"Аквариум" - читать интересную книгу автора (Суворов Виктор)

5

Бронетранспортьорът с проверяващите е изостанал надалеч. Докато се дотътри до ротата, аз успях да проверя въоръжението, получих рапортите за състоянието на машините, за изразходваното гориво и боеприпаси, строих ротата и замрях по средата на поляната в готовност да докладвам.

Стоя, а наум пресмятам плюсовете и минусите — за какво могат да ме похвалят, за какво — да ме накажат: ротата започна излизането си от парка осем минути преди срока — за това хвалят, за това ротният командир понякога може и със златно часовниче да се сдобие. В началото на войната броенето става на секунди. Всички танкове, всички самолети, всички щабове трябва устремно да се измъкнат от удара. Тогава първият, най-страшният удар на противника ще бъде нанесен по празните военни градчета. Осем минути! Тук имам безспорен плюс. Всичките ми танкове са в изправност и целия ден си останаха такива. Това е плюс за моя заместник по техническата част. Жалко, че поради недостига на офицери в ротата си нямам заместник по техническата част. Аз сам работя вместо него. Опорните пунктове заобикаляхме с внезапен маньовър, като ясно и своевременно съобщавахме за тях. Това е плюс за командира на първи взвод. Жалко, че и той липсва в ротата: пак не достига. Не я пропуснахме ракетната батарея, усетихме я, вдън земята я навряхме. А една ракетна батарея, и най-слабата, може две Хирошими да сътвори. Като прекратих разузнаването и хвърлих своите кутийки срещу ракетите, аз предотвратих Хирошимите. За подобно нещо на война окачват орденче на гърдите, а по време на учения дълго хвалят…

А ето го и проверяващият полковник. Ръчичките му бели, чистички, ботушките му блестят. Заобикаля гнусливо локвите като котка — лапичките да не си изцапа. Командирът на полка, бащицата ни, също е полковник, само че ръчищата му са мазолести, като на палач — ръчища, свикнали на тежък труд. А физиономията му за разлика от бледоликия проверяващ полковник, е белязана от студа, слънцето и ветровете на всички известни ми полигони и стрелбища.

— Равнение! Мирно! Равнение надясно!

Но проверяващият не слуша рапорта ми, прекъсва ме по средата на дума:

— Увличате се, старши лейтенант, по време на боя. Като момченце!

Мълча. Усмихвам му се. Сякаш не ми се кара, а ми окачва медал на гърдите. А той от усмивката ми освирепява още повече. Свитата му мълчи навъсено. Знае тя, че алинея 97-ма от Дисциплинарния устав забранява да бъда руган в присъствието на подчинените си. Знаят майорите и подполковниците, че ругаейки ме в присъствието на подчинените ми, полковникът подронва не моя командирски авторитет, а авторитета на целия офицерски състав на доблестната Съветска армия — в това число и своя собствен полковнишки авторитет. А на мен като че ли ми е все едно. Аз си се усмихвам.

— Това е позорно, старши лейтенант, да не се слушат командите и да не се изпълняват.

Ех, полковник, а пък аз бих обесил на оръдейните дула онези, които не се увличат в боя, които не се опияняват от мириса на кръвта. Това са учения, ами ако в един истински бой веригите на нашите танкове бяха изпоцапани с истинска кръв, не бутафорна, не театрална, само как биха се развъртели моите славни азиатци. Това хич не е слабост. Това им е силата. Тях никой в света не би могъл да ги спре.

— Ами стената! Та вие разбихте стената в парка! Това е престъпление!

Виж за стената и през ум не ми мина. Голяма работа. Тя вече сигурно е възстановена. Колко му е. Докарай от пандиза десет арестанти и за час-два нова ще вдигнат. Откъде да знам полковник, учения ли са или война? Кой го знае по време на тревога? А ако беше война и стената си беше останала цяла, а две хиляди човека и стотици великолепни бойни машини бяха изгорели накуп? А, полковник? Голяма ти е титлата, величаеш се началник на разузнаването на 13-та Армия, ами заинтересувай се колко цели узбеките ми са открили през деня. Те по руски не говорят, а целите безгрешно откриват. Да беше ги похвалил, полковник. Ако не на мен, поне на тях им се усмихни. И аз му се усмихвам. Стоя с гръб към ротата си, няма начин да се обърна с лице към нея. Само че и така знам, че и цялата ми рота се усмихва сега. Ей така, без никаква причина. Такива са ми, хилят се в каквато и да е обстановка.

А на полковника това не се харесва. Той сигурно си мисли, че му се присмиваме. Освирепя полковникът. Заскърца със зъби като мерачът по време на бой. Не може да разбере и оцени усмивките ни. И поради това ми крещи в лицето:

— Момченце такова, вие не сте достоен да командвате рота. Отстранявам ви. Предайте ротата си на заместника, той ще я води в казармата.

— Нямам заместник — усмихвам му се аз.

— Тогава на командира на първи взвод!

— И той липсва — за да не изброявам пред полковника всички по-долустоящи командири, обяснявам: — Само Аз съм офицер в ротата.

Полковникът угасна. Мина му яростта. Мина, сякаш не я е имало. Ситуация, при която има само един офицер, в нашата армия, особено на територията на Съюза, е почти стандарт. Има много желаещи за офицери, само че всички искат да бъдат полковници. А стартирането от лейтенантска позиция не привлича чак толкова. И затова има недостиг на офицери най-долу. Недостигът на офицери е жесток. Но там, горе, в щабовете, това някак си се забравя. Ето и сега полковникът просто не помисли, че може аз да съм единственият офицер в цялата рота. Мен той ме отстрани от командването, такова право има. Но ротата трябва да бъде върната в казармата. А да се изпрати рота, и то танкова, сама, без офицери, на десетки километри, не може. Това е престъпление. Това непременно ще бъде преценено като опит за държавен преврат. Тук, полковник, те очаква смъртен изход. Щом като си отстранил един командир в обстановка, когато няма заместници, тогава ти си приел ротата под своя лична отговорност и нямаш право да я повериш никому. Ако бяха дали такова право, то всеки дивизионен командир би могъл да изведе войските в полето, да смени командирите, като ги замени с удобните му — и преврат. Но при нас преврати няма, защото не всеки се допуска до деликатния въпрос за подбора и разпределението на командните кадри. Да сваляш — имаш право. Лесно е да се сваля. Колко му е — все едно човек да убиеш. Но да се връщат командирите на постовете им, е равносилно на съживяването на умрял. Е, какво полковник, мислиш си отново ротен да ме направиш, а? Няма да стане. Не съм достоен. И това го чуха всички. Нямаш право да правиш ротен един недостоен. А ако горе научат, че близо до държавната граница си свалял законни командири на танкови роти и на тяхно място си поставял недостойни? Какво ще стане с теб? А? Така е.

Сега полковникът да можеше да се свърже с командира на моя батальон или полк и да каже — прибирайте си безпризорната рота. Но ученията свършиха. Свършиха така внезапно, както и започнаха. Кой ще ти разреши да използваш бойна връзка след ученията? Онези, които допускаха такава слободия, бяха разстреляни през 1937 година. Оттогава на никого не му се иска да си играе с подобни неща. Е, какво, полковник? Хайде, води рогата. А може би ти вече си забравил как се води? Може би никога не си и водил? Израснал си по щабовете. Такива полковници колкото искаш. Каквото и да е бойно занятие отстрани изглежда незначително. И танкова рота да се води изглежда проста работа. Само че командите трябва да се подават така, както са записани в новия устав. Хората в ротата не са руснаци, няма да те разберат. Още по-лошо става, ако те разберат не както трябва. Тогава и с хеликоптер няма да ги намериш из горите и блатата. Тежък е танкът и човек може понякога да прегази, мост да не издържи и да полети, в блато да потъне.

А разплатата винаги е една и съща.

Повече не се усмихвам. Ситуацията е сериозна и няма защо да се смея. Тъкмо сега е времето за козируване и: „разрешете да напусна, другарю полковник?“ Все едно, вече съм страничен човек — нито командир, нито подчинен. Вие забъркахте тази каша, вие си я и яжте. Прииска ви се да командвате, ето, другарю полковник, командвайте.

Но злобата и злорадството в мен угаснаха бързо. За ротата повече не отговарям, но няма да я оставя на произвола на съдбата.

— Разрешете, другарю полковник — вдигам ръка към козирката си — за последен път да поведа ротата. Нещо като прощално.

— Да — кратко се съгласи той. За момент ми се стори, че по навик иска да ми даде обичайното указание — демек не увеличавай скоростта, не се увличай, не разтягай колоната. Но не го направи. Може и през ум да не му е минало, просто на мен така да ми се е сторило.

— Да, да, водете ротата. Смятайте, че моята заповед още не е влязла в сила. Отведете ротата в казармата и там ще я предадете.

— Слушам! — Обръщам се рязко кръгом, само забелязах насмешката в свитата на полковника Как така, засега командвайте? Разбира свитата, че такова положение няма — „засега командвайте“. Командирът или е достоен за своето поделение и отговаря напълно за него, или е недостоен и тогава незабавно го отстраняват. „Засега командвайте“ не е решение. И за подобен подход полковникът може скъпо да си плати. И на мен, и на свитата му ни е ясно. Но сега не ми е до това. Имам сериозна работа. Командвам рота. И не ми пука кой и какво е помислил, как е постъпил и как ще бъде наказан.

Преди да даде първата команда, командирът е длъжен да подчини поделението си на своята воля. Длъжен е така да погледне към войниците си, че лека тръпка да премине през строя, та да застинат и всеки да почувства, че веднага ще последва командирска команда. А командите в танковите войски са беззвучни. Две знаменца са в ръцете ми — нищо повече. С тях командвам.

Бялото знаменце — рязко нагоре. Това е първата ми команда. С този кратък и рязък жест предавам на ротата си дълго съобщение: „Ротата командвам аз! Забранявам работата на радиостанциите в режим на предаване до среща с врага. ВНИМАНИЕ!“ Командите са предварителни и изпълнителни. С предварителната команда сякаш впряга подчинените си в желязната юзда на волята си. И, дръпвайки поводите, той трябва да изчака пет секунди, преди да подаде главната команда. Строят трябва да застине, всеки трябва да почувства желязната юзда, всеки трябва едва да трепне, трябва мускулите му да помръднат — както преди рязък удар, трябва всеки да чака изпълнителната команда, както добрият кон чака удара на камшика.

Червеното знаменце — рязко нагоре и двете — настрани — надолу. Трепна ротата, пръсна се, затрака с подкованите си ботуши по бронята.

Може би ротата се сбогуваше с мен, може би демонстрираше наученото пред проверяващите, може би просто злобата напираше и по никакъв друг начин не беше възможно да се изрази. Ех, да беше включил някой секундомера си! Но и без секундомер в този момент, знаех, че моята рота бие рекорда на дивизията, а може би и на още по-високо ниво. В този момент знаех, че в свитата на полковника има много истински танкисти и че всеки сега се любува на моите азиатци. И аз самият съм виждал много рекорди в танковите войски и зная цената на такива рекорди. Виждал съм и счупени ръце, и избити зъби. Но на момчетата им вървеше в този момент. И някак си предварително знаех, че нито един няма да се подхлъзне, да се спъне от немислен скок в люка. Знаех, че и никой няма да си притисне пръстите. Не в този момент.

Десетте двигателя завиха в хор. Аз съм в командирския люк. Сега бялото знаменце горе в ръката ми означава: „Готов съм!“ В отговор виждам девет други знаменца: Готов! Готов! Готов! Рязък кръг над главата ми и отчетлив жест в източна посока: „След мен!“

Всичко това е просто. Елементарно. Примитивно ли е? Да. Но никакво радиоразузнаване не може да открие едновременното придвижване дори на четири танкови армии. А срещу другите видове разузнаване има също толкова примитивни, но неотразими начини за прикритие. И затова ние винаги се появяваме внезапно. Добре или зле, но внезапно. Дори в Чехословакия, дори със седем армии едновременно.

Проверяващият полковник се качи на транспортьора си. Свитата — след него. Бронетранспортьорът изрева, рязко зави и тръгна към военното градче по друг път.

Свитата на полковника явно го мрази. В противен случай биха му подсказали, че той трябва да се движи плътно зад моя танк. Та аз сега съм никой. Самозванец. Да ми се повери рота, е все едно началникът на полицията да повери извършването на арест на някой бивш полицай, изгонен от работа След като ти е дошла на ум такава идея, то поне бъди редом, та да се намесиш навреме. Ако вече си предал ротата някому, ако не умееш да я управляваш, бъди поне редом, за да натиснеш спирачките овреме. Но никой не подсказа на полковника, че той си е поверил живота в ръцете на младия старши лейтенант. А старши лейтенантът, отстранен от власт, може да направи каквато си иска мръсотия, той е страничен човек в ротата. Ти ще трябва да отговаряш. Пък може и всички в свитата да знаеха, че старши лейтенантът ще доведе ротата, без каквито и да било произшествия? Знаеха, че старши лейтенантът няма да проваля полковнишката съдба?

А би могъл…