"Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)" - читать интересную книгу автора (Волтер)

ГЛАВА VIIКАК ЕДНА СТАРИЦА СЕ ПОГРИЖИ ЗА КАНДИД И КАК ТОИ ОТНОВО НАМЕРИ ТАЗИ, КОЯТО ОБИЧАШЕ

Кандид не се ободри, но последва старицата, която го заведе в един бордей. Тя му подаде гърненце с мехлем, за да се намаже, а после му даде да яде и пие. След това му показа едно доста чисто легло, до което имаше всичко необходимо, за да се облече.

— Яжте, пийте и спете — каза му тя — и нека света Богородица от Атоша, негово преосвещенство свети Антоний от Падуа и негово преосвещенство свети Як от Компостел бдят над вас. Аз ще се върна утре.

Все още учуден от всичко, което беше видял, всичко, което беше изстрадал, и още по-учуден от милосърдието на старицата, Кандид поиска да й целуне ръка.

— Не моята ръка трябва да целувате — каза старицата. — Ще се върна утре. Намажете се с мехлема, наяжте се и спете.

Въпреки всичките си нещастия Кандид яде и спа. На следния ден старицата му донесе закуска, прегледа гърба му и сама го намаза с друг мехлем. След това му донесе да обядва. Вечерта пак се върна и му донесе вечеря. На следния ден тя пак извърши същите церемонии.

— Коя сте вие? — питаше винаги Кандид. — Кой ви е вдъхнал толкова доброта? Как мога да ви се отблагодаря?

Жената не отговаряше никога на тези въпроси. На третата вечер тя пак дойде, но не донесе вечеря.

— Елате с мен — рече тя — и не казвайте нито дума.

Хвана го под ръка и двамата тръгнаха заедно през полето. Изминаха четвърт миля и стигнаха до една усамотена къща, заобиколена с градини и канали. Старицата похлопа на една вратичка. Когато отвориха, тя поведе Кандид по една скрита стълба, въведе го в един салон със златни тапети, остави го да седне на едно извезано със сърма канапе, затвори вратата и си отиде. Кандид мислеше, че сънува, струваше му се, че настоящият миг е някакъв приятен сън, а досегашният му живот — мрачен кошмар.

След малко старицата се върна, придържайки с усилие една разтреперана жена с величествена осанка, обсипана с блестящи скъпоценни камъни и със забулено лице.

— Свалете това було — каза старицата на Кандид.

Младежът се приближава, вдига плахо булото. Какъв миг! Каква изненада! Струва му се, че вижда госпожица Кюнегонд. И той действително я виждаше, защото това беше самата тя. Силите му изневеряват, не може да продума ни дума, пада на колене. Кюнегонд се строполява на канапето, старата ги напръсква с ливанто, те идват на себе си, започват да разговарят. Отначало си разменят само откъслечни думи, въпросите и отговорите се кръстосват, прекъсвани от въздишки, сълзи, възклицания. Старицата им напомня, че не трябва да вдигат много шум и ги оставя сами.

— Как! Вие ли сте! — казва й Кандид. — Вие сте жива! И ви срещам отново, и то в Португалия! Значи, не са ви изнасилили? Не са ви разпрали корема, както ме уверяваше философът Панглос.

— О, да — отвърна красивата Кюнегонд, — но човек не винаги умира от такива злополуки.

— Но вярно ли е, че баща ви и майка ви са били убити?

— Това е напълно вярно — рече Кюнегонд, като се разплака.

— А брат ви?

— Брат ми също беше убит.

— А защо сте в Португалия? И как научихте, че съм тук? И какви странни обстоятелства ви накараха да ме доведете в тази къща.

— Ще ви разкажа всичко — отвърна дамата, — но най-напред трябва да ми разправите всичко, което ви се е случило, откакто ми дадохте онази невинна целувка и получихте ритници по задника заради нея.

Кандид й се подчини с дълбоко уважение. И макар че беше смутен, макар че гласът му беше слаб и разтреперан, макар че гръбнакът му още го наболяваше, той разказа най-простодушно всичко, което бе преживял от часа на тяхната раздяла. Кюнегонд вдигаше очи към небето, проливаше сълзи за смъртта на добрия анабаптист и на Панглос и най-после заговори на Кандид с тези думи, от които той през всичкото време не изпусна нито една, като не откъсваше очи от нея.