нейната сиромашка черга се била изтощила вече, тя не била в състояние да удовлетвори патриотическата си постъпка, без да прибегне до чуждата лепта.

Времената не били вече такива, както в 1868 г., когато мина четата на Хаджи Димитра. Онова, което се осъждало по онова време, на което плюел всеки така наречен благоразумен базиргянин, сега, после седем години, захванало да намира тук-таме поклонници и последователи между честната младеж. Заради това баба Тонка тръгнала от дюген на дюген, разбира се, по познатите приятели, да събира помощи от всякакви неща за затворените в русчукската тъмница и за емигрантите в Гюргево. Тя станала вече много повече известна между турците за „коджа комита“, но можела да ги върти така, щото оставали я свободно да се вижда с всекиго. Често тя ходела и в Гюргево при момчетата, за да им носи едно-друго и да им прибира ризите, които перяла и кърпела в Русе и пак ги изпращала обратно.

Понеже емигрантите в Гюргево решили да минат изново в България, между Русчук и Гюргево била устроена поща за писма и друга разни потребности. Всяка вечер в къщата на баба Тонка пруенощували по трима-четирма души власи каикчии, които бедната жена била длъжна да храми и пои. Тия разбирали значението на своята мисия, та затова не се отнасяли твърде скромно и не се задоволявали с онова, което им се давало. Много пъти до сутрин осъмвали да пият и се веселят, а баба Тонка им слугувала от почит и уважение не към тях самите, но за святото дело, на което служели.

В това време в дома на баба Тонка дошел да живей един турски големец с многочислен харем. Той бил изпратен нарочно, за да надзирава що се върши в къщата на старата жена. Минало се Рождество Христово и емигрантите от Гюргево започнали да минуват Дунава за в България. Мнозина от тях, т.е. всички, които минали през Русчук, трябвало да се отбият при баба Тонка. През нощта тя им опирала ризите, преобличала ги в други дрехи и пр. Една нощ дошли е къщата й трима души от тия апостоли: войводата Стоил, Георги Икономов и Христо Караминков; докато им се намери кола за Търново, тия трябвало да преседят един ден затворени в една стая. Работата била твърде опасна от страна на турците, които живеели в същия двор. За да отстрани всяко съмнение, баба Тонка прибягнала към хитрост. Тя взема две стъкла в ръцете си и започнала да играе из двора, като се и провиквала в същото време. Ветрените кадъни излезли да я гледат и заедно с мъжете си примирали от смях; тия били уверени, че бабата се е напила; но не знаяли какъв огън е горял в това време на нейната глава, когато тримата апостоли, които правителството търсело и под земята, готвели се да посрещнат всякоя опасност със запрегнати револвери в ръката.

Трябва да ви кажа и това, че баба Тонка е жена с весел и шеговит характер. Обстоятелствата я научили и на тая проста истина, че ако човек знае и умее, то много може да спечели пред простодушните турци, които не бяха престанали още от да не уважават пиените и да благоговеят пред лудите, били те от каквато и да е народност. Ако някой строг забитин, който я виждал за пръв път, започвал да я ругае и да я заплашва, че ще да я покачи на въжето, защото проводила четирима души синове в комитета, то тя му казвала, че е намислила наскоро да се жени, а нему, на забитина, ще да купи жълти ботуши от сватбата.

Правителственият човек не можел да разбере що за човек е тая жена, правел сравнение между шестдесятгодишната бабичка и жълтите ботуши и най-после се засмивал.

— Тия мои синове не излязоха от сой — казвала баба Тонка обикновено пред големците; — но сега, като се оженя, ще гледам да не раждам вече царски душмани.