"Звънтящите кедри на Русия" - читать интересную книгу автора (Мегре Владимир)

5. КЪДЕ СИ ТИ, АНГЕЛ-ХРАНИТЕЛ?

Хрониката на събитията от преживяния живот водеше към детството ми. Спомените ми дойдоха до един момент, когато си играех със селските момчета на пясъка — и там спряха. В душата ми имаше непонятна тревога. Нито едно събитие от през целия ми живот не можеше да предизвика положителни емоции и чувства, подобни на онези, които изпитах онази сутрин, след като бях прекарал нощта с Анастасия; и на ония, които ми внуши тя, като настрои ритъма на околната природа към ритъма на моето сърце. (Аз описах това преживяване в главата „Докосване до рая“). Без да искам, аз ги съпоставях с всичко, което съм преживял досега и не успях да открия нищо подобно. Няколко пъти прекарах житейските си спомени напред и назад като на кинолента: всичките събития вм живота ми, бяха свързани със стремежа ми да постигна, да добия нещо. Често получавах поредното нещо, което желаех, а удовлетворение не идваше. Вместо това — ново желание: А последните години, когато околните считаха, че ми върви както на никой друг, ме накараха да се почувствам нещастен окончателно. Автомобили, жени, банкети, подаръци, поздравления — всичко това започна да ми изглежда празно и ненужно.

Аз рязко станах, и дали на самия себе си, дали на Анастасия, казах раздразнено:

— Няма в човешкия живот подобни „изцеляващи душата усещания“! Поне в моя няма. Пък и при повечето хора липсват — почти изцяло.

Анастасия стана и спокойно отбеляза:

— Тогава ги създай.

— Че какво точно да създам, какво?

— Първо трябва да осъзнаеш в какво се крие най-големият, истинският смисъл на нещата. Ти току-що прегледа целия си живот, но въпреки това не успя да го анализираш, да погледнеш отстрани — така и не успя да откриеш нещо значимо. Все за познатите, стандартните ценности гледаше да се хванеш. Кажи, имало ли е поне един случай, в който да се приближиш до усещането за истинско щастие?

— Имаше два случая, но все нещо ми пречеше да ги преживея като напълно щастливи.

— Разкажи ми за тях.

— Още в началото на перестройката имах късмет да получа много изгодно, на дългосрочна аренда, един речен кораб. Това беше най-добрият пътнически плавателен съд на Западносибирското параходство. Казва се „Михаил Калинин“. Документите са вече оформени, аз вървя към пристанището, гледам го — красавец — и за пръв път стъпвам на палубата на своя параход…

— Радостните ти усещания нали се усилиха малко, когато се качи на палубата?

— Разбираш ли, Анастасия, имаше най-различни проблеми. Когато се качих на парахода ме посрещна капитанът. Отидохме в каютата му, изпихме по чаша шампанско и си поговорихме. Той каза, че трябва спешно да се промият тръбите за водата, защото ХЕИ няма да даде разрешително. Каза още, че:

— И ти потъна в грижи и проблеми, свързани с работата по парахода?

— Да, потънах. Много бяха: А истинска любов — от нито една жена.

— Изкуствено съэдадената материя се отличава по това, Владимире, че създава много повече проблеми, отколкото радости. Измамна е нейната помощ за човека!

— Не съм съгласен с тебе. Може да създава проблеми — иска ремонт, поддържане, — но с нейна помощ може много да се постигне.

— И какво например?

— Ами… даже любов…

— Над истинската любов, Володя, нямат власт изкуствено създадените предмети. Даже и всичко в света да ти принадлежи, само с тяхна помощ не можеш да получиш истинска любов от нито една жена.

— Ти просто не познаваш нашите жени. Разсъждаваш наизуст. Мислиш, че не съм получавал…

— Какво си получавал?

— Ами… любов, по най-простия начин! Някога обичах много силно една жена и то не една и две години. Но тя нещо се дърпаше, не искаше да оставаме насаме. Когато се сдобих с парахода, аз я поканих — и тогава тя се съгласи. Не можеш да си представиш какво беше! Седим с нея на бара на парахода… Шампанското е великолепно, свещи горят, музика — и нито един човек! Само аз и тя… Тръгнахме с парахода и взех мерки да няма никой — да остана сам с нея. Плуваме си по реката… В бара свири свири музика. Поканих я да танцуваме, а фигурата и гърдите й — великолепни. Притиснах я към себе си, сърцето ми затуптя радостно и аз я целунах. Тя не се дръпна, също ме прегърна. Разбираш ли? Тя беше до мене, аз можех да я докосвам, да я целувам! И всичко това — благодарение на парахода, а ти викаш, че имало проблеми:

— А после какво стана с тебе?

— Няма значение…

— Спомни си, моля те!

— Казвам ти, че няма значение…

— Може ли сега аз да ти разкажа какво стана там, на парахода, между тази млада жена и теб?…

— Опитай.

— Ти просто се напи. Нарочно пи без мярка. После сложи пред нея ключовете от своята каюта, от великолепните си апартаменти, а сам слезе в трюма. Спа като мъртъв цяло денонощие. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото дойде момент, когато ти видя на лицето на тази твоя любима млада жена едно странно изражение и отнесена усмивка. Интуитивно, подсъзнателно ти разбра, че тя — твоята любима — в момента мечтае и си мисли за съвсем друго нещо: колко щастлива би била тя, ако на масата в бара на твоя параход сега беше не ти, а той. Онзи, другият, който й харесва… Да можеше не ти, а той да има този параход: Вие бяхте във властта на мъртвата материя, свързвайки с нея своите живи чувства и стремежи, които и двамата убивахте…

— Млъкни, Анастасия! Този спомен ми е неприятен. Все пак този параход не е случаен — нали и с тебе се срещнахме на него?

— Днешните събития се създават от предишни чувства и душевни пориви. Именно те влияят на бъдещето. Само тяхното ускорение и размах рефлектират в небесните огледала; единствено техните възторзи и стремежи се отразяват в събитията на земния живот.

— Какво значи това?

— Това значи, че нашата среща може да е била обусловена от много желания и копнежи на твоята и моята душа — и може би не само на нашите души, но и на душите на нашите по-близки и по-далечни роднини. А може и да се дължи на порива на една вишничка, която расте в градината на твоята вила… Н в никакъв случай не идва от парахода.

— Сега пък какво общо има с всичко това вишничката от моята градина?

— Колкото и пъти да изгледа филма на живота си, ти нито веднъж не се сети за твоята вишничка, понеже не придаваш никакво значение на чувствата, които ви свързват. А именно те са най-важното събитие през последните години от живота ти. Вселената не обръща никакво внимание на твоя параход. Помисли си само за миг: какво може да означава за вселената някякъв си примитивен, буботещ, неспособен да мисли и да се самовъзстановява механизъм? А вишничката — малката сибирска вишничка, която ти си забравил безнадеждно — е отворила огромни космични простори за теб, изменила е хода на събитията, свързани не само с теб и мен. Понеже тя е жива, и тя като всичко живо е свързана неразривно с цялото мироздание.