"Кон-Тики (Със сал през Южното море)" - читать интересную книгу автора (Хейердал Тур)ОСМА ГЛАВАСРЕД ПОЛИНЕЗИЙЦИТЕНашият малък остров не беше населен. Опознахме много бързо всичките му палми и всичките му брегове, защото напреки той беше едва двеста метра. Най-високата му точка се намираше на не повече от два метра над лагуната. В палмовите корони над главите ни висяха големи гроздове кокосови орехи със зелени черупки, които криеха от тропическото слънце вкусното си съдържание — студено кокосово мляко. През първите седмици поне нямаше да страдаме от жажда. Имаше и зрели кокосови орехи, а лагуната беше пълна с раци отшелници и най-различни видове риби, тъй че щяхме да сме добре — що се отнася до храната. На северната страна на острова намерихме останки от стар небоядисан дървен кръст, полузаровен в кораловия пясък. Оттам се виждаше на север по протежение на рифа към далечния скелет на разбития кораб, който бяхме видели, когато вълните ни повлякоха към лобното ни място. Още по-далеч на север се синееха върховете на палмите на друго островче. Гъсто обраслият остров на юг лежеше много по-близо. И там не виждахме признаци на живот, но засега трябваше да мислим за други неща. Робинзон Хеселберг, нахлупил огромна сламена шапка, пристигна накуцвайки с пълни шепи пълзящи раци отшелници. Кнут запали няколко сухи дръвца и обядвахме с раци, а за десерт пихме кокосово мляко с какао. — Какво ще кажете, момчета, хубаво е на сушата, а? — попита Кнут възторжено. Та нали неотдавна беше слизал на суша! Но докато говореше, той залитна и изсипа половин чайник вряла вода върху босите крака на Бенгт! През този първи ден на сушата след сто и един дни, прекарани на сала, на всички ни се струваше, че земята под нас се олюлява, и както си вървяхме, току почвахме да залитаме между палмите, защото протягахме крак, за да посрещнем някоя вълна, която не идваше. Когато Бенгт ни раздаде съответните прибори за ядене, Ерик се ухили. Спомням си, че след последния обяд на сала аз се наведох над водата, за да изплакна канчето си, а Ерик само погледна към рифа и като прибра спокойно нещата си неумити, каза: — Мисля, че днес няма защо да ги мия. Когато ги намери в кухненския сандък, те бяха толкова чисти, колкото и моите. След като се нахранихме и хубаво си починахме, изтегнати на земята, взехме да събираме цялата просмукана от вода радиоапаратура. Трябваше бързо да свършим тази работа, та Торстейн и Кнут да почнат да предават, преди човекът от Раротонга да е съобщил за трагичния ни край. На брега вече се намираше голяма част от радиоапаратурата, а между нещата, които още плаваха из рифа, Бенгт намери един сандък, на който побърза да сложи ръка, но подскочи високо от електрическия ток, който го жегна. Нямаше съмнение, че съдържанието на сандъка принадлежеше към радиоотдела. Докато радистите развинтваха това-онова, превключваха и сглобяваха, останалите се заехме да подредим лагера. На разбития сал намерихме тежкото прогизнало платно и го извлякохме на суша. Опънахме го между две големи палми на едно открито място с изглед към лагуната и подпряхме другите два края с бамбукови пръчки от сала. Гъст плет от цъфтящи диви храсти обграждаше платното, та имахме покрив и три стени; нещо повече, имахме и свободен изглед към сияйната лагуна, а ноздрите ни се пълнеха с омайното ухание на храстите. Хубаво беше тук! Всички си тананикахме блажено. Извадихме от пясъка пръснатите коралови клонки, които стърчаха и ни убиваха, и си приготвихме легла от пресни палмови листа. Преди да се спусне нощта, бяхме си стъкмили много уютно убежище, а над главите си виждахме голямото брадато лице на стария мил Кон-Тики. Той вече не пъчеше гърди, гонен от източния вятър. Сега лежеше по гръб и гледаше звездите, които грееха и трепкаха над Полинезия. По околните храсти висяха мокри знамена и спални чували, а на пясъка проснахме да съхнат най-различни прогизнали от вода вещи. Още един ден на този слънчев остров, и всичко щеше да е сухо и в пълен ред. Дори радистите трябваше да се откажат от предаването, докато слънцето изсуши „вътрешностите“ на апаратите им. Свалихме спалните чували от дърветата и си легнахме, като се хвалехме чий чувал е най-сух. Спечели Бенгт, защото неговият не бълбукаше, когато се обръщаше от една страна на друга. Господи, колко хубаво било да се наспиш! На другата сутрин се събудихме при изгрев слънце и намерихме платното провиснало и пълно с кристално чиста дъждовна вода. Бенгт прибра това богатство, а след туй се втурна към лагуната и налови за закуска някакви странни риби, които примамваше в каналите, изровени в пясъка. През нощта Херман усетил болки във врата и гърба, където се беше наранил, преди да тръгнем от Лима, а изчезналото лумбаго на Ерик отново се обади. Но общо взето, се отървахме невероятно леко от крушението — само с драскотини и дребни рани — като изключим Бенгт, който отнесе един удар по челото, когато мачтата се строполи, и прекара леко мозъчно сътресение. Аз пък имах много странен вид, защото по ръцете и краката ми имаше синкавочерни петна от въжето, в което така здраво се бях вкопчил. Но никой от нас не се чувствуваше толкова зле, че да не пожелае да поплува преди закуска из блестящо бистрата лагуна, а лагуната беше огромна. Навътре тя се синееше, накъдрена от пасата, и беше толкова широка, че едва различавахме върховете на веригата синкави палмови острови, които отбелязваха къде се затваря пръстенът на атола. Но тук на завет пасатът само шумолеше спокойно в реснатите корони на палмите и ги караше да оживеят и махат с листата си като с ръце, а лагуната се простираше под тях, гладка като огледало и отразяваше цялата им красота. Горчиво-солената вода, пълна с многоцветни риби, беше толкова чиста и прозрачна, че дори на три метра дълбочина коралите изглеждаха съвсем близо до повърхността и като плувахме, все ни се струваше, че ще си порежем палците на краката. Плуването из този странен свят беше истинско приключение. Водата се оказа приятно хладна и освежителна, а въздухът — топъл и сух от слънцето. Но тази първа сутрин се върнахме бързо на брега, защото трябваше да се свържем с Раротонга. По сухи коралови късове бяхме наредили бобини и радио-части, за да съхнат под тропическото слънце. Торстейн и Кнут свързваха проводници и завинтваха винтове. Денят минаваше и атмосферата ставаше все по-напрегната. Зарязахме всичките си други занимания и се струпахме около двамата радисти с надеждата да им помогнем. Трябваше да почнем да предаваме преди десет часа вечерта. Тогава изтичаха тридесет и шестте часа и радиолюбителят от Раротонга щеше да вика помощ: самолети и спасителни експедиции. Стана пладне, стана и следобед, а после слънцето залезе. Ех, да можеше човекът от Раротонга да поизчака! Часът стана седем, осем, девет. Напрежението достигна пределната си точка. Предавателят не издаваше никакъв признак на живот, но приемателят, един „NC-173“, почна да оживява в най-ниската част на скалата, откъдето чувахме слаба музика. Но от радиолюбителския обхват не се чуваше нищо. Постепенно обаче звукът си пробиваше път и нагоре — може би се дължеше на някоя бобина, която съхнеше откъм единия край. Предавателят продължаваше да е съвсем безжизнен; в него навред ставаха къси съединения и излитаха искри. Оставаше по-малко от час. Това не можеше да продължава така. Изоставихме главния предавател и опитахме отново един малък предавател от войната. Бяхме го изпробвали няколко пъти през деня, но безрезултатно. Дали пък не е вече поизсъхнал? Всички батерии се оказаха повредени и получавахме напрежение, като въртяхме един съвсем малък генератор. Той заяждаше и ние четиримата чираци в тази област се редувахме през целия ден да въртим проклетата дръжка. Тридесет и шестте часа скоро щяха да изтекат. Спомням си, че някой шепнеше „още седем минути“, „още пет минути“ и след това никой вече не искаше да погледне часовника си. Предавателят оставаше ням, но приемателят забръмча в обхватите, които представляваха интерес за нас. Внезапно запращя и вълната на приятеля от Раротонга и разбрахме, че той се свързва с телеграфната станция на Таити. Малко по-късно хванахме следния откъс от едно съобщение от Раротонга: „… никакъв самолет отсам Самоа. Напълно съм сигурен…“ След това пак се изгуби. Напрежението стана непоносимо. Какво гласяха там? Дали не започваха да изпращат самолети и спасителни експедиции? Сега сигурно по етера се носеха какви ли не съобщения… Радистите работеха трескаво. Пот течеше от тях, както и от нас, които въртяхме генератора. Предавателната антена постепенно взе да набира сила и Торстейн възторжено сочеше една стрелка, която бавно пълзеше по скалата, когато натискаше морзовия ключ… Готово! Въртяхме като луди, докато Торстейн викаше Раротонга. Никой не ни чуваше. Още веднъж. Приемателят пак се събуди, но Раротонга не ни чуваше. Викахме Хал и Франк в Лос Анжелос и военноморското училище в Лима, но никой не ни чу. Тогава Торстейн изпрати съобщение CQ; това значи, че се зоват всички станции по света, които могат да ни чуят на нашата специална радиолюбителска дължина. Туй помогна. Някакъв слаб глас в етера почна бавно да ни зове. Обадихме се и му казахме, че го чуваме. Тогава бавният глас в етера предаде: — Казвам се Пол и живея в Канада. Ти как се казваш и къде живееш? Беше някакъв радиолюбител. Ние въртяхме, а Торстейн се нахвърли върху ключа и отговори: — Тук е „Кон-Тики“, изхвърлени сме на един пуст остров в Тихия океан… Пол не повярва на това съобщение. Сигурно е помислил, че някой радиолюбител от съседната улица иска да се пошегува с него, и не се обади повече. От отчаяние почнахме да си скубем косите и брадите. Ето ни тук в звездната нощ под палмовите корони на един самотен остров, а никой не иска да ни повярва. Торстейн не се отказа, а продължаваше да натиска ключа и предаваше до безконечност: „Всичко наред, всичко наред, всичко наред“. По дяволите, на всяка цена трябваше да предотвратим пускането на разни спасителни експедиции през Тихия океан. Тогава чухме доста слабо в приемателя: — Щом като всичко е наред, защо дигаш такава врява? След това етерът замлъкна. Това беше всичко. От отчаяние ни идваше да обрулим всички кокосови орехи от дърветата и бог знае още какво можехме да направим, ако приятелят ни от Раротонга и добрият стар Хал внезапно не ни бяха чули. Хал каза, че заплакал от радост, когато чул отново „LI2B“. Мигновено спряхме всяка по-нататъшна суматоха. Останахме пак сами и необезпокоявани на нашия остров в Южното море, побързахме да си легнем изтощени на палмовите си легла. На другия ден не правихме нищо, а само се наслаждавахме на живота. Някои се къпеха, други ловяха риба или пък тръгнаха да търсят интересни морски животни по рифа, а най-енергичните подредиха лагера и направиха обстановката ни уютна. На онзи край на острова, който гледаше към разбития сал, изкопахме дупка в земята пред първите дървета, застлахме я с листа и посадихме покълналия кокосов орех от Перу. До него издигнахме пирамида от корали, точно срещу мястото, където „Кон-Тики“ достигна суша. През нощта вълните бяха изхвърлили сала още по-навътре върху рифа. Вече почти изсъхнал, той лежеше в дълбоки локви вода, притиснат между няколко големи коралови блокове. След като се напекоха на топлия пясък, Ерик и Херман си възвърнаха отличната форма и решиха да тръгнат по рифа на юг с надежда да стигнат до големия остров, който лежеше там. Предупредих ги да се пазят повече от змиорки, отколкото от акули, и те втикнаха по един дълъг нож мачете в коланите си. Из кораловите рифове се въди една страшна порода змиорки с дълги отровни зъби, които лесно могат да откъснат човешки крак. Те нападат със светкавична бързина и са ужасни и за туземците, дори за онези, които се осмеляват да плуват около акулите. Двамата газели на дълги разстояния по рифа, но тук-таме имало дълбоки процепи, където трябвало да се хвърлят във водата и да плуват. Стигнали невредими до големия остров и излезли на брега. Островът бил дълъг, тесен, покрит с палмови гори, и се простирал доста на юг. Слънчевите му брегове били защитени от рифа. Двамата продължили по острова, докато стигнали южния му край. Оттук рифът, залян с бяла пяна, се точел още по на юг към други далечни острови. Там намерили останките на грамаден кораб. Имал четири мачти и лежал на брега, разбит на две. Видели, че е стар испански платноход, натоварен с железопътни релси, и по целия риф били пръснати ръждясали релси. Херман и Ерик поели обратно по другата страна на острова, но не зърнали човешка следа по пясъка. На връщане през рифа почти на всяка крачка подплашвали разни риби и се опитвали да ги хванат с ръце, но били нападнати от седем-осем големи змиорки. През бистрата вода момчетата видели змиорките да приближават и скочили върху голям коралов блок, а рибите почнали да се гърчат около блока. Тези лигави гадини, дебели колкото човешки крак, били изпъстрени със зелени и черни петна като отровни змии. Имали малки глави, злокобни змийски очи, а зъбите им, остри като шило, били дълги два-три сантиметра. Ерик и Херман замахвали с мачетите към малките им полюляващи се глави, които се извивали към тях, и успели да отсекат главата на една змиорка, а друга наранили. Кръвта привлякла цяло стадо дребни акули, които се нахвърлили върху мъртвата и ранената змиорка, а в това време двамата успели да скочат от камъка и да избягат от това опасно място. Същия ден аз газех през водата към острова, когато нещо обхвана със светкавично движение глезена ми и се вкопчи в него. Беше сепия, не много голяма, но изпитах отвратително чувство, когато усетих студените й пипала около крака си и срещнах погледа на злобните малки очи сред тялото й, което приличаше на синкавочервена торба с човка. Дръпнах крака си с все сила, но сепията, дълга около метър, се повлече с него и не го пускаше. Може би я беше привлякла превръзката на глезена ми. Добрах се до брега на пресекулки, а отвратителната гадина продължаваше да виси на крака ми. Едва когато достигнах сухия пясък, тя ме пусна и бавно се оттегли заднишком в плитката вода с протегнати към мене пипала, втренчила поглед към брега, сякаш се готвеше за ново нападение. Когато я замерих с няколко парчета корал, тя бързо изчезна. Нашите разнообразни приключения из рифа бяха само подправка към блаженото ни съществуване на острова. Но не можехме да останем тук цял живот и трябваше да помислим как ще се върнем в земния свят. След седмица „Кон-Тики“ си беше проправил път до средата на рифа, където окончателно заседна на сухо. Стараейки се да си пробият път към лагуната, големите трупи бяха отместили и разчупили едри коралови плочи и сега салът лежеше съвсем неподвижен; колкото и да бутахме, и да дърпахме, всичко беше напразно. Успеехме ли да вкараме разбития сал в лагуната, щяхме да изправим мачтата му и да го стегнем достатъчно, за да преплаваме с помощта на вятъра тихата лагуна и да видим какво има от другата й страна. Ако някой от островите бе населен, то трябваше да е онзи край хоризонта на запад, където атолът бе защитен от вятъра. Дните минаваха. И ето една сутрин един от нашите дотича и каза, че видял бяло платно в лагуната. Изкатерихме се по стволовете на палмите и наистина различихме съвсем малко петънце, което се белееше върху опалносинята лагуна. Очевидно беше платно близо до отсрещния бряг. Видяхме как лавира срещу вятъра. Малко по-късно се появи второ. Цялата сутрин платната ставаха все по-големи и приближаваха. Идваха право към нас. Издигнахме френското знаме на една палма и размахахме на пръчка нашето норвежко знаме. Едното платно наближи толкова, че видяхме и полинезийското кану със страничен плъзгач. Но платната му бяха стъкмени по съвременен начин. В лодката стояха двама кафяви мъже и се взираха в нас. Помахахме им. Те отвърнаха и насочиха кануто право към плитчината. — Иа ора на — поздравихме ги на полинезийски. — Иа ора на — извикаха те в един глас, а единият скочи във водата и повлече кануто след себе си, като газеше право към нас по песъчливото дъно. Облечени в европейски дрехи, но с кафяви, добре сложени тела, двамата бяха боси и носеха домашно направени сламени шапки, за да се пазят от слънцето. Малко неуверено приближиха към нас по пясъка, но когато им се усмихнахме и поред им подадохме ръка, засияха като слънца и разкриха бисерни зъби; усмивките им говореха по-красноречиво от думи. Полинезийският ни поздрав изненада и окуражи двамата новодошли и ги подведе, както се подведохме и ние, когато сънародниците им от Ангатау ни поздравиха с „Good night“. Започнаха някакво дълго слово на полинезийски, докато най-после схванаха, че излиянията им отиват на вятъра. Тогава млъкнаха и не казаха нищо повече, а само се хилеха дружелюбно и сочеха към другото кану, което приближаваше. В него седяха трима мъже и когато изгазиха на суша и ни поздравиха, разбрахме, че единият говори малко френски. Научихме, че на един от островите на отсрещната страна на лагуната имало туземно селище и оттам полинезийците забелязали преди няколко нощи нашия огън. Тъй като през рифа Рароя имало само един-единствен проток, който водел към островите, разположени в кръг около лагуната, и този проток минавал точно покрай селото им, никой не можел да стигне до островите оттатък лагуната, без да го видят местните жители. Затова старейшините на селото заключили, че огънят, който видели на източната страна на рифа, не може да е дело на човешка ръка, а че там сигурно блуждае нещо свръхестествено. Това убило у тях всякакво желание да отидат и видят. Но ето че водата изхвърлила от лагуната дъска от сандък, а на нея имало нарисувани разни знаци. Двама от туземците, които били ходили в Таити и знаели азбуката, разгадали надписа и прочели, че на дъската с големи черни букви пише „ТИКИ“. Тогава вече нямало никакво съмнение, че на рифа витаят духове, защото всички знаели, че Тики е отдавна умрелият родоначалник на техния народ. Но след това лагуната почнала да изхвърля консерви, цигари, какао и сандък, в който се мъдрела стара обувка. Тогава всички разбрали, че на източната страна на рифа е станало корабокрушение и главатарят изпратил две канута, за да приберат оживелите, чийто огън били видели на острова. Подтикван от другите, туземецът, който говореше френски, ни запита защо на дъската, която доплавала през лагуната, пишело „Тики“. Обяснихме им, че на цялата ни екипировка пише „Кон-Тики“, защото това е името на плавателния съд, с който сме пристигнали. Новите ни приятели се развикаха учудени, когато разбраха, че всички сме се спасили при корабокрушението и че сплесканата развалина на рифа е именно плавателният съд, с който сме дошли. Искаха веднага да се качим в канутата, за да ни отведат в селото. Поблагодарихме им и отказахме, защото искахме да останем, докато измъкнем „Кон-Тики“ от рифа. Те погледнаха ужасени към плоската останка на рифа; дали наистина си въобразяваме, че ще можем да накараме тази смачкана черупка да плава отново?! Най-сетне заявиха решително, че трябва да отидем с тях, защото главатарят изрично им заповядал да не се връщат без нас. Тогава решихме един от нас да замине с туземците като пратеник, а след това да се върне и да ни разкаже за условията на другия остров. Не искахме да оставим сала на рифа, пък и не можехме да зарежем всичките си съоръжения на малкия остров. Бенгт тръгна с туземците. Избутахме двете канута от пясъка във водата и те бързо се изгубиха на запад с попътния вятър. На другия ден далечният хоризонт гъмжеше от бели платна, Навярно туземците идваха да ни вземат с всички лодки, които имаха. Цялата ескадра се носеше насам, лавирайки срещу вятъра, и когато доближи, видяхме, че от първото кану ни маха с шапка нашият добър приятел Бенгт, обкръжен от кафяви фигури. Той извика, че с него бил самият главатар, и ние се строихме почтително на брега, където те щяха да изгазят от водата. Бенгт ни представи много тържествено на главатаря и ни каза, че името му било Тепиураиарии Териифаатау, но ако му викаме Тека, той щял да разбере, че се отнася за него. Предпочетохме да го наричаме Тека. Главатарят Тека се оказа снажен полинезиец с необикновено интелигентни очи. Знатна личност, потомък на древния кралски род на Таити, той беше главатар не само на Рароя, но и на атола Такуме. Посещавал училище в Таити и затова говореше френски и знаеше да чете и да пише. Каза ми, че столицата на Норвегия се казва Кристиания22 и ме запита дали познавам певеца Бинг Кросби. Освен това ни разказа, че през последните десет години само три чуждестранни кораба били посетили Рароя, но няколко пъти през годината в селото пристигала от Таити местната шхуна за копра и им доставяла търговски стоки, а отнасяла кокосовите ядки. От няколко седмици очаквали шхуната, та навярно щяла да дойде тия дни. Накратко докладът на Бенгт се състоеше в това, че на Рароя няма ни училище, ни радио, ни бели хора, но сто и двадесетте полинезийци, жители на селото, направили всичко възможно, за да се почувствуваме добре там, и докато пристигнем отсреща, щели да ни приготвят голям прием. Първото желание на главатаря беше да му покажем кораба, който ни е довел живи и здрави на рифа. Изгазихме до „Кон-Тики“ с цяла върволица туземци по петите. Когато приближихме, туземците изведнъж спряха и почнаха да викат в един глас. Сега ясно се виждаха трупите на „Кон-Тики“ и един от туземците възкликна: — Това не е кораб, това е пае-пае! — Пае-пае! — повториха всички в хор. Хукнаха вкупом по рифа и се покатериха на „Кон-Тики“. Като възторжени деца почнаха да пълзят и да пипат трупите, бамбуковите плетеници и въжетата. Главатарят беше в повишено настроение, както и останалите, и когато се върна, повтори: — „Тики“ не е кораб, той е пае-пае. Пае-пае е полинезийска дума за сал и платформа. А на Великденския остров така наричат и канутата на туземците. Главатарят ни обясни, че такива пае-пае сега вече не съществуват, но най-старите хора в селото разказвали древни предания за пае-пае. Един през друг всички се надвикваха и изразяваха възторга си от големите балсови трупи, но се присмиваха на въжетата ни. Такива въжета не можели да издържат много месеци в морската вода и на слънцето. С гордост ни показаха въжетата на своите канута, които сами били изплели от кокосови влакна; такива въжета оставали съвсем здрави дори след петгодишна употреба в морето. Когато се върнахме на нашия малък остров, туземците го кръстиха Фенуа Кон-Тики или остров Кон-Тики. Това име всички можехме да произнесем, но кафявите ни приятели много се затрудниха при опитите си да изрекат кратките ни скандинавски имена. Изпаднаха във възторг, като им казах, че могат да ме наричат Тераи Матеата, тъй като главатарят на Таити ме кръсти така, когато ме осинови по време на първия ми престой в тези места. Туземците измъкнаха от канутата си кокошки, яйца и хлебни плодове, други пък уловиха с тризъби копия едри риби от лагуната и устроихме голямо угощение край лагерния огън. Трябваше да им разкажем всичките си преживелици по морето с пае-пае, а за кито-акулата искаха да чуят отново и отново. Колкото пъти стигахме до момента, когато Ерик заби харпуна в черепа й, всички се развикваха от възторг. Всяка риба, която им показвахме нарисувана, те веднага познаваха и бързо ни казваха полинезийското й име. Обаче никога не бяха виждали кито-акула и гемпилус и дори не бяха чували за тях. Привечер пуснахме радиото и всички ликуваха. Църковната музика им допадна най-много, но после за наша най-голяма изненада хванахме истинска хула-хула музика от Америка. Тогава най-веселите почнаха да се кършат с вдигнати над главите ръце и скоро всички скочиха и затанцуваха хула-хула в такт с музиката. С настъпването на нощта те налягаха по пясъка около големия огън. За туземците това беше такова приключение, каквото и за нас. На другата сутрин, когато се събудихме, те вече пържеха току-що уловената риба, а за нас приготвяха шест пресни кокосови ореха, за да уталожим утринната си жажда. Този ден рифът гърмеше повече от обикновено. Вятърът се беше засилил и прибоят плющеше до възбог от другата страна на сала. — Днес „Тики“ ще влезе — каза главатарят, като посочи сала. — Ще има висок прилив. Към единадесет часа морето се надигна около нас и нахлу в лагуната. Тя се пълнеше като голям басейн и водата се покачваше около целия остров. По-късно откъм океана нахлу същински потоп. Морето прииждаше все по-високо, а рифът потъваше все по-дълбоко под повърхността на океана. Водните маси отминаваха от двете страни на острова. Те повличаха тежки коралови блокове, разравяха големи пясъчни наноси, които изчезваха като брашно, отнесено от вятъра, а на други места се издигаха нови наноси. Край нас се носеха откъснати от сала бамбукови пръти и „Кон-Тики“ почна да се придвижва. Трябваше да приберем към вътрешността на острова всички неща, пръснати по брега, за да не ги отнесе приливът. Скоро от рифа се виждаха само най-високите камъни и целият бряг на нашия остров изчезна, а водата продължаваше да приижда към растителността на плоския като палачинка остров. Почна да става страшно. Като че целият океан връхлиташе отгоре ни. „Кон-Тики“ се обърна кръгом и потегли, но се закачи на други коралови блокове и пак заседна. Туземците се хвърлиха във водата. Като плуваха и газеха през водовъртежите, те напредваха от една плитчина към друга и се добраха до сала. Кнут и Ерик ги последваха. На сала лежаха приготвени въжета и когато той отмести последните коралови блокове и се отдели от рифа, туземците скочиха във водата, опитвайки се да го задържат. Но те не познаваха „Кон-Тики“ и неукротимия му стремеж да върви на запад, та бяха безпомощни, когато салът ги повлече. След малко „Кон-Тики“ премина целия риф и навлезе в лагуната. Попаднал в по-тихи води, той се пообърка и сякаш се огледа, за да провери какви са по-нататъшните възможности. Но преди да потегли наново и да открие изхода от другата страна на лагуната, туземците успяха да вържат края на въжето за една палма на брега. И ето че „Кон-Тики“ беше пленен и вързан в лагуната. Нашият плавателен съд, който умееше да се движи и по вода, и по суша, прехвърли барикадата и навлезе в лагуната, в сърцето на Рароя. С насърчителни бойни викове, между които туземците громоляха въодушевено „Ке-ке-те-хуру-хуру“. изтеглихме с общи усилия „Кон-Тики“ до брега на острова, който носеше неговото име. Приливът достигна метър и двадесет сантиметра над обикновения прилив и ние помислихме, че целият остров ще изчезне. Подгонени от вятъра, вълните бушуваха из цялата лагуна и ние не можахме да поберем много от екипировката си в тесните мокри канута. Туземците бързаха да се приберат и Бенгт и Херман заминаха с тях, за да прегледат едно момченце, което лежало на смъртно легло в една от колибите в селото. Момчето имало цирей на главата, а ние имахме пеницилин. На другия ден бяхме само четирима на остров Кон-Тики. Източният вятър духаше толкова силно, че туземците не можеха да прекосят лагуната, осеяна с остри коралови скали и плитчини. Приливът, поспаднал през нощта, пак нахлу яростно с дълги стъпаловидни вълни. Следният ден обаче беше по-спокоен. Успяхме да се гмурнем под „Кон-Тики“ и установихме, че деветте трупи са здрави, макар и рендосани от рифа, който бе смъкнал по четири-пет сантиметра от долната им страна. Въжетата седяха толкова дълбоко в улеите си, че коралите бяха прерязали само четири от тях. Заловихме се да постегнем сала. Гордият ни плавателен съд доби по-спретнат вид, когато разгънахме кабината като акордеон, снадихме мачтата и я изправихме. През деня на хоризонта пак се появиха платната — туземците идваха да вземат нас и остатъка от багажа ни. Херман и Бенгт бяха с тях и ни разказаха, че в селото са приготвили голямо тържество в наша чест. Когато пристигнем на другия остров, не бивало да слизаме от канутата, докато главатарят лично не ни даде знак за слизане. С добър попътен вятър потеглихме през лагуната, която на това място беше широка една норвежка миля (десетина километра). Изпитахме искрена тъга, като гледахме как всяка палма на остров Кон-Тики ни маха за сбогом, а после палмите постепенно се сляха и се стопиха в малко островче сред многото острови по източната страна на рифа. Пред нас обаче все по-ясно се разкриваха по-големи острови. На един от тях видяхме пристан, а от колибите между палмите се виеше дим. Селото изглеждаше мъртво и пусто, не се виждаше жива душа. Какво ли ни готвеха пък сега? На брега зад вълнолома от коралови блокове стояха две самотни фигури, едната дълга и тънка, а другата едра и дебела като бъчва. Когато слязохме, поздравихме и двамата. Това бяха главатарят Тека и заместник-главатарят Тупухое. Останахме очаровани от сърдечната широка усмивка на Тупухое. Тека имаше бистър ум и падаше дипломат, но Тупухое беше истинско дете на природата, златна душа, с чувство за хумор, каквито рядко се срещат. С мощното си тяло и царствено лице той изглеждаше точно така, както човек си представя чистокръвния полинезийски главатар. Всъщност Тупухое бил истинският главатар на острова, но тъй като Тека говорел френски и знаел да пише и да смята, постепенно взел надмощие, та търговците вече не мамели селото, когато шхуната идвала от Таити да вземе копрата. Тека ни обясни, че всички заедно в строй ще се отправим към дома за събрания. Когато нашите момчета слязоха на брега, потеглихме натам в тържествено шествие. Херман крачеше напред със знамето, което се вееше, вързано за дръжката на харпун, а зад него вървях аз между двамата главатари. Явно личеше, че селото търгува с копра с остров Таити — виждаха се и дъски, и вълнообразно тенеке за покриви, донесени от шхуната. Докато някои колиби бяха издигнати в живописен стар стил, от криви клони и преплетени палмови листа, други бяха сковани от дъски и напомняха малки тропически бунгала. Една голяма дъсчена сграда, издигната на уединено място между палмите, беше новият дом за събрания и тук щяхме да живеем ние, шестимата бели. Влязохме със знамето през малката задна врата и излязохме на широко стълбище откъм предната страна на сградата. На площада срещу нас бяха строени всички жители на селото — жени и деца, стари и млади. Всички изглеждаха много сериозни и дори веселите ни приятели от остров Кон-Тики стояха мирно между другите и с нищо не издаваха, че ни познават. Когато всички излязохме на стълбите, цялото събрание отвори уста и запя „Марсилезата“. Тека, които знаеше думите, ръководеше хора и всичко мина доста добре, при все че някои стари жени проточваха високите тонове. Сигурно ги бяха заучили погрешно. Издигнахме френското и норвежкото знаме пред стълбата и с това завърши официалното посрещане от главатаря Тека. Той се оттегли сдържано, а напред изскочи дебелият Тупухое и влезе в ролята на церемониал-майстор. Тупухое даде бързо знак и цялото събрание отново запя с жар. Този път вървеше по-гладко, защото мелодията беше тяхно творение, както и думите бяха на собствения им език. А те умееха да пеят своите хула-песни. Мелодията беше така пленителна със затрогващата си простота, та усетихме как по гърбовете ни полазиха тръпки и ни обгърна странното очарование на Южното море. Няколко души пееха сами, а целият хор им пригласяше след всеки куплет и въпреки че мелодията се менеше, думите бяха все едни и същи: „Добър ден, Тераи Матеата и твоите хора, дошли с пае-пае през морето при нас на Рароя; да, добър ден; дано останете дълго между нас, за да имаме общи спомени и така винаги да бъдем заедно, дори след като заминете за далечни страни. Добър ден.“ Трябваше да ги помолим да изпеят песента още веднъж, а оживлението сред събранието растеше, защото всички почнаха да се чувствуват по-свободни. След това Тупухое ме помоли да разкажа с няколко думи на населението защо сме дошли през океана с пае-пае; всички искали да чуят за това. Трябваше да говоря на френски, за да може Тека да им превежда изречение по изречение. Пред мен стоеше тълпа от необразовани, но много интелигентни кафяви хора, които очакваха думите ми. Казах им, че и по-рано съм живял на островите в Южното море между техните сънародници и тогава съм чул за техния пръв главатар, Тики, довел дедите им на тези острови от някаква тайнствена страна, за която никой вече не знае къде се намира. Но в далечната страна, наречена Перу, някога управлявал могъщ главатар на име Тики. Народът го наричал Кон-Тики или Слънце-Тики, защото той казвал, че произхожда от Слънцето. В края на краищата Тики и неговият народ изчезнали от своята родина на големи пае-пае и затова ние шестимата мислим, че той е същият Тики, който пристигнал на тези острови. Тъй като никой не искал да повярва, че един пае-пае може да издържи пътя през океана, ние сме потеглили на пае-пае от Перу и ето ни тук, което показва, че това е възможно. Когато Тека преведе късата ми реч, Тупухое пламна и като в екстаз се спусна към събраните хора. Заговори бързо на полинезийски, ръкомахаше, сочеше към небето и към нас и в словесния си поток непрестанно повтаряше името Тики. Говореше толкова бързо, че беше невъзможно да се следи мисълта му, но събранието поглъщаше всяка дума и явно се вълнуваше. Тека обаче изглеждаше много смутен, когато трябваше да ни превежда. Тупухое казал, че баща му, дядо му и техните деди разправяли за Тики и за това, че Тики бил първият им главатар, а сега е на небето. Но после дошли белите и обявили преданията на дедите им за лъжа. Тики никога не бил съществувал. Той съвсем не бил на небето, защото там бил Йехова. Тики бил езически бог и те не бивало вече да вярват в него. Но днес ние шестимата сме пристигнали при тях през морето с пае-пае. Ние сме били първите бели, които признавали, че дедите им са говорили истината. Тики е живял, той наистина е съществувал, но сега бил мъртъв и се намирал на небето. Ужасен от мисълта, че мога да объркам работата на мисионерите, излязох бързо напред и обясних, че Тики наистина е живял - в това никой не може да се съмнява, но той отдавна е умрял. И дали днес е на небето, или в ада, това знае само Йехова, защото той е на небето, а Тики е бил смъртен човек и велик главатар като Тека и Тупухое, а може би още по-велик. Думите ми развеселиха и задоволиха моите кафяви слушатели; те кимаха и шепнеха помежду си и дадоха ясно да се разбере, че обяснението ми е попаднало на добра почва. Някога Тики е живял — това беше най-важното. А ако сега е в ада — толкова по-зле за него. Но така пък, намекна Тупухое, за някои ще има дори по-голяма вероятност да се срещнат с него. Трима старци се промъкнаха напред и искаха да се ръкуват с нас. Нямаше никакво съмнение, че именно те са поддържали у населението възпоминанията за Тики. Главатарят ни каза, че един от старците знаел безброй много предания и исторически песни от времето на дедите им. Попитах стареца дали в преданията им има някакъв намек за посоката, от която е дошъл Тики. Не, никой от старите хора не си спомняше да е чувал за това. Но след като поразмисли дълго и съсредоточено, най-старият от тримата каза, че Тики водел със себе си един близък роднина на име Мауи, а в песента за Мауи се казвало, че пристигнал на островите от Пура, пък Пура значело онази част на небето, откъдето изгрява слънцето. Щом като Мауи е дошъл от Пура, рече старецът, без съмнение и Тики е дошъл оттам, а и ние шестимата също сме дошли от Пура с нашия пае-пае, това било съвсем сигурно. Разказах на старците, че на един самотен остров, наречен Мангарева, който се намира близо до Великденския остров, населението до ден-днешен не употребява канута, а продължава и досега да си служи с големи пае-пае в океана. Това не беше известно на старците, но те знаеха, че дедите им са употребявали големи пае-пае, ала постепенно престанали да ги използуват и сега останало само името им и преданията за тях. Най-възрастният каза, че в стари времена вместо „пае-пае“ се казвало „ронго-ронго“, но тази дума вече не съществувала в езика им. В най-древните легенди обаче се споменавало името „ронго-ронго“. Това название ме заинтригува, защото „ронго“, което на някои острови се произнася „лоно“, е името на един от най-известните легендарни деди на полинезийците. Описват го като белокож и светлокос. Когато капитан Кук пристигнал в Хавай, островитяните го посрещнали с отворени обятия, защото го помислили за своя бял сънародник, Ронго, завърнал се след вековно отсъствие с големия си платноходен кораб от родината на техните деди. А на Великденския остров „ронго-ронго“ било названието на загадъчните йероглифи, чиято тайна изчезнала с последните грамотни „дългоухи“! Докато старите искаха да говорим за Тики и за ронго-ронго, младите искаха да чуят за кито-акулата и за пътуването ни през океана, но гозбите ни чакаха, а и на Тека му омръзна да превежда. Сега позволиха на цялото село да се ръкува с всеки от нас поотделно. Мъжете промърморваха „Иа ора на“ и едва не ни изкълчваха ръцете от стискане, девойките приближаваха, като се кършеха и ни поздравяваха дяволито и срамежливо, докато старите жени клюкарствуваха, бъбреха и сочеха брадите и цвета на кожата ни. Лицата на всички сияеха дружелюбно, така че вавилонската езикова бъркотия, която цареше, нямаше никакво значение. Ако те ни кажеха нещо неразбираемо на полинезийски, ние им отговаряхме на норвежки и взаимно се забавлявахме отлично. Първата местна дума, която всички научихме, беше „харесвам“ и тъй като можехме едновременно да покажем онова, което харесваме, и да разчитаме, че веднага ще го получим, нещата се нареждаха много лесно. Ако обаче сбръчквахме сърдито нос, когато кажехме „харесвам“, това значеше „не харесвам“ и така се оправяхме, доста добре. Веднага след като се запознахме със сто двадесет и седемте жители на селото, те приготвиха дълга трапеза за двамата главатари и за нас шестимата; млади селски момичета почнаха да носят най-вкусни местни ястия. Докато едни шетаха около масата, други надянаха на вратовете ни големи венци, изплетени от цветя, а на главите ни поставиха по-малки венци. Цветята излъчваха сладостно ухание, бяха хладни и ни освежаваха в горещината. И тъй по случай нашето пристигане започна празненство, което завърши едва когато напуснахме острова. Ококорихме очи и лигите ни потекоха, когато видяхме трапезата, препълнена с печени прасенца и пилета, печени гъски, пресни омари, полинезийски рибни ястия, хлебни плодове, папая и кокосово мляко. И докато се нахвърляхме върху яденето, мъжете пееха хула-песни, а девойките танцуваха около масата. Нашите момчета се заливаха от смях и ужасно се забавляваха, защото наистина представлявахме смешна гледка. Насядали около масата с буйни бради и с венци на главите, ние се тъпчехме, като че примирахме от глад. Двамата главатари се радваха на живота, както и ние. След като се нахранихме, представиха ни истински полинезийски танци. Селото искаше да ни покаже местните народни танци. За нас шестимата, за Тека и за Тупухое поставиха по един стол на първия ред, а двама китаристи излязоха напред, седнаха с кръстосани крака на земята и почнаха да свирят полинезийски мелодии. В кръга от зрители, които пееха, клекнали на земята, се плъзнаха и заизвиваха две редици танцуващи мъже и жени с шумолящи поли от палмови листа. Весело и пламенно подхващаше песните главната певица, една извънредно дебела „вахине“ (жена), на която акула беше отхапала едната ръка. Отначало танцьорите изглеждаха малко сковани и смутени, но когато забелязаха, че белите от пае-пае не се надсмиват над народните танци на дедите им, играта им ставаше все по-оживена. Присъединиха се и някои от старите; те имаха прекрасно чувство за ритъм и знаеха такива танци, каквито сигурно не се играят вече. Й докато слънцето потъваше в Тихия океан, танците ставаха все по-буйни, а радостните възгласи на зрителите — все по-непринудени. Те забравиха, че ги гледат шестима чужденци — бяхме станали шестима от тях и се забавлявахме заедно с тях. Репертоарът им беше безкраен; очарователните танци се редяха един подир друг. По едно време няколко младежи приклекнаха в тесен кръг точно пред краката ни и по даден от Тупухое знак почнаха ритмично да отмерват такта, като удряха с длани по земята. Първо бавен, после по-бърз, ритъмът ставаше все по-вихрен, докато го подхвана и един барабанчик: той биеше с две пръчки по сух, издълбан дънер, който издаваше силен, остър звук. Когато ритъмът достигна желаната пламенност, почна песента и изведнъж в кръга скочи едно хула-девойче с венец около врата и втъкнато зад ухото цвете. С боси крака и подгънати колене то стъпваше в такт, като олюляваше бедра и виеше ръце над главата си в чисто полинезийски стил. Танцуваше блестящо и след малко всички зрители отмерваха такта с ръце. Още едно момиче скочи в кръга и после трето. Те се движеха с невероятна гъвкавост, в съвършен ритъм и се плъзгаха и въртяха една край друга като изящни сенки. Глухите удари на ръцете по земята, песента и веселият звук на дървения барабан все повече ускоряваха такта, танцът ставаше все по-буен, а зрителите продължаваха да викат и да пляскат в съвършен ритъм. Такъв е бил в древни времена животът в Южното море. Звездите блестяха и палмите се олюляваха. Нощта беше топла и дълга, пропита с уханието на цветя и изпълнена с песента на щурците. Тупухое сияеше като слънце и ме тупна по рамото: — Маитаи? — попита той. — Да, маитаи — отговорих аз. — Маитаи? — попита той всички останали. — Маитаи — отвърнаха те уверено и ентусиазирано и никой от тях не сбърчи нос. — Маитаи — кимна Тупухое, като посочи себе си. И на него всичко му харесваше. Дори и Тека се съгласи, че празненството е чудесно. Казаха ни, че за пръв път бели хора присъствуват на танците им в Рароя. Все по-бързи и по-бързи, по-бързи и по-бързи ставаха ударите на барабана, пляскането, песента и танцът. Сега една от танцьорките престана да се движи в кръга, а застана на едно място и танцувайки със замайващо темпо, виеше ръце от Херман към себе си. Херман се кикотеше в брадата си и не знаеше как да постъпи. — Хайде, не отказвай — прошепнах, — ти танцуваш добре! И за безгранична радост на тълпата Херман скочи в кръга и полуклекнал, се стараеше да изпълнява всичките кълчения на хула-хула. Ликуването беше безпределно. След малко Бенгт и Торстейн се впуснаха в танца и облени в пот, се стараеха да следват такта, който се ускоряваше все повече и достигна безумна бързина. Барабанът ехтеше в продължителен тътен и трите хула-танцьорки тръпнеха в такт като листа на трепетлика, докато най-после се отпуснаха на земята и барабанните удари рязко секнаха. Вечерта беше наша. Цареше безмерен възторг. Следващият номер от програмата беше танцът на птиците, който е един от най-старите обреди на Рароя. Мъже и жени в две редици се впуснаха в ритмичен танц и поведени от водача на танца, подражаваха на ята птици. Водачът на танца носеше званието „главатар на птиците“ и правеше странни движения, без да участвува в самата игра. Когато танцът завърши, Тупухое ни обясни, че го изпълнили в чест на сала, а сега щели да го повторят, но аз да поема ролята на водач на танца. Тъй като ми се стори, че главната задача на водача на танца се състои в това да издава диви крясъци и приклекнал да подскача наоколо, като върти задните си части и размахва ръце над главата си, смело наместих венеца по-дълбоко на челото си и с твърда стъпка излязох на арената. Докато се кълчех в танца, видях, че старият Тупухое се смее така, че едва се крепи на стола си, а музиката позатихна, защото хорът и музикантите последваха примера на Тупухое. Сега всички — и стари и млади — искаха да танцуват. Барабанчикът и момчетата, които удряха по земята, се появиха отново и подхванаха нов пленителен хула-хула танц. Най-напред в кръга се втурнаха хула-девойките и започнаха танца с ритъм, който ставаше все по-буен и по-буен, а след това поканиха и нас да участвуваме поред. Все повече мъже и жени ни последваха, като тропаха и се виеха по-бързо и по-бързо. Ала нищо не можеше да накара Ерик да се помръдне. От течението и влагата на сала лумбагото му се беше възвърнало и той седеше на стола брадясал и схванат като стар морски капитан, и само димеше с лулата си. Не можаха да го помръднат от мястото му и хула-девойките, които се опитваха да го примамят на сцената. Беше нахлузил широк панталон от овча кожа, същия, който обуваше в най-студените нощи по Хумболтовото течение; седнал под палмите, с голямата си брада, гол до кръста и обут в кожения панталон, той представляваше същинско копие на Робинзон Крузо. Красивите момичета едно след друго се опитваха да спечелят благоволението му, но напразно. Ерик седеше на мястото си с венеца върху буйните коси и важно пушеше лула. Тогава в центъра влезе една добре развита матрона с мощна мускулатура, направи няколко повече или по-малко сполучливи хула-стъпки и след това решително се запъти към Ерик. Той се огледа тревожно, но амазонката му се усмихна подкупващо като печено прасенце, хвана го неумолимо за ръката и го дръпна от стола. Смешният панталон на Ерик беше ушит с вълната навътре и скъсан на седалището, та едно кичурче бяла вълна стърчеше навън като заешка опашка. Крайно неохотно Ерик последва матроната и накуцвайки, влезе в кръга; с една ръка държеше лулата си, а с другата притискаше мястото, където го болеше лумбагото. Когато се опита да подскочи, той трябваше да пусне гащите си, за да задържи венеца, който щеше да падне, а после, с килнат на една страна венец, пак трябваше да хване гащите, защото те се изхлузваха, повлечени от собствената си тежест. Дебелата дама, която се препъваше пред него в ритъма на хулата, беше не по-малко смешна и от кикот по брадите ни се стичаха сълзи. Скоро всички останали престанаха да танцуват и докато хула-Ерик и дамата от тежка категория се въртяха грациозно в кръга, над палмовата гора ехтяха залпове от смях. Най-сетне и те самите трябваше да спрат, тъй като певците и музикантите не можеха да пеят и свирят повече, защото си държаха коремите от смях. Празненството продължи до зори и след като отново се ръкувахме с всеки от сто двадесет и седемте жители на селото, разрешиха ни кратка почивка. Докато живяхме на острова, трябваше всяка сутрин и всяка вечер да се ръкуваме с всеки един от жителите поотделно. От всяка колиба в селото бяха събрали по нещо, за да ни подредят шест легла в дома за събрания, и ние спяхме там в една редица като седемте джуджета от приказката, а над главите ни висяха благоуханни венци. На другия ден шестгодишното момченце с цирея на главата беше много зле. Имаше почти четиридесет и един градуса температура и циреят на темето му, голям колкото мъжки юмрук, пулсираше болезнено. На пръстите на краката си имаше други, по-малки циреи. Тека ни обясни, че загубили вече няколко деца по същия начин и ако никой от нас не умеел да лекува, на момчето не му оставали още много дни. Имахме флакони с нов вид пеницилин на таблетки, но не знаехме каква доза може да понесе едно малко дете. Ако момчето умреше, това би имало сериозни последици за всички ни… Кнут и Торстейн извадиха радиостанцията и опънаха антената между най-високите палми. Вечерта се свързахме отново с нашите невидими приятели Хал и Франк, които си седяха у дома в Лос Анжелос. Франк се обади по телефона на един лекар и ние предадохме с морзовия ключ всичките симптоми на болестта на момчето и списъка на лекарствата в нашата аптека. Франк ни съобщи отговора на лекаря и още същата нощ отидохме в колибата при малкия Хаумата, който се мяташе от треска, а около него половината село плачеше и се вайкаше. Херман и Кнут щяха да извършат операцията, а на нас останалите се падна тежката задача да държим населението на селото извън колибата. Майката изпадна в истерия, когато пристигнахме с остър нож и поискахме кипяща вода. Херман и Кнут обръснаха цялата глава на момчето и разрязаха цирея. Гнойта пръсна в права струя почти до тавана. Няколко разярени туземци се втурнаха в колибата, откъдето насила трябваше да ги изхвърлим навън. Не беше шега работа! Когато циреят беше изчистен и дезинфекциран, превързахме цялата глава на момчето и почнахме лечението с пеницилин. В продължение на две денонощия давахме на момчето през четири часа пеницилин, но температурата не спадаше и циреят не се затваряше. Всяка вечер се съветвахме с лекаря от Лос Анжелос. След това температурата изведнъж спадна, вместо гной от цирея потече лимфа и раната почна да зараства. Момчето засия като слънце и поиска да види картинки от чудния свят на белите хора, където има автомобили, крави и къщи на няколко етажа. Една седмица по-късно Хаумата играеше на брега с другите хлапета, все още с превръзка на главата, но скоро му разрешихме да махне бинтовете. Тъй като това лечение мина добре, в селото изникнаха безкрайно много болести. На всяка крачка се срещаха зъбобол, стомашни разстройства, а пък всички, и стари, и млади, имаха циреи на най-различни места на телата си. Отправяхме пациентите към доктор Кнут и доктор Херман, които предписваха диети и раздаваха хапчета и мехлеми, докато изпразниха аптечката ни. Някои пациенти оздравяха, но във всеки случай никой не заболя по-тежко; след като изпразнихме аптеката, почнахме да варим супа от какао и овесена каша, които се оказаха чудесни лекарства за истерични жени. След неколкодневен престой сред кафявите ни обожатели празненствата бяха увенчани с ново тържество. Щяха да ни приемат за жители на Рароя и да ни дадат полинезийски имена. Дори и аз не трябваше вече да се казвам Тераи Матеата. Така можели да ме наричат на Таити, но тук, между тях — не. Насред площада поставиха шест столчета и цялото село отрано се стече там, за да заеме хубави места в кръга около нас. Тека тържествено застана между другите. Вярно, че той беше главатар, но не когато се отнасяше до стари местни обреди. Тогава Тупухое поемаше своите задължения. Всички чакаха мълчаливо с извънредно сериозни лица, докато едрият дебел Тупухое бавно, и тържествено пристъпи към нас, подпрян на своята дълга възлеста тояга. Той съзнаваше тържествеността на момента и докато наближаваше, потънал сякаш в дълбоки размишления, всички очи бяха втренчени в него. Тупухое застана пред нас шестимата — човек, роден за главатар, блестящ оратор и актьор. Обърна се към главните певци, барабанчиците и водачите на танца и като ги сочеше поред с възлестата си тояга, с тих, отмерен глас им даде кратки нареждания. После отново се обърна към нас и внезапно отвори тъй широко очи, че сред изразителното бакъренокафяво лице, големите бели очни ябълки блеснаха като зъбите му. Той вдигна възлестата тояга и думите се зарониха от устата му като грах от торба; рецитираше древни ритуални стихове, които никой не разбираше освен най-възрастните, защото бяха на някакво старо, забравено наречие. След това Тупухое ни каза, а Тека превеждаше, че името на първия крал, който се заселил на този остров, било Тика-роа. Той управлявал пръстеновидния риф от север до юг, от изток до запад и високо в небето, над главите на хората. Докато целият хор пееше старата песен за крал Тикароа, Тупухое сложи голямата си ръка на гърдите ми и обръщайки се към слушателите, каза че ме именува Вароа Тикароа или Духът на Тикароа. Когато песента заглъхна, дойде ред на Херман и Бенгт. И на техните гърди легна поред голямата кафява десница и главатарят ги назова Тупухое-Тетахуа и Топанкино. Това бяха имената на двама древни герои, които някога в миналото се борили с едно морско чудовище и го убили при протока на рифа Рароя. Барабанчикът удари няколко пъти мощно и вихрено по барабана и двама набити мъже с вързани около слабините кърпи и дълги копия излязоха напред. Започнаха да маршируват много бързо на място, като дигаха колене чак до гърдите си, а копията — нагоре към небето, и мятаха глави от една страна на друга. След още един вихър на барабана те подскочиха и изиграха в съвършен ритъм една символична борба по всички правила на балетното изкуство. Целият танц беше кратък и бърз и изобразяваше борбата на двамата герои с морското чудовище. Кръщавката продължи с песни и обреди. Следващият поред беше Торстейн, когото назоваха Мароаке, на името на някогашен владетел на селото, а Ерик и Кнут получиха имената Тане-Матарау и Тефаунуи — двама древни мореплаватели и морски герои. Дългата монотонна рецитация след тяхното кръщаване Тупухое произнесе с главозамайваща бързина; целта на непрекъснатия поток от думи беше не само да подействува внушително, но и да забавлява с невероятната си скорост. Церемонията завърши. Сред полинезийското население на Рароя пак се появиха бели главатари. Две редици танцьори и танцьорки с плетени сламени поли и веещи се сламени корони на главите излязоха напред. Те приближиха до нас с танцови стъпки, преместиха короните от своите глави върху нашите, препасаха ни с шумолящи сламени поли и веселието продължи. Една нощ окичените с цветя радисти се свързаха с радиолюбителя от Раротонга, който предаде съобщение за нас от Таити. Беше сърдечно приветствие от губернатора на френските тихоокеански колонии. По нареждане от Париж той изпратил правителствената шхуна „Таара“ да ни вземе оттук и отведе в Таити, за да не чакаме шхуната за копра, която не се знаело кога ще пристигне. Таити е център на френските колонии в Тихия океан и единственият остров в Полинезия, който има връзка с останалия свят. Ние трябваше да минем през Таити, за да се върнем с редовния кораб в нашия собствен свят. Празненствата на Рароя продължаваха. Една нощ откъм морето долетя странен вой. Наблюдателите слязоха от върховете на палмите и съобщиха, че пред входа на лагуната лежи кораб. Втурнахме се през палмовата гора и стигнахме до защитената от вятъра страна на острова. Оттук се виждаше откритото море, но в противоположна посока на онази, от която бяхме дошли. На тази страна прибоят беше значително по-слаб, тъй като тя беше защитена от целия атол и от рифа. Точно пред входа на лагуната видяхме корабни светлини. Звездното небе беше ясно и различихме очертанията на широка двумачтова шхуна. Дали не беше корабът на губернатора, който идваше да ни вземе? Защо тогава не влизаше? Туземците се суетяха и ставаха все по-неспокойни. Забелязахме, че целият кораб се е наклонил застрашително на една страна и сякаш ще се преобърне. Беше заседнал на някаква невидима коралова скала под водата. Торстейн грабна един фенер и почна да сигнализира: — Quel bateau?23 — „Маоае“ — отвърнаха светлините оттам. „Маоае“ беше шхуната за копра, която сновеше между островите. Тя идваше в Рароя, за да вземе копрата. Капитанът и екипажът на кораба бяха полинезийци и познаваха рифовете наизуст, но в мрака течението беше коварно. Имаха късмет, че шхуната лежеше на завет и времето бе тихо. Но течението извън лагуната се оказа силно. „Маоае“ се накланяше все повече и екипажът спусна спасителната лодка. Вързаха за върховете на мачтите дебели въжета, които пренесоха с лодки на брега. Там туземците ги затегнаха около кокосовите палми, за да предпазят шхуната от преобръщане. Моряците взеха други въжета и излязоха със спасителната лодка пред протока, като смятаха, че ще могат да изтеглят „Маоае“ от рифа, когато течението на прилива нахлуе откъм лагуната. Населението на селото пусна в морето всичките си канута и тръгна да спасява натоварената копра. На кораба имаше деветдесет тона ценна копра. Туземците сновяха между полегналия кораб и брега и пренасяха един след друг чували с копра. По време на прилива „Маоае“ остана заседнала. Вълните я люшкаха и блъскаха в рифа, докато трюмът й се проби. На зазоряване тя лежеше в още по-лошо положение на рифа. Екипажът не можеше да стори нищо; нямаше смисъл да се опитват да извлекат тежката сто и петдесет тона шхуна от рифа само със спасителната лодка и канутата. Ако останеше на рифа, продължавайки да се блъска в него, шхуната щеше да се разбие на парчета, а при промяна на времето течението щеше да я повдигне и повлече към прибоя, който се блъскаше в рифа и би я разрушил напълно. „Маоае“ нямаше радиостанция, затова пък ние имахме. Но Дори ако извикахме спасителен кораб от Таити, докато той пристигнеше, „Маоае“ отдавна щеше да се е превърнала в развалина. Ала рифът на Рароя трябваше за втори път през този месец да се лиши от своята плячка. Същия ден към обяд на западния хоризонт се появи шхуната „Тамара“. Беше изпратена да ни вземе от Рароя и хората на борда доста се изненадали, когато вместо дървен сал забелязали мачтите на голяма шхуна, заседнала безпомощно на рифа. На борда на „Тамара“ се намираше френският администратор на архипелазите Туамоту и Тубуай, господин Фредерик Ан, когото губернаторът изпратил от Таити да ни посрещне. Имаше също кинооператор и радист, французи, но капитанът и членовете на екипажа бяха полинезийци. Самият господин Ан, французин по произход и роден в Таити, се оказа превъзходен моряк. Той пое командата на кораба със съгласието на капитана от Таити, който беше доволен да се отърве от отговорност в тези опасни плавателни води. Докато „Тамара“ стоеше настрана от безбройните подводни рифове, водовъртежи и течения, опънаха здрави кабели между двете шхуни и господин Ан почна умелите си и опасни маневри, а в това време приливът заплашваше да завлече и двата кораба върху същата коралова скала. Когато приливът беше най-висок, „Маоае“ се откъсна от рифа и „Тамара“ я изтегли в дълбоки води. Но сега водата нахлу през пробоите в трюма й и трябваше с голяма бързина да я извлекат в плитките води на лагуната. „Маоае“ лежа три дни пред селото под грозящата я опасност да потъне, а през това време всичките й помпи работеха денонощно. Най-добрите ловци на перли между нашите приятели от острова се гмурнаха под кораба с оловни плочи и нитове и закърпиха най-опасните пробои, за да може „Маоае“ с работещи помпи, придружена от „Тамара“, да се добере до доковете на Таити. Когато „Маоае“ беше готова за път, господин Ан прекара „Тамара“ между кораловите плитчини на лагуната чак до остров Кон-Тики. Вързаха сала за кораба и после господин Ан взе курс към изхода с „Кон-Тики“ на буксир, а „Маоае“ ни следваше неотлъчно, за да може екипажът да се спаси, в случай че в открито море повредите се увеличат. Прощаването ни с Рароя беше повече от тъжно. Старо и младо излезе на пристана и когато спасителната лодка ни понесе към „Тамара“, всички свиреха и пееха любимите ни мелодии. Сред тълпата стърчеше Тупухое, хванал за ръка малкия Хаумата. Хаумата плачеше, а и по бузите на мощния главатар се стичаха сълзи. На мостчето нямаше човек със сухи очи, но всички продължаваха да пеят и свирят още дълго, дълго след като прибоят на рифа заглуши песните им и вече не ги чувахме. Тези верни души, които пееха на пристана, губеха шестима приятели. А ние, които стояхме безмълвни до перилата на „Тамара“ и гледахме към острова, докато пристанът изчезна зад палмите и палмите потънаха в морето, губехме сто двадесет и седем. Сякаш все още чувахме странната мелодия: „… за да имаме общи спомени и така винаги да бъдем заедно, дори след като заминете за далечни страни. Добър ден.“ Четири дни по-късно от океана изникна остров Таити, но не като бисерен наниз с палмови кичури. Диви, насечени сини планини се извисяваха към небето, а върховете им бяха увенчани с разкъсани облаци. Докато приближавахме, почнахме да различаваме зелени склонове по сините планини. Сочнозелената южна растителност с многобройните си оттенъци се спускаше по ръждиво-червеникавите хълмове и скали и потъваше в дълбоки урви и долини, които се простираха към морето. А когато наближихме брега, видяхме зад ивицата златен пясък по целия бряг и нататък по всички долини гъсти лесове от стройни палми. Остров Таити е изграден от вулкани. Те са угаснали и кораловите животинки са обгърнали острова със защитен риф, за да не го разруши океанът. Рано една сутрин минахме през протока в рифа и влязохме в пристанището Папеете. Пред нас се издигаха църковни камбанарии и червени керемидени покриви, полузакрити от листака на грамадни дървета и палмови корони. Папеете е административен център на Таити. Той е град на удоволствията, седалище на правителството и център на цялото движение в източната част на Тихия океан. Навлязохме в пристанището, където ни очакваше населението на Таити, наблъскано човек до човек като пъстра жива стена. В Таити новините се разнасят с бързината на вятъра и всички искаха да видят този пае-пае, който беше дошъл от Америка — „Кон-Тики“ получи почетно място до крайбрежния булевард, по който всички правят разходките си. Кметът на Папеете ни посрещна с „добре дошли“, а едно малко полинезийско момиченце ни поднесе от името на Полинезийското дружество огромен венец от местни диви цветя. После към нас се приближиха девойки и окачиха на вратовете ни венци от бели уханни цветя в знак на добре дошли в Таити, „бисера на Южното море“ Аз обаче търсех в навалицата едно познато лице — това на моя „баща“, главатаря Терииероо, вожд на седемнадесетте местни главатари на Таити, който преди години ме беше осиновил. И наистина го видях. Висок, едър, весел и бодър, какъвто го знаех от миналото, той се откъсна от тълпата и викаше: „Тераи Матеата!“, а цялото му широко лице сияеше като слънце. Беше поостарял, но все още имаше същата прекрасна и внушителна главатарска осанка. — Идваш късно — ми каза той и се усмихна, — но идваш с добра вест. Твоят пае-пае наистина донесе на Таити синьо небе (Тераи Матеата), защото сега знаем откъде са дошли нашите деди. След това имаше прием в двореца на губернатора и тържество в кметството; от всички краища на гостоприемния остров почнаха да се стичат покани. Както в хубавите прежни дни главатарят Терииероо устрои голямо празненство в своя дом в долината Папено, която познавах отпреди. Тъй като Таити не е Рароя, тук се състоя ново кръщене, на което петимата, които идваха за пръв път, получиха имена на таитянски главатари. Какви безгрижни дни прекарахме под сияйното слънце и летящите облаци! Къпехме се в лагуната, катерехме се из планините и танцувахме хула-хула по поляните под палмите. Дните отминаваха и станаха седмици. Сякаш и седмиците щяха да станат месеци, преди да дойде някой кораб и ни отведе вкъщи при задълженията, които ни очакваха. Тогава пристигна известие от Норвегия, с което ни съобщаваха, че Ларс Кристенсен наредил четирихилядотонният параход „ТУР I“ да дойде от Самоа в Таити, за да вземе членовете на експедицията и да ни отведе в Америка. Една сутрин големият норвежки параход се плъзна в пристанището на Таити. Френски боен кораб извлече „Кон-Тики“ до големия му сънародник, който протегна огромна стоманена ръка и вдигна мъничкия си сродник на палубата. Над покрития с палми остров отекна силен вой на сирена. Кафяви и бели хора се блъскаха по каменния кей на Папеете и нахлуваха на кораба с прощални подаръци и венци. Стояхме до перилата, проточили вратове като жирафи, за да можем да подадем брадите си от растящия цветен товар. — Ако искате да се върнете в Таити — извика главатарят Терииероо, когато свирката преряза за последен път въздуха над острова, — трябва, щом тръгне корабът, да хвърлите по един венец в лагуната! Обраха въжетата, машините ревнаха, витлото разби водата на зелена пяна, а корабът се плъзна встрани и се отдели от кея. Скоро червените покриви изчезнаха зад палмите, палмите се стопиха в синевата на планините, които потънаха като сенки в Тихия океан. По откритото синьо море се пенеха вълни. Ние вече не можехме да ги докоснем. По синьото небе се носеха бели облаци, гонени от пасата. Ние не пътувахме вече в същата посока. Сега се противопоставяхме на природата. Пътувахме към двадесетия век, който се намираше тъй безкрайно далеч. Но бяхме живи. А в лагуната на Таити плаваха шест самотни бели венци и се носеха ту към океана, ту към сушата по леките вълни, които плискаха край брега. |
|
|