"Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))" - читать интересную книгу автора (Лазаров Веско)

УТРО В КЕМЕРО

Ще се помъча да опиша едно утро в Кемеро. Най-напред небето, обсипано със звезди, светещи като брилянти, започва да избледнява и брилянтите гаснат един по един. Това е знак, че тайнството на нощта свършва и започва магията на утрото.

Утрото е увертюра на деня, в който майката земя и всички божи твари се пробуждат да посрещнат настъпващия ден. След зазоряването утрото в махалата започва с изпълнение на недирижирания мъжки хор на петлите. В ранни зори ще се обади дрезгавия глас на някой стар петел. Чули призива му, започват своите арии и останалите петли, при което цялата махала ехти от нестройния им хор. Веселите звуци на палавите кречетала, за които няма покой, се смесват с този хор, за да изпълнят величествената оратория на утрото. В разгара на ораторията слънцето, този предвестник на настъпващия ден, срамежливо се показваше. Най-напред върховете на гордо изправените скали се обличат в златна премяна, а пухкавото облаче над тях надяваше своята сребристо бяла мантия. Между зъберите на скалите орлите, тези волни птици, гордо се реят в кемерските висини.

Ранобудните стопани се заемат със своето ежедневие — хранене на пернатата стока, издояване на добитъка, бране на зеленчуци и плодове от домашната градина. В 7,00 часа градският часовник бие и веднага след него черковните камбани известяват за утринното богослужение. Щом спрат черковните камбани проехтява парната свирка на фабриката на Савка Пърпова която напомня, че трудовия делник започва. Тогава се дава началото на най-шумната мелодия — хаос от звуци. Тя идва от безбройните меденяци, чанове и хлопатари, привързани от грижовните стопани на своите любимци, които изкарваха на пастир. Събираха се две стада — едното пред Гуцовия хан, а другото пред Джамията. Когато стадата тръгнат за Войводин дол, какафонията от звуци става по-стройна и хармонична, защото стадото върви заедно, при което се получава някакъв такт и ритъм. В този хор от звуци от време на време, като солист проехтява гласът на пастира, който предупреждава някое палаво животно, нарушаващо реда и дисциплината.

По улиците към реката с весели бойни звуци, ужасяващи рибите, се отправят патешките кохорти. Предвождани от тлъст патор, строени в редици по един, с типичното за тях клатушкане, кохортите слизат по стръмния бряг към реката. Понякога някоя невнимателна патица се подхлъзва и бързо, бързо цялата кохорта стига своята цел.

Утринната глъчка от детски гласове завършва в 8,00 часа, когато училищния слуга звъни със сладкогласния звънец и известява началото на учебния ден. За миг неукрепналите гласчета замират. Започва щурмуването на крепостта наука и махалата като затихнал вулкан потъва в тишина, за да избухне отново през междучасията.

След преминаване на стадата, стопани, занаятчии, бакали и кръчмари вдигат кепенците и премитат отново дюкяните си. Задължително се премита пред къщите и дюкяните. За да не вдигат прах, преди метенето улицата се полива с ибрик. Това е цяло изкуство, защото всеки си има своя шарка, така че джадето заприличва на кенарено платно, покрито с разнообразни дантели от плетеници. Стадата от своя страна също го поливат и оставят след себе си нелицеприятни купища, издаващи специфична миризма.

С отварянето на дюкяните започва ежедневието. Най-напред се чува провлечения глас на бозаджията:

— Айде на бозата, най-убавата боза! Бозата обикновено той даваше на вересия и в края на седмицата, когато я събираше, наред с поканата си говореше:

— Кога бозата, боза. Кога парата — курата!

Бозаджията беше дребен албанец незнайно от къде попаднал у Враца. Злите езици говореха, че като млад му се случила неприятна случка, въпреки че мохамедовата вяра го била подготвила за това предварително. Разнасяйки боза на някакъв кей в Албания, чуждестранни моряци от неговата вяра го поканили на кораба да им продаде боза. Качил се той на кораба, продал бозата и на изпроводяк двама яки моряци го хванали. Превили го така, че дупето му щръкнало като шамандура. Зорът му бил голям и той започнал да вика. За да заглушат виковете му, те пускали корабната свирка. След тази случка той полежал болен и щом си стъпил на крака — беж да го няма! Избягал в България и дошъл във Враца, защото няма кораби и моряци. Преживяното му се отразило зле. Той намразил Мохамеда, отрекъл се от него, от вярата и табихетите му и станал християнин. За да потвърдят истинността на случката, мюзевирите говореха, че когато чуел свирката на Пърповата фабрика, се спирал, оставял гюмовете на земята, прекръствал се и казвал:

— Боже, Боже, чия ли душа сега чернее?

Тази случка авторът не може нито да потвърди, нито да отрече. Бозаджията си знае най-добре. Но крушка без опашка няма.

След него, а понякога и в хор, се чуваше пискливия глас на евреина Мурдо:

— Яйчароо, яйчароо! Купувам пресни яйца! Той беше висок, слаб попрегьрбен евреин, който живееше със семейството си у дядо Липчо. Носеше една голяма плетена кошница, в която слагаше яйцата. Проверката извършваше с един хартиен цилиндър, а качеството чрез прекарване на яйцата през метална халка. Тези, които не минават през нея са първо качество, а тези които минават — второ. Докато бозаджията минаваше по всички улички, Мурдо заобикаляше Домус чаршия, където живееше акушер-гинеколога Топалов. Според мюзевирите причината за това била следната:

В едно ранно утро Мурдо известявал присъствието си по улицата с традиционното провикване:

— Яйчароо, яйчароо!

От прозореца на втория етаж са показала намръщената сънена глава на доктора, който ядосано викнал на Мурдо:

— Какво си се развикал толкова рано, бе? Хората още спят. Тук яйца няма!

— Докторе, с това си изкарвам лебо! Това ми е занаято — отговорил Мурдо.

— И аз си изкарвам хляба. Ама трябва ли да тръгна из града и да викам като тебе: — Путкаро! Путкаро! Путкаро! Да не съм те чул и видял повече на тази улица! Като искаш яйца, иди в 35-ти пехотен полк! Там има над хиляда чифта.

Особено красиво беше есенното утро в петък — пазарния ден на Враца. Кервани от волски коли, натоварени с дърва, картофи и каквото майката земя бе дарила балканджиите, бавно минаваше по джадето. Мучене на добитък, скърцане на коли, ухание на катран се смесваше с веселата глъчка на керванджиите и настойчивите покани на бакалите, занаятчиите и кръчмарите. Немирни палави деца пъргаво се движеха между колите, качваха се по тях да се повозят. Част от колите спираха пред Гуцовия хан, други на площада пред Джамията, а трети поемаха за другите махали и пазарища. Продали стоката си, балканджиите се отправяха за Кокошкарската капия, където купуваха жито, царевица, олио и други стоки. Напазарували и натоварили колите, те отсядаха на конак в дворовете на водениците. Разпрягаха добитъка, слагаха му сено или снопове кукурузляк и докато чакаха реда си, решаваха своите и световните проблеми в кръчмите, бръснарниците и хановете.

Започваше деня с шеги, зевзеклъци и мюзевирлъци. Те ставаха буквално навсякъде, където се създадеше обстановка за това.

В горния край, под новия резервоар, до джадето, беше кацнала бялата къщичка на Цено Рачев, един родолюбив българин, дал част от себе си в битките на 35-ти пехотен полк. Той беше инвалид от войната. Шрапнел го ранил в десния крак и бил опериран в резултат на което десния крак му беше много по-къс от левия. Поради това носеше ортопедична обувка с исполинска надстройка. Беше винаги добре облечен и избръснат, с грамадни мустаци. Носеше бяла риза, черен костюм, от джобчето на който се подаваше метален калъф за очила, а на главата неизменното черно обло бомбе. Като вървеше по джадето, вдигаше облак прах с исполинската си обувка, а над него като мачта на платноходка при девет бала вълнение, изплуваше и потъваше бомбето му. Цено беше писмен човек, при който ходеха махленците, колибарите и селяните от Згориград, Осиково, Дупни връх за съвети или да им пише прошенията.

Когато слизаше към центъра, той минаваше покрай набора си дядо Никола, чиято къща се намираше на площадчето срещу Гуцовия хан. Сляп по рождение, едър червендалест здравеняк, с черни очила и каскет на главата, всяка божа утрин дядо Никола, избръснат, със засукани юнашки мустаци, облякъл бяла кенарена риза, сядаше на пейката пред двора си. Така той посрещаше и изпращаше до обяд селяните балканджии. Всички го познаваха и любезно го поздравяваха, а някои присядаха при него на сладка раздумка.

Въпреки своите физически недостатъци, двамата добри приятели бяха духовно силни. Често се присмиваха над себе си, но не прощаваха на другите, най-вече техни жертви ставаха, както съмахленците, така и минаващите селяни. Шегите и мюзевирлъците им бяха безкрайни.

В едно ясно лятно утро дядо Никола си сърбал кафето на пейката. Някакъв селянин го поздравил, спрял магарето и го попитал:

— Абе, дядо Никола, да си виждал Цено Рачев?

— Мина преди половин час надоле.

— Дека отиде?

— Отби се при Цено Сълкин и му взема бегачо. Каза, че ще отиде на корлодрума при Двете могили.

— К’во щъ праи там?

— Какво се прави на колодрум? Ще се надбегва с Боселията, Вачо Данчов, Ферферико, Киро Бегачо и други дек, ги не познавам.

— Дека са Двете могили?

— На вършешкото шосе, срещу втори артилерийски полк. Там ще го намериш.

— Я шъ го намера, ама трябва да продам дървата, па незнам на кого.

— У маалата си имаме дърва и трудно ще ги продадеш, ама като те гледам, ти си добър човек и си на зор.

— Верно е! Зорлия съм.!

— Ще ти направя едно добро! Иди при фурнаджията Свети Георги и му кажи, че аз те пращам! Нека ти даде 200 лева и му стовари дървата! За по-малко от 200 лева няма да ги даваш!

Отишъл балканджията, спазарил дървата за 200 лева, стоварил ги и доволен от сделката повел магарето за Двете могили.

Около обяд фурнаджията и дядо Никола си пият в прохладния хан винцето, доволни от направения алъш-вериш, защото магаре дърва струваше не по-малко от 500 лева. В този момент влиза селянина, разгърден и запотен. Седнал на масата и оклюмал глава.

— Какво стана? Намери ли двете могили? — пита го Дядо Никола.

— Намерих ги! Намерих и колодрума, ама Цено го нямаше там. Никой нямаше. Един овчар пасеше овцете си и ми каза, че няма никакво надбегванье — отговорил той, извадил една мръсна кърпа от пояда си и ядосано си изтрил лицето.

— Христо, я донеси едно шише вино за този добър човек! Нека пие за мое здраве! — поръчал Дядо Никола.

Кръчмарят донесъл шишето с вино. Чукнали се тримата за здраве и се замислили. Всеки за своите дертове. Изведнаж Дядо икола се плеснал по челото и попитал:

— Кой ден сме днес?

— Петък, пазарен ден, — отговорил балканджията.

— Мале Господ да ме убие! Аз мислех, че сме четвъртък. Надбягването беше у четвъртък. Допивай си виното и бегай у Ценови, докато не е седнал да яде! Разкажи му гайлето си и му кажи, че аз съм те изпратил. На мене той не може да откаже. Заедно сме воювали и аз съм му бил командир.

Човечецът глътнал набързо винцето, изтрил си лицето с кърпата и повел бързо магарето към Ценови.

След няколко дена Цено Рачев среща Коло с прекор Петел ли пее или кокошка, който продавеше вестници на ръка и му заръчал:

— Коле, иди и занеси едно „Утро“ на Никола! Той те чака на пейката. Носи му много здраве и му кажи, че аз съм те изпратил! Да ти даде бакшиш! Без бакшиш да не си тръгваш! Тази седмица всяка сутрин ще му носиш по едно „Утро“! Той чете само „Утро“, защото на другите не вярва.