"Записки по българските въстания" - читать интересную книгу автора (Стоянов Захари)

Глава II. Българският революционен комитет

I

„Български революционерни комитет!“, „Панславически комитет!“, „Бунтовни комитет“ и пр. — лаеха него време всичките продадени полицейски и шпионски вестници, заедно с нашите главорези чорбаджии и интриганти гърци, низки поклонници и верни чада на тиранското правителство. Носовете на тия верни копои бяха обърнати към Букурещ и Белград. Там, и нигде другаде, се намира това „страшилище — комитетът“ — казваха тия и турското правителство по примера на другите образовани господарства устрои шпионско отделение, в което се записаха различни вагабонти: поляци, гьрци и някои наши продадани българи, които ходеха начесто да дирят „комитата“ в поменатите два града, отгдето се завръщаха с дебели лъжи, отличително свойство на шпионите, че издирили всичките главатари на комитета. Между другите наши българи в Букурещ е бил изпратен от страна на Али паша и някой си Светослав Сапунов. Ето що пише българският списател революционер — Л. Каравелов в своя в. Свобода, бр. 26, 10 декември 1871 г., за мисията на тая личност:

„Когато Сапунов дойде в Букурещ, то ни донесе две писма, из които едното беше от С., а другото от Д., в които ни рекомандуваха Сапунова като патриотин и умен човек. После вече ние узнахме, че писмото от Д. е фалшиво. В това писмо Д. (а може би и Арнаудов или сам Сапунов) ни пишеха: «Поговорете със Сапунова и гледайте да приемете неговите предложения»… Сапунов ни предложи и следующето: а) «Свобода» да престане и наместо нея да се издава «Революционер»; б) в «Революционер» да се псува Сърбия и Русия; в) да се говори всичко против Турция, само Али паша да се не закача; г) новият вестник да се издава тогава, когато се споразумееме с X. Арнаудова. За всичко това Сапунов ни предложи 300 турски лири“…

И така Букурещ и Белград дълго време са плашили турската империя, но тоя страх е бил напусто, защото в тия два града нищо сериозно не се е извършило, нищо революционно не е съществувало. За разпространението на тоя слух както между турците, така и между българите, даже и между ония, които са били в работата, че главата на комитета се намира в Букурещ, имало няколко причини. Първата и най-главната причина е била да се отвлече чрез това вниманието на турското правителство, което, като вярвало, че неговите душмани се намират вън от държавата, там ще да насочи шпионите си, а работниците в България да останат малко свободни. Второ, че когато един апостол каже на новопокръстения бунтовник, че голямото „добрутро“ на комитета се намира не в неговото село или град, но там, в Белград или Букурещ, гдето има православен княз и християнска войска, то естествено е, че ще може да се произведе по-голямо впечатлание. Трето, че мнозина емигранти, избягнали от Турция, намираха прием в Румъния и Сърбия, а най-главното, че там живееха много войводи, които, при всичко че не правеха нищо, плашеха Турция. Четвърто, че много българи-градинари, които шетаха из Румъния за кора хляб, щом се срещнеха с някой по-отдавнашен българин в Румъния, който да псува турците и да им се заканва, че напролет ще бъдат изгонени, с цел да изкара някоя пара от простия българин, то тоя последният, като се завърнеше в отечеството си, с поемане на душата си разказваше, че видял еди-кой си войвода, който му казал, че царството на турците е свършено вече.

Зная един сиромах, доволно образован човек, който, след като свършил в Болградската гимназия, тръгнал си за България, но за да стресне малко своите приятели в Турско, купил си за двайсе бана един екземпляр от уставите на Централния революционни български комитет, с който още в парахода се похвалил на едно лице, че той е член на тоя комитет. Това лице се случило от шпионската глутница и на часа предава страшния комитаджия, който полежа няколко месеца в русчушкия затвор за ум и разум. На другия ден полицейската газета „Дунав“ извести, че правителството турило ръка на един от размирниците на отоманската държава, когото търсело отдавна.

Пето, че в Букурещ се печатаха всички революционерни, книги под редакцията на Любен Каравелова, който така също беше известен чак в Бабá-алието като главен деятел на комитета. Той проповядваше постоянно със своя революционерен вестник (от 1870 до 1874), най-напред Свобода, а после Независимост, че никакво подобрение е невъзможно да се направи на раята, докато българинът не се опълчи с оръжие в ръка против своите угнетители турци и чорбаджии. Но завинаги се пазеше да изкаже, че в България се приготовлявало въстание. Когато Узунов поиска да убие хаджи Ставря в Хасково, когато се хвана Димитър Общият и когато Ангел Кънчев посегна на живота си, то Л. Каравелов писа, че първият е направил това от лична ненавист; вторият бил елински пропагандист; а А. Кънчев се убил просто да не попадне в ръцете на турското правителство („Свобода“, брой 39, 1872 г.). Това той правеше с единствена цел да запази народното дело, което се приготовляваше измежду самия народ. Около Л. Каравелова са се групирали няколко български патриоти, като Хр. Ботев, Д. Ценович, К. Цанков и пр., които са били съучастници в движението, съчувствували са на делото, помагали в много случаи с парични средства, събрани от разни лица, но нищо положително не са знаели от онова, що се вършеше оттатък Дунава, освен Л. Каравелов и казаните му другари. Но това е било много по-късно. Българщината в Букурещ, както и в другите румънски градове, е съживена най-напред около 1860–1862 г. от покойния Раковски, който около това време съставил в Букурещ дружество. В това дружество, на което бил изработен, и устав от самия Раковски, взели участие богатите българи като Грудов, Андреолу Атанас, Евлогиевци и пр. Когато Раковски пожелал да вземат участие в това дружество и някои от младите българи, хора сиромаси, но честни, старите богаташи възнегодували, защото не им било приятно да имат съприкосновение с подобни хора, и по тоя начин свръзките между стари и млади били прекъснали веднъж завсякога. Така е и трябвало да бъде. Втора причина за това разделение е била: че младите патриоти почнали своите действия в Сърбия. После това старите устроили комитет (Добродетелната дружина) начело с Христа Георгиев, в който комитет взел участие и руският в Букурещ консул. Останалите в Букурещ младежи съставили нещо като революционен комитет, свърталището на който било читалището „Братска любов“. Доколкото ни е извество, в тоя комитет взели участие Д. Ценович, докторите Гръмников, Планински, Попов, Русевич и пр. От 1868 г. Левски станал душата на тоя комитет. Той начесто дохождал в Букурещ от България и всичките членове гледали в неговото лице истински герой.

Както е известно, младежите, които отишли в Сърбия и в числото на които бил и сам Левски, с разрешението на сръбското правителство съставили българска легия, гдето са учили военно изкуство. Но скоро нашите братя захванали да постъпят с българските патриоти не твърде дружелюбно и легията се развалила. Трябва да кажа и това, че балканските устави, прокламациите и различните други правилници на покойния Раковски били са познати само на няколко души непорумънчени още българи във влашката земя. Българският народ в Турско нямал никакво известие. Васил Левски е първото лице, което започна да работи направо с народа. Ето защо неговият успех бе голям и по тая причина неговите заслуги са неоценими.

Комитетът в Букурещ преди дохожданието на Каравелова, Левски, Ботева, Стамболова и пр. не е бил таен революционен комитет, а нещо в рода на английските клубове. За мода, или за да не стоят празни, няколко безгрижни и пустословни богаташи хрумнали им на ума да обяват себе си, че те съставляват някакъв си комитет. Може би те да са имали събрания редовни с председатели, подпредседатели, касиери и секретари, но това показва още по-добре, че в тия формални събрания нищо положително не се е вършило. Тия са служили само за забава, за прекарване на време на няколко души. Може ли да се счита за таен комитет онова общество, което подава открито мемоар на най-прочутия безсъвестен разбойник на света Наполеона III, който искал да учреди международно шпионство? Подобни общества, комитети, асоциации, интернасионали, клубове, уж революционерни, пълнят и в последно време цяла Европа, които само плашат венцоносните богоизбраници, и ги карат да измислят всевъзможни кепазелъци, а всъщност нищо не работят.

За любопитство на читателите давам място на следния привременен закон, написан от покойния Раковски, който никога не се е турял в действие и никому не е бил нужен, както и посетне Уставът на революционния комитет, който читателите ще намерят по-нататък:

ПРИВРЕМЕНЕН ЗАКОН ЗА НАРОДНИТЕ ГОРСКИ ЧЕТИ

Върховното народно Българско тайно гражданско началство, (което се състоя от седем лица: от председателя, подпредседателя и от пет върховни съветника, в събранието си подир едно дълго и зряло размишление решава и издава следният закон:

1. Народните горски чети имат да са предвождат и управляват всяка една от едного предводителя под името „войвода“ и от едного знаменосца (байрактара), който ще бъде под заповед на войводата.

2. Войводите ще се делят на три степени; т.е. тий ще бъдат: първостепенни, второстепенни и третостепенни; тъй също ще са и знаменосците им.

3. Първостепенните и второстепенните войводи ще се назначават от Върховното Народно Началство, а третостепенните, както и знаменосците, ще се назначават от главния войвода, комуто под управлението ще са подложени сичките чети, които ще се отправят в Стара планина и другаде, догдето борави неговата власт.

4. Всеки първостепенен и второстепенен войвода е длъжен да събере и състави своята дружина, като направя един редовен списък: първо, на месторождението им, за възрастта им, за истинното им име и презиме, женени ли са или не, и за сичките телесни черти от личността им; второ, да ги прегледа и предири добре: какви книжа и записки имат отгоре си и по колко пари; трето, да ги съблече и прегледа: има ли болни в тях от световни болести, които тутакси ще изключава, и да не би някой си обрязан (сюнетлия) мохамеданец да се е вмъкнал помежду им, това ще се изпълнява от войводите не само тук, но и навсякъде, когато се съставят четите.

5. Всеки войвода е длъжен да закълне дружината си, като й предложи следните святи обязаности:

„Който има желание да постъпи доброволно в народните българоки горски чети, трябва да се с клства откаже: 1) от пиянство, 2) от лъжа, 3) от кражба между дружината, 4) от курварство, 5) да бъде на всичко послушлив на войводата и на байрактара си, 6) да не причини никакво си несъгласие чрез раздорни клюки и клевети между дружината, 7) да не може по никакъв начин да се отдели от четата, догдето не ги разпусне войводата, 8) да се задоволи на оная заплата, която ще намери за добро да му даде войводата.“

Който приемни сичките тия условия и се обвързе с прописаната в този закон клетва за пълното им съхранение, само той може да бъде приет в народните чети инак, никой никак не ще се приема!

Забележка. Ако ли же някой си приеме с клетва тия всички обязаности и се съпричисли в народните горски чети, а отпосле престъпи само едната от тия святи обязаности, в такъв случай Войводата заедно със знаменосеца имат пълна власт да го накажат тутакси със смърт, като го обличат и докажат пред всичката дружина. Ако ли той, подир престъплението си, успее да избегне от своята чета ненаказан, тогава Войводата, чрез средствата, с които разполага, длъжен е да извести тутакси на другите чета, които са длъжни да употребят общо всичките всеможни средства да го накажат със смърт. Ако ли же и от всичките тях отбегне ненаказан, тогава остая тая грижа на Върховното Народно Началство да изпълни святата длъжност, гдето и да побегне той.

6. Ни един инородец и иноверец не ще се приема под никакъв начин в народните горски български чети.

7. Първостепенните войводи имат власт и право да съставят нови чети в горите и да им назначават войводи от третостепенен чин, като ги подложат под предписаната клетва и под настоящия закон.

8. Всичките войводи са длъжни да следват направленията и наставленията на главния си Войвода, който е определен от Върховното Народно Началство и комуто под управлението тия всички ще бъдат.

9. Която друга чета българи би се появила в Стара планина и другаде по България, ако тая чета не покаже знакът и не издаде лозинката, които ще раздаде и нареди на народните горски чети Върховното Народно Началство и главний Войвода, ако тая друга чета не покаже тия и ако като й се предложи на мирен начин да приемни, да се подложи под настоящия закон, не приеме, тогава всяка от народните чети е длъжна да я удари и разбие. Ако ли не сполучат да я разбият, длъжни са да известяват верните български жители, да я преследват тъй, както една ненародна разбойническа чета. А турските чети въобще трябва да се удрят и разбиват до изтребление.

10. Войводите имат пълна власт да казнят със смърт всяко предателско дело, било сторено от дружината на народните горски чети, било сторено въобще от кого и да е други българин.

11. Главния Войвода е длъжен да държи непрекъснати преписки с Върховното Народно Началство и да дава отчет на всичките си движения и дела в похода си; както и във време потреби и нужди да изпровожда незабавно нарочно человеци чрез средствата, които той по особни наставления разполага.

12. В случай смъртта (не дай, боже!) главния Войвода, второстепенния най-опитния Войвода що постъпи на негово място и ще следва сьщия ход на делата, които е следвал той. На място же второстепенния Войвода ще постъпи знаменосеца на главния Войвода; а знаменосеца на втория Войвода ще бъде знаменосец на новия главен Войвода. Ако ли се прилучи смърт на второстепенния Войвода, тогава главния Войвода ще тури на негово мяото своя знаменосец, а знаменосеца на второстепенния Войвода ще постави себе си знаменосец На негово си же място ще нареди най-достойния момък измежду дружината. Ако ли се случи смърт на третостепенния Войвода, главния Войвода ще се разпореди според изложения начин и в такъв случай прописаната клетва трябва да са подновява. Ако ли главния Войвода се намери надалеч, в такъв случай тогава дружината, чрез общо съгласие, т.е. чрез вишегласие, ще си избере временния Войвода от помежу си, догдето се срещнат с главний Войвода и го он одобри.

13. Ако някой си от дружината за каквато и да е причина дигне ръка против Войводата, знаменосеца или кого и да е от дружината, то всички са длъжни съгласно да го накажат тутакси със смърт.

14. Всичките войводи са длъжни на първия призов на главний Войвода да притичат незабавно на онова средоточиие, гдето ги той призове, освен в случай на невъзможност. Ако ли се докаже, че някой си не послушал тойзи позив, имающи възможност, такъв ще се сматря за народен предател и ще се казни със смърт.

15. Никой Войвода не може да се върне назад, догде се не срещне с главния Войвода и догде не се споразумеят с него за обратното минувание.

16. Върховното Народно Началство ще въоръжи всичките тукашни чети и ще им набави всичките нужни потребности за похода им, както и ще им улесни хода и минуванието за в България и обратно. При това ще се старае и грижи не само за тяхното безопасно зимовище, но и за новосъставените оттам чети.

СМЪРТНА КЛЕТВА

Обряда на смъртната клетва, която ще се кълнят постъпающите момци в народните Български горски чети, е следний: Ще се поставя един стол или друго възвишено нещо според мястото и времето, към Изток Слънца пред когото ще стои прав бъдъщий да се кълне, гледащ към изток: на стола ще се полага: от дясна страна кръст, а от лява святото Благовествование (Евангелие); от дясната же и от лява страна кълнящаго се ще стоят двама Войводи или двама знаменосци, или двама избрани момци от заклетите, с голи ножове, сключени над главата му; дясната му ръка ще бъде положена на кръста, а лявата му — на святото Благовествование. Едно трето лице, стояще пред него, ще чете велегласно клетвата; нящия ще я изговаря реч по реч:

„Заклевам са днес пред бога на честния кръст и на святое Благовествование, че ще удържа и изпълня всичките святи обязаности, които ми съобщиха и четоха в закона. Светлото слънце нека бъди свидетел на моята смъртна клетва; а храбрите юнаци с острите си ножове да бъдат мои казнители в моето престъпление.“

Като се изпълни тойзи свят обряд, заклевший се ще се прекръстн три пъти и ще цалуне честния кръст и святое Благовествование, а свидетелите на клетвата му ще го поздравят братски и ще го причислят в Народните български чети.

1867, Голям Сечку, 1-й

Българският Централен революционерен Комитет се е състоял от няколко бездействени личности, които са били против всяко народно движение, направено без помощта на дядо Ивановия топ и без съгласието на Наполеона Ш. Тоя Централен Комитет, или по-добре Чорбаджийска дружина, състоящ се от Георгиевци, Панаретовци и други, е водел отчаена борба с младата революционна партия начело с Л. Каравелов, Хр. Ботева и др. Тия поддържали полицейски газети: Отечество2, Стара планина (по-късно) и пр., редактирани от продадени личности, П. Кесимов и някой си С. Бежанов, които кадели тамян на гнилото и отживялото, а хулели и правели доноси на младите деятели. По тяхна инициатива се ковели калпави дописки в издаваемите цариградски вестнади Турция и Право, в които се говореше, че Каравелов и неговата дружина са подкупенн от сърбите да увлекат българския народ във въстание против отоманското правителство. Но що говорим ние. Възможно ли е човек богат, владетел на няколко мушии, да има человеческо сърце, да мисли за своите угнетени братя! Каса с жълтици и патриотизъм са два заклети врагове един срещу други.

Тия самозвани патриоти не са приемали даже да се срещнат на улицата с българските емигранти, за унизение са считали ръката да си подадат някому от тях. Българският революционер поет Христо Ботев, който е родственик на милионера Евл. Георгиев, предпочитал да яде отвара и мляко помежду 20 до 30 души бедни емигранти, отколкото да влезе в палатите на безчувствения богаташ. Разказват, че тоя последният бягал като плъх по улиците, когато срещал Ботева, от огнення поглед на когото треперал. Букурещкият централен комитет е бил второ издание на славянофилските комитети, които така също са плашили неприятелите на българския народ, най-много гърците и маджарите, а на дело тия комитети са изпращали в България само черковни книги и попски патрахили.

За доказателство на казаното от нас ние притежаваме следния документ, прошение от българските в Букурещ емигранти, подадено на румънския министър на вътрешните дела след минуванието на Ботевата чета. Ето тава прошение, превод от ромънски:

Господине министре,

Долуподписаиите български въстаници от разни страни на България бяхме повикани от страната на Българския комитет в Букурещ, чрез Ивана Адженова, с обещание, че тоя комитет ще да ни снабди (достави) всичките потреби и пътни разноски, за да отидем на помощ на нашите братя българи оттатък Дунава. Става обаче почти 20 дни, откогато тоя комитет ни лъже и ни държи с думи чрез своите слуги: Грудов, Кавалджиев, Адженов, че уж ще ни дадат тия средства. Но днес, откогато премина четата на Ботева с Радецки, виждаме се отблъснати. Държат ни с лъжа, с други думи, развождат ни ту на Гюргево, ту на Браила, ту в столицата, ту на гарата Търговище и обратно. Тоя мним български комитет желае да се подиграва с нас, бедните емигранти, които сме си оставили занятието и търговията. Заради това молим, г. министре, да се разпоредите, щото г. г. Евлогия Георгиев, М. Колони, д-р Протич, Ст. Станкович, д-р Атанасович и П. Кутев, като членове на Комитета, да ни отпуснат от народните български пари нужната сума да си отидем по работата, т.е. да принесем помощ на нашите братя оттатък Балкана, която, според пристигналите известия, колят се от страна на турците. Молим ви още, г. министре, да благоволите и вземете от ръцете на тия потурчени чорбаджии всичките народни капитали, за да се вложат (depunerea) на хранение под надзора на почитаемото румънско правителство, за да може да има полза и българският народ, в името на който са се оставили от страна на много почивши наши сънародницн и благодетели. Тия членове не са друго нищо, освен такива, които експлоатират в името на народните интереси.

Букурещ, 5 юний 1876 г. За българските емигранти: Иван Стефанов (подп.): Тома А. Кърджиев

Такива са били букурещките богаташи, които препоръчват себе си за патриоти. Който е имал злочестината да се скита из Румъния, той се е уверил в това.

По-късно, в княжество България, беше се устроил подобен самозван комитет под название „Македонска лига“, която имаше за цел освобождението на Македония. Тя се състоеше само от две-три лица, които издаваха разни брошурки с фигури, поддържаха вестник, имаха си печат, с топове и със смачкан полумесец отдолу, и повече нищо, а бедните македонци, които нямаха никакво известие от тая разкошна лига, следваха да пъшкат под ятагана. Вероятно техните притеснения се увеличаваха още по-много, защото чуждите сили бяха направили дипломатически въпрос, че македонците съставили лига, а турското правителство търсеше предлог да вземе по-енергически мерки в Македония.

Това същото правеше и Букурещкият централен български комитет със своите мемоари до Наполеона и до султана, когото наричаха милостив баща, с която си постъпка още повече раздразняваше турското правителство, което си вадеше гнева на беззащитната рая.

Най-добро доказателство, че така нареченият Централен български комитет и неговите членове, отживели чорбаджии, не са вършили нищо за своя народ, служи и тоя поразителен факт, че четата на Хаджи Димитър в 1868, на Христо Ботев в 1876, планът на апостолите в 1875 г. извършиха своето дело без ни най-малката помощ на тоя Централен комитет. Напротив, тия се пазеха от тях, както от самите турци, защото разликата между Панарета Рашеев и Евлогия Георгиев, от една страна, и Григора Доростоло-Червенски и Стефана Карагьозов, от друга, беше само тая, че първите живееха в Румъния, а вторите — в Турция. Всъщност тия бяха екземпляри от един катехизис: първите наричаха младите патриоти бозаджии, а вторите — чапкъни и нехранимайковци. Когато четата на Хаджи Димитра премина Дунава при Свищов, на втория ден чорбаджийската дружина се известила за дръзката посгъпка на младите патриоти, които минали при всичките подмамвания и обещания на Панайот Хитова, който така също бил оръдие на благоразумните и захванал да хитри, един от нейните членове, именно Христо Георгиев, се затекъл при руския консул, комуто съобщил неприятната новина за минуванието на четата Какво е станало после това, мъчно е да се узнае, само това е факт, че после няколко часа русчукският валия знаел, че една чета българи минали Дунава Комитетът на старите отишел още по-надалеч, той взел ролята почти на доносчик, защото протестовал от името на българския народ, че четата на Х. Димитра няма нищо общо с народа. Ако Григорий Доростоло-Червенски, който предаде черноводската чета в 1875 г., се извинява, че така бил принуден да постъпи, то с какво ще да се извинят букурещките чорбаджии, когато в благословена Румъния нямаше турски ятаган? Ние сьжаляваме, че сме принудени да констатираме подобни факти3.

Но това не е попречило на мнозина историци, които, без да изследват по-надълго, за което, разбира се, имаше леснина, брътвят за някакви си централни комитети в Букурещ и Белград, с които били свързани всичките градове в България и които управлявали всичко. Даже и Иречек се е помамил да признае съществуванието на тия комитети, на които такава голяма важност отдава, щото, като говори за Тракийското въстание в 1876 г., казва, че това последното не можало да успее само за това, защото водителите му нямали споразумение с Букурещ и Белград. Заблуждение!

Где прочее се намираше гнездото на „Българския раволюционерен комитет“? Шпионите отговаряха на тоя въпрос, както казах: „В Букурещ и Белград“ — а съучастниците и членовете му казваха: „Навсякъде и нигде.“

Аз ще запозная читателите с тоя комитет и ще разкажа подробно по кой начин именно можах да вляза в него. Когато бях още в абаджиите, често слушах да се говори, че в Русчук имало читалище, в което се събирали младежите и в което се приемали много вестници и книги. Мене ме интересуваха твърде живо тия неща, но не се решавах още да надникна в читалището, защото разказваха, че там се приемали само ония личности, които ходели с европейски дрехи, която имали бради и пр. Тук съм длъжен да ви кажа, че в растояние на две години аз бях напреднал вече достатъчно в моите умствени познания благодаранне на няколко свестни лица, с които се срещах, повечето ученици, а най-повече на собственото си желание. Когато захванах да се срещам с тия последните, т.е. с учениците, повечето в празничен ден, и когато ги запитах учат ли тия в училището Наустницата и Псалтира — две известнн за мене книги, — то прясъствующите слушатели, към които се отправях да питам, такъв смях подигаха, щото замръзнах на мястото си от срам.

— Ние учим други книги, като: история, география и пр. — отговориха тия, — а вашите наустници и псалтири ги четат поповете.

Аз запомних имената на гореказаните книги от учениците и щом се сдобих с пари — твърде късно обаче, — не закъснях да си ги купя, за което майсторът ми малко остана да ме изпъди, като разсъждаваше по еснафски, че умният човек и без помощта на книгите може да стане ачигьоз. От по-напред, докато бях още чирак, задоволявах се да чета от неделя на неделя малките парченца от в. „Дунав“, които събирах през цялата седмица из абаджийските одаи, след като ги хвъфляха вече калфите. По него време тютюнът се усукваше не в бандероли, а във в. „Дунав“, който се издаваше специално за подобни потребности. Но не се ограничих аз само с изучаванието на българския язик. Когато бях овчар, често слушах да приказват многознающите хаджии, че синът на еди-кой хаджия знаял седемдесят и седем язика и че който знаял най-много язици, той бил най-ученият, заключаваха тия. „Защо и аз да не науча поне един от тая язици?“ — помислих в себе си и започнах от едина край. Колкото надписа имаше из града по хотелите, по консулатата, на станцията и пр., всичките изписах на книга, на които скоро научих значението и се запознах с латинската азбука. По-късно можах да узная още и това, че язикът, за който се бях заловил, бил франският и от който знаех вече няколко думи криво-ляво. Наустницата, Псалтира и Чудесата на св. Богородица аз презирах вече от всичкото си сърце и душа.

Моите знания се увеличаваха от ден на ден и аз помислих, че е време вече да посетя читалището, за което немалко ламтях. Няколко пъти ходих и се връщах от вратата, по причина че беше ме срам да се появя пред толкова хора, като си мислех, че може би и да ме изгонят. Един път обаче, докато се наканя да се върна, един господин ме съгледа отвътре и излезе навън да ме покани да вляза. „Не се срамувай; това заведение е отворено като за вас хора“ — каза той и ми подаде един вестник в ръката. Четах аз час, четах два, без да си подигна главата да погледна наоколо си, защото се боях да не наруша някое правило и мислех, че всичките мене гледат. Едьр пот като роса покриваше челото ми, като че бях повикан да отговарям на някои заплетени въпроси, касающи се до живота ми. Не по-малко впечатление ми правеше и наредбата на читалищната стая, с картини и карти по стените, каквито аз сега за пръв път виждах. По едно време обаче присъствующите започнаха да се препират върху някои предмети и аз намерих сгоден случай да отстъпя с бързи крачки из стълбите надолу.

После това произшествие аз станах вече редовен посетител на русчушкото читалище Зора, гдето ден се не минуваше да не отида. Това стана причина да ме изгони един прекрасен ден новият ми господар, който, макар и да не беше абаджия и се считаше за най-богатия и развития между гражданите, не падаше по-долу от абаджиите. Неговата къща беше пълна с всякакви книги, нахвърлени като дърва по разни места, от които аз прибрах няколко в моята стая, и следвах да се занимавам нощно време. Господарят ми обаче скоро узна това мое занятие, от което не се забави да ме лиши по начин твърде груб. Той ставаше нощя, облечен с халят, и дохождаше при мене да ми взема свещта от точка зрение на икономия. „Да му пишете утре на сметката двадесят гроша за свещи“ — казваше той на своите синове.

Когато тоя немилостив господар ме натири от къщата си нощно време, аз отидох в читалището и служащите там момчета, с които се познавах твърде добре, позволиха ми да преспя при тях. Дълго време останах аз на читалището, гдето не само спях, но като си свърших харашлъка, започнаха да ми дават и ядение. „Гледай си работата и не се безпокой — казваше ми единът от двамата мои приятели в читалището. — Няма ще умреш гладен; ще живеем заедно, както можем.“

Това утешение беше твърде благоприятно за мене, защото сега аз имах случай да се ползувам най-много от книги; читалищната библиотека беше на разположението ми. Тия мои приятели бяха господар и слуга, първият — библиотекар и съдържател на читалището, а вторият държеше кафенето; но помежду им не съществуваше никаква разлика: тия бяха от новите хора и си живееха братски. В късо време можах да забележа, че в това читалище се вършат твърде необикновени неща, значението на които не бях в състояние да си обясня. Така например единът от моите благодетели, съдържателят на читалището, комуто познавах положението и знаех, че освен читалищната работа той не вършеше никаква друга търговия, приемаше всеки ден по две-три писма, които, след като прочиташе, или ги хвърляше в огъня, или пък ги скриваше, без да каже нам нещо, от кого е получил писмо и що му пишат. Аз знаех, че другите младежи, когато получеха писмо веднъж на месеца, туряха го във вънкашния си джеб, за да го види всеки смъртен, и го четяха всекиму като вестник. Нашият приятел обаче съставляваше изключение; няколко пъти се осмелих да го попитам за съдържанието на получените писма и откъде му пишат, но той отговаряше с обикновеното си хладнокръвие: „Не е ваша работа.“ Още по-чудното беше и това, че повечето от тия писма той не получаваше от пощата, но от разни пътници, между които имаше и един турчин.

Освен това при него дохождаха твърде начесто не само някои видни граждани, които по положението си нямаха нищо общо с моя приятел, но и мнозина други странни хора, селяни и граждани, с които той отиваше в другата стая да се разговарят. От всичко това се ясно виждаше, че тия хора вършеха някоя работа твърде тайна, но каква именно, аз не можех да отгатая. Няколко пъти се осмелих да попитам за онова, което се вършеше напреде ми, но нямаше кой да ми удовлетвори любопитството.