"Победа в планината" - читать интересную книгу автора (Фокнър Уилям)

III

Негърът клечеше в преддверието на обора, чиито изпочупени и хлътнали в земята ясли бяха отдавна празни, ако не се смятаха техните два коня. Зад гърба му лежеше отворена протритата раница. Лъскаше чифт тънки салонни чепици с парченце плат и гребеше от тенекиена кутия с лустро, в която бе останал само белезникавият кръг по края. До него, на една дъска, се мъдреше вече лъсната обувка. Кожата бе напукана, а подметката, груба и крива, бе явно скоро закована от несръчна и груба ръка.

— Да се благодарим на бога, че хората не могат да ти видят подметките — рече негърът. — Да се благодарим на бога, че сме сред тая планинска измет. Хич няма да ми е приятно, ако янките видят какво носиш на краката си. — Разтърка с парцалчето, намигна, духна обувката и отново я затърка върху сгънатото си бедро.

— Вземи — каза Уедъл и му подаде чашата. Бе пълна с безцветна, водниста течност.

Негърът спря и обувката и парцалчето увиснаха.

— Какво? — После погледна чашата. — Какво е това?

— Изпий го — рече Уедъл.

— Но това е вода. За какво ми носиш вода?

— Изпий го — каза Уедъл, — не е вода.

Негърът пое чашата предпазливо, сякаш бе пълна с нитроглицерин. Разгледа я, примигна, поднесе я бавно под носа си и пак мигна.

— Откъде го взе? — Уедъл не отговори. Той бе взел лъснатата обувка и не откъсваше от нея очи. Негърът отново поднесе чашата под носа си. — Мирише почти както би трябвало. Но да се превърна на куче, ако изглежда както трябва. Тия хора имат намерение да те отровят. — Допря чашата до устните си и внимателно сръбна, после веднага я свали и примигна.

— Аз не съм пил — каза Уедъл и остави обувката.

— И по-добре — рече негърът. — Аз тука четири години се мъча да се грижа за тебе и да те върна у дома, както ми поръча господарката, а ти да спиш по хорските хамбари като скитник, като някой бездомен негър… — Допря чашата до устните си, надигна я и главата му се отметна назад. Свали чашата празна; беше със затворени очи. — Уф! — рече той и тръсна глава, сякаш е изтръпнал. — Мирише както трябва и точно на място пада. Но да стана куче, ако наглед е като хората! Според мен по-добре да не пиеш. Ако ти дадат още, пращай го на мене. Толкоз работи съм издържал, за господарката и на това ще издържа.

И отново пое обувката и парцалчето. Уедъл се наведе над раницата.

— Къде ми е пистолетът?

Негърът отново спря с обувка в едната ръка и парцал в другата.

— За какво ти е? — Наведе се и погледна калния склон пред къщата. — Тия хора да не са янки? — прошепна той.

— Не — каза Уедъл и зарови лявата си ръка в раницата. Негърът сякаш не го чу.

— В Тенеси? Нали ми каза, че сме в Тенеси, дето е Мемфис? Макар че аз не знам около Мемфис да има такива работи, нагоре-надолу, баири… Знам, нали като ходихме там с баща ти, нищо подобно не видях. Но щом казваш… А сега изведнъж — тия от Мемфис били янки!

— Къде е пистолетът? — повтори Уедъл.

— Казах ли ти аз! — рече негърът. — Правиш ги едни! Дето оставихме тия хора да видят, че бъхтиш баира пеша и водиш Цезар, щото според тебе бил уморен; пък аз съм яхнал другия кон, а ти пеша, макар че аз мога повече и от теб да ходя и колкото си щеш и когато си щеш, и ти знаеш, че е така, нищо че съм на четирийсе, а ти си на двайсе и осем. Ще те обадя аз на майка ти, ще видиш!

Уедъл се изправи, държейки тежък револвер. Щракна с единствената си ръка, дръпна петлето и пак го пусна. Негърът го наблюдаваше, приклекнал като маймуна и загърнат в синята куртка на северняшката армия.

— Остави туй нещо — рече той. — Войната свърши. Нали оттатък във Фърджини ни казаха, че край на всичко? Сега нямаш нужда от пистолети. Остави го, чуваш ли?

— Отивам да се изкъпя — каза Уедъл. — Ризата ми…

— Да се къпеш ли? Къде? В какво? Тия тука никога не са виждали вана.

— На кладенеца. Готова ли ми е ризата?

— Ето я… но върни тоя пистолет, чуваш ли, Соши! Ще те обадя на майка ти. Всичко ще разкажа. Ах, защо не е сега господарят тука!

— Ти иди в кухнята — заповяда Уедъл. — Кажи им, че искам да се изкъпя в кладенеца. И ги помоли да дръпнат пердето на оня прозорец. — Пистолетът бе изчезнал под сивото наметало. Той се приближи до яслата, където бе вързан жребецът, конят вдигна муцуна към него, а очите му се обърнаха меки и диви. Потупа го с лявата си ръка, а той изпръхтя, не високо, със сладък и топъл дъх.