"Луна и грош" - читать интересную книгу автора (Моъм Съмърсет)

II

След като толкова много е писано за Чарлс Стрикланд, може би изглежда ненужно аз да добавя още. Паметникът на художника е неговото дело. Вярно е, че го познавах по-отблизо в сравнение с мнозина други; за пръв път се срещнах с него преди още да бе станал художник, а после нерядко го виждах през трудните години, които той прекара в Париж. Но мисля, че не бих записал спомените си, ако ветровете на войната не ме бяха отвели на Таити. Както е добре известно, там той прекара последните години от живота си и там аз попаднах на хора, които са му били много близки. Мисля, че мога да хвърля светлина точно върху този период от неговия трагичен живот, който остава най-неясен. Ако онези, която вярват във величието на Стрикланд, са прави, то един разказ от човек, който го е познавал лично, едва ли ще бъде излишен. Какво ли не бихме дали за спомените на някой, който е бил тъй близък с Ел Греко, както аз бях със Стрикланд!

Но аз не се оправдавам с подобни доводи. Не си спомням кой препоръчваше на хората за благото на душите си да правят всеки ден по две неща, които мразят; той е бил мъдър човек и аз неизменно следвам неговата рецепта — всеки деи ставам от сън и вечерта отново си лягам. В моя нрав обаче има нещо аскетично и ежеседмично аз бичувам плътта си с едно още по-сурово мъчение. Никога не оставям непрочетена литературната притурка на „Таймс“. Изцелително някак ми действува да си давам сметка за огромния брой написани книги, за светлите надежди на авторите им, като ги видят публикувани, и за действителната съдба, която ги очаква. Какви са изгледите някоя от тях да си пробие път през множеството? А успешните книги все едно не се помнят повече от един сезон. Само бог знае колко болка е изтърпял авторът, през какви горчивини е преминал и колко е страдало сърцето му, за да предложи на случайния читател няколко часа приятен отдих или просто да му помогне да убие скуката по време на път. Съдейки от рецензиите, много от тези книги са написани добре и грижливо, обмисляни са дълго, а на някои с трепет е отдаден дори цял един живот. От всичко това си извличам такава поука: писателят трябва да търси награда само в удоволствието от своята работа, в освобождаването от бремето на обзелата го мисъл и безразличен към всичко друго, да не го е грижа нито за хвалбите или критиката, нито за провала или пък успеха.

Дойде войната и донесе със себе си нов начин на мислене. Младежта се обърна към богове, които ние, от по-старото поколение, не познавахме; вижда се вече посоката, в която ще тръгнат идващите след нас. Младите са буйни и съзнават силата си — без да чукат на вратата, те нахлуха и заеха нашите места. И въздухът заехтя от техните викове. Някои от възрастните подражават в лудориите на младежта, за да убедят сами себе си, че времето им още не е минало; викат заедно с най-гласовитите, но бойният вик глъхне в техните уста; те приличат на нещастните улични жени, които се опитват с молив, боя и пудра, с жалка веселост да си възвърнат илюзията за своята пролет. По-мъдрите продължават пътя си сдържано и гордо. В тяхната тънка усмивка обаче прозира снизходителна насмешка. Те си спомнят как някога с не по-малко презрение и шум също стъпкаха едно преситено поколение и знаят, че и днешните смели новатори някой ден ще отстъпят своето място. Никой няма последната дума. Когато Ниневия7 извиси величието си към небето, новото верую бе остаряло.

Тези красиви думи винаги изглеждат нови за онези, които ги изричат, ала са казвани по същия начин стотици пъти преди тях. Люлее се напред-назад махалото. Отново се изминава един и същи кръг.

Човек понякога живее твърде дълго и от една епоха, в която е имал своето място, влиза в друга, която му е чужда. Точно тогава за любознателните започва един от най-редките спектакли в човешката комедия. Кой например си спомня днес за Джордж Краб? Навремето си той е бил прочут поет и светът признавал гения му с такова единодушие, каквото все по-рядко се среща в по-сложния съвременен живот. Учил се е от школата на Александър Поуп и писал нравоучителни истории в римувани двустишия. Дошла Френската революция, започнали Наполеоновите войни и поетите запели нови песни. Но мистър Краб продължил да пише своите нравоучителни истории в римувани двустишия. Сигурно бе чел поезията на онези младежи, които вдигали толкова шум около себе си, и предполагам, че му се е сторила слаба. Голяма част от нея, разбира се, наистина е била такава. Но одите на Кийтс и Уърдзуърт, едно-две стихотворения на Коулридж и още няколко на Шели откриха необятни царства на духа, които никой преди тях не бе обхождал. Мистър Краб отдавна се бил изчерпал, но все пак продължил да пише своите нравоучителни истории в римувани двустишия. Аз прелиствам писаното от по-младото поколение. Може някой по-пламенен Кийтс или по-ефирен Шели да е публикувал вече нови стихове, които светът с готовност ще запомни. Не зная. Възхищавам се на тяхната изисканост; макар и млади, те са така завършени, че е безсмислено да ги наричаме „обещаващи“; удивлявам се и на техния изтънчен стил, но въпреки богатия им речник (като че са разлиствали „The saurus“  — а на Роже8 още в люлките си) аз не ги разбирам.

Според мен те знаят твърде много и чувствата им са твърде явни; не мога да понасям дружелюбието, с което ме потупват по гърба, или сърдечността, с която ми се хвърлят на врата. Тяхната страст ми изглежда малко анемична, а мечтите им — някак скучни. Не ги харесвам. Да, аз самият съм вече в историята. Въпреки това ще продължа да пиша нравоучителни истории в римувани двустишия. Ала бих бил трижди глупак, ако го правех за нещо друго освен за собствено развлечение.