"Уилоу" - читать интересную книгу автора (Дрю Уейлънд)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТАКРЪСТОПЪТЯТ НА ДАЙКИНИТЕ

Пътят вървеше равен и широк на север, през Долината на Нелвините. Той минаваше напряко през гората, която покриваше източния бряг на Фрийн. Дърветата бяха високи и кичести и често се мяркаха животни, които слизаха до реката да пият вода.

Вонкар изпрати двамата войни напред, да разузнават, а той поведе малката група. Барглекат тръгна след него, като обилно се потеше и непрестанно се оплакваше за щяло и нещяло — ту конски мухи жестоко го хапеха по врата, ту пръста си ударил в някакъв корен, ту разкалян участък правел ходенето прекалено трудно. Мегош и Уилоу вървяха най-отзад, носейки целия багаж, провесен на един огънат от товара прът. В северния край на долината пътят се отдели от реката. В началото широк и добре настлан, сега той постепенно се превърна в разбит коларски път, а след няколко левги в силно обрасла пътека. Така гъсто обрасла, че дори Вонкар я изгуби няколко пъти.

Барглекат все изоставаше и Мегош често го застъпваше по петите. На всичкото отгоре, изглежда всеки по-рязък звук го плашеше не на шега и той всеки път викаше уплашено; трябваше Вонкар да го скастри гневно, за да не нарушава мълчанието на колоната.

Навлизаха в район, в който малко Нелвини изобщо някога ходеха. Само увлечени в преследване на дивеч ловци смееха да се отдалечават толкова на север. Отвъд долината се простираше светът на Дайкините. Вонкар забави ход, стана още по-внимателен, често сам разузнаваше пътя напред.

На втората нощ те спряха за почивка в самия край на долината и си устроиха лагер в една малка пещера далеч от пътеката. Мястото беше добре защитено и сигурно. Огънят и топлата храна бързо приспаха Барглекат, а Мегош, Уилоу и Вонкар останаха сами за пръв път от много време. Бойците бяха на пост и тримата стари приятели можеха спокойно да си поговорят. Животът ги беше разделил отдавна — Вонкар замина някъде далеч и се върна след доста години, а Уилоу и Мегош бяха наследили занаятите и стопанствата на бащите си. Сега те седяха един до друг, както някога край брега на реката, в могъщите клони на някой дъб или в някоя малка пещера като тази.

— Хубаво място, нали Вонкар?

Войнът кимна.

— Последното такова. Оттук нататък ще сме все на открито, много нощи поред.

Мегош се наведе леко напред и попита:

— Ти… ти ходил ли си до Кръстопътя на Дайкините, Вонкар?

— О, да.

— А отвъд него?

— Само веднъж — Вонкар се загледа замислено в приятелите си през пушека. — Когато се отправих в моето странстване.

— Странстване? В търсене на какво?

— Тир Аслийн.

— Тир Аслийн! Но това е само…

— Само легенда? Само мит? — очите на Вонкар блеснаха.

— Е… не е ли така, кажи!

Войнът се засмя, без да отговори.

— Ти не си намерил Тир Аслийн, нали, Вонкар?

— Не.

— Тогава твоето странстване е било напразно.

— О, не, приятелю — Вонкар се засмя тихо и поклати глава, — ако моето странстване беше пропаднало, ние нямаше да сме тук сега заедно.

После, поглеждайки често към детето в ръцете на Уилоу, той разказа една много вълнуваща и интересна история.

Огънят догаряше бавно и разказът явно беше към края си.

— И сега, приятели мои, искам да ви открия нещо — Вонкар се изправи, внимателно помести детската ръчичка и показа знака от вътрешната страна на лакътчето й.

После сложи магическия сребърен пръстен точно до него.

Пръстенът беше инкрустиран със същия знак.

Докато се придвижваха на другия ден, Уилоу често откриваше следите от стария път под краката си. От време на време се виждаха дори запазени участъци от него. Тук-там в реката стърчаха останки от устои на някогашни мостове.

На север от Долината на Нелвините обаче, всякакви следи от път изчезнаха и напредването ставаше все по-трудно. Пътеката навлезе в гъста гора и на много места се налагаше дълго да заобикалят паднали дървета и скали. Натъкваха се на отдавнашни полесражения: наоколо беше осеяно с ръждясали оръжия, брони и белеещи се кости, разхвърляни навред като сухи клони. Веднъж Барглекат ритна настрана нещо, което мислеше, че е буца пръст, и изкрещя от изненада, когато видя да се търкаля потъмнял череп. Друг път Вонкар им показа кон и ездач, загинали заедно, покрити и оплетени в клони на пълзящи растения. Редяха се гледки на смърт и разложение — бесилки, от които висяха плесенясали скелети, мъртви от години троли с потъмняла и изсъхнала кожа, с очи, сякаш пълни с непресъхваща злоба…

Следващата област, в която навлязоха, беше дори още по-ужасна. Неизвестна плесен беше забавила растежа на цялата зеленина. Горите бяха обичайно гъсти и разнообразни, но дъбовете и брезите едва надвишаваха височината на Нелвините.

При тези обстоятелства сигурно прикритие не можеше да се намери никъде. Мяркаха се и мрачни конници по околните склонове на планините.

— Ще спрем тук и ще чакаме да падне нощта — тихо заповяда Вонкар.

Направиха малък лагер, стоплиха се край огъня и хапнаха мълчаливо. Умората, прахолякът и мухите бяха раздразнили детето и то доста силно започна да хленчи и плаче. Барглекат невъздържано ругаеше и дори посегна да го удари.

— Не смей! — със стиснати юмруци го спря Уилоу. — Това нищо няма да помогне. Детето е болно, не виждаш ли?

— Не е болно, дай го насам — Барглекат грубо се пресегна и взе детето, но то се сгърчи и повърна в лицето му.

— Казах ти — Уилоу я взе обратно. — Наистина е болна.

— Ще умре ли? — разтревожи се Мегош.

— Не се шегувай със сериозни неща, приятелю. От недоспиване е. Като си почине и нахрани на спокойствие, бързо ще й мине.

Барглекат шумно се миеше и мърмореше, а войните седяха с кръстосани крака и се подсмиваха.

— Онези конници бяха Дайкини — обърна се той към тях. — Трябваше да им дадем детето.

— Дайкини, но от Нокмаар — присвил очи, поклати глава Вонкар.

— От Нокмаар? — с ужас възкликна Мегош. — Защо си толкова сигурен?

— Приятелят ми ми каза — Вонкар потупа меча си. — Той ми прошепна новината. Кръвта на онези негодници го прави щастлив.

— Мислиш ли, че нас търсят? — попита Уилоу.

— Да.

— К-кучетата с-с тях ли са?

— Да, Барглекат. Но ако трепериш все така, много ще отслабнеш и няма да ти обърнат внимание.

Войните се засмяха на шегата. После Вонкар отново впери поглед в далечните конници. Те се отдалечаваха на изток, най-вероятно подведени от погрешна следа. Привечер долетя далечният вой на кучетата-убийци, който сумрака правеше още по-зловещ. Нелвините потрепериха, дори и Вонкар.

— Само глупаците не се страхуват — каза той, като видя, че Уилоу го погледна. — Как е малката?

— По-добре, Вонкар.

— Дай аз да я понося тази нощ, ти и без това имаш достатъчно товар.

Ходенето през поразената гора беше леко. Нощта беше хладна, а звездите грееха ярко. Вонкар често се усмихваше на детето и тайно докосваше загадъчния знак на ръчичката му. Чуваха го да говори странни думи, които никой Нелвин не би разбрал.

Един кафяв мечок се присъедини към тях за известно време. Той най-напред изчака малката колона да го отмине, а след това тръгна тихо от лявата страна. В желанието си да го прогони Барглекат махаше с ръце, съскаше и подвикваше и това предизвика Вонкар да се обади:

— Глупак! Не виждаш ли какво прави? Не виждаш ли, че ни е приятел?

Мечокът вървеше така, че вятърът да отнася неговата миризма към кучетата и да прикрива тяхната. Призори той се изгуби в гъсталака.

Пътят отново стана широк, личаха много и пресни следи. Вонкар ги разгледа внимателно и поведе малката група към гората. Стремяха се да не се отклоняват, но ходенето беше затруднено и Барглекат отново взе да досажда с оплакванията си. Накрая Вонкар го просна на земята с един ритник, за да млъкне. Само след секунди всички бяха по корем. Уилоу затисна с ръка устата на детето и неистово шепнеше на другите да мълчат. По пътя се задаваха Нокмаарски конници.

Уилоу ги гледаше с разширени от страх очи и за пръв път усети какво значи парализиращ ужас. Конете бяха черни и огромни и той не би могъл да достигне дори стремената им! Освен това бяха покрити с метални брони, от които стърчаха остри шипове, а на челата им стърчаха железни рога.

Ездачите бяха още по-ужасни — огромни и въоръжени до зъби. Това бяха първите Дайкини, които Уилоу виждаше. Кожените им туники бяха нагънати и тежки, а наметалата им се развяваха и издуваха назад като крила на прилеп. Отстрани на седалката се поклащаха шлемове, приличащи на чудовищни черепи. Но най-отвратителни бяха оръжията им.

Дълги закривени мечове за изкормване, боздугани, вериги с шипове, грамадни лъкове и стрели с куки на върха.

От юг се задаваше пратеник и конниците спряха, да го изчакат.

— Гърлата и очите! — с шепот изкомандва Вонкар бойците си.

— Бебето е у Нелвините — провикна се приближаващият се ездач! — Едно от кучетата го е проследило до тяхната долина, но то вече не е там. Сигурно са тръгнали с него на север.

— Дали са успели да стигнат чак дотук? — попита водачът на конниците.

— Сигурно не. Разпръснете се във верига и внимателно претърсвайте навсякъде, по всяка вероятност ще се опитат да минат нощем. Аз трябва да продължа, за да докладвам на Сорша и генерал Каел. Къде е лагерът им?

— На дванайсет левги оттук. Обсаждат замъка Галадорн.

— Галадорн! Това ще е последният скъпоценен камък в короната на Бевморда! Остават само Нелвините, но с тях лесно ще се справим.

Двамата мъже се разсмяха грубо.

— Наслука, приятели! — извика пратеникът на тръгване, — Дано убиете една-две дузини от тези малки прасета до довечера, за да има с какво да нахраним кучетата си.

— А-ах! — изпъшка тихо Барглекат и зарови лицето си още по-дълбоко във влажния мъх.

— Дано срещнеш някое малко прасе като мене, приятелче — едва сдържаше гнева си Вонкар. — Ако не трябваше да пазя детето, това щяха да са ти последните думи!

Пътят скоро отново опустя. Нелвините се скупчиха, за да се посъветват.

— Трябва да се връщаме — каза Уилоу, като трепереше от страх за Кайя и децата. — Ако отидат в селото…

— Ще вземем и малката с нас и така ще ги надхитрим! — възбудено се намеси Мегош.

— Помислете! — пресече ги Вонкар. — Да не искате сами да ги заведем обратно? Не! Ще изпълним задачата си докрай. Хайде, тръгваме към гората.

И така те продължиха по-нататък. На следващия ден достигнаха едно обширно, обвито в изпарения блато. Незнайни доисторически животни тръбяха и виеха смразяващо в далечината. Докато пресичаха местността по отдавна изоставен наколен мост, на два пъти над главите им прелетяха грамадни птици с ципести крила. Тези крила издаваха толкова неприятен и пронизителен звук, че уплашеният Барглекат покри главата си и затича в кръг, запищял като обречен плъх.

Сред мочурищата пътят криволичеше между ниски и полегати хълмове, а после възлизаше към едно просторно плато. Вечерта на другия ден цялата група спря в края на платото и дълго се взира в далечината. Бяха стигнали до кръстопътя на Дайкините, не можеше да има никаква грешка.

Пътят, по който бяха дошли, продължаваше на север, а от запад на изток друг по-широк път го пресичаше, като се губеше и в двете посоки, докъдето им стигаха очите. Дори ако този кръстопът не беше известен на Уилоу от множеството мрачни и страшни Нелвински легенди, той пак щеше да го познае.

Място на смъртта го наричаха легендите, място на крушения и ужас.

Макар че все още бяха далеч от него, ясно се виждаха бесилки, гробове, разлагащи се трупове и белеещи се кости — неми доказателства за това, на което бяха способни Дайкините в омразата и боевете помежду си. От един поглед Уилоу разбра, защо неговите предци бяха избягали на юг и бяха потърсили спокойствие и сигурност в долината, която сега наричаха Долина на Нелвините.

Той затвори очи и, като притискаше силно детето, прошепна:

— Не искам да ходя там, Вонкар. Не мога, не мога.

Войнът сложи ръка на рамото му и каза:

— Трябва, Уилоу. Знаеш, че това е твой дълг.

Когато достигнаха мястото, слънцето беше вече залязло, но последните му лъчи все още обагряха околността в червено. Отблизо всичко изглеждаше още по-ужасяващо — разкривени скелети на трупове на коне и хора се виждаха навсякъде. На бесилките се люлееха гниещи останки, лешояди кръжаха и крещяха неспирно.

— Не ми харесва тук — мърмореше Барглекат.

— Искам да си вървим у дома.

— Тихо! — приглушено рече Вонкар, като оглеждаше местността. — Всички искаме да си вървим у дома, но това ще стане едва след като изпълним задачата си.

— Не може ли поне да стоим по-далеч от тях?

— Барглекат посочи двете клетки за екзекуции, качени на дървено скеле, до което бяха застанали. В едната клетка озъбен скелет, покрит с мръсни дрипи, се държеше с една ръка за металната решетка, а с другата сякаш сочеше към тях.

— Горкият нещастник! — поклати глава Вонкар. — Чудя се, за какво ли престъпление е бил затворен тук.

— М-може би просто е минавал насам? — с треперещ глас предположи Уилоу.

— Не, приятелю. Дори Дайкините не наказват така за обикновени провинения. Трябва да е направил нещо наистина лошо.

Уилоу дълго разглежда другата клетка, но тя стоеше по-назад и в мрака освен купчина парцали не се виждаше нищо друго.

— Хайде да се махаме! — каза Мегош с нисък глас. — Този път и аз съм съгласен с Барглекат. От тези две клетки ме втриса.

Вонкар им даде знак и те се отправиха към единствения храсталак, който се забелязваше наблизо. Бебето започна да хленчи и Уилоу го извади от кошницата.

— Студено е. Трябва да запалим огън — каза той.

— Глупак! Идиот! — изсъска Барглекат. — Искаш цялата кавалерия на Нокмаар да се стовари върху нас ли?

Вонкар сви рамене и нареди на бойците си да запалят огън.

— Тук не е опасно да се палят огньове — отбеляза той. — Погледнете ей там, в подножието на хълма, се вижда един. Освен това нощта е тиха и пътят е открит. Ако някой се приближава, ще го чуем отдалече. Уилоу е прав, детето има нужда от топлина и почивка. Сега вървете да съберете дърва за през нощта, преди съвсем да се е стъмнило.

Вонкар пое малката, двамата бойци застанаха на пост, а Уилоу, Мегош и Барглекат тръгнаха да търсят дърва.

— Не отивайте много надалеч и побързайте!

— Никакви дърва няма, никакви дърва! — оплакваше се Барглекат, като подтичваше след Уилоу.

— Разбира се, че няма, аз ги обрах. Върви настрана от мен и ще намериш.

— Но там е много тъмно!

— Не е по-тъмно, отколкото е тук. Хайде, върви!

Уилоу беше толкова напрегнат и изтормозен, че изобщо не забеляза кога се е озовал пред скелето с ръждясалите клетки. Едва когато втората изскърца леко, той разбра къде се намира. Вместо да се приведе и да побегне, той бавно и ужасено се изправи. Една промъкваща се сянка полека го откъсваше от Вонкар и другарите му. Изведнъж купчината дрипи, която беше забелязал преди, се превърна в човек с трополене и отвратителни крясъци. По-скоро в нещо като човек. Мъртвешки бледа ръка се протегна между решетките и сграбчи Уилоу зад врата.

— Падна ли ми? — чу Уилоу глух и дрезгав глас, както висеше безпомощно на педя от земята.

— Вода, дребосъче! Кажи на приятелчетата си да ми донесат вода, иначе няма да оставя парченце месо по нещастните ти кости! — гласът скърцаше като ръждясала панта.

— Угфуд! Ти ли си това? — една малка човешка пирамидка се зададе в тъмнината.

— Вода! — ръката почти задушаваше Уилоу.

— Барглекат! Доведи Вонкар! — едва успя да изговори той.