Владислав КрапивинВечният бисер

1.

Три дни живяхме с Варя при нейните родители в Старокаменка. После Варя остана, а аз се върнах в града с такси.

Колелата на таксито шумно съскаха по влажния асфалт и пореха малките локви. На предното стъкло се залепи кленово листо. Когато минавахме край уличните фенери, листото прозираше като тънка детска длан.

Късно беше. Безнадеждно закъснявах за съвещанието в театъра. Обсъждаше се важен въпрос: откриването на новия сезон; отсега си представях погледа, с който щеше да ме посрещне нашата страшна директорка Августа Кузминична. Затова реших да не минавам през къщи, а да отида направо в театъра.

Колата профуча край нашата уличка със самотен фенер на ъгъла. Толкова бързо, че в първия миг дори не разбрах откъде е дошла тревогата. Отначало имах смътното усещане за нещо нередно, после това усещане се превърна в остро безпокойство.

Няколко секунди се мъчех да убедя себе си, че цялата работа е в умората и тънката момчешка фигура с отпуснати рамене само ми се е привидяла през искрящата мрежа на дъжда. После казах на шофьора:

— Прощавайте, забравих… Трябва да се върнем малко назад.

Шофьорът спря колата и замърмори, че на такава тясна улица няма как да завиеш обратно и да съм мислил по-отрано.

Аз побързах да платя и тръгнах обратно пеш.

Дъждът беше не толкова студен, колкото досаден. Ръмеше и ръмеше… Едри капки падаха от кленовите клони в локвите. Аз измислях някакви най-искрени извинения за Августа Кузминична и ругаех разстроените си нерви.

Но се оказа, че напразно съм ги обвинявал…

Той наистина стоеше на ъгъла, до стълба с електрическата крушка. Притискаше до корема си големия рижав котарак Митка и се мъчеше да го прикрие от дъжда с края на ризката си. Митка нещо не оценяваше тези грижи. От време на време той започваше да рита със задни лапи и да удря нервно стопанина си с опашка по мокрите крака.

— Ти си полудял — казах аз и наметнах двамата с шлифера си. — Какво правиш тук?

Той се усмихна, притисна се до мен и изведнъж се смути:

— Ами търсех Митка… Вали, а той се шляе…

— Митка си е с козина, а ти… съвсем си гол! Ще вземеш да се разболееш малко преди учебната година.

— Ама то не е студено — промърмори той и потръпна под шлифера.

После тихичко каза:

— Добре, че пристигна.

— Разбира се! Инак щеше да се наложи да те простират над печката… Митка търсел, виж го ти! Като си го намерил, какво чакаш под дъжда?

Той наведе глава:

— Ами… чаках.

— Кого?

— Ами… мама може да пристигне.

— Че тя замина ли?

— Аха, сутринта. В Лесногорск при леля Таня.

— Тогава какъв е смисълът да чакаш? Нима ще успее да се върне за един ден.

Той ме погледна за миг и отново наведе глава:

— Може пък да успее…

Отново ме обхвана острото безпокойство. Наведох се:

— Слушай, защо не чакаш вкъщи? Володка, какво се е случило?

Той вдигна лице, обсипано с бисерни дъждовни капки. Когато разговорът станеше сериозен, Володка не шикалкавеше. Въздъхна и каза, без да крие очи:

— Вкъщи ме е страх. Не знам от какво.

Всеки човек се страхува от нещо. Така са устроени хората. Володка се боеше от разни дребни твари: хлебарки, нощни пеперуди, стършели и дори гущери. Едно време се страхуваше от хулигана Васка Лупников по прякор Мехура. Страхуваше се, че Ще му се присмиват заради дружбата му с Женя Девяткина (макар че никой не му се присмиваше). Но никога не го е било страх да остане сам вкъщи. От петгодишна възраст беше абсолютно самостоятелен човек. Оставаше сам дори през нощта, когато майка му имаше нощни дежурства в болницата.

— Да не си болен? — предпазливо попитах аз.

Той енергично поклати глава. Челото му беше студено.

— Какво се е случило, Володка?

Володка виновно сви рамене.

— Да вървим — решително казах аз.

Когато се качихме у тях, аз веднага пратих Володка да вземе един горещ душ. Докато той се плискаше в банята, настаних мокрия Митка до електрическата печка и се озърнах. Всичко беше привично и познато. Какво можеше да изплаши Володка в тази стая?

Преди аз живеех тук. Цели четири години. После си сменихме квартирите с Володка и майка му. Тя предложи това, когато разбра, че ние с Варя ще се женим.

— На вас ще ви бъде по-удобно долу, Сергей Виталиевич — каза тя. — Стаята е по-просторна.

— Че е по-удобно, няма спор — възразих аз. — А как ще бъдете вие? Нали сте двама?

— А вие току-виж сте станали трима — усмихна се тя. — Няма да ви е много лесно с количката по стълбите.

Володка, който присъствуваше на този разговор, ме погледна втренчено. Аз промърморих нещо като: „Благодаря, ще се посъветвам с Варя“ — и, изглежда, че се изчервих. Побързах да изчезна.

Но Володка ме догони на стълбата. Постоя няколко секунди с наведена глава и попита:

— А вие… ще ме пускате ли у вас… понякога поне?

Аз неловко го прегърнах и му казах, че е глупчо.

Оженихме се малко преди Нова година. Сватбата ни беше не много дълга и не много шумна. Володка седеше сред гостите — солиден и сериозен. Пиеше газирана вода, хапваше от салатата и като че ли се чувствуваше добре. Но по-късно, когато около масата вече цареше оживено и малко изморено веселие, аз видях, че той ме гледа със странен поглед и очите му са мокри. Размърдах се, прошепнах на Варя: „Сега ще дойда“, и се наканих да отида при Володка. Но тя ми прошепна строго: „Не ставай!“, и сама отиде при него. Каза му нещо, прегърна го през раменете и го изведе в коридора. На вратата се обърна и ми каза с поглед: „Не се бой“… И аз изведнъж си помислих, че по нещо тя прилича на Володка, макар да е съвсем руса и с лунички. Ненапразно в нашия театър тя играеше ролите на палави и смели момченца.

Върнаха се след десетина минути. Очите на Володка бяха сухи и весели. Той се шмугна между гостите, изскочи до мен и зловещо прошепна:

— Отсега нататък ще те възпитаваме двамата с нея, на! Ще се научиш да се бръснеш и да не си разхвърляш нещата.

— Инквизитори такива — с облекчение въздъхнах аз.

Вторият етаж се хареса на Володка. Той измисли такъв номер: връзваше на конец стъклена запушалка от гарафа, спускаше я от прозореца и дрънчеше по нашето стъкло. Това означаваше: „Може ли да ви посетя? Не сте ли ме забравили?“ Ако бяхме заети, не се обиждаше. Но обикновено Варя или аз почуквахме по тавана с дръжката на метлата. И тогава се спускаше самият Володка.

Спускаше се по много хитър начин. Срещу нашия прозорец имаше голяма топола и един здрав клон се протягаше над покрива на нашата къща. Към този клон Володка прикрепи няколко макари, прекара през тях капроново въженце и завърза към единия му край голяма външна гума от камион. Той се измъкваше от прозореца, сядаше в гумата, постепенно отпускаше свободния край на въженцето и така плавно се приземяваше в тревата пред нашия прозорец. Наричаше тази система „парашут“.

Аз изтръпвах, когато гледах този „парашут“. Самият Володка беше слабичък и лек — можеш да го спуснеш и с конец. Но как тънкото въженце издържаше тежестта на тази гума от самосвал?

— Ще се пребиеш някой път — казвах аз.

— Ами!

— Като си счупиш врата, ще видиш „ами“!

Володка пръхтеше насмешливо, но аз не отстъпвах. Въженцето ми изглеждаше прекалено несигурно. В края на краищата Володка ми се поразсърди, погледна ме отблизо с потъмнели очи и решително каза:

— Какво трепериш толкова? Това въженце ми го подари Женя. Въженцата на приятелите не се късат.

И за доказателство се спусна с „парашута“ заедно с Женя, че и с рижавия Митка. И всичко мина благополучно освен едно — гумата притисна опашката на Митка и горкият котарак се разврещя, забравил за всякаква солидарност и достойнство…

Веднъж в началото на август Володка дойде без предупреждение. Застана на прага. Държеше навитото въженце и леко го галеше, както се гали коте. И тъжно ни гледаше изпод вежди.

— Какво ти е, Володка? — разтревожи се Варя.

— Нищо… — въздъхна той. — Само че Женя замина…

— На лагер ли? — глупаво попитах аз.

— В Африка — мрачно отвърна Володка.

Погледнах го накриво — питам го човешки, а той се подиграва.

— Ама наистина в Африка. За цяла година, заедно с родителите си. Нали са геолози, та ги пращат да помагат на африканците.

— Да, една година е много нещо — съчувствено каза Варя. — Искаш ли чай със сладко? Няма нищо, нали ще се върнат?

— Искам — каза Володка. — Ще се върнат… След колко време…

Варя отиде в кухнята, а Володка внимателно се приближи, докосна с буза рамото ми и вдигна огромните си печални очи:

— Гледай и ти да не заминеш някъде задълго, че тогава съвсем…