"Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)" - читать интересную книгу автора (Волтер)

ГЛАВА VБУРЯ, КОРАБОКРУШЕНИЕ, ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ И ТОВА, КОЕТО СЕ СЛУЧИ С ДОКТОР ПАНГЛОС, КАНДИД И АНАБАПТИСТА ЖАК

Половината пътници, изтощени, полумъртви от тази неописуема тревога, която люшкането на кораба вселява в душата на хората, когато всички течности в тялото се плискат в различни посоки, нямаха дори сили да се страхуват от опасността. Другата половина крещяха или се молеха. Платната се разкъсаха, мачтите се строшиха, корабът се проби. Който можеше, вършеше нещо; никой не слушаше нищо, никой не даваше заповеди. Анабаптистът помагаше малко на моряците, той беше на кувертата, когато един разярен моряк го удари здравата и го повали на дъските. Обаче при удара, който му нанесе, той сам се люшна напред и полетя в морето с главата надолу, но се задържа и увисна на една счупена мачта. Добрият Жак изтича да му помогне, измъкна го на палубата, но сам падна в морето пред очите на моряка, който го остави да загине без дори да благоволи да хвърли поглед към него. Кандид се приближи, видя своя благодетел, който за миг се появи над вълните и после бе погълнат завинаги от морските глъбини. Той поиска да се хвърли след него в морето, но философът Панглос го възпря и му доказа, че Лисабонският залив е бил създаден нарочно, за да може в него да се удави този анабаптист. Докато той доказваше това a priori, корабът се разцепи и всички загинаха с изключение на Панглос, Кандид и този див моряк, който беше удавил добродетелния анабаптист. Негодникът щастливо доплува до брега, до който достигнаха и двамата философи, заловени за една дъска.

Когато дойдоха малко на себе си, те тръгнаха към Лисабон. Бяха им останали малко пари, с които се надяваха да се спасят от глада, след като се бяха спасили от бурята.

Едва бяха влезли в града, оплаквайки смъртта на своя благодетел, и те усетиха, че земята се затресе под краката им. Кипящото море заля пристанището и разби корабите, които бяха на котва. Вихрушки от пламъци и пепел изпълниха улиците и градските площади, къщите се сриваха, покривите рухваха върху основите, а самите основи се рушаха. Тридесет хиляди жители от двата пола и от всички възрасти бяха смазани под развалините. Морякът псуваше, подсвиркваше си и си казваше:

— Тук ще може да се спечели нещо.

— Какво може да бъде достатъчната причина на това явление? — питаше Панглос.

— Настъпва краят на света — викаше Кандид. Морякът веднага изтича сред развалините, изложи се да смъртна опасност, за да намери пари, намери действително пари, прибра ги, напи се и падна мъртво пиян. След като се наспа, той купи блоговолението на първото момиче с добра воля, което срещна из развалините сред умиращите и мъртвите. Панглос обаче го дърпаше за ръкава и казваше:

— Приятелю, не е хубаво това. Вие не изпълнявате дълга си към разума на Вселената, не е време за такива работи.

— Върви по дяволите — отговори му другият, — аз съм моряк и съм роден в Батавия3. Четири пъти съм ходил до Япония и четири пъти съм стъпвал върху разпятието. Намерил си кому да разправяш за твоя разум на Вселената!

Няколко каменни къса бяха наранили Кандид. Той лежеше на улицата полузатрупан от отломки.

— Уви — казваше той на Панглос, — намери ми малко вино и дървено масло, защото умирам.

— Това земетресение не е нещо ново — отвърна му Панглос, — градът Лима в Америка претърпя същите трусове миналата година. Същите причини — същите последици. Сигурно под земята има цяла ивица от сяра, която върви от Лима до Лисабон.

— Напълно вероятно — рече Кандид, — но, за Бога, намери ми малко масло и вино.

— Как вероятно? — възрази философът. — Аз поддържам, че това твърдение е доказано.

Кандид загуби съзнание и Панглос му донесе малко студена вода от близката чешма.

На следния ден, промъквайки се през развалините, те намериха храна и възстановиха донякъде силите си. След това се заловиха като другите жители да облекчават страданията на онези, които се бяха отървали от смъртта. Няколко граждани, получили помощ от тях, им дадоха най-добрата вечеря, която можеше да се предложи при подобно общо нещастие. Вярно е, че вечерята беше тъжна и сътрапезниците оросяваха със сълзите си хляба, който ядяха, но Панглос ги утеши, като ги увери, че нещата не могат да бъдат другояче.

— Защото — казваше им той — всичко това е най-доброто, което може да съществува, защото, ако има вулкан под Лисабон, той не би могъл да бъде другаде, защото е невъзможно нещата да не бъдат там, където са, защото всичко е много добре.

Един дребен мургав човечец, близък на инквизицията, който седеше до него, учтиво взе думата и каза:

— Очевидно господинът не вярва в първородния грях, защото, ако всичко е най-добре, не е имало следователно нито грехопадение, нито наказание.

— Най-смирено моля ваше превъзходителство да ме извини — отговори Панглос още по-учтиво, — но грехопадението на човека и проклятието са влизали по необходимост в най-добрия от възможните светове.

— Значи, господинът не вярва в свободата? — рече приближеният на инквизицията.

— Моля ваше превъзходителство да ме извини — рече Панглос, — но свободата може да съществува наред с абсолютната необходимост, защото е необходимо ние да бъдем свободни, защото най-после предопределената воля …

Панглос беше по средата на фразата си, когато приближеният на инквизицията кимна с глава на своя телохранител, който му наливаше вино от Порто или Опорто.