"Мъртвите сибирски полета" - читать интересную книгу автора (Фалк Виктор)

VIII. РУСКАТА ЧАЙНА

Балът в палата на великия княз бе в разгара си, когато госпожа Бояновска си тръгна с кавалера си. Те не можаха да си отидат, без да бъдат забелязани, както се надяваха. Две светли очи внимателно ги следяха; те видяха излизането им из малката врата, както и това, че бяха хванати под ръка. Този ням наблюдател беше Кардов, директорът на петербургската полиция. Никак не му харесваше дружбата на госпожа Бояновска с младия барон Хуго. Макар че беше хладен и без чувства, той страстно любеше Феодора. Огънят на любовта се бе запалил в сърцето му и щеше да изригне като лавата на някой вулкан.

— Тя го люби — каза си Кардов, докато ги наблюдаваше. — Тя го обича и му се отдава, а мене ме отблъсква! Глупости! Нима не се досещам защо прави тя това? Целта й е да го съблазни и да разбере дали той е от партията, която цели преустройството на нашата държава, а за да постигне, това, тя трябва да се преструва, че го люби, докато го улови в мрежата си.

Кардов се поразвлече малко, но балът не му се нравеше без Феодора. Четвърт час след излизането на Бояновска той забърза по улиците на Петербург, загърнат с палто с голяма качулка.

Оглеждаше се на всички страни и крачеше замислен, с отпусната глава.

На един ъгъл срещна пиян човек.

За да избегне срещата с него, той забави малко крачка, но онзи като че нарочно идваше насреща му и докато Кардов успее да се дръпне настрана, пияният разтвори ръце и го прегърна.

— Пияно животно — канеше се да извика Кардов, но думите заседнаха на гърлото му, когато пияницата му каза тихо:

— Това съм аз, господин директоре!

— Ашинов?

— Вашият секретар иска да ви съобщи нещо много важно. Някой ви чака в канцеларията.

— Слушам! — каза Кардов тихо, като Ашинов.

Той забеляза, че някои любопитни минувачи го оглеждаха, удари Ашинов с оръжието си в гърдите и каза високо:

— Бягай оттука, пияницо. Иди си бързо вкъщи да се наспиш. С голяма радост пияницата се оттегли и си отиде вкъщи. Той се махна и за голяма радост на зрителите.

Кардов вървеше бързо и никъде не се спря, докато не стигна до вратата на едно голямо здание. Отключи я с едно малко ключе и се качи по стълбите на втория етаж, където висеше надписът: III отделение на царската полиция.

Това отделение беше част от тайната царска полиция, чиито членове имаха за цел да се грижат за благоразположението на целия руски народ и да внушават на всеки русин любов към господаря му. И ако не съществуваше тази любов, всеки бе длъжен да съобщи за това в Трето отделение. Тази тайна царска полиция се състоеше от малък кръг чиновници, всеки един от тях имаше доста много частни агенти на служба при себе си, които донасяха каквото са научили и пазеха тишина и ред сред народа.

Никой в цяла Русия не бе сигурен, че не го шпионират; откриваха най-големи тайни; това, което бащата казваше на сина си, това, което младоженците си казваха в брачното легло — разбира се, имаше и неистини. Ако някой в Русия искаше да си отмъсти някому, достатъчно бе да пошепне няколко думи на тайната полиция и в същата минута клетият човек вече не можеше свободно да се чувствува и радва на своя живот. Започваха да го преследват навсякъде и горко му, ако каже нещо в гнева си.

Такава бе задачата на III отделение на царската полиция, където Кардов бе едно от главните лица. Той влезе в стаята, където освен големите маси, имаше и едно канапе, сандък и чифт обуща. Телефонът беше сложен на една маса. Чрез него подчинените съобщаваха всичко на своя шеф.

Кардов се приближи до телефона и започна да прислушва.

След това взе бележника си и го запрелиства отгоре-отгоре.

— Не е важно — каза, но после, като намери онова, което търсеше, зачете от един продълговат лист.

— Не е възможно — каза той, — тази вест няма да се потвърди. Той не е полудял да дойде насред Петербург! Главата му е оценена и не ще се намери човек в Русия, който да не го предаде. Но както и да е, тази новина не може да е чиста измислица. Ашинов е бил винаги точен в работата си. Той никога не казва нещо, което не може да докаже, това не му е присъщо при неговото хладнокръвие.

Разхождайки се нагоре-надолу из стаята, той си говореше сам на себе си. Изправи се пред един шкаф — изглежда, бе се решил на нещо. Бързо го отвори.

Това бе неговият гардероб, където пазеше дрехите си; преобличаше се, когато ходеше да претърсва града. В този гардероб имаше всякакви дрехи — като се започнеше от просешка дреха, намираше се също и генералска униформа, както и попско расо.

Директорът взе едни вехти скъсани панталони, синьо палто с жълти копчета и със затворена яка, чийто цвят беше почти сив, стар цилиндър и бамбуков бастун с дебела метална дръжка.

Той напръска брадата си със сив прах, за да си преобрази лицето и си сложи сини очила.

Изглеждаше като старец на 60 години; никой не би му дал 30 години.

Преди да напусне стаята, погледна още веднъж онази записка, заради която се бе преоблякъл, и я постави в джоба си.

В нея пишеше:

Чайната на евреина Абрахам Марголински се намираше в онази част на еврейския квартал на Петербург, където живееха бедните евреи — близо до Синагогата. Зданието беше двуетажно, с балкон, подпрян на здрави стълбове, който гледаше към Нева. Тук бе приятно да се живее лете, а през зимата никой не посещаваше чайната, тъй като стаите бяха съвсем ниски, стените опушени, а сводовете прости и вехти. Гостите бяха насядали около кръглите маси, на които вреше самоварът за чай.

Госпожа Марголинска с мъжа си Абрахам Марголински се намираха в най-голямата стая, където имаше най-много посетители, и ги обслужваха.

Запознахме ви вече с госпожа Марголинска, а сега ще кажем нещо и за Абрахам. Противно на красивата си жена, той бе нисък, краката му — сърпообразни и много големи, а ръцете му приличаха на ноктите на орел. Главата му беше покрита с къса къдрава коса, а лицето му бе обрасло с къдрава брада. То нямаше да изглежда грозно, ако не беше големият му нос с големите ноздри, дебелите устни и белоснежните зъби.

Когато тръгна към жена си, Абрахам пъхна ръце в джобовете си и човек би рекъл, че единият му крак е по-къс от другия.

— Махлен, мила моя, пипни ръката ми да видиш как гори, все едно че имам треска. Хич не е за чудене, когато всяка минута очаквам да дойде онзи човек.

Еврейката отпусна рамене.

— Абрахаме, да не си сбъркал, като си уведомил тайната полиция за него? Няма тъй лесно да се отървеш!

Абрахам се замисли, като сви горната си устна и се протегна.

— Махлен, не приказвай глупости — каза той. — Може ли да се мамя, когато чух името му от собствената му уста. Той разговаряше с онези буржоа и ей тука бе седнал. По произношението му човек би казал, че е от Курландия. Бях се скрил и чух добре, като каза: „Истина е, както е истина и това, че аз съм Михаил Бакунин. Вашата дъщеря ми разправи злочестата си история.“ Като чух името Михаил Бакунин, Махлен, все едно че скочих в ледените води на Нева. Бакунин! — казах си. — О, Боже, та неговата глава е оценена за 5000 рубли!

— Пет хиляди рубли! — възкликна алчно еврейката. — Нека Бог ни дава по толкова всеки месец, защото сумата е кръгла и добра, нали, Абрахаме?

— И аз така мисля — каза Марголински, като сви горната си устна чак до носа. — Затова изтичах да съобщя на моя господин Ашинов. Казах му: Ще делим наполовина, господин Ашинов.

— Мислиш ли, че ще дойдат да го арестуват? Марголински извади от джоба си часовник, погледна го и каза:

— Всяка минута трябва да са тук и затова не смея да оставя Бакунин да избяга; тогава ще бъда с 2500 рубли по-беден.

— Много добра сделка — каза еврейката, — но тазвечерната по ми се харесва. Ти що ще кажеш, Абрахам? Ако се доберем до златната диадема на госпожа Бояновска, ще спечелим повече от 2500 рубли.

— Уверена ли си, че тази вечер ще дойдат пияницата Янкович и жена му? — попита Марголински.

— Те дойдоха вече — отговори Махлен. — Заведох ги на втория етаж и им предложих да си пийнат малко ракия, за да бъдат посмели. Ще се промъкнем в къщата на Бояновска преди разсъмване.

Абрахам наведе глава, с което показа, че е съгласен напълно с нейния план. И в този миг се сблъска с един млад човек, който тъкмо влизаше в чайната.

— Къде беше, Исидоре? — извика той на младото момче. — Вместо да подслушваш гостите, ти навярно си се сгушил в някой ъгъл да спиш. Ако не беше син на умрялата ми сестра, щях да те изпъдя и тогава щеше да скиташ по улиците.

Шестнадесетгодишният младеж бе слабичък, но изглеждаше много голям за годините си. Показваше се страхлив и сдържан. Сви рамене и отвърна:

— Вуйчо, защо винаги ме заплашваш, че ще ме изпъдиш? Колко много съм те молил да не ми говориш така, а ти винаги ме заплашващ и с полицията.

— Уверен съм, че и ти като нас ще напуснеш всичко еврейско и ще се покръстиш!

— Никога не ще чуеш от мен какви са съкровените ми желания — каза Исидор с блеснали очи. — Много пъти те молих да не ме караш да работя онова, което не желая и което ме унижава, но нищо не помага! Майка ми, твоята сестра, ме записа в гимназията да уча и ти добре знаеш това. Но след смъртта й бях принуден да остана в твоята къща.

— Ти си мързеливец — каза Марголински, — който не заслужава и 10 рубли месечно. Сега иди да поднасяш чай на посетителите и недей гледа само как да се скриеш с някоя книжка. Трябва да ме слушаш. Разбираш ли?

— Какво ще ми направиш, като не ми се ще да изпълнявам ролята на келнер! — каза смело момчето.

— Какво ще ти направя ли? — извика Марголински и се нахвърли като бесен върху племенника си, ала онзи се приготви да отбива ударите. — Като те хвана, ще ти дам…

Плесница, смяташе да каже, но една здрава ръка го хвана изотзад.

Това бе жена му, която сложи край на тази неприятна сцена.

— Опомни се, Абрахаме — каза тя на мъжа си. — Нима искаш да пропъдиш посетителите? Какво искаш от това дете? Той е невинен. Не трябва да го караш да върши това, което не желае. Най-хубаво щеше да бъде да му помогнеше да продължи образованието си, защото може да стане славен и велик.

Исидор погледна с благодарност тази жена.

Тя го изгледа особено. Кръглите й пълни гърди бързо-бързо се повдигаха. Черните й очи с дълги клепки заблестяха, като че искаха да изгорят младежа.

Марголински се канеше да отговори на жена си, ала погледът му се спря на двама души, които в тази минута влязоха в чайната.

Единият приличаше на руски гражданин, което личеше по вехтите му дрехи и смачкания цилиндър; той носеше сини очила. Неговият другар бе още по-сиромашки облечен. Шапката си бе нахлупил чак до ушите. Той нямаше брада, докато другият, с черното облекло, имаше голяма брада.

— Ето че вече са тука — каза Марголински на жена си, стискайки ръката й, — тоя без брадата е Ашинов.

— Исидоре, бързо дай на господата самовара. Или остави, аз ще им услужа.

В силната си възбуда евреинът не знаеше що да стори. Взе единия пълен с вода самовар, притича при двамата мъже и го постави пред тях.

— Още сега ли ще го арестувате, господин Ашинов, или чакате някого от вашите?

— Мълчи! — извика Ашинов. — Кой е човекът, когото смяташ за Бакунин?

Евреинът наливаше спирт в самовара.

— Нека благоволят господата да погледнат на онази маса отсреща. Там има един човек в турски елек и чалма. Сега разговаря с момчето със сивата брада.

— Значи това е същият човек, казакът със сините очила?

— Той е, ваша милост — пошепна му Абрахам. — Аз чух от него самия, че се казва Бакунин.

— Бакунин! — извика един глас, пълен с изненада. Марголински се обърна, като че ли беше ударен от гръм. Евреинът изгледа своя племенник, който при името Бакунин бе извикал така високо. В първия момент Абрахам като че ли искаше да го удари, но после се овладя, защото се сети, че така може да издаде тайната.

— Махни се оттук! — извика той, като сдържаше гнева си.

И Исидор се отдалечи, за да не видят гостите как го напада вуйчо му.

— Никой не чу нищо — каза Марголински на гостите, — а важното е, че и нашият човек не чу нищо. Какво още мога да сторя за вас?

— Затвори всички врати, за да не може никой да излезе навън, и когато аз извикам, ще изтичате заедно с жена ти в салона и ще изгасиш всички лампи.

— Тежко ми, ако трябва да изпочупя лампите, това ще ми струва много. Но аз смятам, че полицията не само ще ми заплати уговорената сума за главата на този човек, но и ще ми набави счупените лампи.

— Добре, гледай само по-скоро да се махнеш оттук, защото твоето присъствие ще ни издаде — каза човекът със сините очила.

И наистина нещастникът не предчувствуваше опасността. Той живо разговаряше с двамата си съседи. Той бе човекът, който с изпокъсаните си дрехи се бе скитал по сибирския път. Видяхме го като герой, който се притече на помощ на Елисавета, когато тя бе затворена в тъмницата.

За да не го познаят, се беше маскирал и се представяше под името Михаил Бакунин.

Старецът и младежът, с които седеше, бяха барон Фридрих фон Пал и синът му Хуго.

Хуго чу от Бакунин историята на сестра си. Но макар че тази история го беше развълнувала дълбоко, все пак не можеше да забрави Феодора. Той разсеяно слушаше стареца.

— Хуго, ти чу всичко за сестра си. Какво мислиш да правиш, за да си отмъстиш и да я спасиш?

Хуго изтри сълзите си с ръка, на която блестяха брилянтени пръстени.

— Моля те, тате, не ме питай за това. Ти знаеш, че аз ще направя всичко, за да я избавя от сибирските рудници. Но кажи ми как бих могъл да скроя план в тази минута?

— Време за разсъждения нямаш, защото ако не избавиш по-скоро сестра си, тя ще загине. После ще обмисляш всичките трудности, свързани с това пътешествие.

— Аз ще заловя всички виновници и ще освободя Елисавета. — Така буйно го каза, че Бакунин трепна. — Но сега ми се иска да се освободя за малко от тези мисли.

— Аз мисля, че според мен отмъщението трябва да бъде целта на живота ти!

— И аз мисля така, Михаиле — додаде баронът. — Но ще ви обясня защо му се иска да се отдели тази вечер от мене и от дълга към сестра си.

— Тате, моля те — каза умолително Хуго. — Ти нямаш право да разкриваш тайната ми…

Но Фридрих клатеше глава.

— Пред човека, който ни стори такава голяма услуга, не трябва да имаме никаква тайна — каза той. — Не трябва ли да кажа защо искаш да си отидеш и да забравиш за семейното ни нещастие? Хората добре познават този човек, той трябва отдавна да се е досетил, че тук има пръст някоя жена.

— Добре, тогава най-после можете да узнаете всичко — каза Хуго, като се обърна към Бакунин. — Касае се за една жена, на която обещах да се срещнем тази вечер. Заради известията, които ни донесохте, баща ми ме задържа, та досега не можах да устоя на обещанието си, Но вече знам всичко и от утре ще живея само за отмъщението.

— От утре — повтори баронът, — даваш ли ми честна дума, че ако те пусна тази вечер, след три дена ще отпътуваш за Сибир и ще спасиш сестра си?

След като размисли няколко минути, Хуго отговори:

— Давам честната си дума! След три дни ще тръгна да избавя сестра си.

— Знам, че дадената ти дума ще бъде свята. Ни един Пал не е престъпил дадената дума.

Слаба руменина се показа на лицето на Хуго. Пред очите му изплува образът на един нещастен човек, един млад учител-немец. Неговият дух се яви пред него. Той видя лицето му, погледа му, който го укоряваше. Това лице имаше чертите на Конрад Фелзингер. Мъртвец се яви на Хуго и той покри лицето си с ръце.

— Далеч от мене, грозен спомен! Не искам никога да те виждам. Всичко е мъртво и заровено.

Той стана и подаде ръка на Бакунин.

— Сбогом — каза той. — Ще ви бъда длъжник! Позволете да се срещнем през малкото дни, които ми остават да прекарам в Петербург, за да ми дадете някои подробности за тежкото предприятие, което ми предстои да извърша!

— Утре по същото време ще ме намерите на това място — отвърна Бакунин, ала гласът му вече не звучеше с онази сърдечност, с която бе говорил преди малко на младежа. — Ние пак ще се видим — му каза той. — Аз имам да говоря с вас за благосъстоянието на Русия, барон Фон Пал.

Съпровождан от баща си, Хуго излезе от чайната. В същата минута човекът със скъсаните дрехи пошепна на другия със сините очила:

— Ще арестуваме ли и неговите събеседници или ще ги оставим да си отидат свободно.

— Остави ги да си вървят — отговори той. — Познавам единия от тях. Той е барон Хуго, а другият, изглежда, му е баща, чичо или някой роднина. Гледай, Бакунин стана! Ето че говори с евреина. По-бързо, Ашинов, сега трябва да го заловим.

Човекът със сините очила понечи да стане, но другият го спря.

— Още малко почакайте — каза той. — Марголински ми смигна да кротуваме.

— Дявол да го вземе, какво е пък това? Сега той отива с евреина?

— Този евреин няма така лесно да го изпусне — каза събеседникът му.

— Не вярвам, той е прекалено страхлив, за да направи нещо против нас.

— Ей-сега ще разкрием лукавата му постъпка. Но ето че жена му идва. Като че иска да говори с нас…

— Мъжът ми току-що подмами оня човек в една стая, откъдето-никой не може да избяга. По-добре е да се справите с него там, тъй като тук не е удобно. Пред гостите кой знае какво може да стане!

— Те се боят от нихилистите — пошепна мъжът с дългата дреха на другия с очилата.

— Дали се боят или не — е наша работа. Преди няколко недели стана една случка, която наистина хубаво ме изплаши. Във Варшава открихме един мъртъв ученик. Той бе писал на началника на полицията, че искал да му съобщи някаква тайна, от която зависел животът на царя.

— Но не, по-добре да свършим тихо тая работа…

— Ще ни повика ли мъжът ви, когато стане време?

— Ще ви повика, бъдете сигурни в това — каза еврейката. Успокоени от отговора, двамата мъже от тайната полиция заеха местата си до масата.

В това време Бакунин се качваше заедно с евреина по стълбите, които водеха на горния етаж.

Марголински осветяваше пътя на гостенина си. Свещта, която той носеше, светеше много слабо.

— На кой етаж е стаята, в която ме водите? — попита Бакунин, като хвърли подозрителен поглед към домакина.

— На втория — отвърна евреинът. — Стаята е така хубава; все едно че ще бъдете в лоното Аврамово.

Евреинът го въведе в една стая на втория етаж. След като остави свещта на масата и посъветва гостенина да си легне по-скоро, той излезе и заключи вратата отвън.

Щом остана сам, Бакунин дръпна езичето на вратата, смъкна изкуствената си брада, взе свещта и внимателно започна да разглежда стаята. Опитвайки дебелината на стените, той внезапно забеляза, че една от тях, точно зад мръсното канапе, беше преградена с дъски, там изобщо нямаше стена и у него се появи съмнение.

— Трябва да бъда много внимателен, да не би някой да дойде зад стената и да подслушва що говоря. Ха. Що е това? Лош знак!

Тези думи се отнасяха за железните решетки, които видя на прозорците.

— Чудно — каза той, — стаята е също като затвор. Никога не съм бил тъй недоверчив, както към този евреин; тоя човек никак не ми се харесва. — Свали елека си и се оказа, че отдолу е облечен с модерно облекло. — У него има нещо съмнително; по лицето му се чете нехайство, а и струва ми се, че той потрепера, когато го погледнах строго в очите. Но от тези хора не се боя. Напоследък никой не знае колко е ценна моята личност за тайната полиция.

Изведнъж Бакунин млъкна и огледа внимателно цялата стая. Не беше ли това познат глас? Той спря да диша и се ослуша. Беше обезпокоен.

Бавно мушна ръка в джоба си и извади револвера.

— Струва ми се, че в последно време съм доста нервен, сякаш виждам духове там, където ги няма. Нима не съм сам в тази стая?

След като се поуспокои, продължи да се съблича, а после огледа наоколо, като държеше в едната ръка свещта, а в другата револвера. Така отиде и до леглото си.

Един черен предмет лежеше на пода под леглото. По всичко изглеждаше, че това е човек.

— Излез, глупецо! — извика Бакунин. — Вън, или ще продупча черепа ти, преди да съм видял лицето ти!

Изпод леглото изведнъж се показа една глава, а след това и тялото.

Бакунин се отдръпна назад, като не снемаше поглед от лицето на човека, срещу когото бе насочил револвера си.

— Какво дириш тук? — попита той. — Бързо ми дай оръжието си и кажи кой те е пратил да ме убиеш?

Непознатият уплашено показа вратата, като че искаше да му даде знак да говори по-тихо, след това падна на колене пред Бакунин, скръсти ръце и каза тихо:

— Аз те обожавам, Бакунин, ти си народен човек, спасител на нещастните.

Като ударен от гръм Бакунин отстъпи една крачка назад.

— Какво е това? — извика той. — Не може да е преструвка! Доколкото познавам хората, струва ми се, че този въодушевен поглед и този разтреперан глас са искрени.

— Прав сте. Намеренията ми са чисти като ясен ден — увери го младежът. — Откакто чух за вас, велики човече, аз ви уважавам и се стремя да се запозная с вас. Но ето че сега ми се удаде възможност да спася живота ви.

— Да спасиш живота ми? — извика Бакунин. — Значи някаква опасност ме грози?

— Голяма опасност — отговори Исидор, защото това бе той — и ако не ни помогне Бог, ще пропаднем!

— Трябва да има някакво предателство! — извика решително Бакунин.

— Черно и пъклено предателство — потвърди Исидор накъсо. — Ще ви разкажа що се случи. Аз съм племенник на вашия домакин. Бях седнал близо до вуйчо си, дочух думите, които той каза на жена си: „Махлен, тази работа навярно ще свърши тихо. Аз ще го заведа в стаята с решетките. Нека там да го нападнат, вържат и го отнесат с чувала. Тъй всеки ще помисли, че изнасят някаква стока, а не човек.“ Преди няколко минути чух как вуйчо ми произнесе вашето име пред две съмнителни личности и изведнъж се сетих, че това сте вие.

— Значи такава е работата — извика Бакунин и зареди револвера си. — Оставете ги да дойдат; ще ме намерят подготвен и ще отмъстя с кръв за това предателство.

— Моля ви в името Божие, не бъдете тъй безумен да смятате, че по този начин ще се спасите — каза Исидор. — Само бягството може да ви спаси. Но нямаме време! Струва ми се, че те приближават вече! Говорят за това как ще си поделят възнаграждението. Ще си поделят само лъвската кожа — додаде шеговито Исидор. — Аз ще ви спася, Михаил Бакунин!

Бакунин огледа подозрително стаята.

— Тогава трябва да сте магьосник, тъй като не виждам никакъв изход. На вратата са поставени стражари, а на прозорците има решетки. Няма никакъв таен изход! Как ще се измъкнем оттук?

— Вие сигурно мислите, че в тази стая няма таен изход — пошепна му Исидор. — Истината е, че за него знаем само аз и вуйчо ми.

След като каза това, той се приближи до едно изцапано обявление, залепено на стената. На него бяха напечатани разпорежданията на тайната царска полиция, отнасящи се до всеки ресторант в Петербург. Исидор повдигна това обявление и натисна някакво копче. Изведнъж една врата се отвори и Бакунин видя пред себе си мрачен вход и много стръмна стълба.

— Вървете подир мене и се дръжте за мене — рече младежът. — Време е вече, Михаил Бакунин. Ето, чувате ли, че идат?

— Отворете вратата, уважаеми господине — чу се отвън милият глас на Марголински. — Съжалявам, че съм принуден да ви безпокоя, но имам да ви съобщя една много важна новина.

— Глупак! — каза Бакунин и додаде със спокоен глас: — Сега, сега, обличам се. Моля, почакайте една минутка.

И Бакунин, и Исидор се изгубиха в тъмния вход. Исидор затвори вратата и скри тайния изход.

Настъпи мъртва тишина. Марголински отново похлопа. Тишина, никакъв отговор. Той забарабани с юмрук и извика с писклив глас:

— Май не ви се иска да отворите, но полицията е тук и иска пътните ви документи. Полицията от шега не разбира, затова отворете.

— В името на закона, отворете! — прекъсна го Кардов.

Пак тишина. След това вратата изпращя и падна с трясък в стаята. Тайната царска полиция влезе заедно с гостилничаря.

— Хванахме го! — завика евреинът, като потриваше ръце. — Ние спечелихме заедно 5000 рубли!

Изведнъж започна да се оглежда уплашено, а лицето му пребледня.

— Къде е, дяволите да го вземат? — извика Кардов и махна очилата си, за да види по-хубаво.

— Къде е? — повтори Ашинов и хвърли строг поглед към евреина, който започна да трепери.

— Къде ли може да бъде! — охкаше Марголински и се мъчеше да придаде на гласа си известно хладнокръвие. — Не е могъл да изхвръкне през тавана или да избяга през пода.

Тъй като не вярваше на думите си, той огледа цялата стая и се увери, че Бакунин наистина го няма.

— Евреино! — извика Кардов. — Ако си ни излъгал, ще те пратя на 10-годишно заточение в Сибир.

Марголински падна на колене и като чупеше ръце и скубеше косата си, ги убеждаваше, че не е излъгал.

— Това е цяло чудо! — каза той с развълнуван глас. — Трябва Бог да е направил някое чудо. Ако не ви казвам истината, всемогъщи директоре, изпратете ме не за 20, а за 100 години в Сибир. Нима не ми се иска да спечеля такава голяма сума? Но ето…

— Не приказвай глупости! — извика Кардов и го блъсна като куче, което му се навираше в краката. — Сигурно ни мислиш за глупаци, а? Прегледа ли навсякъде? Да не би да се е скрил някъде тук?

— Той е избягал — каза секретарят, — по всичко личи, че го е сторил с голяма бързина; ето му елека и фалшивата брада. Тези вещи показват, че той се е готвел да си легне. Някой трябва да го е предупредил за опасността, която го застрашава.

— Сега знам — извика Марголински като луд. — Работата е ясна! Той е избягал през тайната врата, която случайно е открил, тъй като освен мене и жена ми, никой друг в къщата ни не я знае.

Той се втурна като луд към стената; повдигна обявлението, което бе спуснато внимателно от Исидор, и отвори тайната врата.

— Оттук е избягал извика той. — Ето, вижте, че не съм ви лъгал. Сигурно е избягал в същата минута, когато ние бяхме на вратата.

Кардов прехапа устни така, че кръв потече от тях. Той трепереше от яд, задето жертвата бе избягала от ръцете му.

— Как е намерил изхода? — попита Кардов евреина. — Трябва някой да му го е показал!

Марголински се кълнеше във всичко на света, че той не е сторил подобно нещо.

— Накъде водят тези стълби? — попита Кардов.

Абрахам се уплаши; не му бе приятно да отговаря на такъв въпрос.

— Тези стълби… — мънкаше той, — ваша милост… тези стълби… да ми помогне Бог, са обикновени стълби, те са направени главно за да мога да наглеждам по-добре големия си дюкян, защото, както знае господин Ашинов, вашият секретар, освен че държа кафенето, работя и със залози, които крия в черния ъгъл на мазето. Тези стълби водят там.

— Във всеки случай беглецът трябва да е вътре, защото ти сигурно си затворил много добре.

— Дали съм го затворил добре, господине? Не се грижете! Голяма брава има на вратата. Истински затвор е тук. Но каква полза от това, когато за оня, който желае да излезе навън, е достатъчно да дръпне железата и да иде в градината.

— Ашинов, вижте дали този евреин говори истината!… Ашинов скочи като котка, Марголински и Кардов останаха в стаята, а евреинът размишляваше и си говореше сам:

— Кой ли ще е?… Аз не съм, Махлен още по-малко, тогава кой ще е тоя, който знае тайната на къщата ми? Исидор — викна той. — Защо се мъча и си бия главата? Той е сторил това; той е искал да ме измами, както и да измени вярата си.

Марголински гризеше ноктите си от яд.

— Тежко му и горко, ако моите предположения излязат верни. Ако и да е син на сестра ми, ще му отмъстя.

Ашинов се върна и потвърди пред Кардова, че Бакунин е избягал през същия изход, за който предполагаше евреинът, като е слязъл по стълбите и оттам се е измъкнал през прозореца.

— Ваша милост, не ви ли казах? — извика Марголински, смятайки, че по този начин доказва невинността си, но изведнъж млъкна, защото видя, че Ашинов извади от джоба си една червена копринена кърпа.

— Бакунин не е избягал сам — прибави секретарят. — Наличието на тази кърпа с двойна буква „М“ доказва това.

— Двойно „М“ — извика собственикът на чайната и веднага се сети, че тази марка имаха дрехите на жена му. — Какво означава двойно „М“, господин директоре? Нима не може да значи Марушка Манкович или?…

— Или Махлен Марголинска — прекъсна го подигравателно Ашинов. — Не се преструвай, евреино! Тази кърпа е собственост на жена ти.

— На жена му ли? — извика Кардов. — Това не може да бъде. Тя не е могла да помогне на Бакунин в бягството, защото през това време беше в гостилницата.

Абрахам държеше кърпата и я гледаше с голямо любопитство.

— Откъде-накъде кърпата на жена ми е тук? Да не би Исидор да я е изгубил?

В главата на Марголински се въртяха страшни черни мисли.

— Момъкът не е грозен. Тези ясни черни очи, после… това се харесва на жените…

Ясният глас на Кардов го изтръгна от дълбоките му мисли.

— Невъзможно е да се докаже, че си взел участие в бягството, но в бъдеще се пази добре. — Ашинов, ела, искам да ти говоря.

Кардов излезе от стаята, а Ашинов се престори, че разглежда нещо.

— Марголински — извика той и злобна усмивка се появи на устата му, — аз спечелих повече от залавянето на Бакунин.

— Какво искате да кажете с това, благородни господине? — попита евреинът, който не очакваше нищо добро.

— Там, в зимника, открих нещо твърде особено!

— Нещо особено? И какво е то?

— Не се преструвай, драги мой! В зимника има различни стоки от странство, а още по-важно е, че нито една не е преминала през митницата.

— Не можете да го докажете — мънкаше Марголински. — Няма да издадете, че стоката е укрита, за да не погубите един беден човек.

— Не само твърдя, че е укрита, но и ще докажа това — заяви решително Ашинов. — знайте, че това е знак да бъде затворен. Не го пускайте повече на свобода — нека завърши живота си в някой петербургски затвор или в Сибир! Разчитайте на мене и ми имайте доверие.